Айлин Гоудж
Последен танц (11)

Единадесета глава

Следващата седмица, в четвъртък сутринта, Кити откара сестра си до летището на Сан Франциско, за да посрещне Роджър и децата. Но полетът закъсня и мина повече от час, докато той излезе, водейки Кайл и Джени. Кити отстъпи назад и видя как зет й прегърна мечешки Дафни, докато децата така я дърпаха за коленете, че я събориха със смях върху наблизо поставен фотьойл.

У Дафни има промяна, помисли си. Кити недоумяваше как сестра й успя да убеди Роджър въпреки първоначалните му възражения да запише децата в основното училище на Мирамонт до края на учебната година. Преди време тя не би намерила сили да му се противопостави, а сега, вместо да се свие, Дафни постепенно взимаше нещата в свои ръце.

— Имам нужда от тях, да бъдат тук, при мен. Те също имат нужда от майка си — беше заявила на Роджър по телефона. Изчака търпеливо да чуе отговора му, после продължи: — Добре, разбирам, че сега не ти е удобно да ги доведеш. В такъв случай аз ще дойда да ги взема. Този път настоявам, Роджър.

Кити щеше да се разсмее.

Роджър като че ли също усети промяната у нея. През целия път от летището до Мирамонт той поглеждаше неуверено Дафни, докато децата бъбреха без спиране, отрупваха Кити с въпроси за това в кои стаи ще спят, дали ще да правят сладки като последния път и дали може да гледат телевизия на горния етаж.

Джени — прекрасна, с блузка с къдрички и розов гащеризон, светлорусата й коса бе сплетена на плитчици — бръкна колебливо в раничката си.

— Гледай, лельо Кити. Това е „Малката русалка“. — Вдигна видеокасета така, че Кити да я види и добави неуверено: — Татко казва, че нямало русалки. Ти какво мислиш?

Кити се подвоуми, после отговори:

— Ами в действителност не съм виждала русалки, но не съм виждала и кенгуру на живо. Но съм сигурна, че има кенгурута.

Направи се, че не забелязва раздразнения поглед, който й хвърли Роджър.

Зет й можеше да остане при тях само за края на седмицата. Но и това му бе достатъчно, за да изпълни къщата с присъствието си, а с всеки изминал ден сестра й да се свива все повече. Когато чуваше тежките му и някак си собственически крачки по стълбата, самата Кити се свиваше, когато наблюдаваше опитите му да успокои страховете на Дафни по отношение майка им — правеше го със същия весел тон, с който говореше и на децата си, тя усещаше как мускулите й се стягат с ропот. Кити знаеше, че зет й не бе лош човек. Макар че според нея бе твърде стриктен с децата, той явно ги обожаваше. По свой собствен начин Роджър се опитваше да се реабилитира пред сестра й, че не бе дошъл по-рано. Въпреки всичко, когато тръгна към летището в ясното ранно понеделнишко утро, като че ли и къщата си отдъхна.

Също като мишки, които подават предпазливо глави от дупките си, децата първо се заиграха тихо, после придобиха повече кураж, когато осъзнаха, че баща им го няма, за да им се кара. Дафни бе седнала по пижама с кръстосани крака върху килимчето пред камината и наблюдаваше как Кайл и Джени строят крепост с конструктор. Тя като че ли също си бе отдъхнала. Един час по-късно, когато всички се бяха изкъпали и облекли, слязоха в кухнята. Тестото, което Кити беше замесила рано, бе започнало да втасва и се бе вдигнало в купата.

Кити даде на всяко дете по една тестена топка, голяма колкото грейпфрут, и докато те радостно правеха миниатюрни човечета със сърцевидни лица и огромни зелени очи — приличаха малко на Дафни, сложи чайника на огъня за чай.

Режеше банани на парченца за овесените ядки, когато слънцето, обвито в мъгла през целия уикенд, изведнъж се появи. Ярък сноп лъчи като прожектор освети двете спящи котета, свили се на рошава топка върху килима. Докато водата завираше, Кити чу музика, която идваше от горния етаж. Бе песента от „Улица «Сезам»“. Кайл и Джени сигурно бяха пуснали телевизора. Усмихна се и за пръв път от седмици наред се зарадва.

