Айлин Гоудж
Последен танц (20)

Двадесета глава

На следващата сутрин първото, което Дафни видя щом отвори очи, бе слънцето; греещо на розово-синьото небе. През нощта бе спряло да вали. Сънено протегна ръка към съпруга си, но леглото до нея се оказа празно. Чу го в банята и гъргорещите звуци, които издаваше, докато си миеше зъбите, й напомниха за някой…

Който потъва.

Седна в леглото и потърка настръхналите си ръце. Главата й тежеше от кошмара, от който не можеше да се освободи. В него майка й се удавяше. Дафни направи опит да я спаси, но докато тичаше към водата, краката й затъваха в пясъка. Навътре в морето виждаше как тялото на майка й подскача на вълните, а докато се мъчеше да освободи краката си, затъваше още по-дълбоко в мокрия пясък. В далечината се чу сирената за мъгливо време, спомни си, че докато сънуваше си помисли: „Колко странно“. Защото изобщо нямаше никаква мъгла. Слънчевите отражения блестяха по вълните като мрежа, украсена с хиляди малки диамантчета…

На желязното легло в стаята за гости на Кити, Дафни примижа към слънцето, което хвърляше ярки снопове лъчи над покрива на съседната къща. Украсените стрелки на старинния часовник до леглото показваха седем без петнайсет. По това време майка й обикновено ставаше. Представи си я как се показва на прозореца на спалнята си и вижда, че предстои прекрасен ден, и казва на себе си, както Дафни често я бе чувала:

— Чудесен ден за плуване!

Някакво странно безпокойство обзе Дафни. Замисли се дали все пак в желанието на майка й да поплува не се криеше нещо друго. Като се замисли за подаръците, които им направи, всъщност те бяха повече от подаръци, по-скоро съкровища, с които да я запомнят, Дафни потръпна.

Когато съпругът й се появи от банята все още по пижама, с разрешена коса и петънце от паста за зъби в единия ъгъл на устата, Дафни си каза: „Спокойно. Роджър ще помисли, че действаш истерично, а знаеш колко мрази той това.“

— Роджър? — обади се тя тихо. — Тревожа се за мама.

— Да кажеш нещо ново? — Той се засмя, докато сваляше долнището на пижамата си, но вместо весело, смехът му прозвуча иронично.

Тя се насили и пое дълбоко дъх. Спокойно.

— Не говоря за процеса — каза. — Мислех си за снощи, не ти ли се стори, че тя се държеше малко странно?

Роджър, подскачайки на един крак, докато изуваше и другия си крачол, спря и я изгледа. Долнището на пижамата му се влачеше по старото чамово дюшеме.

— Странно ли? — повтори той в недоумение. — Странно не е точната дума. Бих казал, че всяка жена, примирила се, че ще гние през остатъка от живота си в затвора, подлежи на освидетелстване.

Дафни настръхна.

— Е, ако ще ми държиш такъв тон…

Роджър моментално се разкая. Седна до нея, а старото легло изскърца.

— Извинявай, мила. На мен също ми е трудно. Нямах намерение да казвам нищо до закуската… Днес се налага да замина. Този идиот — посредникът, ни върти на малкия си пръст. Запланувал е събрание за утре сутрин и трябва да бъда там.

Дафни застина.

— Знаел си го поне от петък. Защо ми го казваш чак сега?

— Не исках да се разстройваш — отклони поглед настрани и познатият му обиден тон прозвуча отново. — По дяволите, да не мислиш, че аз го искам?

Дафни не можеше вече да понася внимателно извърнатите му очи и отпуснатите му рамене. Кичурчето коса, което се спускаше по челото му, й напомни за бурени, които трябва да се изкоренят.

— Да ти кажа ли честно? Не знам. — Той понечи да добави нещо, но тя вдигна ръка и го накара да замълчи. — Да не задълбаваме този въпрос. Върви и си вземи душ, аз ще събудя децата. — После добави престорено нехайно: — Слушай, Роджър, всъщност няма никакъв смисъл да стоиш тук до процеса. Защо не останеш в Ню Йорк, докато всичко свърши?

