Айлин Гоудж
Последен танц (19)

Деветнадесета глава

Още с влизането си Дафни подуши вкусната миризма на печено пиле, която свързваше не само с неделна вечеря, а и със сигурност, топлота и щастие. Спомени от минали години — още преди да замине да учи в колеж и да се омъжи — нахлуха в съзнанието й и докато стоеше в антрето, й се стори, че никога не бе напускала къщата, че всяка неделя през живота си е сядала да вечеря с родителите си край тежката маса с крака във формата на лапи заедно с майка си, баща си и двете си сестри.

Дафни се усмихна. От кухнята чу как майка й подвикна бодро:

— Идвам веднага! Само да извадя пилето от фурната.

— Имаш ли нужда от помощ? — извика в отговор Дафни, макар че в момента, тъй като Кайл и Джени се бяха хванали за полата й, не можеше да мръдне.

— Аз ще отида. — Кити дръпна Кайл и му помогна да съблече якето си, а след това забързано се втурна към кухнята.

Роджър влезе последен и се отърси от капките дъжд, рукнал като излязоха от колата. Приближи и взе Джени на ръце, за да може Дафни да съблече шлифера си.

По целия път двете деца мърмореха. Макар че Дафни и Роджър нарочно им бяха давали неясни отговори относно отсъствието на баба им, докато бе в затвора, те бяха усетили, че имаше нещо странно в неочакваното й пристигане. В колата, докато Дафни закопчаваше колана на столчето й, Джени се развика и започна да рита. Кайл също недоволстваше, но все пак закопча колана си. Защо трябвало да ходят при баба им? Не можело ли да вечерят у леля им Кити?

Дафни нямаше сили да им се скара. Това бе начинът да изразят чувствата си, за които не намираха думи. Този път имаше нещо различно в посещението при баба им. Не знаеха какво, но се бояха.

Тя също. От предишния ден, когато Кити й предаде поканата за вечеря, стомахът й бе свит. Сега, като огледа неотдавна излъсканите мебели и вазите с цветя от градината — астри, маргарити, сини камбанки, си помисли колко нормално изглеждаше всичко. Прекалено нормално. Сякаш през последните два месеца майка им просто бе отсъствала. Купчината писма върху масичката в антрето вече я нямаше. В салона мебелите бяха сложени по местата им, а килимът, който заедно с Кити свалиха от тавана, покриваше пространството, останало голо, след като махнаха предишния.

Дафни се замисли какво да отговори, ако майка им попиташе какво бяха направили с него? Тръпки я побиваха при мисълта как го навиха на руло и го вързаха с въже. Дори постъпката им да бе лоша, още по-лошо бе да стоят тук и да се преструват, че нищо не е помрачило скъпите им спомени.

Роджър поведе децата към кухнята, за да поздравят баба си, а Дафни остана назад. Повъртя се в салона — всичко беше чисто, както когато баща й беше жив, после седна на дивана. „Това е истинска лудост — помисли си. — Трябва всички да сме около мама, да крачим наоколо и да си скубем косите.“ Вместо това по навик първо влезе в трапезарията, защото откакто порасна достатъчно, за да й поверяват скъпите порцеланови чинии, тя слагаше масата.

Сдържа се да не погледне към мокрия от дъжда прозорец, за да види дали Алекс не идва, тя трябваше да пристигне всеки момент. Тази мисъл я безпокоеше доста. Алекс не бе разговаряла с майка им откакто я арестуваха, между двете сигурно щеше да се получи напрежение. Освен това Алекс никога не е била любимка на майка им. От друга страна, помисли си, може би нямаше да е лошо сестра й малко да нажежи атмосферата, за да извади майка им от нейния измислен свят.

„Вярно ли е, наистина ли мама крие главата си в пясъка? Или именно ти не виждаш ясно нещата?“

Да, призна пред себе си, сигурно майка й бе обзета от някакъв вид лудост. Защото колкото и спокойно да изглеждаше всичко отвън, Дафни усещаше нещо подобно на подводно течение, влачещо ги неумолимо в неочаквана посока. Още не знаеше какво бе то, но едно бе сигурно — майка й действаше по план. Не ги бе поканила на вечеря само да им се порадва, да ги види събрани около масата като голямо щастливо семейство. Дафни имаше чувството, че каквото и да бе решила през тези последни няколко дни, които бе прекарала сама в къщата, пълна със спомени и духове, скоро щяха да го научат.

Потиснатостта й не се дължеше на тревогите на майка й. Безпокоеше я и собственото й неясно бъдеще и мисълта за него пулсираше в главата й като възпален зъб. Сякаш земята се бе отворила и бе погълнала тялото и душата й. Сърцето й също, защото без Джони тя беше като празна черупка, просто механично изпълняваше задълженията си и се надяваше, че ако следва познатата рутина дълго и упорито, чувствата й щяха да се възвърнат и щеше да придобие ново сърце, в което щеше да има място и за Роджър.

Въпреки решението й едва ли минаваше и час от денонощието, когато нещо да не й напомни за Джони. Когато прибираше Кайл от училище, си спомняше онези отдавнашни вечери, когато двамата се срещаха след мръкнало — две наивни деца, които пушеха в тъмнината, хванати за ръце край гимнастическия салон, и си представяха, че знаят всичко. Или когато беше в града по работа, често сърцето й замираше, зърнеше ли познатия силует, но се оказваше, че се е припознала.

