Айлин Гоудж
Последен танц (18)

Осемнадесета глава

По-късно същия ден, когато Алекс намали скоростта близо до къщата на Лийн, семейство блатни кокошки я принуди да спре преди алеята. Четири малки кафяви птици с черни глави — майка и три малки, се клатеха бавно в посока към соленото блато на неколкостотин метра на запад, където Сандпайпър лейн свършваше до мръсната поляна, обрасла с къпини. За застрашен вид, успял да мобилизира местните активисти и политици и да спре развитието на жилищното строителство, лишавайки от възнаграждение притежателите на имоти по тези места, тези нещастни малки същества, отбеляза тя, не правеха никакво впечатление.

Слаба усмивка разчупи леда, който като че я бе оковал, — когато си помисли, че това бе доказателство, че видът не се продължава непременно от силните екземпляри. Понякога силните биват поваляни от по-слаби, не притежаващи достатъчно сили, за да се борят, също като приятели, които се усмихват и протягат ръце един към друг, а в същото време забиват нож в гърба ти, без да усетиш.

Алекс паркира колата и излезе. Мъгла се стелеше над осеяната с дупки улица подобно на тънко одеяло, през което слънчевите лъчи едва проникваха. Сянката й падна върху малкото дворче на Лийн, докато крачеше по пътеката, гърлото й бе свито, а в стомаха й пареше. Този път Лийн нямаше да й се изплъзне, помисли си. „Ще я накарам да си плати за това, което е извършила.“ Лийн бе длъжна на нея и на майка й и трябваше да застане на свидетелската скамейка. Щеше да се яви, дори Алекс да я закараше насила.

Знаеше, че няма да бъде лесно. Когато се заинатеше, бе невъзможно да промени решението си. Дори би могла да се настрои войнствено. Алекс си спомни как преследваха приятелката й заради сметка, която Чип не бе платил, преди да изчезне. След като я викаха няколко пъти и й изпращаха заплашителни писма, един ден на вратата й се появи едър мъж и се закани, че ще я осъдят. Лийн не му позволи да я заплашва и го подгони по алеята с градинския маркуч, пуснат силно, и през цялото време го ругаеше като хамалин.

Сега бе ред на Алекс да оправи положение, за което не само майка й бе виновна, а и честно казано, не само Лийн. Тя най-после разбра, че баща й бе убит не заради една личност или събитие, а заради цял низ от прегрешения и неправомерни действия, всяко от които би могло да бъде напълно безобидно, но като неутрони, събрани на едно място, бяха създали взривоопасна ситуация.

Когато на другия ден отидеше при майка си, нямаше да й иска прошка, нито пък щеше да й даде своята. Надяваше се да й предложи нещо по-конкретно — гаранция, че Лийн ще свидетелства на процеса.

Беше стигнала вече до средата на пътеката, когато забеляза линкълна на майката на Лийн, паркиран на алеята до гаража. Алекс се скова. Какво правеше тя тук? Берил почти никога не идваше при дъщеря си. Дали най-накрая бе решила да поиграе на баба на малкото момченце, на което не обръщаше никакво внимание от самото му раждане? Дори да бе така, Алекс не можеше да си представи какво все пак я е довело. Тайлър не беше внуче, с което Берил да се гордее и хвали.

Алекс се качи на тясната бетонна веранда, където бе просната прашна протрита изтривалка. Всъщност защо бе дошла, помисли си. Какво искаше да постигне? Нали, след като Лийн схванеше каква бе целта й, щеше да я прогони като онзи мъж, който си искаше парите, А Берил щеше да й помага, Алекс застана пред вратата с разтуптяно сърце. Всъщност мисията й не бе свързана само с майка й. Тя търсеше отговори и за себе си, а тях само Лийн можеше да й даде.

Колко време бе продължила връзката им с баща й? Кога Берил бе научила за тази връзка? Това ли е била причината Берил да разкаже на майка й за своята едновремешна подобна история с него? Струваше си да се замисли човек — станало е само няколко седмици преди планираното тържество… имало е достатъчно време шокът да премине и напрежението, което се бе трупало у майка й, най-после да избухне.

