Айлин Гоудж
Последен танц (10)

Десета глава

— През всичките трийсет и две години откакто съм адвокат никога не съм имал подобен случай. — Том Каткарт отпи замислено от напитката си, а сандвичът в чинията му остана недояден. — Сигурен съм, че щяхме да постигнем освобождаване под гаранция, ако тя бе признала по-малка вина. Всъщност съдията й го предложи на сребърен поднос. Тя знаеше какво той очакваше да чуе от нея… но не го каза.

Дафни въздъхна, докато бодеше безцелно с вилицата салатата си от скариди. Чувстваше се объркана и това не бе ново. Новото, и то много обезпокоително, беше зрънцето безнадеждност, което се вкорени в душата й и растеше с всеки изминал ден.

— Имаше време, когато смятах, че я познавам — каза тя. — Когато можех да предвидя всяка нейна постъпка, какво би казала за нещо, което някоя от сестрите ми се готвеше да направи, или как трябва да възпитавам децата си. Дори онова, което би си поръчала в ресторант. — Погледът й попадна върху купчината менюта върху масичката на келнера и устните й се извиха в печална усмивка. — Но сега си мисля само колко самонадеяна съм била. Никой не бива да мисли, че може изцяло да предвиди какво смята да направи друг човек.

Обядваха в напечено от слънцето кафене на ъгъла на Олд кортхаус стрийт и Мек, на една пресечка разстояние от кантората на Каткарт. Той предложи това заведение, защото щяха да бъдат по-спокойни, нямаше да звънят телефони и да бръмчат факсове. От непрекъснатия поток от обаждания на репортери и притока на клиенти, привлечени от новата му известност, Дафни забеляза, че в последно време работата се беше оживила във фирмата „Каткарт, Дженкинс и Холт“.

За неговата известна клиентка обаче нищо не се бе променило. Майка й вече четвърта седмица бе „гостенка“ на областния затвор в Мирамонт. Студените ветрове в началото на май отстъпиха на по-топлия бриз, предвещаващ началото на лятото, й покрай павираната с тухли пешеходна Олд кортхаус стрийт вечнозелени растения, мушкато и тучница цъфтяха в големи саксии и висящи кошници, без да се интересуват ни най-малко от страданията на онези, които не можеха да се порадват на красотата им.

Искаше й се и Кити да бе дошла, но сестра й имаше друга, също така важна работа. Беше поканила няколко жени от градинския клуб на майка й в „Чай и съчувствие“. Членовете му се канеха да организират събиране на подписи за освобождаването на майка й до процеса и Кити се надяваше да ги убеди да свидетелстват за безупречния й характер и за безброй извършени от нея добри дела, което щеше да бъде от помощ. Но досега само госпожа Холимън и възрастната госпожа Картър се съгласиха да свидетелстват. Другите се бояха от рекламата и, да си го кажем направо, че би могло да им навреди.

Кити прояви повече разбиране, отколкото Дафни, която ги окачестви като безгръбначни. Нейна беше идеята Дафни да оползотвори по-добре времето си, като обсъди стратегията заедно с Каткарт. Едва ли бе необходимо да добавя, че нямаше ни най-малка нужда сестра й да стои там настръхнала и евентуално да подплаши някоя жена, която би могла да вземе тяхната страна.

Сега насочи вниманието си обратно към Каткарт, който седеше и клатеше побелялата си глава, защото явно и той бе объркан.

— Направих каквото можах, за да си свърша работата, но на всяка крачка тя ми поставя пречки. Сякаш желае да бъде осъдена.

„Добър човек е“ — помисли си Дафни. Солиден, потънал в работата си… но главното бе, че беше почтен. Объркването му се дължеше на искреното му желание да помогне на майка й, както и на лична амбиция. Светлосините му очи гледаха тревожно, когато прокара пръст по тирантите си.

„Никога не вярвай на мъж с тиранти.“ Един от странните предразсъдъци на майка й. А най-любопитното бе, помисли си Дафни, че няколкото пъти, когато двете с Кити се срещаха с него, адвокатът на майка им бе с тиранти. Днешните бяха много особени — яркожълти, с шарка от черни часовници като личица. След като бе свикнала да гледа ризи с френски маншети и обувки марка „Гучи“ (гардеробът на Роджър беше изискан), тя реши, че капризът на Каткарт за нея беше като свеж полъх.