Изведнъж в ума й проблесна позната мисъл: „Ако това не ме съсипе, ще ме направи по-силна“. По време на изпитанието за семейството и краха на нейните очаквания, Кити откри една изненадваща истина: че нещо може да расте дори на безплодна земя, ако го поливаш със сълзи.

Шон й я бе открил. Като специален подарък, който щеше да разопакова и да му се порадва, Кити го чакаше всяка вечер да се промъкне през задната врата и да се изкачи на пръсти по стълбата до стаята й. Тя невинаги знаеше по кое време щеше да дойде. След като ходеше на лекции в университета, работеше и се грижеше за баща си и сестра си, не му оставаше много време за самия него. Често, когато се пъхнеше в леглото на Кити, тя спеше дълбоко и тогава взимаше участие в сънищата й. Когато се измъкваше в ранните часове на утрото, тя се разтреперваше от студ, сякаш бе лишена от необходимия приток топлина.

През останалата част от деня само при мисълта за него Кити се размекваше. Усещаше как следите от ръцете му я изгаряха под дрехите и почти с неудобство усещаше влагата по пликчетата си от любовта през нощта. Нямаше смисъл да прави опити да се разсейва с друго. Дори когато пропъждаше подобни мисли, те отново се провираха в съзнанието й и я обземаше сладък копнеж.

Едновременно с това Кити непрекъснато изброяваше всички причини, поради които не биваше да се влюбва в Шон. Връзката им беше безперспективна, казваше си. Най-вече заради Хедър. Все й се струваше, че Хедър щеше да реши въпроса в нейна полза. Не се говореше за други възможни осиновители, сигурна бе, защото Шон й го беше казал.

„Да, но това беше отдавна — припомни й един предпазлив вътрешен глас. — А ако вече е намерила?“

Кити едва не се хвана за главата, за да прогони тази мисъл от съзнанието си. Въпреки всичко тя знаеше много добре защо напоследък не беше разпитвала Шон за Хедър. Боеше от това, което можеше да й каже.

Имаше само едно нещо, по което не можеха да постигнат съгласие. Кити смяташе, че трябваше да кажат на Хедър за връзката си. Шон възразяваше, че сестра му и така си има много грижи. Само би се разтревожила, ако откриеше, че се вижда с Кити. Предишната нощ, докато лежаха в леглото, Шон се помъчи да й обясни какво имаше предвид.

— Сестра ми е малко… е, виждала си я как реагира. — Той лежеше по гръб, взираше се в тавана, а лунната светлина очертаваше ясно профила му. — Стана такава откакто мама ни напусна. Направо се побърква, когато си представи, че някой може да я изостави. Разбираш ли какво искам да ти кажа?

Кити кимна. През дантелените пердета в стаята проникваше лунна светлина и тя внезапно разбра, че причините, поради които беше влюбена в Шон, бяха съвсем същите, поради които той не можеше да бъде с нея така, както на нея й се искаше.

Кити знаеше също на какво се надяваше тайно Шон — сестра му да реши да запази бебето. „Толкова ужасно ли би било? — мислеше си тя. — Поне ще го виждам, ще го държа на ръце. Щом Хедър свикне с мисълта, че сме заедно с Шон, може би…“

Както стоеше в огряната от слънцето кухня, заобиколена от Дафни и децата й, Кити изведнъж си каза, че няма нищо невъзможно. Кой знае? Дори може би ще намеря начин да помогнат на майка си.

Тогава потрепери, сякаш облак закри слънцето. Досега усилията на Дафни не бяха дали почти никакъв резултат. Детективската работа беше като археологията — много дълбаеш, за да изровиш няколко стари кости. След безплодната среща предишната седмица с Берил двете сестри посветиха по-голямата част от деня да ровят из старите писма на майка им и прекараха няколко часа на телефона, разговаряйки с приятели и роднини. Повечето имаха желание да помогнат, но не можеха да измислят дори една причина, поради която майка им би оставила съпруга си, още по-малко да го убие. Сухата леля Роуз се изрази най-сполучливо:

— Обзалагам се, на каквато и да е сума, че сестра ми бе готова да направи точно обратното — да легне на пътя, за да предпази Върн някой да не го прегази. — Тя млъкна, — тежко пое дъх поради емфизема си, чу се звук все едно, че потъваща жена се давеше да улови глътка въздух. — Самата аз никога не съм я разбирала. А това… съвсем не мога да го проумея.