Тя затаи дъх, защото нямаше представа какво ще й отговори. Представи си, че казва нещо, подобно на: „И да те изгубя завинаги? Съзнавам, че не съм най-добрият съпруг, но не съм глупав, нито пък сляп. Разбирам колко рискувам…“

Обаче Роджър не възрази. Тя улови погледа му и дали така й се стори, но сякаш той се уплаши, че ще попадне в капан. После, след като не забеляза нищо подозрително в държането й, отвърна:

— Ще видим. Зависи как ще протече срещата утре. — Понечи да стане, после явно се сети за нещо, отново се отпусна на леглото и се взря напрегнато в нея. — Слушай, Даф, знам, че има някои неща, които трябва да оправим. Щом се върнеш, ще се опитаме, нали? Можем да отидем на брачна консултация, ако желаеш. Сериозно ти говоря. Ще направим всичко, каквото трябва.

— Разбира се — отвърна тя без желание. За Роджър бракът винаги представляваше нещо като среща, отбелязана в календара за другата седмица, за следващия месец или дори за следващата година, докато тя желаеше той да се състои в днешния ден, днешната сутрин, още същата минута.

Проследи го как стана и тръгна към банята, не беше солидният човек, който някога се бе надявала, че щеше да я закриля, а просто един обикновен мъж, минал първата си младост, чийто задник бе започнал да се отпуска, а около кръста му висяха тлъстини, бързащ да хване самолета и да върши по-значителни неща, отколкото да успокоява страховете на съпругата си.

— Роджър? — подвикна тя след него. Той спря и се обърна.

— Ммм. — Забеляза, че той вече мислеше за друго, за всичко, което го чакаше в Ню Йорк.

— Питам се — започна Дафни, — дали някога си бил с друга жена. Откакто сме женени, искам да кажа. — Смаяна от собствената си смелост, тя не се изненада, когато Роджър я изгледа с широко отворени очи.

— Какво те кара да ми задаваш подобен въпрос? — попита.

— Не знам. Може би заради баща ми. — Не му напомни за жената в книжарницата, само изчака секунда и добави: — Е, спал ли си?

Той я изгледа продължително, после отвърна троснато:

— Дори няма да те удостоя с отговор. — Присви очи и попита: — Кити ли пълни главата ти с подобни глупости? Знам, че никога не ме е харесвала.

— Не — отвърна искрено Дафни. — Никога не съм чувала Кити да каже лоша дума срещу някого, най-малко срещу теб.

Идеше й да му извика: „Не ти вярвам.“ Изведнъж престана да има значение дали й бе изневерявал. Тя вече му нямаше доверие, не вярваше, че той щеше да реализира надеждите и мечтите й. Вече не го свързваше с бъдещето си.

— Е, да се надяваме, че е така.

Роджър я изгледа укорително. Със саркастичен тон попита:

— Сега вече мога ли да си взема душ? Или има още нещо, което би искала да узнаеш за тъмното ми минало?

— Извинявай, че повдигнах въпроса — отвърна тя. — Върви да се къпеш.

На Дафни й стана тъжно, но и малко си отдъхна. Основното, което й направи впечатление, бе, че всичко мина много тихо. Тя не очакваше, че осемнайсетгодишен брак ще завърши така спокойно. Чу шума от душа и разсеяно се запита дали щеше да се сети да остави суха кърпа за нея.

Е, във всеки случай нямаше да го изчака, за да узнае. Облече стара плажна рокля, която намери в килера, и се качи на горния етаж, за да събуди децата, но ги намери и двамата седнали на пода да си играят. Неохотно тръгнаха пред нея към кухнята, където сестра й месеше тесто.

Дафни забеляза колко хубава изглеждаше Кити тази сутрин — очите й блестяха, страните й бяха розови, сякаш бе изгоряла на слънцето. Дали бе вярно онова, в което майка им бе толкова сигурна? Изгледа сестра си въпросително и над русите главици на децата, застанали между тях, Кити я погледна в очите и кимна свенливо.

Дафни отиде до нея и я прегърна.

— Кити, колко съм щастлива заради теб — прошепна. — Знаеш ли колко весело ще бъде? Децата ни ще растат заедно, вече нямам търпение.

Не добави, че съществуваше голяма вероятност да остане в Мирамонт по-дълго от очакваното.

Кити миришеше на канела, а косата й — на дъждовна вода.

— Готви се да станеш кръстница. И още нещо — можеш да останеш тук колкото желаеш. — Говореше много развълнувано. — Настоявам. Ще бъда доволна да останеш завинаги.