Дали Роджър беше забелязал? Дори да беше, не казваше нищо. Няколко пъти го улови да я гледа странно, но нищо повече. Напоследък самият той беше доста разсеян — звънеше по няколко пъти на ден в кабинета си, разговаряше с подчинените и с пациентите си и се мъчеше да постигне съгласие с партньорите си. Може би трябваше да бъде доволна, че бе дошъл при нея… но не успяваше да изпита нужната благодарност. Чувстваше само озлобление. Дафни не можеше да се примири, че трябваше да опита заради децата и заради самия Роджър. Ненавиждаше го, защото той се държеше добре, защото бе тук, по дяволите, и й пречеше да се вижда с Джони.

Единственото хубаво нещо беше, че съпругът й не проявяваше особена настоятелност да се любят. Вярно, направи няколко половинчати опита, с които по-скоро искаше да демонстрира готовност. Гордостта на Роджър не му позволяваше да изпадне в неудобно положение. Ако тя го желаеше, трябваше да направи първата стъпка.

Дафни нямаше представа кога би могла да го стори. Точно сега всичко у нея — всяка нейна нужда, страх, желание, предизвикваше един-единствен вик, пронизващо сладък и изящно болезнен — Джони.

От мислите й я извади изскърцването на гуми. През завесата от дъждовни струи, които вятърът пръскаше към къщата, тя позна зелената тойота, за която сестра й бе заменила беемвето си. След малко Алекс и момичетата стигнаха до входната врата, започнаха да изтърсват чадъри и мушами и да изтупват краката си.

Точно в този миг майка им се появи от кухнята. Когато видя Алекс, тя се закова на място. Зачервените й от топлината в кухнята бузи станаха тъмноалени и докато стоеше с ръце отзад като виновна ученичка, всъщност докато развързваше престилката си, тя изглеждаше невероятно млада, приличаше на безгрижната млада жена от снимката в рамка, закачена на стената до нея, на която бяха с Върнън по време на медения им месец.

Със слаб вик тя протегна ръце напред, разпери ги широко, за да приеме отново в обятията си загубената си, но не и забравена дъщеря.

Алекс, застанала на прага с полепнали по лицето кичури коса, с горящи от сдържано вълнение очи, не помръдваше. Близначките стояха до нея и се споглеждаха неспокойно. Вятърът повя и внесе мокри листа по килимчето в антрето, а Дафни потрепери. Дали Алекс се готвеше да каже нещо за баща им? Или се преструваше като всички, че това просто е обикновена неделна вечеря, подобна на стотиците преди това.

Моментът на неудобство се проточи прекалено дълго и положението стана почти непоносимо. Алекс най-после пристъпи напред със странно тържествено достойнство, за да приеме прегръдката, която я очакваше, наведе глава към рамото на майка си и едва чуто изрида. Когато се отдръпна, очите й блестяха.

— Извинявай, че закъсняхме — изрече със сърдечност, която прозвуча фалшиво. — Навън вали като из ведро. На петдесет сантиметра пред мен не виждах какво става.

Кити, чиито очи също се навлажниха, затвори вратата и прегърна племенниците си една по една.

— Няма нищо. Идвате тъкмо навреме. — Лидия се обърна към Нина и Лори, които бяха навели глави и криеха лицата си в яките на джинсовите си якета. — Чакайте да ви погледам. Не се стеснявайте. Каквото и да сте чули, още съм с ума си и не съм забравила колко е хубаво да прегърнеш внучките си.

Когато суетнята около посрещането отшумя, Лидия хвана под ръка Алекс и обяви:

— Вечерята е сложена. Хайде да сядаме, докато не е изстинала.

 

 

Като се имаше предвид всичко, вечерята мина доста гладко. Имаше един момент на неудобство, когато Роджър започна да реже пилето — ритуал, който Дафни свързваше неотменно с баща си, и когато видя как съпругът й започна да реже месото на тънки резени, й се стори, че извършва едва ли не кощунство. Не беше единствената, която го възприе така. На масата се възцари мълчание, последвано от потракването на чинии. После изведнъж всички започнаха да говорят вкупом.

За първи път Дафни изпита благодарност, че Роджър е много приказлив. Смя се заедно със сестрите си на истории, които бе чувала сто пъти, отпиваше от виното, когато усещаше, че радостта, която си бе наложила да показва, започва да й изневерява. С леко замаяна глава тя обърса брадичката на Кайл и наряза късчето пиле в чинията на Джени на малки хапки.

Ако случаен минувач надзърнеше през прозореца, не би забелязал нищо необичайно, помисли си. Майка им седеше начело на масата, вместо да изглежда измъчена, както през последните два месеца, лицето й бе почти красиво, беше облечена с рокля на жълти и бели карета, с която изглеждаше слаба, но не мършава. Сребристата й коса, прибрана зад ушите, блестеше като сребърните прибори до чинията й.

От дясната й страна Алекс отпиваше от виното и си хапваше, поддържаше веселото настроение като по този начин отчасти прикриваше напрежението. Избягвайки теми, които биха им напомнили за баща им, тя разказваше за къщите, които показваше, за панделките, с които дъщерите й играели гимнастика, за новите си съседи… докато Дафни се почувства като нейна клиентка, задължена да изтърпи веселия разказ, предназначен да отклони вниманието й от възможни дефекти в къщата, предлагана от дълго време за продан. Никой не забеляза как по време на вечерята Алекс нервно си играеше с перлите си, нито пък детинския й навик непрекъснато да събира на купчинка картофеното пюре в чинията си.

С изключение на дъщерите й, които се бяха съсредоточили напълно върху храната в чиниите им, Кити изглеждаше най-замислена. Когато се обаждаше, думите й прозвучаваха като заучени реплики от пиеса.

Дафни почувства болка от съчувствие към нея. Аз поне имам деца, помисли си.