Дафни не изгуби повече време, за да стигне до целта си.

— Засега нека се придържаме към онова, което сме в състояние да контролираме. Какво ще кажете, ще може ли да се изтегли напред датата на процеса? Четиринайсети август е твърде далеч, а както знаете майка ми не е млада. Четири месеца ще й подействат като доживотна присъда.

От една страна съзнаваше, че можеше дълго да чакат процеса. Би могло да минат и години. Но ако се задълбочеше в разсъждения на тази тема, нямаше да има сили да издържи по-нататък. Нарастващото отчаяние, което изпитваше, щеше да я съсипе. Трябваше да опита и да се съсредоточи върху онова, което бе в нейна власт — като например да осигури на майка си най-добрата възможна защита.

Каткарт наистина е добър… но дали е най-добрият за този процес? Тази мисъл я измъчваше, докато си играеше със сламката в ледения чай. Нямаше да й бъде приятно, ако Роджър се окажеше прав. Ами ако излезеше, че е действала по рефлекс, а не в най-добрия интерес на майка си, отхвърляйки възможността да намерят по-изявен адвокат? Нямаше съмнение, че Каткарт имаше опит, но в случая имаха нужда от силен човек, който да е наясно с тънкостите на положението и който не би се побоял да излезе насреща на Брус Чо.

Сега, в този типичен калифорнийски ресторант с висящи папрати и загорели руси келнерки, облечени с раирани униформени рокли, Дафни чакаше Каткарт да каже тежката си дума. Беше умен, разбира се, и най-хубавото от всичко бе, че не се държеше надменно. Но ако извършеше и най-малката глупост, щяха да се простят с него. Щеше да се откаже от него без никакви угризения на съвестта. Адвокатът със сребриста коса прочисти гърлото си и се облегна назад, като пъхна палеца си под едната тиранта.

— Осъзнавам това, Дафни, но се налага да преценя дали в крайна сметка това е най-добре за майка ви. Ще имаме нужда от по-дълго време за подготовка. Междувременно аз продължавам да се боря за освобождаване под гаранция. Чо обаче е решил да блокира действията ми — този човек наистина обича да се налага, но съм сигурен, че съдията ще намери начин да ни разреши. Още по-важно е да продължаваме да изследваме всички гледни точки, дори и тези, които не изискват — той присви бледосините си очи, — как да кажа, пълното й съдействие. — Той вече не беше възпитаният джентълмен от старата школа, а хитър изпечен картоиграч, който, Дафни се надяваше, е скрил някой коз в ръкава си.

Дафни се оживи при мисълта за нещо ново, необсъждано досега.

— Какво точно имате предвид? — Процесът по събиране на доказателства едва бе започнал и с изключение на няколко от най-близките приятелки на майка й, които се съгласиха да свидетелстват за нейния характер, не разполагаха почти с нищо. Заслужаваше си да се помисли върху всеки факт, всяко предложение, което би могло да помогне на майка й.

Например за тази тайнствена медицинска сестра, за която Кити бе научила. Сега-засега нямаше начин да разберат коя е, още по-малко да я издирят, но все пак и слаба диря бе по-добра от никаква. Щом успееха да накарат Берил да им разкаже историята и Алекс да отговори на съобщенията, които й оставяха, може би тогава щяха да узнаят повече.

— Бих искал да се запозная с психиатричния профил на майка ви — отвърна Каткарт твърдо.

Дафни го изгледа недоумяващо.

— С психиатричния й профил ли? Никога в живота си майка ми не е ходила на психиатър. Дори не вярва в тях. — Тогава си спомни какво им беше казала Лийн. — Всъщност чух, че малко преди смъртта на баща ми е взимала някакъв антидепресант, но не съм сигурна дали е вярно.

— Скоро ще узнаем.

— Как ще разберете, ако мама не го признае?

— Ще се среща с психоаналитик. Започва от утре.

— Как?…

— Искате да кажете без съгласието на майка ви ли? Много просто. В резултат на решение на съда — каза й и намигна хитро. — Едва тази сутрин Кендъл подписа искането за разрешение. А също така обеща да помисли по въпроса за освобождаване под гаранция, въз основа на лекарско предписание. Психотерапевтът е Ейвъри Шайнър — чували ли сте за него? В миналото сме работили заедно — той е почтен, не е най-добрият, но поне няма да доносничи на областния прокурор.