Едно беше ясно: дори майка й да знаеше за похожденията на баща й, не бе споделила нищо с леля й Роуз. Въпреки всичко Кити бе решена да намери начин да разкрие истината. Засега най-голямата им надежда, според нейното виждане на нещата, бе да накарат майка си да даде показания в своя защита. Но най-напред тя трябваше да пожелае да се спаси. Досега упорито отказваше да обсъжда тази тема, само твърдеше, че е виновна и заслужава да понесе наказанието си. Но как всичко това щеше да се отрази на дъщерите й и на техните деца? Въпросът не се отнасяше само до здравето и съдбата на майка им, а на цялото семейство. Ако самата тя не го разбираше, тогава Кити трябваше да я накара да го проумее.

Този ден щеше да се види с майка си и адвоката й, докато Дафни записваше децата в училище. В това време Кити смяташе да напредне.

Застанала до мивката, си каза, че й бе мъчно за баща й и според силите си щеше да продължи да прави всичко възможно, за да спаси майка си. Но междувременно трябваше да живее и собствения си живот. Поуката от всичко това не беше ли, че семейството е силно, когато всеки един от членовете му е добре?

— Овесените ядки са в килера, пакетчетата каша — в шкафчето над печката — каза на сестра си, която подреждаше масата за закуска. — След малко се връщам.

Без излишни приказки Кити излезе от кухнята, мина през предната стая, чиито празни маси й напомняха сцена по време на антракт, и обърна табелката на вратата от страната, на която пишеше „ОТВОРЕНО“.

 

 

Малко след десет часа същата сутрин Кити седеше зад метална маса, завинтена за пода в обезопасена стая в Областния затвор на Мирамонт. Навън духаше хладен вятър, но вътре беше задушно. Том Каткарт, седнал до нея, бе свалил сакото на тъмносивия си костюм и го бе провесил на стола. Кити си вееше с хартиен плик, който намери в кошчето за боклук.

При предишните си посещения през стъклената бариера не виждаше добре майка си и сега Кити забеляза колко бе отслабнала. Скулите й бяха изпъкнали, кожата на лицето й беше станала жълтеникава като пергамент, а на флуоресцентното осветление хлътналите й очи изглеждаха безжизнени. Прегърбила се бе, от изправената й стойка, която тя така строго поддържаше, вече нямаше и следа. Седнала срещу Кити, изглеждаше като древен паметник, леко наклонен встрани.

Сърцето на Кити се сви, докато гледаше майка си толкова смалена, а в същото време в съзнанието й изникнаха спомени от детството — виждаше я с бели ръкавици и шапка с широка периферия как ги води на църква, как в градината работи с изцапан от тревата стар гащеризон. В къщата им винаги ухаеха току-що откъснати цветя — астри, кученца и гладиоли.

Представи си я ясно как излиза от морето, вода се стича по тялото й след сутрешното плуване. Слънцето току-що е изгряло, океанът под него прилича на огледало и хвърля отблясъци и на този фон бялата й шапка изглежда като ореол. Тя е зачервена и се усмихва като новопокръстена. Стъпките й остават за кратко време по мокрия пясък, после водата ги заличава.

„Мамо, спомни си всичко, което обичаше. Спомни си как се разхождаше по брега, как засаждаше семена в току-що разкопаната земя. Помисли си как белиш лук за супа, както научи и мен — да го държа под течаща вода, за да не ми текат сълзи. Помисли си за неделните вечери, когато всички бяхме около масата. Помисли си за мен, твоята дъщеря.“

На гърлото й заседна буца и когато се пресегна и докосна ръцете на майка си, свързани с белезници, едва се удържа да не заплаче. Огледа сивите бетонни стени и прозорци с решетки. На металната повърхност на масата някой бе издраскал „ИСУС СПАСЯВА“. Но в този момент й се струваше, че нищо не би могло да спаси майка й, видя и мрачния израз на патрицианското лице на Каткарт, челюстите му бяха стиснати.

— Дафни ти изпраща поздрави — каза. — Да можеше да видиш децата й! Пораснали са с по пет сантиметра и са много умни. Джени е като папагалче, повтаря всичко, което чуе. А Кайл — усмихна се, — вчера искаше да се увери дали пясъкът е същият като камъните — само че много по-дребен, както се изрази.

Сдържаната усмивка на майка й бе подобна на нейната.