Едва започнаха да раздигат масата, Лидия като че излезе от розовия си сапунен мехур. Стана от стола си и каза:

— Оставете това. Нина и Лори, нали нямате нищо против вие да измиете чиниите. Искам да остана за малко насаме с майка ви и лелите ви.

Кайл и Джени я изгледаха тревожно, сякаш се бояха да се разделят с майка си дори за малко, а Дафни изпита благодарност, когато Роджър избърза и предложи весело:

— Искате ли да пуснем телевизора? Хайде да видим дали има нещо интересно.

Докато заедно със сестрите си следваше майка си нагоре по стълбите към спалнята, която Лидия почти четирийсет години бе делила със съпруга си, чиито деца бе родила, чиито дрехи бе прала, на когото бе готвила и чиито тайни бе пазила дори от себе си, Дафни почувства как започна да й се гади, сякаш бе преяла. Замисли се дали бе дошъл часът за равносметка, който очакваха и от който се бояха. Дали най-после майка им щеше да им разкрие какво бе станало вечерта, когато бе изкачила същите тези стълби, за да потърси пистолета в заключената кутия на най-горния рафт в гардероба?

Кити я стрелна с поглед, пълен със страх. Дори Алекс, която вървеше пред тях, като че ли тътреше колебливо крака.

„Всички усещаме, че сме изгубили нещо — помисли си Дафни. — Не само татко, а някаква съществена част от самите нас.“

В спалнята на родителите си тя седна на малкото диванче между двата прозореца с изглед към залива и си спомни, че майка й бе изявила желание да поплува. Дали бе забравила? Или изчакваше времето да се оправи? „Трябваше да настоя и да остана при нея. Не биваше да я оставяме сама тук.“

Дафни огледа стаята, направи й впечатление колко малко бе променена откакто беше дете. Дори огледалото над тоалетката бе килнато настрани както едно време, в него се отразяваха сребърните дръжки на четките с инициалите на Лидия, както и семейните снимки, подредени в единия ъгъл. Тук присъствието на майка й си личеше повече, отколкото където и да било в къщата — по обикновеното дъбово легло и скрин, по акварелите в нежни тонове, окачени на различни места на светложълтата стена. Имаше няколко старинни предмета — наследство от нейната майка — като например столът люлка, на който седеше Кити.

Какви ли мисли бяха вълнували майка им онази вечер, когато се бе качила на дървеното столче в гардеробното помещение, за да достигне до най-горния рафт? Когато ръката й се е пъхнала под одеялата и пуловерите за ски, за да достигне до металната кутия, дали й бе хрумнало, че се готви да пресече чертата на сигурността и спокойствието и че не й остава надежда за връщане назад? Че пристъпва в безчовечна самота, където щяха да й бъдат отнети всички навици и връзки с живота?

Дафни си задаваше наум тези въпроси, наблюдаваше мълчаливо с боязън как майка й взе кутия за шапки, сложена върху скрина. В един ужасен миг си представи, че вместо нея вижда метална кутия от лъскава сива стомана с ключалка, в която се пъха малко ключе, същата като онази, която полицаите бяха запечатали в найлонов плик и сега се намираше в мазето на съдебната палата.

Стори й се, че й се завива свят, затвори очи за миг и в съзнанието й се появи лицето на Джони с кривата му усмивка и хладните изпитателни очи, които гледаха прямо и не молеха за никакви отстъпки. Изведнъж й се прииска и тя да притежаваше твърдостта, с която той приемаше нещата, и да има тренираната ловкост, за да преодолява като него скритите капани и телените мрежи, поставени на пътя му.

„Боже, дай ми сила…“

В стаята се възцари мълчание, тежко като небето, което подобно на грамаден сив океан нахлуваше под стрехите и заливаше старите черчевета.

След като се настани на тясната пейка до леглото с кутията за шапки в скута си, най-после Лидия каза:

— Има някои скъпи вещи, които бих искала да ви раздам. За всяка от вас съм приготвила по нещо. — Тя се усмихна и Дафни забеляза дълбоките бръчки по бузите й на местата, където някога имаше трапчинки. — Знам, че не това очаквахте, но не съм в състояние да ви разкажа какво се случи между мен и баща ви. Всичко е по-сложно, отколкото си представяте, макар и да смятам, че вече сте подочули нещо, а може би и всичко.

Тя хвърли поглед към Дафни и Кити, после отклони очи към Алекс, в израза й се четеше едновременно любов и тъга. После, сякаш съжаляваше, разпери ръце и Дафни забеляза, че златната халка, която не беше на ръката й в затвора, отново се намираше на безименния й пръст.

Алекс, седнала на края на леглото, понечи да каже нещо, ала майка им с жест я накара да замълчи и продължи:

— Това, разбира се, не омаловажава ни най-малко онова, което направихте, за да помогнете. — Странно, но тихият глас на Лидия действаше хипнотизиращо, подобно на шумоленето на тафта, което Дафни си спомняше от детството си — как майка й се навежда да я целуне в тъмнината, мирише на парфюм и на едно мартини, което си позволяваше преди парти. — Вие проявихте забележителен кураж в извънредно трудни условия. Алекс, давам си сметка, че в известно отношение на теб ти е било по-трудно отколкото на сестрите ти. Радвам се, че дойде тази вечер.

— Поне не можеш ли да се опиташ да ни обясниш? — обади се нетърпеливо Кити.

Майка им тъжно поклати глава.