Може би в крайна сметка по-добре, че Берил бе тук, помисли си. Нали в известен смисъл и двете бяха замесени? Колкото и да бе неприятно на Алекс да си представи баща си в тази светлина — без никакви скрупули да спи с дъщерята на жената, която едно време му е била любовница, а тя пък по случайност — най-близката приятелка на жена му, все пак трябваше да приеме фактите такива, каквито бяха. Двете — Берил и Лийн, биха представлявали достатъчно зловеща картина, която да въздейства и на най-коравосърдечния съдебен заседател. Но ако получеше съгласието им да свидетелстват. Съществуваше едно голямо ако.

Но ако някой някога бе казал, че тя би могла да продаде кубчета лед и на ескимосите, сега бе моментът да го докаже. Кити й се бе обадила малко по-рано, за да й каже, че утре вечер са канени на вечеря при майка й. Този шанс чакаше Алекс — да обясни на майка си, че не е имала намерение да я наскърби. Затова не желаеше да отиде с празни ръце при нея.

Докато чакаше да й отворят, тя стоеше на прага неподвижно, усещаше пулса в слепоочията при всеки тежък удар на сърцето си. Искаше й се Джим да бе с нея. Той умееше да успокоява. Ако не бе дошъл онази вечер, направо не знаеше какво би направила.

Седяха будни почти цяла нощ, пиха чай и разговаряха, докато навън започна да просветлява. Тя му довери за финансовите си затруднения. Джим не само не я обвини или унизи, а измисли план, с чиято помощ щеше да ликвидира дълговете си. Сумата бе по-голяма, отколкото той би могъл да събере, така каза, но познавал някого — изпълнителен директор на компания, с която работел. Този човек имал да му връща услуга и би могъл да й даде парите в заем срещу разумна лихва.

Алекс от своя страна изслуша съветите му послушно както никога. Свита до кухненската маса, тя лениво размазваше мокрия кръг, останал под чашата й, също както едно време като малка изписваше инициалите си на запотените стъкла на колата. Изпита благодарност към този мъж, когото никога не бе преставала да обича и който бе дошъл не да я спасява, а да й покаже как тя сама да се спаси.

Нали точно това бе истинската цел на идването й? Да спаси себе си, а също и майка си. Само се молеше да не е вече късно…

Алекс чу как изтрака веригата от вътрешната страна на вратата. За една ужасна част от секундата сякаш зърна състареното лице на приятелката си. Напомни й за Дориан Грей. Как досега не бе забелязала колко много си приличаха Лийн и майка й?

„Може би не си се вглеждала.“

Алекс изтръпна, когато осъзна, че досега не бе обръщала внимание, защото не бе имало причина да се замисля на кого от родителите си прилича Лийн. Но тя бързо пропъди тази мисъл и се насили да се съсредоточи върху предстоящата си задача.

— Лийн я няма — изрече задъхано Берил, присвивайки силно гримираните си очи към Алекс. Застоял въздух и цигарен дим се носеха отвътре.

— Кога я очакваш да се върне? — попита Алекс толкова учтиво, колкото можа.

— Може би всеки момент. Но няма смисъл да я чакаш. Тя не желае да те види.

Тръпки я побиха от погледа на Берил, заприлича й на влечуго. Алекс стисна дръжката на чантата си толкова силно, че кокалчетата й побеляха.

— Тогава ще й оставя бележка. Може ли да вляза? Няма на какво да й я напиша.

Нямаше намерение да си тръгне, докато не дойдеше Лийн, но не бе нужно Берил да го знае. Алекс изчака, както й се стори цяла вечност, докато ужасното мършаво лице на Берил изчезна от очите й. Веригата издрънка отново и този път вратата се отвори.

Като пристъпи вътре, Алекс попадна в мъгла от цигарен дим. Откакто се помнеше, майката на Лийн се опитваше да ги намали, но успя от четири пакета на ден да ги сведе до два или три. При нея проблем не беше само пушенето. Като деца Алекс и Лийн имаха навика да тършуват в шкафчето с лекарствата и да броят флакончетата. Бяха десетки.

Сега, като я поведе към полутъмната всекидневна, Берил, облечена в силно прилепнал черен панталон и пуловер с висока яка, под който ребрата й се брояха, й заприлича на разръфано въже на път да се скъса.