— Кажи им, че ги обичам. Само ми се иска… — прехапа долната си устна, изправи малко прегърбените си рамене.

— Какво ти се иска? — настоя да узнае Кити.

— Нищо. Как е Роджър? — запита тя принудено живо. Явно майка й се бе отказала да каже каквото искаше.

— Не можеше да остане — имал неотложна работа в Ню Йорк — обясни й Кити. — Каза да ти предам, че ще направи всичко каквото може.

— Не очаквам кой знае какво. — Майка й се усмихна тъжно. Тонът й беше почти рязък. — Съжалявам, че го казвам, но никога не съм харесвала този човек. Опитвах се заради Дафни, но вероятно там е проблемът. Лош пример ви дадох, нали?

— Роджър наистина прилича на татко в някои отношения. — На Кити никога не й бе хрумвало досега, но осъзна, че макар баща й да бе по-остроумен и по-чаровен, Дафни се бе омъжила за същия тип мъж.

— Тя трябва да го напусне.

Озадачена, Кити се облегна на стола. Не можеше да повярва на ушите си. Дали майка й не се е примирявала и с други неща? Вероятно просто не й бе дошло наум, че и тя е имала толкова право на щастие колкото и дъщерите й.

— Дафни може сама ще се справи — увери я Кити.

— Не се съмнявам. Тя е по-силна, отколкото си представя.

— Ако имаш предвид Роджър…

— Имам предвид не само Роджър. — Майка й се усмихваше съвсем слабо, но очите й леко проблясваха. — От вас трите Дафни обикновено бе последната, която си взимаше парче торта. Но никога не би се поколебала да се спусне и да си го грабне, ако е сигурна, че някой друг ще й го вземе.

Кити усети болка от стара ревност. Дафни… винаги Дафни, нейната любимка. Но се отърси от тези мисли.

Наведе се напред и стисна ръцете на майка си, преглъщайки трудно звука от изтракването на белезниците върху металната маса.

— Вярно, че Дафни е силна. Но не достатъчно, за да те спаси, ако сама не се опиташ да го направиш. Мамо, трябва да ни кажеш какво се случи. Всичко.

Усети, че ръцете на майка й бяха отпуснати и влажни като мъртво тяло, изхвърлено на брега от вълните.

— Казах ви всичко, което трябва да знаете — изрече с глас на мъртвец.

Кити сподави объркването си.

— Ако смяташ, че ни предпазваш от истината за татко, аз вече я знам. Знам го от петнайсетгодишна. — Очите й се насълзиха и тя гневно започна да примигва. — Не съм ти го казвала, защото не исках да те нараня. Но времето за тайни изтече, мамо.

Майка й се отдръпна назад, изразът на лицето й стана непроницаем.

— Не виждам смисъл да се ровим във всичко това.

Кити усети как чашата на търпението й преля.

— А помисли ли за семейството си? Не те ли интересува какво ни причиняваш на нас?

Майка й премигна изумено и изгледа Кити сякаш я виждаше за пръв път.

— Естествено, че ме интересува — изрече тихо. — Нали тъкмо заради вас не искам да окалям семейството.

— Ако смяташ, че по този начин ни предпазваш, много се лъжеш. Ние… — На Кити й се искаше да каже, че те прекрасно можеха да се грижат да себе си, но в момента не беше сигурна само за Алекс. — Нямаме нужда от твоите майчински грижи, имаме нужда от майка си — довърши тя.

Лидия погледна Каткарт и явно не бе сигурна до каква степен би могла да говори откровено в негово присъствие. После бързо, сякаш осъзна иронията от подобни притеснения, устата й се разтегна в крива усмивка.

— Разбирам, че съм ви разочаровала. Не само Дафни, но и теб, и Алекс. Съжалявам. Целта ми не беше такава.

— Не е късно, мамо — настоя Кити. — Ние сме твои дъщери. Ако ни оставиш да ти помогнем, ние…

— Шштт — спря я майка й. — Достатъчно. Въздишката й беше толкова тъжна, тя изглеждаше толкова нещастна, че Кити за малко не се остави съчувствието да я надвие. Сдържа се и изрече с разтреперан глас:

— Заради татко, нали? Защитаваш го, както винаги си правила. Знаела си за всички жени, с които ходеше, не може да не си знаела. Но никога не си му правила забележка. Защо? Не си искала да загубиш представата за голямото и щастливо семейство или си се бояла, че татко ще те напусне?