— Всъщност няма никакво значение, защото в края на краищата каквото и да стане, аз никога няма да бъда свободна. Може и да ви се струва невероятно, но свикнах с тази мисъл. Единственото, което искам с цялото си сърце, е вие също да се примирите. — Тя отвори капака на кутията за шапки — стара кутия, облечена с плат с щампа на розички, избелял от слънцето. Вътре имаше най-различни дреболии, които не бяха за изхвърляне, но очевидно и не служеха за нищо — парченца дантела, копчета, изостанали кълбета от различни плетива и стар гребен от костенурка, с изпочупени зъби.

Разнесе се мирис на лавандула, отвътре майка им извади кадифена кутийка за бижута, която подаде на Алекс.

— Това е диамантена брошка. Баща ви ми я подари за двайсет и пет годишнината от сватбата ни — каза. — Можеш да я запазиш или да я продадеш, както желаеш. На мен ми е безразлично. Баща ти ми я подари само защото… — замълча и се просълзи. — Да кажем, че е малко претрупана за моя вкус.

Алекс недоумяващо се взря в кутийката за миг, после я отвори. Дафни се изправи, отиде, надникна през рамото й и ахна. Изобщо не беше претрупана. Направо беше великолепна — представляваше малка платинена кошничка, от която излизаха диамантени цветя.

Доколкото си спомняше, майка й никога не я бе слагала, никоя от тях дори не знаеше за съществуването й. Дафни се взираше в украшението безмълвно. Дори Алекс, която изобщо не беше сантиментална, изглеждаше поразена.

Очите й се насълзиха и тя сякаш се мъчеше да намери думи, с които да благодари. Когато най-после заговори, цялата й твърдост бе изчезнала и излъчваше мекота и нежност. Приличаше на новороденото бебе, което четиригодишната Дафни внимателно бе взела в ръце.

— Ами… не знам какво да кажа — запъна се Алекс. — Никога не съм очаквала подобно нещо. Много си щедра, мамо.

— Няма защо да ми благодариш. — Майка й се усмихна. — Това е подарък. Единственото ми желание е да ти послужи за нещо. За теб, Дафни… — Чу се шумолене на хартия, докато разопаковаше пакет, откъдето извади дневник с избеляла червена кожена подвързия. Подаде го на най-голямата си дъщеря сякаш извършваше свещенодействие, сякаш й предаваше древен свитък, съдържащ тайни на отдавна изчезнала цивилизация, и каза: — Този дневник по-добре от всякакви мои обяснения ще ти помогне да разбереш нещо, което би трябвало да знаеш. Започнах да го пиша на шестнайсетгодишна възраст и спрях, когато те родих. След това не ми оставаше време да пиша. — Усмихна се, потънала в сладки спомени. — Когато решиш да пишеш за това, което се случи, а съм сигурна, че ще го направиш и трябва да го направиш, надявам се, че много неща ще ти се изяснят.

— Да пиша за това? — повтори Дафни ужасена. — Как можеш да си помислиш, че ще го направя? Да изнасям семейството си на показ, да експлоатирам нещастието му? И да печеля пари от това?

Лидия поклати глава и една сълза се търкулна по бузата й.

— Не, Дафни, приемаш нещата погрешно. Ти ще сложиш всичко на мястото му. Хората искат да има някой мъченик, чудовище или жертва… винаги е така. Сигурно ще се изненадат, когато научат, че моите надежди, мечти и тревоги, колкото и големи да са ми се стрували понякога, са били съвсем обикновени. Когато напишеш за това, всички ще разберат, че не съм по-различна от тях.

Дафни притисна дневника до гърдите си и се помъчи да не се разплаче. Един слънчев лъч проби облаците и освети ръката, отпусната върху кутията за шапки, и за миг й се стори, че златната венчална халка на нея излъчваше светлината.

Преглътна трудно и каза:

— Ще се опитам.

— Последна, но не на последно място… — Майка им се обърна към Кити, която до този миг седеше неподвижно и поглъщаше ставащото. Сестра й изпъна гръб и се облегна на люлеещия се стол, докато Лидия започна да й говори с такава нежност, с каквато Дафни никога не я бе чувала да се обръща към нея. — Ти беше най-голямото предизвикателство за мен — каза. — Но онзи ден, когато излизахме от съдебната зала, разбрах. Намерих най-подходящото нещо за теб. — Още веднъж бръкна в кутията за шапки.

Когато светлината проблесна върху малката сребърна чашка в ръката й, Кити нададе вик и се задави. Това бе бебешка чашка, предавана от поколение на поколение в рода на майка им, започвайки от прапрабаба им преди повече от сто години. На нея бяха гравирани инициалите КМЛ — Катрин Мари Лоуъл.

Дафни се изуми от липсата на съобразителност от страна на майка й. Защо й правеше такъв подарък? Нима не си даваше сметка каква болка щеше да причини на Кити? Прииска й се да грабне чашката от ръката й и бързо да я скрие… преди да се е случило нещо лошо. Но беше твърде късно. Изразът на обида и дълбоко недоумение вече се бе изписал на лицето на сестра й, също като инициалите на чашката, около която вдървено се свиха пръстите й.

— Пазех я за бебето, което ще имаш някой ден — обясни нежно Лидия.

Явно объркана, Кити се мъчеше да каже нещо.

— Не знам какво си чула или кой ти го е казал… но не е вярно. Бебето, което се надявах да осиновя… ами майка му реши да го даде на други хора.

Лидия я изгледа стъписана и за пръв път тази вечер се смути.

— Не съм знаела нищо за… искам да кажа, че никой нищо не ми е казал… — Замълча, събра мислите си и добави твърдо: — Имах предвид, че е за твоето бебе, това, което ще родиш.

Лицето на Кити побледня като платно и посивя. Тя изгледа майка си продължително и твърдо, сякаш се опитваше да разгадае дали това не бе някаква жестока шега… Може би майка им наистина бе полудяла. После се обърна и овладявайки се, остави чашката върху тоалетната масичка. Дафни видя в огледалото натежалите от болка очи.