Споменаването на Чо й напомни за Джони и сърцето й се разтуптя. Дали да му каже, че й е стар приятел? Реши, че е по-добре да премълчи. На този етап нямаше и кой знае какво за казване. Освен ако не се броеше една целувка и часовете безсъние, които й причини.

Тя отпрати тази мисъл в дълбините на съзнанието си, където й беше мястото.

— Какъв смятате, че е най-добрият шанс за майка ми? Невинна поради невменяемост ли?

— Не, не точно. Вижте какво, това води след себе си известен риск. — Той отдръпна палеца би и ластикът плесна по гърдите му, после опря ръката си върху масата. Тя проследи как той хвана ножа, а с елегантно оформения си показалец потупа по острието, за да подчертае думите си.

— Първо, сега съдът не е много склонен да се използва тълкуването за временна невменяемост. Дори да го използваше, може да не я пратят в затвора, но ще прекара остатъка от живота си в психиатрично заведение, което е още по-лошо. Предлагам нещо много по-различно. Ще покажем, че майка ви е разумна личност, с разсъдъка си, но е била изкарана от търпение. Тя е в състояние да прави разлика между добро и зло. Доказателство е фактът, че изпитва угризения и настоява да бъде наказана за деянието си. Накратко, тя действа срещу собствените си интереси. И следователно не се ползва от конституционното си право за справедлив процес.

Дафни се облегна назад, за да размисли върху казаното. Всеки опит да се докаже, че майка й е била изкарана от търпение, би показал, че баща й е бил чудовище… или поне неморален. Това би ли било справедливо за баща й? Нима някой от тях се нуждаеше от подобна гласност, която щеше да раздуха вестникарските сензации?

„Да става каквото ще“ — прошепна гласът на разума в ухото й. Изведнъж осъзна, че вече няма никакво значение дали репутацията на баща й ще бъде накърнена. Ставаше въпрос за живота на майка й.

— Какво по-точно предлагате? — попита тя. Каткарт я изгледа през масата.

— Искам вашето разрешение да подам искане за поставяне под опека. Което всъщност означава, че докато майка ви е жива, вие и сестра ви ще се грижите за нея.

— И от това следва, че имаме шансове вината й да се сметне за по-малка ли?

— Точно така.

Дафни кимна, преценявайки предложението му. Каткарт може да не е Кларънс Дароу, помисли си, но не беше глупав. Все пак Кити бе постъпила правилно, като го бе наела.

Най-накрая каза:

— Ще бъда откровена с вас, Том. Не съм съгласна да изкарат майка ми, че не е с всичкия си. От друга страна ми се струва, че нямаме голям избор от възможности. — Тя въздъхна дълбоко и бутна чинията си настрани. — Ще поговоря с Кити и ще ви се обадя. Докога ще бъдете в кабинета си следобед?

Той погледна часовника си.

— До седем и половина или до осем, в случай че жена ми не изпрати въоръжен отряд, за да ме извлече по-рано. — Усмихна й се слабо, после усмивката му помръкна. — Между другото не забравяйте, че на път за вкъщи ще се отбия да видя майка ви.

Тя замълча, размишлявайки върху онова, което обсъждаха. След известно време каза тихо:

— Знаете ли, според мен има известна ирония в това, че в известен смисъл сега тя вижда нещата по-ясно от преди.

Каткарт премигна и вдигна добре оформените си сребристи вежди.

— Бихте ли ми обяснили какво имате предвид?

Дафни се замисли как най-ясно да изрази мисълта си. Или нищо да не му обяснява? Реши да го каже по най-простия начин.

— Тя го обожаваше — започна, подбирайки думите си. — Знам, че ви е трудно да го повярвате след случилото се. Но според мен проблемът на майка ми не беше, че не го е обичала достатъчно или че дори тайно го е ненавиждала. Тя го обичаше прекалено много. Цената за това се оказа много висока.

— Какво имате предвид?

— Не знаех, че е възможно да обичаш някого така — каза тя, затвори за миг очи и си представи лицето на Джони. — Човек какво ли не е готов да направи, за да запази неопетнена тази идеална любов? Лъжеш себе си, затваряш си очите. Дори убиваш.