Кити не осъзна, че всъщност крещи, докато едро червено лице с приближени очи не се появи на вратата с решетесто прозорче — полицайката, която пазеше. Обаче не съжали, че избухна. Някой трябваше да разтърси майка й и да влее разум в главата й. Обзета от паника Кити си помисли: „Ще я съдят за убийство, а ние пристъпваме на пръсти около нея като че ли е по-важно да не се очерни името на мъртъв човек. Това направо е лудост. Стига вече.“

Но Лидия не се поддаде. Този път по-настоятелно повтори:

— Престани, Кити. — Изрече го с тона, с който й се караше. — Не искам повече и да чувам за това.

— Нямаш избор. Веднъж в живота си чуй какво ще ти кажа аз! — Кити се бе надигнала от стола, когато усети едра и здрава ръка да я потупва леко по лакътя. Светлосините очи на Каткарт блеснаха предупредително, но Кити не му обърна внимание. — Не разбираш ли? Татко е мъртъв, защото всички се бояхме да говорим.

— Мъртъв е заради мен. — Свитите устни на майка й се разтрепериха. — Никой друг не е отговорен.

— Защо, мамо? Защо го направи?

Кити се наведе напред и долови киселия мирис на потта на майка си. Дали тя се боеше за себе си… или от онова, което би разкрила? Кити едва не се разплака от напрежение и изведнъж й се прииска Шон да бе до нея. Според неговите разбирания, за да оцелееш, трябва да пазиш гърба си, да се оглеждаш, за да видиш какво те дебне от ъгъла. Докато за майка й на първо място идваше честта на семейството, дори и да загубеше живота си затова…

Лек вик накара Кити да настръхне. Тя видя как майка й вдигна стегнатите си с белезници ръце към лицето си и със странен приглушен глас изплака:

— Трябваше да спра това.

Кити се сви вътрешно, осъзнавайки, че част от нея бе ужасена от истината също както и майка й. В същото време усети, че се развълнува. Най-накрая щяха да се доберат до нещо. Макар вратата само леко да се бе открехнала.

Тя трябваше да я задържи отворена и да остави майка си да говори.

— Сигурно ти е било много трудно — утеши я тихо. Майка й поклати глава.

— Не, бях свикнала. Толкова години… — Майка й се замисли и погледът й се зарея в пространството. Когато очите й отново се спряха на Кити, блестяха като трескави. — Това обаче бе различно. Беше… извратено.

С разтуптяно сърце Кити се възползва от възможността да й зададе директен въпрос. Задъхана я попита:

— Знаеш коя е била, нали? Жената, с която татко се е виждал, преди да умре.

Обаче искрите, проблеснали в очите на майка й, бързо загаснаха. Тя се взря в Кити безизразно, явно си представяше събития и хора, които отдавна не съществуваха.

Въпреки всичко Кити продължи да настоява.

— Мамо, моля те, кажи ми коя беше. Само за това те моля.

Каткарт избра момента, за да се намеси.

— Много е важно да я открием преди окръжния прокурор. — В сивата светлина вълнистата му коса напомни на Кити излъскано старо семейно сребро. Тъй като майка й не отговори, той я подкани: — Лидия, през цялото време вие се придържате към истината. Сега ни разкажете цялата истина.

В последвалото мълчание майката на Кити излезе от вцепенението си и си промълви тихо, сякаш сънуваше:

— Знаех си… дълбоко в душата си знаех за Берил. Странно, нали? Нещо, което се е случило преди повече от трийсет години, си го спомням като че беше вчера. Тук имам много време, за да си спомням. Всичко помня.

— Мамо, не говорим за нещо, което се е случило преди трийсет години отвърна й Кити изплашено. — Искаме да знаем какво се е случило неотдавна.

— О, Кити. — Лидия поклати укорително глава, сякаш дъщеря й беше дете. — Вие, момичетата, виждате само това, което е пред очите ви. Не знаете какво беше по мое време, какво очаквахме от брака. Дори и да съм искала да… никога не ми е хрумвало да го направя, повярвай ми… Тогава хората не се развеждаха. Не и почтените хора.

— Но Берил се разведе — напомни й Кити.