Образът на Джони изплува в съзнанието на Дафни — застанал на края на кея, бръкнал ръце дълбоко в джобовете си, а вятърът развява косата му. Тя си позволи един дълъг болезнен миг, за да се отдаде замечтано на копнежа, който се мъчеше да потисне заради объркания си брак.

Тогава си спомни за какво бе слязла долу.

— Ще прескоча до мама — обяви. — Нали нямаш нищо против да наглеждаш децата около час?

Глупаво бе да се тревожи, знаеше го, но някакво шесто чувство я караше да отиде и да провери с очите си. Сигурно щеше да завари майка си да пие кафе или пък да се спуска към плажа. Може би щяха да поплуват заедно. Защо не, помисли си Дафни. Водата бе още студена, но освежаваща. Тъкмо да проясни главата си.

— Нищо, разбира се. — Като я изгледа внимателно, Кити попита: — Какво има? Нали не се безпокоиш за мама? Снощи изглеждаше добре.

— Може би прекалено спокойна. — Изрече го несъзнателно. Побърза да добави: — Ще ти кажа, когато се върна. — Нямаше смисъл да тревожи сестра си за нещо, което сигурно щеше да излезе фалшива тревога.

Въпреки всичко, когато излизаше, изрече полушеговито:

— Ако не ти позвъня до четиридесет и пет минути, обади се на бреговата охрана.

Беше седем и половина. Спря колата пред къщата на майка си. Слънцето се бе издигнало и огряваше върховете на кипарисите, които растяха покрай скалата, обрулените им клони приличаха на протегнати ръце на сирени, мамещи моряците към дълбините, където ги дебнеше смъртта. Беше излязъл слаб вятър, а ясното небе блестеше отгоре. Откъм носа до нея достигна мирисът на високата трева, все още мокра от дъжда през нощта. Близо до брега един пеликан се стрелна над повърхността, гладка като огледало. Денят бе идеален за плуване.

Дафни реши да слезе първо на плажа. Ако майка й не се виждаше никъде, е, още по-добре. Щеше да се отбие в къщата на чаша кафе. А сутринта действително бе великолепна, толкова хубава, че я накара почти да забрави причината, поради която бе дошла.

Почти, но не съвсем.

Слезе по дървените стъпала, които се спускаха зигзагообразно надолу по скалата към плажа. Като малки по колко пъти на ден изкачваха тези стъпала? През безкрайните лета, когато със сестрите й прекарваха почти само по бански костюми, сигурно са слизали и са се качвали хиляда пъти. Представи си майка си, застанала най-горе, облечена в любимата си синя хавлия, с развята от вятъра светлоруса коса. Дафни като че ли я чу да им вика: „Внимавайте, момичета…“ Винаги ги предупреждаваше за възможните опасности.

Сега, докато слизаше покрай скалата, обрасла със суха растителност, Дафни се запита дали е имало начин да ги подготви и за опасностите, които ги чакаха, ако семейството им се разпадне. Дали съществува предупредителна система за подобни неща? Нещо като мигане на фар от далечен бряг, накъдето се бяха упътили?

На пръв поглед плажът — съвсем малко заливче, изглеждаше пуст. После Дафни забеляза по-надолу край скалите, които се издаваха напред, една хавлия, сгъната прилежно върху сламена чанта.

Дали не бяха на майка й? Да, разбира се. Кой иначе би дошъл да плува толкова рано през деня?

Докато оглеждаше хоризонта и повърхността на водата, слънцето я заслепи. Не се забелязваше никакъв признак на живот… само чайките летяха високо. От крясъците им, които й се сториха пискливи и жални, я побиха тръпки.

Тогава забеляза на около стотина метра навътре в морето нещо бяло и кръгло, което й заприлича на плувна шапка, която се потапяше и изплуваше на повърхността сред вълните. Не потъваше. Просто се носеше над водата. Дафни си спомни за съня си й я обхвана страх.

Без да мисли, тя свали дрехите си и тръгна към водата, студеният въздух галеше като с коприна голата й кожа.

Гмурна се под една вълна и едва си пое дъх. Кой би предположил, че водата е толкова студена? Никой не би влязъл в такова време. Не и да плува за удоволствие. За малко да се върне, но се застави да продължи.

Започна да плува.

Удряше здраво, мъчеше се да се отърси от страха, който я обземаше. Вълните, които от брега й изглеждаха малки, я връхлитаха. Отдавна не бе плувала толкова навътре. Когато бе с децата, прекарваше повечето време да ги наблюдава как цапат на плиткото. Шегуваше се, че е излязла от форма, но сега не беше смешно.