В тишината, която последва, Дафни чуваше всяко потракване на вилица, всеки глас, всеки смях. Тя огледа хората, които се бяха отпуснали и обядваха с развявани от вятъра коси и открити загорели лица. Не беше като в Ню Йорк, където всеки без притеснение си приказва, че е имал лош ден. Какво се криеше зад тези усмивки? Какво скрито отчаяние щеше да избликне един ден и да се превърне в истинско нещастие?

— Много съпрузи мамят жените си, но не всички ги убиват за това. — Каткарт го изрече тихо, за да не го чуе русата келнерка, която приближаваше към масата им.

Дафни поклати глава.

— Разбирам, че не е много смислено, но… — помъчи се да намери някаква аналогия. — Все едно, че притежавате някоя красива ваза и тя е любимата ви вещ. Един ден забелязвате, че е пукната. Във вазата можеш да сипваш вода, но тя вече не е ценна. Всеки път, когато видиш пукнатината, сърцето ти сякаш също се пука по малко. Затова изхвърляш вазата, но преди това я счупваш, за да не я прибере друг.

— Това вече е теория — каза той.

Дафни изчака нетърпеливо сервитьорката да прибере чиниите им. Почти не бе докоснала салатата от скариди. Днешният ден не бе изключение. Напоследък апетитът й почти бе изчезнал.

— Това е само мое предположение — отвърна тя и сви рамене.

Не каза на Каткарт, че предположението й бе доста вероятно. Знаеше как толкова дълбока любов може да се отрази дори на напълно уравновесен човек. Как тази любов би те накарала да действаш против разума си и да подложиш на риск всичко, което ти е било мило и скъпо. Защото не беше ли точно това, макар и в не толкова ужасен вариант, към което се бяха устремили двамата с Джони?

Спомни си предишния уикенд, когато той се отби в „Чай и съчувствие“. Тъкмо когато бе свършила разговора си по телефона с Роджър. Толкова се бе ядосала на съпруга си, че й идеше да се разкрещи. И какво бе последното му извинение? Някакви неприятности в работата, които не можел да й обясни по телефона.

— Сигурно ще дойда в края на другата седмица — съобщи й той. — Не се тревожи за децата, мама и татко ще ги гледат. Между другото, изпращат ти много поздрави.

Той затвори, преди тя да попита кой й изпраща поздрави — родителите му или децата. Реши, че сигурно децата.

Тогава видя, че Джони крачи към вратата, и много се зарадва. С джинси и кожено яке той отново й напомни за предишния Джони — младия мъж, с когото за малко не избяга в един подобен ветровит майски ден двайсетина години по-рано. Ден, в който бе ядосана на баща си така, както сега на съпруга си.

— Джони! Не ми казвай, сигурно умираш за чаша чай и кифличка от тези, които прави сестра ми, нали? — Говореше по-сърдечно от обикновено, тъй като не желаеше Гладис Хонеик и Мак Макартър, седнали край маса наблизо да помислят, че бяха нещо повече от приятели. Макар че ако някой измереше кръвното й налягане, щеше да направи голямото откритие.

— Благодаря, но имам билет за мач. Само се отбих да ти дам това. — Подаде й запечатан плик. Като я забеляза как неспокойно се огледа, добави тихо: — Няма нужда да го отваряш точно сега.

Поговориха малко за сина на Джони — беше последна година в гимназията. И колко й бе мъчно на Дафни за децата. Тя не спомена нищо за Роджър, нямаше нужда. Джони разбра, че е ядосана. В този момент му беше страшно благодарна, когато забеляза обезпокоеният му поглед и разбра колко много му се искаше да я попита какво става, но не го направи. Разбра по интуиция. Нито моментът, нито мястото бяха подходящи за обяснения.

Дълго след като си отиде, Дафни най-после се качи в стаята за гости на горния етаж, разкъса плика с разтреперани ръце. Не беше писмо както тя очакваше — вътре имаше брошура на едно хотелче нагоре по брега. Нямаше никаква бележка. Не бе нужно. Предложението на Джони беше ясно.