— Няма да го забравя. В продължение на месеци се говореше само за това. И да е имало слухове, не съм била длъжна да се вслушвам в тях, нали? — Майка й изпъна гръб като че ли събра остатъците от достойнството си. — Възпитана съм, че една дама трябва да се издига над подобни неща.

— Значи никога не си говорила нито с татко, нито с Берил?

— Какъв би бил смисълът? — В този миг изразът на майка й стана мрачен, като че ли в душата й се водеше вътрешна борба, тя понечи да каже нещо, после се отказа. След това сякаш стигна до някакво решение и кожата на лицето й отново се опъна. Не за пръв път Кити си помисли: „Тя го обичаше. До самия край.“

— Може би ако ги беше изобличила, това нямаше да се случи! — извика.

Майка й закри очи с ръка като да ги предпазваше от силна светлина.

— Стига вече. Казах достатъчно.

— Но ти нищо не ни каза!

Обаче майка й вече не я слушаше. Рязко се изправи — затворничка, облечена с оранжев гащеризон, която въпреки всичко си бе запазила добрите маниери на човек, който се извинява, когато става от масата.

— Говори с Алекс — каза с прощален поглед през рамо, в който имаше толкова болка, любов и копнеж, че сърцето на Кити се скъса. — Тя знае всичко. Само тя може да ви каже онова, което искате да знаете.

 

 

Вместо да се върне право вкъщи, Кити заобиколи по Кингстън авеню, където спря пред бяла дървена къща с табела отпред:

АГЕНЦИЯ ЗА НЕДВИЖИМИ ИМОТИ ШОРЛАЙН, ПЪРВИ ПО ПРОДАЖБА НА КРАЙБРЕЖНИ ИМОТИ ОТ 1961 година.

Но Алекс не беше на работа. Не само това. Не била идвала от няколко дни. Мършава руса жена с велурен панталон отбеляза с рязък смях:

— Дори да показва имоти, трябва да са извън списъка, който имаме.

Кити й благодари и си тръгна. Сестра й наистина работеше страшно много напоследък. Когато тя или Дафни й се обадеха вкъщи, Алекс все я нямаше. Не отговаряше на съобщенията, които й оставяха. Нарочно ли ги отбягваше?

По пътя към дома Кити си мислеше за Алекс и за онова, което каза майка й. Когато бяха малки, сестра й боготвореше баща им и като кученце го следваше навсякъде. След като поотраснаха, като че ли баща им започна да търси компанията й. Излизаха или с колата, или се разхождаха по брега. Тогава Кити беше твърде млада, за да разбира, но усещаше, че имаше нещо странно в близостта им. Държаха се като… конспиратори. Сега потрепери, докато спираше колата на алеята.

Влезе вкъщи и последният, когото очакваше да види, бе Шон, покачил се на стълба в предната стая. Заел се бе да разглобява стария месингов полилей на тавана под бдителния поглед на Джоузи Хендрикс, подпряла се на бастуна си и вторачила поглед нагоре като любопитен папагал. Той се усмихна на Кити и за миг, както бе със скъсани джинси и широка тениска, й заприлича на момче. После погледът й се плъзна по слабите му загорели мускулести ръце и врат.

— Една крушка примигваше дори след като я смених. Госпожа Хендрикс се уплаши, че може да стане пожар — обясни той, размахвайки отвертка.

— Заради прегорял проводник изгоря старото училище — добави Джоузи и кимна мъдро, потупвайки с бастуна си по пода, за да подчертае думите си. Острата й побеляла коса, събрана как да е високо на главата, напомни на Кити изоставено птиче гнездо. Тя се сдържа да отбележи, че огънят, разрушил сградата на основното училище в Мирамонт, бе пламнал през 1955 година.

В този момент Уила по гащеризон и селска блуза с къдрички — подобно на по-голяма и смешна двойница на малката Джени, излезе от кухнята с поднос с чай и сладки за Сирина Федърстоун, седнала край маса близо до прозореца, която четеше задълбочено роман с меки корици. Уила погледна към сладките с глуповата усмивка и пълните й страни се изчервиха.

— Шоколадови — от последната рецепта в тетрадката. Всичко, което имаше във фризера, се свърши. Помислих, че няма да имаш нищо против.