Все пак Дафни продължи да плува, ръцете й пореха вълните със заучени силни удари. Ледени талази се издигаха и я шибаха в лицето. Гълташе вода, но още веднъж преодоля подтика да се върне.

Някъде високо над главата й изписка чайка. Минути по-късно и на нея й идеше да крещи. Ледената вода я сковаваше, крайниците й натежаха. Усещаше как тежестта й я дърпаше надолу, тогава се обърна по гръб. Отгоре висеше небето, беше се вторачило в нея като огромно немигащо око. Пое си въздух с мириса на морска вода и извика с всичка сила:

— Мамо!

Никакъв отговор. Дафни се носеше и трепереше в тишината, вълните я люлееха и като че ли я тласкаха по-далеч от бялата шапка, която, виждаше я с периферното си зрение, бе на няколко десетки метра от нея.

„Върни се“ — подкани я един вътрешен глас. Помисли си за Кайл и Джени и дробовете й се свиха от страх. Ако потънеше, децата й щяха да останат без майка.

Но ако се върнеше, тя щеше да остане без майка.

Дафни продължи да пори вълните. Вече наближи до бялата топка. Присви парещите си очи като процепи и продължи да загребва още по-силно. Спомни си как последната година в гимназията донесе вкъщи първа награда от щатското състезание за написване на къс разказ. Баща й сложи грамотата в рамка и я закачи на стената в стаята й. „Всеки път, когато я погледнеш, ще си казваш, че можеш да постигнеш всичко. Всичко, което решиш да направиш.“

Но тази мисъл се загуби сред всекидневните грижи по време на брака й и докато отглеждаше децата си — усещането й за себе си като личност, способна на значителни постижения.

Дафни събра всички сили и бързо успя да преодолее разстоянието, което я делеше от майка й. Едва тогава видя, че бе преплувала напразно цялото това разстояние — бялата топка, която със замряло сърце бе приела за плувна шапка, се оказа мръсно парче стиропор, откачило се от рибарска мрежа.

Обзе я ужасно усещане за загуба. Почувства се някак си измамена. Заплува на място и панически се огледа. Хоризонтът беше ярък, обширен и пуст.

Едва когато заплува обратно към брега, Дафни осъзна колко се бе отдалечила. Сега вятърът духаше срещу нея. Беше се усилил, вдигна по-големи вълни, които се трупаха една върху друга. А течението, майчице, чувстваше го как я тегли навътре в морето.

Обзе я паника и тя се обезсърчи. Ударите й отслабнаха, краката й се движеха като ножици, но не я придвижваха напред. Стори й се, че плува на място. Или може би потъва. Тогава й хрумна, че майка й може би не бе искала да я спасят. А сега тя, която имаше за какво да живее, щеше да умре.

Иронията на положението я накара леко да се засмее и водата забълбука в гърлото й. Не беше героиня. Дори не успя да спаси брака си. „Аз съм още един нещастен случай в това лудо, объркано семейство.“

Чувстваше, че губи сили и едва си поемаше дъх. Искаше й се само да се носи по повърхността на водата. Да се остави на течението да я закара, където и да е. Толкова ли е трудно човек да се откаже от живота? Напоследък се бе отказала от какво ли не — от баща си и майка си, от Джони… а сега и от Роджър.

Само мисълта за децата я поддържаше. Да не види отново милите им личица как примигват сънливо, когато оправя възглавниците им вечер, или да не погали гладката им кожа, розова от банята, след като ги е избърсала, не, това е немислимо.

През смъдяща червена мъгла й се стори, че зърна тъмна фигура. Тя се открои на брега, който изглеждаше недостижимо далеч, от него я деляха огромно разстояние и високи вълни. После примигна, фигурата беше изчезнала.

Вълните се втурнаха към нея една след друга и й се стори, че направо я нападат. Едва успяваше да държи главата си над повърхността, изплю солената вода, която пълнеше устата й. Морето и небето притъмняха и се пръснаха на сиви късчета. Вече не усещаше краката си. „Боже, помогни ми…“

— Дафни!

Беше започнала да потъва, когато чу, че някой вика името й. Джони.

Гласът приличаше на неговия.

Не, невъзможно. Откъде ще му хрумне да я търси тук? След топлината от радостното чувство, което изпита, я обзе студено объркване.