Едва когато разгърна брошурката, видя какво още имаше в нея — два стари смачкани билета. Те полетяха към пода и когато ги вдигна, видя, че бяха за отдавна заминал автобус — точно преди двадесет и една години. За нощта, в която двамата с Джони се канеха да избягат. През всичкото това време той ги бе пазил.

Както си седеше на леглото, със сълзи, стичащи се по бузите и капещи по брадичката й, тя разбра какво всъщност й беше казал: не е чак толкова късно. Ще хванем автобуса.

Ами ако се заблуждаваха? Дафни се замисли. Ако чувствата й към Джони бяха толкова неразумни и налудничави, както маниакалната любов, накрая погубила баща й?

Погледна през масата към адвоката, в чиито ръце се намираше съдбата на майка й. Изглежда той разсъждаваше върху онова, което тя му каза преди, и сякаш се мъчеше да измисли начин да го използват. Когато сервитьорката ги попита дали ще искат кафе или десерт, той бе така дълбоко потънал в мисли, че не дочака Дафни да отговори и рязко каза:

— Само сметката, моля. — Най-после обърна внимание на Дафни. — Вие наистина ми дадохте повод за размисъл. Нищо ново, вярно, само различна гледна точка на онова, което вече знам. Ако не друго, то ще ми помогне да узная какво е целила майка ви.

Това й напомни нещо. Тя се пресегна към пазарската чанта, сложена под масата — там имаше нещо, което сестра й изпращаше за майка им. Подаде я на адвоката и помоли:

— Кажете й, че е от Кити.

Той погледна в чантата и видя розова картонена кутия, завързана с панделка.

— Трябва ли да знам какво има вътре? — попита той полушеговито.

— Нещо като пила или трионче ли имате предвид? — засмя се слабо Дафни. — Не, боя се, че няма. Сладкиш е. Сестра ми й направи сладкиш, любимият на майка ми.

— Какъв е?

— „Лейди Болтимър“ — отговори Дафни.

Дафни не допълни, че майка й смяташе да сервира на празненството по случай четирийсетата годишнина от сватбата си същия сладкиш.

 

 

На път към къщи Дафни реши да се отбие в местната книжарница „Книжен плъх“, където като момиче прекарваше часове. Книжарницата се смяташе за нещо като забележителност на Мирамонт — издържала бе няколко земетресения и наводнението, което през 76-та година разруши половината магазини по цялата Олд кортхаус.

Откри я там, където си беше, на ъгъла до стария магазин за обувки „Бъстър Браун“, който сега се наричаше „Мътсуер енд тиърс“ и се бе превърнал в много приятен магазин за керамични изделия, на чиято витрина бяха изложени обичайните ръчно изработени тежки глинени съдове. До него книжарницата „Книжният плъх“ имаше вид на нещо истински старинно — с избеляла жълта гипсова мазилка отпред, придобила цвета на пергамент, с цветни мексикански теракотени плочи, напукани с годините, служещи за рамка около витрина, на която артистично бяха подредени купчини с книги.

Докато влизаше в книжарницата, Дафни се почувства сякаш се връщаше у дома. Нямаше кафене, нямаше цветни плакати, нямаше надути продавачи — само книги, книги и книги — натъпкани на полици и натрупани върху маси, на някои места дори и по пода. Популярна белетристика, документална и научна литература уютно съжителстваха с не толкова известни автори, на една лавица „Дневникът на Клиф“ най-безцеремонно стоеше редом с класици на литературата. Същите изтъркани столове и диван, които помнеше от последното си идване, все още осигуряваха рай за библиофилите от всички възрасти, заровили носа си в книги, намерили тук подслон от студения вятър и комерсиализацията.

Корковото табло на стената до касата бе изпъстрено със същите разнообразни визитни картички. Обичайният избор от магазини, които предлагаха намаление на стоки и всякакви услуга — от котенца до градинарство и вегетариански ястия. Единственото ново попълнение, което забеляза до касата, бяха рафтовете с масла за ароматотерапия — различно ухание за всяко настроение. Представи си как би се изненадал брадатият книжар, ако се приближеше и го попиташе: „Имате ли нещо за жена, която обмисля дали да поднови една стара връзка?“

Истината бе, че не изхвърли брошурата на Джони, макар и да знаеше, че трябваше да го направи. Прибра я в най-долното чекмедже на бюрото. За всеки случай.