Берил бавно се настани на дивана и взе пакета „Уинстън лайте“ от масичката за кафе, разсеяно го протегна към Алекс, после си спомни, че тя не пуши. Сви рамене, запали една цигара, дългите й нокти проблеснаха подобно на скъпоценни камъни в полумрака — единствената светлина идваше откъм кухнята.

— Ще ми трябва лист и молив — напомни й Алекс.

Берил се изсмя дрезгаво, после се разкашля. Нужно й бе известно време, докато си поеме дъх, и веднага дръпна силно от цигарата.

— Не се преструвай, знам защо си дошла. Време е за разплата, нали? — издиша дима нагоре и измери със студен поглед Алекс. — Да, знам, сигурно някой е грешник. И не би могъл да е твоя мил баща, той е като светец. Нито пък майка ти… Е, всички знаем, че бе докарана до това състояние, за да го направи. Така че остава Лийн.

Изумена, Алекс приседна на плюшения фотьойл срещу нея и чу как пружината изскърца. През затворената врата към стаята на Тайлър се чу вик, подобен на мяукане. Стомахът й се сви и за миг помисли, че не би могла да го направи. После си каза: „Трябва“.

— Открила си го няколко седмици преди тържеството, нали? Малко след като Лийн е ходила при мама. — Докато говореше, Алекс си представи цялата грозна картина. — Това те е принудило да кажеш на мама за теб и за татко, нали? Не си могла да спреш събитията — Лийн не те е послушала, затова си пожелала мама да ги спре вместо теб.

Зад виещия се нагоре дим очите на Берил светнаха.

— Искаше ми се да го бях казала на майка ти преди, години, още когато се развеждахме с Фил. Ако го бях направила, вероятно бих могла да приема онова, което се мъча да крия през тези трийсет и пет години. — Тя кръстоса крака, облегна се, цигарата й неусетно се превръщаше в пепел в свитите й пръсти, които бе подпряла на коляното й. Докато се взираше някъде в пространството, Алекс остана с неясното усещане, че Берил не толкова се мъчеше да си спомни, колкото се опитваше да забрави.

— Няма защо да се преструваш, че си й приятелка — обвини я тя. — Дори змията не е по-коварна от теб.

— Може и да ти е трудно да го повярваш, но тя наистина ми беше приятелка. — Устните на Берил се изкривиха в подобие на усмивка. — Сигурно си се чудила какво общо имаме с майка ти — каза тя без никаква ирония. — Вярно е, че интересите ни бяха различни. Но имахме и допирни точки. Ако нещо не съвпадаше с розовата картина, която си представяхме за света около нас, ние просто го украсявахме, докато съвпадне.

— Но майка ми не е спала със съпруга на най-близката си приятелка!

— Вярно. — В затъмнената стая връхчето на цигарата на Берил литна към яркочервените й устни. — Знаеш ли какво? Искаше ми се и тя да си намери любовник. Бедната Лидия. Знаеш ли кое е лошото? Тя го обичаше много повече отколкото той заслужаваше.

— Ами Лийн? Явно тя е останала с впечатлението, че той е щял да се ожени за нея. — Алекс не смееше да помръдне, струваше й се, че и най-малкото движение щеше да развали магията.

Берил поклати глава и се усмихна мрачно.

— Той го обещаваше и на мен. Преди трийсет и четири години… малко преди да открия, че съм бременна с Лийн.

Алекс потрепери сякаш внезапно се отвори прозорец и отвън нахлу леден въздух. Осъзна, че бе направила ужасна грешка с идването си. Трябваше веднага да стане и да си тръгне. Да не слуша повече…

Врели-некипели.

Старовремският израз отекна в съзнанието й, но го изричаше гласът на майка й — със същия тон, с който тя отричаше нечие мнение, което се различаваше от нейното. Алекс си спомни колко я ядосваше той, но сега, вместо да се втурне към вратата, остана като закована, с изправен гръб и здраво стиснати в скута ръце. Трябваше да изслуша Берил, за да знае. Колкото и да бе парадоксално, но се налагаше да го направи заради майка си.

— Защо ми казваш това? — попита дрезгаво.

Берил се подвоуми. После заговори със странна нотка в гласа.

— Нали затова си дошла? За да чуеш истината?

— Защо да ти вярвам? Ти мразеше баща ми.