Въпреки всичко събра последни сили и продължи. „По гръб… карай по гръб.“ Дафни се обърна, гълтайки въздух, докато замайването започна да й минава. Сивото небе отново придоби цвят. Започна да движи ръцете и краката си.

Не беше минала и няколко метра, когато една вълна се разби върху нея. Дафни потъна надолу, устата и носът й се напълниха с вода, краката й се оплетоха в ледените талази и й се стори, че са се омотали в дълго въже.

Помъчи се да изплува на повърхността, дробовете й пламнаха, ръкомахаше напосоки…

… и бе прихваната от здрави ръце. Обзета от паника, започна хаотично да се бори с тях, но те я държаха здраво и я издигаха към повърхността.

— Всичко е наред… Спасена си, Дафни.

Джони. Давейки се и хълцайки едновременно, тя се облегна на него.

— Спокойно — каза й задъхано той. — Почти стигнахме. Вода се стичаше по лицето и влизаше в очите й. Ту виждаше лицето му на фокус, ту то се размазваше пред погледа й. Но присъствието му и здравите му ръце веднага я успокоиха и тя се отпусна. Той я прихвана с една ръка през гърдите и със силни загребвания започна да я влече към брега. „Джони, о, Джони… ти ме откри.“

— Не е далеч — задъхано я успокои той.

Тя се остави на него и престана да движи краката си, което явно само ги забавяше. Може би бе загубила съзнание за малко, защото след известно време усети нещо здраво под краката си.

Дафни се свлече върху мокрия пясък. Полежа така малко, задъхано поемаше дъх на пресекулки, по тялото й бяха полепнали пясък и кафяви водорасли, изхвърлени на брега по време на нощната буря. После широките гърди на Джони закриха слънцето. Със силните си ръце я вдигна да се изправи.

— Дафни? Добре ли си? — Коленичи до нея, взирайки се тревожно в лицето й. Очите му бяха сиви като океана зад гърба му.

Тя отново се изкашля, изплю вода и се облегна на него. Като отмахна полепилите се кичури коса по очите и бузите си, тя погледна Джони и се засмя слабо, смехът й веднага се обърна в плач.

Той не се опита да я спре. Просто я държеше в прегръдките си, а тя ридаеше. Под топлата кожа на гърдите му чуваше как сърцето му бие силно и уверено, ръцете му я галеха по цялото тяло като че ли да се уверят, че наистина е добре.

— Дафни, слава Богу… слава Богу… — шепнеше той непрекъснато.

Когато тя успя да се съвземе и да го погледне внимателно, видя, че беше гол също като нея. Вода се стичаше от ръцете и гърдите му, косата му бе залепнала за главата. Но именно очите му й показаха, че тя наистина е жива, че това, което се бе случило във водата, не бе сън. В този миг очите му вече не бяха сиви като океана, съвсем не бяха сиви, а сини като ясното небе над главите им. Бяха очи на мъж, който би направил всичко заради своята любима.

— Как… откъде… разбра…

— Тихо — успокои я той и я притисна към гърдите си. — Слава Богу, че беше сестра ти. След като Кити звънила у майка ти и никой не отговорил, тя се разтревожила и ми се обади. — Той се усмихна. — Мислиш ли, че щях да стоя и да чакам, докато разбера, че нещо се е случило с теб?

— Мама. Тя… — Дафни се задави и отново се разрида.

— Чакай — успокои я той. — По-късно ще говорим за това. Първо трябва да те изсушим и да се облечеш. Можеш ли да вървиш?

— Мисля, че ще мога. — Опита се да се изправи, но коленете й се подгънаха като гумени. Тогава Джони я вдигна — на ръце, също като в момичешките й фантазии, в които след това героинята заживява щастливо, никой не е наранен, нито пък умира.

„Няма да продължи вечно“ — помисли си. Рано или късно истинският живот щеше да се стовари върху тях. Но бе сигурна в едно — тя повече с нищо нямаше да се справя сама. Каквото и да се случеше — добро, лошо, неприятно, Джони щеше да бъде до нея. Ако не да я спаси — засега веднъж й стигаше, той щеше да споделя живота й.

— Забравих да ти благодаря — прошепна тя, докато се изкачваха по стръмните дървени стъпала.

— Не бързай — отвърна той глухо, което й подсказа, че едва сдържа вълнението си. — Имаме на разположение цял живот.