— Никога няма да имам свое дете — каза. — Не знам и дали ще успея да си осиновя някое. По-добре я запази за някого, който наистина ще има нужда от нея.

В мълчанието, което се възцари, Лидия се изсмя изумено, смехът й отекна в стаята и стресна всички.

— Искаш да кажеш, че не… о, мила… — Изправи се, отиде до Кити и я прегърна. — Мислех, че знаеш.

— Какво? — попита смутена Кити.

— Ами ти си бременна! Винаги познавам, можеш да го наречеш шесто чувство. Разбирах го в момента, когато забременявах с всяка от вас… Познах и на Алекс, преди да ми каже, че ще има близнаци. Кога ти дойде последния път?

— Ами… цикълът ми никога не е редовен — отвърна Кити настръхнала, сякаш не смееше да повярва на думите на майка си. — Може би преди няколко месеца… — Изведнъж запуши устата си с ръка и очите й се разшириха. — Боже мой, затова ли се чувствам толкова уморена напоследък? И непрекъснато ми се повдига? — Скова се като че ли бе настъпила парче стъкло и се разплака.

Лидия я потупа по гърба.

— Поплачи си, щом искаш. Бог е свидетел, че достатъчно сълзи се проляха за мъртъвци и за загубени неща. Време е да поплачем и за нещо хубаво.

Часове по-късно Кити лежеше в леглото си и се взираше в ангела на тавана. Всъщност не беше истински ангел, а старо петно от вода, останало от някога пукната тръба. Тя мислеше за Архангел Гавраил, който се явил на Дева Мария, за да й съобщи, че е заченала, и едва не се изсмя на глас. Знаеше съвсем точно откъде се бе взело това бебе.

От Шон.

Беше бременна от него. Когато го осъзна напълно, стаята се завъртя пред очите й, стори й се, че се намира в камбана, в огромна черковна камбана, която биеше весело, докато цялото й тяло запя заедно с нея, а сърцето й литна нагоре.

На връщане от вечерята, все още развълнувана от неочаквания подарък на майка си, Кити помоли Роджър да спре пред денонощна аптека, откъдето си купи тест за бременност.

Когато Кити разтреперана седна на тоалетната чиния, стискайки белия пластмасов индикатор, тя се замисли дали все пак майка й не бе полудяла. На прозорчето се появи една синя лента, после още една. Пробата бе положителна.

Едва не припадна на място от шока, който изпита. Коленете й се подгъваха при всяка крачка, но залитайки, успя да стигне до спалнята си, да легне и да се завие.

Минаваше полунощ. Разбра го чак когато погледна малкия месингов часовник, тиктакащ на нощното шкафче до леглото й. Все още бе облечена с лилавата рокля, с която бе на вечерята. Не се съблече, защото не виждаше смисъл дори да се опитва да спи. Как би могла да заспи, когато беше толкова развълнувана? Ако Дева Мария е изпитала нещо подобно, когато Гавраил й съобщил новината, Кити си обясняваше онази светлина, която тя излъчваше на иконите. Чудото, което изживяваше, в много отношения беше също толкова изумително. Но защо се случи тъкмо с този мъж?

„Защото не беше влюбена в другите“ — прошепна й един вътрешен глас.

Всъщност какво значение имаше кой е бащата? Бебето щеше да бъде нейно. От собствената й плът и кръв и никой не можеше да й го отнеме. Явно ангелите съществуваха, нали бяха чули молбите й.

Кити сложи ръце върху все още плоския си корем. Стори й се, че излъчва топла светлина. Усети пулс, най-вероятно своя, но реши, че тупка малко сърчице. Затвори очи, опита се да си представи какво ли е да прегърнеш собственото си дете… и за миг успя да почувства тежестта на малкото телце, главичката на бебето с косичка, мека като козината на коте, я погъделичка по шията.

Стаята за гости, в която сега бе настанена Дафни, щеше да превърне в детска стая. Вместо да я украси с патенца и зайчета, щеше да окачи акварелите на майка си. Люлката щеше да гледа към прозореца, за да може бебето й да вижда как лястовичките прелитат и отлитат от гнездата си под стряхата, а също и океана, който блестеше в далечината. На висока полица щеше да нареди птичи гнезда, миди и парчета плавей, така че бебето да ги гледа и да опознава света, да го възприема като приятно място, пълно с чудеса, неизвестности и прекрасни изненади.

Съзнанието й бе заето с щастливи кроежи, тя се отпусна и въпреки всичко успя да задреме. Когато се събуди, все още бе тъмно, но се чувстваше по-бодра. Стана от леглото, свали измачканата си рокля, обу джинси, сложи си тениска. После тихо слезе долу като внимателно прескочи средното стъпало, което скърцаше така, че щеше да събуди цялата къща.

Тъй като нямаше движение, пътуването до дома на Шон й се стори по-кратко. Дъждът беше престанал, улиците лъщяха пред фаровете й като черна река, по която тя се носеше плавно. Лесно се ориентира, дори не се замисли, че би трябвало преди това да му се обади по телефона. Третото й око — истинското й око според индуизма, я водеше напред.

Как ли щеше да реагира, като му кажеше новината? Дали ще се уплаши? Ще поиска ли да се разделят?

Трябваше да му каже направо, че няма да го обременява с бебето. Можеше да се оправи и сама, подготвяше се за това от доста време. Имаше странното усещане, че бебето не бе свързано с него, че се е появило в резултат на силния й копнеж.