— Вярно е. Но невинаги съм го мразила. Някога го обичах. — Суровият израз на лицето й леко се смекчи.

— Но мама е можела да се разведе с него? — Алекс се задави от вълнение. — Защо й е трябвало да го убива? Само защото я е излагал с жена на възрастта на дъщеря му?

— Не на възрастта на дъщеря му. С дъщеря му. Ужасяващите думи, които Берил изсъска, отново я уподобиха на змия. Но сега вече Алекс усети зъбите й впити в тялото си, а отровата, изтичаща от тях, се разпростираше по вените й като гореща и вцепеняваща вълна.

„Вярно е — повтаряше един глас в главата й. — Знаеш, че е вярно… знаеш го откакто Лийн ви предаде думите на майка ти. Ти просто не желаеше да го повярваш.“

— В началото не бях съвсем сигурна — продължи Берил с глух шепот. — С Върн се срещахме в продължение на години и винаги сме се пазили. Е, пазехме се както можехме по онова време. Когато открих, че съм бременна, искаше ми се да вярвам, че е от съпруга ми, че е станало единствения път, когато спахме с Фил през предишния месец. Обаче датите се разминаваха. Разбира се, в отчаянието си можеш да повярваш на всичко. — Тя изтърси пепелта от цигарата си в пепелника, пълен с угарки, изцапани с червило. — Докато Лийн растеше, много пъти съм си мислела, че ужасно прилича на Върн. Преставах, после пак се убеждавах. Едва когато Тайлър се роди, се уверих със сигурност.

Алекс със стомаха си усети как пропада някъде надолу, все едно, че слизаше с асансьор.

— Искаш да кажеш… о, Боже!

Набръчканото лице на Берил за малко просветна от омразата, тлееща в душата й, тя я бе потискала, бе я насочвала главно към самата себе си, установи Алекс.

— Историята се повтори. Каквото и да ти е казала, Лийн се срещаше с Върн в продължение на месеци, преди онзи неин непрокопсан съпруг да замине и да я зареже.

Алекс закри лицето си с ръце, притисна с пръсти очите си, за да прогони ужасните образи, които й се явиха. Боже мой… бедната й майка…

Берил продължи неумолимо:

— Когато установиха диагнозата на Тайлър, нямаше нужда човек да бъде гениален, за да разбере, че две и две правят четири. Аз знаех за Върн и Лийн. Предполагам, че е искала да се довери на някого и кой би я разбрал по-добре от мен? — Понечи да се засмее, но отново се разкашля. След малко хриповете й спряха и тя продължи пресипнало: — Беше готова да каже и на майка ти, нищо че я молех да не го прави. Тогава аз отидох при Върн. — Замълча. — Той само се изсмя. Обвини ме, че съм била луда стара жена, която твърде дълго се е упоявала с лекарства. Не повярва, че Лийн е негова дъщеря… също както преди години, когато го предупредих.

— Вярно ли беше? — Алекс успя да вдигне очи и да погледне Берил в очите. — Наистина ли е имал намерение да остави мама?

— Не знам. — В гласа на Берил звучеше особена нотка, едва ли казваше истината. — Предполагам, че никога няма да узнаем.

Нещо внезапно проблесна в съзнанието на Алекс и изведнъж мъглата се проясни.

— Ти си била — каза. — Ти си отишла при мама преди Лийн. Не си искала тя да приеме тази връзка като една от многото евтини афери на татко, целта ти е била тя да направи нещо, за да я прекъсне. Искала си да бъдеш сигурна, че тя ще узнае всичко.

Берил я изгледа с каменна физиономия, устните й бяха яркочервени и здраво стиснати.

— Да, казах й. Всичко — от началото до края.

На Алекс й призля.

— Боже мой. Тя как реагира?

— Не каза абсолютно нищо. Само пребледня като платно и ми показа вратата. — Берил отпусна глава в ръцете си и изрита. — Бедната, бедната Лидия.

Когато Алекс събра сили, за да проговори, изрече задавено:

— Щом си знаела всичко това, защо си мълчала? Тя може да получи доживотна присъда!

Когато Берил вдигна очи, гримът й се бе размазал и лицето й приличаше на маска.