За случай на какво? — замисли се сега Дафни. В случай, че решеше да прати всякаква предпазливост по дяволите ли? Дори и да не беше омъжена жена и да нямаше деца, не й ли стигаха усилията да освободи майка си от затвора?

Въпреки всичко от ума не й излизаше как се разхождаха с Джони по залез-слънце покрай брега, докато сенките им се удължаваха по мокрия пясък, спомни си погледът му, преди да я целуне. В главата й нахлу куп спомени, докато стоеше, заобиколена от книги, те й напомниха за миналото още преди да се запознае с Джони, когато всичките й герои бяха от книгите. Айвънхоу. Господин Рочестър. Хийтклиф. Страстта на мечтателното дете, което прекарваше всяка свободна минута ако не заровено в някоя книга, то пишещо в дневника си.

Дафни съвсем ясно си спомняше деня, когато реши да стане писателка. Беше тринайсетгодишна и с тъжна въздишка затвори последната страница на „Отнесени от вихъра“. Тогава си помисли: „Ако бях писателка, щях да знам какво е станало със Скарлет и Рет Бътлър, нали?“

Всъщност накратко, помисли си тя кисело, всичко произтичаше от необходимостта да знае повече. Или с други думи, каза си, почтено любопитство. До голяма стенен онова, което я подтикна да пише, бе неустоимият импулс да влиза под кожата на хората, които минаваха покрай нея по улицата или седяха пред нея в автобуса. Да им създаде въображаем живот, който тя да управлява. Те щяха да се препъват, вероятно и да падат… но в края на краищата щяха да намерят начин да се спасят.

Когато стана на петнайсет, тоест две години по-късно, след като бе написала няколко разказа за изстрадали жени, тя се опита да напише роман — истински страшен готически любовен роман, в който злодеят пада от коня си на място, където расте отровен бръшлян и чупи врата си. По ирония на съдбата, или поне тя така си помисли, издателството, до което го изпрати, й върна ръкописа три месеца по-късно с придружително писмо, с което й отказваха да го отпечатат. На ръка бе добавена забележка: „Не знаехме, че човек може да умре от отровен бръшлян.“

Дафни се застоя край масата близо до касата, където бяха наредени купчини с последните пристигнали книги. Няколко години по-рано едно от първите й четения се състоя тук пред доста публика. Затова с приятна, макар и не неочаквана изненада, тя откри последния си роман „Разходка след полунощ“, сложен най-отгоре на купчината.

Усмихната прокара пръст по напрашената обложка с пастелна рисунка на луната и отражението й във вода. Само ако човек се вгледаше по-внимателно, щеше да забележи, че отражението наподобяваше лице на жена. Идеята за този роман й бе хрумнала преди няколко години, когато с Роджър почиваха на остров Барбадос. Жена, отседнала в техния хотел, се удави, докато плувала в океана на лунна светлина. Никой не разбра каква бе причината за удавянето — дали бе получила сърдечен удар, както предположи някой. Но според съпруга на жената тя се радвала на добро здраве и била добра плувкиня. Дафни не можеше да си обясни трагедията. Мина й през ума, че може би някои тайни ще си останат неразгадани и че следвайки криволичещите пътища на миналото й опитвайки се да ги пресъздаде в случай на необходимост, тя бягаше от своето несигурно настояще.

— Това е едно от най-търсените заглавия в момента.

Дафни се обърна към жената, която я заговори — пълничка и млада, с права работна престилка, лъскавата й кестенява коса бе сплетена на дебела плитка, прехвърлена през рамото й.

— Авторката е тукашна — продължи тя и слава Богу не забеляза, че Дафни пребледня. — Може би сте я чували? Дафни Сийгрейв. Възрастната жена, която уби съпруга си, е нейна майка.

Тя замълча и се взря с интерес в Дафни, която за миг се изплаши, че момичето може би я е познало. Тогава в огледалото с позлатена рамка на стената забеляза ужасеното си изражение. Лицето й беше бледо като на призрак. На всекиго би направила впечатление.

— Ами да… чух — успя да изговори.

— Още не съм я прочела, но нямам търпение — продължи да бъбри момичето, явно без да забележи смущението й. — Откакто „Кроникъл“ я включи в списъка на бестселърите тя не се задържа. Тези екземпляри току-що пристигнаха. — Тя посочи купчината, на която Дафни се възхищаваше преди няколко минути, а сега отстъпи назад като ужасена.