Стигна до задната врата на малкото студио на Шон. Не беше заключена. Не й хрумна, че би могло да го няма… или, което бе още по-лошо — да бъде с друга жена. Нищо не би могло да помрачи безоблачното й настроение. Беше благословена. Беше…

Бременна.

Шон спеше дълбоко върху матрака на пода и не помръдна дори, когато го разтърси. Кити не успя да измисли какво друго да направи, освен да се пъхне до него под завивките.

Шон измърмори нещо неразбрано и се приближи към нея, прегърна я, защото дори насън изпитваше нужда да я закриля. Тогава отвори очи. Известно време лежа просто така, гледаше я, без да може да повярва на очите си.

— Кити — прошепна. Нищо друго, само името й. Като че ли я бе очаквал.

— Извинявай, че те събудих — прошепна тя.

— Всичко наред ли е?

— Никога не е било по-добре.

— Радвам се да го чуя. — Вече напълно се бе разбудил и се подпря на лакът. — Но не си била целия този път, за да ми кажеш, че всичко е наред. Какво има? — Под топлите завивки, които миришеха на живота, който водеше на открито, тя усети как той се напрегна.

— Прииска ми се да те видя.

— Така ли? — Той я изгледа в тъмнината. — Не беше изпълнена с такова желание, когато се видяхме преди няколко дни.

Беше обиден и не й бе простил напълно. Или може би не й вярваше докрай. Колкото и да бе странно, тази мисъл я изпълни с увереност. Ако Шон мислеше само за секс, нямаше да водят този разговор.

Тя сведе очи и оправи една гънка на одеялото.

— Съжалявам, ако си си помислил, че не ме е грижа за нас. Не е вярно, напротив.

— Показваш го по много странен начин.

— Да си тръгна ли? — попита тя тихо.

Изчака, заслушана в шумоленето на мокрите листа от вятъра и в далечното изскърцване на гуми по магистралата. Когато той прокара пръст по бузата й, тръпката, която изпита, като че идваше някъде от много дълбоко.

— Не — отвърна той.

Тя хвана ръката му, поднесе я към устните си, усети равномерния му пулс.

— Радвам се. Защото трябва да ти кажа нещо…

Искрица надежда проблесна в очите му. В призрачната светлина, която се процеждаше от небето, той не отдели поглед от нея, очите му бяха черни като океана под нощно безлунно небе. По късо подстриганата му черна коса тя забеляза няколко стърготини, които й се сториха като малки отразени звездички.

Кити се подвоуми, вътрешно се разкъсваше. Знаеше за бременността си едва от няколко часа, прииска й се да запази новината за себе си и само тя да й се радва. Но не би било честно да не му каже. Каквато и да бъде реакцията му, той заслужаваше да знае. Не бе заченала бебето от някой ангел, а от Шон. Бе успял да направи така, че сърцето й да се отвори, изпълнил го бе с достатъчно светлина, за да блесне.

— Бременна съм — изрече тя.

Шон се взря в нея, лицето му беше каменно, сякаш не бе чул… или може би не желаеше да чуе.

Кити усети как в гърдите се събра твърда топка.

Няма значение, каза си. Тя така и не желаеше нищо от него. Не беше някакво бедно момиченце. Беше трийсет и шест годишна жена, с процъфтяващ бизнес, която можеше и сама да отгледа детето си.

Тъкмо се канеше да му го каже, когато Шон попита тихо:

— Кога го откри?

— Тази вечер. Преди няколко часа.

— Значи не това е причината да не искаш да се виждаме?

Тя го изгледа, в началото се смути и не можа да измисли какво да му отговори. После извика:

— За Бога, не. Шон, как изобщо можеш да си помислиш подобно нещо?

Той явно си отдъхна, но продължи да я гледа изпитателно. Бавно изрече:

— Значи искаш и аз да участвам в живота на това бебе, така ли?

Кити се помъчи да изрази с думи онова, което искаше от него, но не успя да посочи нищо конкретно.

— Ами да. Чак дотам не съм мислила. Но щом искаш, разбира се. — Поколеба се, после каза: — Да ти кажа право не бях сто процента сигурна, че ще пожелаеш.

Видя как едно мускулче заигра на челюстта му.

— Радвам се да го чуя — отвърна той със стегнато гърло. — Защото нямаш никаква представа какво изживях. Когато те видях онази вечер… — Изохка дрезгаво и зарови глава в гърдите й, които бяха чувствителни и набъбнали, стисна тениската й така, сякаш се улавяше за единственото, което му попада под ръка, за да не падне в стръмна пропаст. След малко тя го чу да плаче.

— Хайде, недей. Всичко е наред. — Сдържа се да не заплаче и го погали по главата, късата му коса се наелектризира от допира й. Когато вдигна лице към нея, то беше изпънато, почти сърдито.

— Смяташ, че съм много млад, за да знам какво е любов, но грешиш. Ще ти кажа нещо, което може би не желаеш да чуеш — радвам се, че носиш моето дете. На седмото небе съм от щастие. — Разсмя се като луд, после възкликна: — Боже мой! Ще си имаме дете! Не мога да повярвам.

— И аз не мога да повярвам. — Тя се усмихна. — Цяла нощ лежах будна и се опитвах да се убедя, че е вярно.

Шон се отдръпна назад. Вече се владееше.

— Искам да се разберем за едно. Можеш да постъпиш както пожелаеш, но това дете ще има баща.

— Не смятам, че някой ще ти го отрече — засмя се тя. Шон се намръщи.

Знаеш какво имам предвид.

— Какво искаш да кажеш? — попита тя.

— Смяташ ли, че е добре, ако те помоля да се оженим?