Кити само се усмихна, не бе в състояние да отговори. Още докато отиваше при майка си, й мина през ума дали бе постъпила правилно, като отвори чайната, преди да бе имала време дори да зареди килера. Все още събираше парченца от корабокрушението на семейния кораб. Как ли щеше да се справи, ако всичките й клиенти се върнеха?

Но сред страховете си откри нещо чудесно — във всичко това не беше сама. Имаше приятели и семейство, които й помагаха. Затова остана на мястото си, усмихна се на Шон и й се стори, че прилича на луда, загледана в луната.

— Пожар ли? — Разсмя се тя. — Тогава ще знам със сигурност, че над семейството ми тегне проклятие.

— Може да се постави нова фасонка — отвърна Джоузи, която не само че страдаше от артрит, но и недочуваше.

Дори Шон се разсмя. Той откри къде бе прегоряла жицата, обви я с изолирбанд, после слезе от стълбата, където стоеше кучето на Кити, да поиграе. Шон застана на четири крака и се сборичка с Роми. Докато Кити ги гледаше, усещаше пулса в гърлото си. Чакаше неизбежния момент, когато нямаше как да не се погледнат. Ако имаше опасност от пожар, помисли си тя, той нямаше да пламне от оголена жица или изгоряла фасонка.

Тогава, както винаги когато беше с Шон, се замисли за бебето на Хедър. Дали скоро щеше да вземе решение? По-късно, когато останеха сами, щеше да го разпита. Щеше да настои да престанат да се крият, за да не би сестра му да научи от другаде. След като всичко бъдеше открито, сестрата на Шон би могла вече да не я смята за враг, а за приятелка.

Кити се развълнува, спомнила си за парите, отделени настрани за бебето, което се надяваше да осинови. При внимателно инвестиране досега бе успяла да спести малко повече от двайсет хиляди. Беше готова да ги даде на сестрата на Шон до последния цент. Спираше я единствено това Хедър да не го възприеме като подкуп.

Кити видя как Шон се изправи и се залюля назад на пети сякаш се готвеше за борба. Тъмните му очи изследваха лицето й и явно чакаше тя да направи първата стъпка.

Кити сложи ръка на рамото му и усети топлината, която се излъчваше от него.

— Благодаря ти — каза тя тихо. — Не беше длъжен да го правиш.

Той сви рамене.

— Не е кой знае какво.

Внезапно Кити усети, че всички ги наблюдават. Джоузи бе наклонила глава на една страна, а Уила се усмихваше многозначително. Зад масата до прозореца черните като на циганка очи на Сирина Федърстоун надничаха с интерес над романа от Д.Х. Лорънс, който четеше.

Неудобният момент продължи дълго, по едно време Джоузи се обади:

— Сигурна съм, че този хубав млад мъж би пийнал нещо студено. А като отиваш в кухнята, мила, не бих се отказала от чаша чай.

Кити се изчерви и тръгна. Разбра, че Шон я следва едва след като влезе в кухнята, тогава той я прихвана изотзад. Тя се обърна към него, мина й през ума, че някой може да ги види. Той като че ли прочете мислите й и затвори вратата с изцапания си със смола ботуш, а след това заглуши протеста й с устни. Въпреки всичко тя стоеше като на тръни.

— Някой може да влезе — прошепна, хвана го за ръката и го дръпна към килера — единственото място, където щяха да бъдат сами.

В затвореното полутъмно пространство тя отвърна на целувката му. Шон се притисна до нея, една полица я убиваше на кръста. Освен това тя го усещаше — през тънкия си памучен панталон чувстваше всяка подутина и движение под джинсите му. Над главата й редица бурканчета й намигаха тъпо в затъмненото помещение, проблясваха бурканите с компоти от праскови.

Той беше неин. Неин любовник. Топлият му дъх, който усещаше с устните си, караше цялото й тяло да се разтваря като цвете на слънчева светлина. Дори сега, дочувайки гласовете от съседната стая, почувства как го прави — от недрата й надолу се спускаше влага.

— Липсваше ми — прошепна той в косата й. — Последните няколко нощи ми се струваше, че ще полудея. — Пъхна ръце под памучния й пуловер, под който тя бе гола и леко докосна зърната й.

Кити изохка, изпъчи се напред с наслада и тогава няколко усещания се сляха в едно — от допира на загрубелите му ръце напрегнатата й кожа настръхна, в килера се долавяха миризми, кръглите бурканчета отзад галеха гърба й.