— Трябваше да избирам, разбираш ли? Не само майка ти я очаква процес. Когато случаят на Лийн стигне до съда, как ще погледнат на нея? Ако хората научат, че Тайлър е резултат от кръвосмешение, съществува голяма вероятност да е бил роден недъгав. Това би унищожило всяка възможност Лийн да води що-годе нормален живот. Ако получи някакво обезщетение, би могла да се посвети изцяло на детето, а иначе е възможно да отиде и в затвора.

— А ние, останалите, да вървим по дяволите, така ли?

Когато Алекс се изправи, стори й се, че е много по-висока от Берил, спомни си, че като малки с Лийн се заливаха от смях, когато гледаха един глупав филм — „Нападението над петнайсетметровата жена“. Берил я погледна и се засмя глухо.

— Смяташ ли, че майка ти би желала да бъде по-различно? Тя би могла да каже нещо. Някога задавала ли си си въпроса защо продължава да мълчи?

— Кое ти дава правото да решаваш какво е най-добре за майка ми? — запита Алекс.

Кожата й бе гореща и изопната.

— Не правеше ли и ти същото? Нали пазеше мръсните му тайни? — Берил я изгледа с отвращение. — Няма защо да се изненадваш толкова. Знам всичко. Наблюдавах ви двамата заедно — бяхте като крадци. Той ти доверяваше всичко, нали? Ти просто си го поглъщала. Но се обзалагам, че не ти е казал за Лийн.

Докато стоеше и трепереше, Алекс проумя всичко. Като мълния, която осветява небето, разбра какво бе станало — как всеки от тях поотделно и всички заедно се бяха заблуждавали. И как баща й бе играл на тази струна, използвайки ги, извличайки само онова, от което е имал нужда, изхвърляйки останалото като труповете, на които правеше аутопсия — кости и плът вместо предишната мислеща личност.

В мрачния хол Алекс отстъпи крачка назад с разтреперани крака.

— Трябва да вървя — обяви беззвучно. Нямаше защо да продължава да стои. Целта, която бе искала да постигне, беше негодна като перфориран билет. Единственият процес, на който Лийн щеше да свидетелства, бе нейният собствен.

Едва когато стигна вратата, Алекс се сети за нещо друго. Спря и бавно се извърна.

— Защо мама продължавала го обича? След всичко това?

Берил загаси цигарата си и отново се облегна назад.

Очите й блестяха от маската на покрусеното й лице. Тихо, сякаш сама на себе си се чудеше, отговори:

— Нямаше друг като него. Не разбираш ли, това бе ужасното. Веднъж щом те завладееше, никога не би могла да го забравиш.

Алекс вървеше по пътеката към улицата. Беше се почти стъмнило. Фаровете на автомобил се приближиха, осветиха двора и за миг я заслепиха. Алекс закри очите си с ръка и видя, че колата на Лийн спира на алеята. След малко тя излезе и взе нещо в ръце. Бавно тръгна към Алекс, притискайки към гърдите си плик с покупки.

— Здрасти, Алекс.

— Здрасти — успя да изрече Алекс.

— Трябваше предварително да се обадиш.

— Защо? Щеше ли да ме поканиш?

Резкият смях на Лийн беше същият като на майка й.

— Едва ли. — На слабата светлина, идваща от лампата на верандата, лицето й изглеждаше измъчено и уморено. Събота бе почивният й ден и единственото време, когато можеше да свърши нещо. На Алекс малко й домъчня за нея. Мразеше я за това, което бе извършила, но когато се видяха лице в лице, бе съвсем друго. Очите, които се взираха в Алекс над плика с продукти, все едно че принадлежаха на преследвана жена.

— Няма значение, вече си тръгвах — каза Алекс.

— Говорихте ли с майка ми? — Лийн я изгледа тревожно.

— Да, доста си поговорихме. — Алекс стисна здраво дръжката на чантата си и усети как тя се впива в рамото й. — Проведохме най-дългия разговор откакто я познавам.

— Знаеш, че мама почти не разговаряше с мен, когато бях малка. А аз съм й дъщеря. — Опитът на Лийн да се засмее излезе безуспешен. Гласът й потрепери. Може би се надяваше, че ще си побъбрят като едно време, но този път не се получи.