Кити се замисли за миг, после поклати глава.

— Не го приемай погрешно, Шон. В известен смисъл това е най-голямото ми желание. Но смятам, че идеята не е узряла. Поне не точно сега, когато всичко е толкова объркано. Може би по-нататък… ще видим.

Шон, макар и разочарован, не се обиди. Сви рамене и каза простичко:

— Аз те желая обаче и няма да ме спреш да идвам винаги когато мога.

— Кой те спира?

— Бях останал с впечатлението, че искаше да се разделим за известно време.

— А кой те събуди тази вечер? — Тя му се усмихна и плъзна ръка надолу към крака му. Той спеше по тениска, но без слип.

Шон моментално реагира. Притисна я така, че за миг тя не успя да си поеме дъх. После, сякаш внезапно проумя, че тя е в деликатно състояние, рязко я пусна.

— Не, по-добре не — промълви. — Няма ли да навреди на бебето?

— Не и на този етап — увери го тя. Беше чела много книги на тази тема.

Без повече приказки, той свали тениската й и й помогна да си събуе джинсите.

— Толкова си красива — каза Шон. Това бе може би най-поетичното, което би могъл да изрази, но в този миг думите нямаха значение. Погали я с длан по бедрото, пръстите му я възпламениха с допира си, това бе увереното докосване на мъж, който въпреки младостта си инстинктивно знае как да задоволи жена.

Тя изстена, изви се като дъга, когато той пъхна ръка между бедрата й. Гледаха се в очите и след дълъг сладък миг, в който тя изпита невероятни усещания, той я погали по лицето с ръката, с която й носеше удоволствие, така че да вдъхне собствения си мирис като най-приятния парфюм.

Нещо се отпусна в нея — балон, който спираловидно се вдигна към главата й, после падна надолу и се приземи под пъпа й. Кити се разсмя от удоволствие и поклати глава, дългата й къдрава коса покриваше голите й рамене и гръб като копринен шал.

Тя се прилепи до Шон и усети слабия мирис на смола по кожата му, смесена със сапун и типично неговата миризма. Усети как се навлажнява. Искаше да я обладае веднага, в този миг. Но когато той раздалечи краката й, тя се отдръпна.

— Не — каза му нежно, плъзна се надолу и го пое с уста. Само след минута той се отдръпна.

— Ще свърша — изрече дрезгаво. — Искам да те любя.

И той влезе в нея, настани се върху нея, а Кити изгаряше от желание. Никога по-рано не бе изпитвала подобно нещо. Изживяваше всичко по-силно, отколкото по-рано, а всяко усещане й носеше наслада до болка. Бебето. Трепереше не само защото копнееше за Шон, вълнуваше се и заради бебето, знаеше, че то е в нея и расте с всяка секунда.

Капки пот се стичаха върху нея като топъл сладък дъжд. Искаше да го почувства как се излива в нея както през нощта, когато бе заченала — това бе силата на живота не само да създава, но и да събужда надеждите и мечтите, които бе смятала за отдавна мъртви.

Кити се надигна към него задъхана, нададе вик от разтърсващата я наслада. Стисна го за хълбоците здраво както умиращ от жажда поднася чаша вода към устата си, не искаше нито капка от течността да се разлее. В същия миг той също свърши, но не се отпусна върху нея като друг път. Отдръпна се и се претърколи настрани.

Нежно сложи ръка върху корема й. Тя му се усмихна и покри ръката му със своята с думите:

— Дали е усетила това?

— Откъде знаеш, че ще е момиче?

— Просто имам такова чувство. Но ще бъда еднакво щастлива и ако е момче.

— Сигурна ли си?

— Разбира се. — Тя се усмихна широко. — Ако досега не си го забелязал, обичам момчетата.

Той се ухили.

— Забелязал съм. — После сериозно додаде: — Знаеш ли, това, което ти казах преди, бе съвсем сериозно. Мисля си за детето на сестра ми и съзнавам, че то няма да знае кои са истинските му родители. Не бих искал това да се случи на моето дете. Дори и да не сме женени и да не живеем заедно, искам да бъдем семейство.

Кити се замисли за своето семейство и как различно си представяше живота, когато бе малка. Като дете приемаше всичко за дадено — дните се нижеха един след друг като почти невидимите шевове, които майка й бе направила на юргана от шарени парчета. Но сега юрганът на семейството й бе разкъсан и всеки от тях трябваше да се справи както можеше.

Кити се взря в силно загорялото лице на Шон, забеляза бледите чертички в ъгълчетата на очите му, образували се, когато бе присвивал очи на слънцето. Ще стане добър баща, помисли си също както онази вечер, когато го видя в болницата заедно със сестра му. А що се отнасяше до всичко останало е, животът щеше да покаже.

Тя сложи ръка на гърдите му, здрави като дърветата, по които се катереше, за да печели хляба си. Лесно можеше да си го представи как гушка бебе или бута количка. Кити се усмихна.

— Не съм сигурна дали дори знам истинското определение на думата семейство — каза. — Може би е една от онези рецепти, които импровизираш, докато ги изпълняваш — малко от това, щипка от онова. Наистина можем да опитаме, нали? Кой знае, в края на краищата може да се получи нещо, което да си заслужава.

 

 

— Мамо?

Щом Алекс чу, че Нина я вика тихо от тъмната стая, тя се спря в подножието на стълбата. Не й се спеше, стоя до късно и гледа телевизия, само че неочаквано заспа по време на монолога на Джей Лено — разказваше някаква глупава шега за мъжете, които мамят жените си, само това си спомняше. Сега главата й сякаш бе пълна с топчета стиропор, които трябва да изровиш, за да стигнеш до пакетчето на дъното. Мина известно време, сети се, че Нина я викаше, тръгна по коридора и влезе в стаята й.