— Ти също ми липсваше, но докато зет ми беше тук, не биваше да идваш — прошепна му тя. — Слава Богу, замина си.

— Тогава ще се видим довечера, инак ще полудея. — Той се ухили. В тъмнината белите му зъби проблеснаха.

— Довечера — отвърна. Изведнъж чакането й се стори прекалено дълго.

— Този път ще караме бавно — обеща той.

Кити се засмя тихо.

— Всеки път го казваш.

Обикновено Шон влизаше в нея още щом развържеше връзките на ботушите си. Първият път. Минути по-късно беше отново готов. Тогава действаше по-бавно, като при подводен балет, всяко движение и усещане се сливаше със следващото. При тази мисъл коленете на Кити омекнаха.

— Ще разкопчая ризата си чак когато си напълно гола — каза й.

— А после какво?

— Ти ще ме съблечеш. — Той се наведе и прокара език по врата й.

Кити затвори очи и се отпусна, за да изпита насладата от мига. Възбудата на Шон, мирисът му сега се смесваха с миризмите на индийско орехче и карамфил, на бадеми, орехи и сушени ябълки. Стори й се, че земята ги бе погълнала като семе в наторена почва, което един ден щеше да израсте и даде плод. Трябваше им само малко късмет и много честност.

— Шон, трябва да поговорим.

— Има и по-хубави неща за правене. — Той зарови лице в косата й и тя усети топлия му дъх.

— Трябва да поговорим за Хедър.

Той се отдръпна назад и я изгледа предпазливо.

— Смятах, че решихме този въпрос.

— Ти си го решил — отвърна му тя.

— Слушай, това не е игра…

— Няма никаква игра. — Кити скръсти ръце на гърдите си. — Шон, дори тя да реши да задържи бебето, има право да знае за нас.

Обаче погледът му не й хареса. Последва кратко мълчание, после той въздъхна.

— Слушай, Кити, изникна нещо.

— Какво? — Ушите на Кити започнаха да бучат сякаш хапещи насекоми жужаха под стрехата.

— Хедър стигна до решение за бебето — каза той. — Току-що научих. Ще го даде на някакво младо амбициозно семейство, чиято обява намерила във вестник. Те са от Канзас или Минесота… някой от тези вътрешни щати. Не си спомням точно от кой.

Кити изпита смесица от примирение и болезнено разочарование. Светлината върху прасковите и кайсиите помръкна. Почувства се не само замаяна, но и почти безтегловна, сякаш и последната капка кръв бе изтекла от тялото й. „Трябваше да се сетя. Трябваше да го предположа. Кой няма да предпочете прилично семейство от Средния Запад?“

Въпреки всичко…

Тя изпита ужасно усещане за загуба, осъзнавайки, че парещата празнина вътре в нея никога нямаше да се запълни.

— Разбирам. — Кити се изненада колко спокойно му отговори. — Значи е решила?

Шон я изгледа предпазливо сякаш не бе съвсем сигурен дали да възприеме явното й спокойствие за искрено.

— Изглежда. Може би е по-добре. Виж, помисли си — да живее в същия град с детето си и да не знае кога ще го срещне.

— Това единствената причина ли е?

Шон се размърда с неудобство и каза:

— Дали нещата биха се развили другояче, ако майка ти не беше очернена във всички вестници ли? Да, може би. Никога няма да научим, нали? — Гласът му звучеше сърдито — от яд, който не бе причинен от липса на обич, а напротив — от прекалено голяма обич.

— Прав си, никога няма да научим. — Кити се отпусна назад към полиците.

— Би могла да осиновиш друго дете, нали? — попита той.

Каза го толкова искрено, че на Кити не й достигна кураж да му разкаже, че бе пробвала всички други възможности. А и какво разбираше той от подобна сърдечна мъка? Не повече отколкото тя знаеше за неговите преживелици. Разсмя се слабо.

Смя се, докато не можеше повече да стои права, и се отпусна на пода сред торбите с брашно и захар. Тогава покри лицето си с ръце, а смехът й се превърна в задавени ридания. Когато Шон, както й се стори след часове, се отказа от опитите да я утешава, тя чу как вратата на килера изскърца. Наистина трябваше да смаже пантите. Оставаше й да се погрижи за бедната бездетна Джоузи Хендрикс.