— Повярвай ми, не го е забравила. — Алекс я изгледа с ненавист. — Трябва да й бъдеш благодарна. Пази интересите ти. Нямам предвид това, че стои при Тайлър.

— Знам. — Лийн се изчерви. — Алекс, няма да ме караш да свидетелствам, нали? Защото ще отрека всичко. Заклевам се, че така ще направя. — Гласът й звучеше отчаяно. — Всичко, за което съм работила досега, ще пропадне. Няма да мога да погледна никого в болницата. А Тайлър… — замълча и се просълзи. — Ти просто не знаеш какво е да обичаш някого, който няма да ти отвърне със същото… все едно че търкаляш камък по нанагорнище.

— Всъщност знам — отвърна Алекс.

Не беше ли същото и с баща й? Колкото и да се бе преструвал, той не бе я обичал. Поне не така, както тя желаеше.

Лийн премести плика в другата си ръка. Както стоеше и крепеше покупките на хълбока си, без да иска бе заела войнствена поза.

— Съжалявам — каза задавено. — Не се оказах достойна приятелка. Лъгах те. Но, Алекс, не исках да те нараня. Никога не съм искала да ти сторя нищо лошо.

— Защо хората винаги казват така? — Алекс се засмя сухо. — Никой никога не желае да стори нищо лошо. А винаги има някой наранен. А в някои случаи и убит.

Лийн застина на място и като че се олюля. После се стегна и изправи гръб.

— Смятам, че е по-добре да си тръгнеш — каза.

— Повярвай ми, аз също бързам да се махна оттук. — Алекс усети как сърцето й се разтуптя силно и неравномерно и тръгна забързана. Когато минаваше покрай Лийн чантата й закачи плика с покупките.

Хартията се скъса и всичко се пръсна върху прашната трева и по пътеката с бордюр от тухли: кутия с мляко, пакети с бисквити и овесени ядки, грейпфрути се затъркаляха като топки за крокет към калния маркуч, който се виеше като змия в тревата. Алекс видя как от кутията с яйца се точеха белтъци и жълтъци.

По навик се наведе, за да помогне и да събере пръснатите продукти. Но Лийн, вече коленичила на тревата и кой знае защо все още стискаше под мишница пакет с четири ролки тоалетна хартия, извика през сълзи:

— Върви си! Махай се! Нямам нужда от твоята помощ.

Алекс поклати глава и започна да отстъпва назад. Това бе чиста лудост. Всъщност тя трябваше да крещи на Лийн. Въпреки всичко изпита ужасно съчувствие. Не че не обвиняваше приятелката си, но нещо й се изясни. Бяха хванати в капан, изплетен от лъжи и прекомерна любов към един мъж.

Също като майките им преди тях.

Малко по-късно, когато с колата караше по криволичещата Куорц Клиф драйв, тя се замисли дали да каже на сестрите си това, което научи. Какъв би бил смисълът? Берил и Лийн нямаше да свидетелстват, а дори и да ги принудеха, щяха да излъжат. Дафни и Кити не преживяха ли достатъчно досега? Честно ли беше да им отнеме и последната частица обич към баща им? „Последна тайна — помисли си, — но този път няма да я пазя заради татко.“

Валма мъгла се стелеха пред фаровете й, а океанът стенеше някъде долу под парапета, който блестеше бял на фона на сумрака. Замисли се за майка си. „Дълго време тя го е знаела и таяла, докато аз купувах салфетки, свещници и покривки за тържеството. Знаела го е и не го е споделила с никого…“

Алекс усети как я побиват тръпки. Дали онази вечер майка й най-после бе събрала сили, за да постави въпроса пред съпруга си? Или пък той й бе казал, че иска да се разведат?

Във всеки случай едно бе ясно — каквото и да са си казали, нямаше връщане назад. Нямаше изход.

На майка й не бе останало нищо друго, освен да извърши онова, което бе извършила. Каквото и да се случеше с нея сега, тя бе направила своя избор. Никой не бе в състояние да стори каквото и да било, за да промени нещо.

Очите на Алекс се насълзиха и за миг пътят пред нея се размаза, като че ли и той връхлиташе върху нея. Помисли си: „Мога само да й кажа нещо, което трябваше да й призная преди години — че я обичам. Че винаги ще я обичам, независимо какво ще стане.“