Завари дъщеря си седнала с кръстосани крака върху леглото. Алекс се усмихна на картинката, която представляваше на меката светлина, идваща от лампата на нощното шкафче — мигаше сънливо, гъстата й черна коса бе разрошена на тила, както когато беше малка.

Алекс се отпусна на леглото и я потупа по коляното, което се подаваше изпод юргана.

— Чух те, че си в хола. — Нина се прозина и потърка очи с юмруци. — Защо още не си си легнала? Всичко наред ли е?

— Бях тръгнала да си лягам. — Алекс се готвеше да й каже, че всичко е наред, когато осъзна, че не е съвсем вярно. Макар че в известен смисъл беше добре или по-точно казано, беше прекрачила състоянието, в което се чувстваше неспособна да се справи с всекидневието. Въздъхна и й довери: — Истината е, че още не мога да свикна да спя сама. По-добре дори с Джей Лено, отколкото сама.

Нина се усмихна и обърна очи нагоре.

— Много трогателно, няма що. Знаеш ли, кое е още по-лошо? — Сниши глас и прошепна: — Всяка вечер проверявам под леглото, преди да изгася лампата, просто за да съм сигурна.

Нямаше нужда да я пита защо. Още от малка го правеше. Алекс запази сериозна физиономия и отвърна леко подигравателно:

— Смятам, че ако имаше някакво чудовище, досега ние да сме го изплашили.

— Вярно, не може да се каже, че напоследък нещата са нормални — съгласи се Нина.

— Имам чувството, че всичко ще се промени. Време е да се появи и синьо небе над главите ни, какво ще кажеш?

Нина сви устни и се замисли.

— Случайно това синьо небе да е свързано с татко?

Алекс отново усети, че я обхваща напрежение. Всичко ли трябваше да се върти около Джим? Не показа ли на децата си, че и сама можеше да се справи? Спомни си за диамантената брошка, която майка й й подари. Когато я разгледа внимателно, намери в кутийката бележка, сгъната на четири и пъхната под капака, която показваше, че бе купена за зашеметяващата сума от десет хиляди долара — повече, отколкото си представяше, че баща й би дал за украшение. Дали е било знак на любов или просто е искал така да изкупи греховете си? Замисли се как майка й я бе пазила скрита в чекмедже цели петнайсет години — явно това е бил единственият начин, да покаже мълчаливо обидата и гнева си. Побиха я тръпки. Трябваше да бъде благодарна на майка си не само че бе усетила в каква нужда се намира, а също и че я накара, макар и по ужасен начин, да се изправи срещу своето чудовище. Баща й, Лийн, Берил — видя ги на ярка дневна светлина и откри, че те не са чудовища. Не съществуваха и супергерои, а само човешки същества — слаби, с недостатъци, някои по-големи отколкото на другите хора, а на такива като баща й — съдбоносни.

А Джим? Той беше от добрите. Само че едва сега го разбра.

— Баща ти и аз… — Алекс млъкна, защото внезапно я обзе подозрение. — Познавам този поглед, Нина Мари Кардоса. Шпионирала си ме, нали?

— Всъщност шпионирала не е точно казано — настръхна дъщеря й. — Просто вдигнах слушалката, докато снощи разговаряхте. Честен кръст, не съм искала да ви подслушвам. — Вдигна възглавницата до брадичката си и се изсмя зад нея.

Алекс се помъчи да не се разсмее.

— Много смешно, Шерлок. Какво точно чу?

Нина отлепи възглавницата от устата си.

— Само онази част, когато се чудеше дали облаците щели да се разсеят утре, за да направите пикник край фара. — Хитро добави: — Ние също ще дойдем, нали?

— Ами ако ти кажа, че предпочитам да бъдем сами с баща ти?

Нина се замисли малко, после отвърна:

— Ще кажа, че идеята е добра, стига да обещаеш, че ще ми разкажеш абсолютно всичко после. — Изчерви се. — Е, не съвсем всичко, само онази част, която може.

— А ако не го направя?

Нина сви рамене, при което тениската се свлече от едното й рамо.

— Сигурно, ще се наложи да измисля доста неща, за да задоволя любопитството на Лори.

— Звучи ми като изнудване — изръмжа й Алекс.

Нина отвърна:

— Добре, признавам, ще ми се да направите всичко възможно вие двамата да се съберете отново. — След малко добави с копнеж: — Искаше ми се и той да беше дошъл с нас тази вечер. Много беше странно при баба, половината от времето не знаех как да се държа. Искаше ми се да й кажа колко съжалявам за всичко, което се случи, колко ми липсваше, но така и не уцелих подходящ момент. Мислиш ли, че се е засегнала?

Неочаквано Алекс се просълзи.

— Не, миличко, сигурна съм, че не се е засегнала. — Спомни си колко пъти тя също би могла да й протегна ръка, а вместо това се връщаше към спомена за баща си.

Нина отново се прозина, клепачите й се затваряха. Смъкна се под завивките, пъхна възглавницата под главата си, после я оправи.

— Май че си права — измърмори сънливо. — Когато си тръгвахме, не изглеждаше разстроена. Дори ми се стори развеселена. Каза ми, че ако се проясни, сутринта ще отиде да плува.

— Да плува ли? — повтори изненадана Алекс.

— В залива. Както… — Нина вече бе затворила очи, гласът й едва се чуваше. Промърмори още нещо, което Алекс не можа да разбере напълно, но въпреки всичко я накара да изтръпне. Прозвуча й като „… едно време, когато бяхме семейство“.