Трябваше да се измъкне оттук. Незабавно. Преди момичето да я познае.

„Внимавай какво си пожелаваш…“

Още една от аксиомите на майка й, която сега се реализираше в много мрачен вид. Колко пъти си бе представяла, че някой от романите й става известен? Обаче никога не й бе идвало наум, че ще стане на такава цена.

На излизане си спомни, думите на Роджър, че редакторката й оставила няколко съобщения на телефонния им секретар да й се обади спешно. Всъщност тя така и така смяташе да позвъни на Клер. Но като че ли дълбоко в душата си се подразни. Явно редакторката й не се бе сетила, че по-важни неща биха могли да занимават съзнанието й, отколкото дали издателството ще поиска разрешение да отпечатат още три хиляди екземпляра.

Сега тя осъзна защо Клер толкова е настоявала да се свърже с нея. Ако „Сан Франциско кроникъл“ беше показателен, книгата й се харчеше като топъл хляб из цялата страна. Досега нито един неин роман не бе отпечатван в повече от петнайсет хиляди екземпляра с твърди корици. Ясно й беше защо редакторката й бе на седмото небе, но дали Клер разбираше как се чувства тя, печелейки от смъртта на баща си. В момента Дафни имаше чувството, че е отхапала развален плод.

Мина бързо покрай старите сгради, издигащи се от двете страни на пешеходната улица, павирана с тухли. Намираше се само на две пресечки от къщата на Кити, но разстоянието й се стори като километри. Усещаше как кръвта пулсира в главата й и макар че денят бе ясен и приятно хладен, потеше се както бе по памучна блуза и ленено сако. Пред красивата стара съдебна палата, която сега бе превърната в сграда с офиси, между които и този на Каткарт, един жонгльор, гримиран като клоун, забавляваше група смеещи се деца. Те й напомниха за нейните деца и й домъчня за тях. Един ден, когато Кайл и Джени я попитат как е станала известна, какво щеше да им каже?

„Внимавай, когато си пожелаваш нещо… защото може да го постигнеш.“

Онова, което в момента желаеше, бе всичко това да не се бе случвало. Искаше да си е в Ню Йорк и да живее спокойно, ако не щастливо в надстройката на Парк авеню. Предпочиташе никога да не се бе запознавала с Том Каткарт, нито отново да се бе видяла с Джони. Особено с Джони. Защото ако не го бе видяла отново, нямаше да мисли какъв би бил животът й, ако онази отдавнашна вечер се бяха качили на автобуса, нали?

 

 

Дафни едва стигна до къщата на сестра си останала без дъх и почти превита на две от остра болка в едната си страна. Влезе през задната врата и се отпусна на стол до кухненската маса малко учудена, че все пак се прибра жива и здрава. Не си спомняше да бе спирала на кръстовищата. Сигурно беше чист късмет, че никой не я прегази.

Когато влезе, Кити, която вадеше сладкиш от фурната, спря и я изгледа. С дебелите кухненски ръкавици на ръцете, които Дафни й подари на шега за Коледа, както бе дръпнала нагоре и завързала високо на главата си къдравата си червеникава коса, тя беше толкова смешна, че Дафни се усмихна, макар отново да усети болка.

Проследи как Кити внимателно сложи сладкиша върху плота. Миришеше великолепно — на индийско орехче и захаросани портокалови кори. Дафни усети, че устата й се напълни със слюнка и за малко не се разсмя на глас — истинско чудо бе, че апетитът й се възвръщаше.

— Малко да изстине и ще ти отрежа едно парче — каза Кити.

— Отрежи две. Ти си по-слаба и от мен.

Кити взе чайника и наля гореща вода в чайниче. Докато чаят се запари, тя извади сладкиша от тавата и отряза две дебели парчета.

— Изглеждаш като че ли са те били — каза. — Том Каткарт ли ти каза нещо?

— По-лошо. — Дафни събу обувките си, усети, че на едната си пета има мехур и ги пусна под масата, където дремеше едно от котетата. — По пътя се отбих в книжарницата. Благодарение на пресата изглежда книгата ми става много популярна.

Кити веднага разбра и по навик погледна през прозореца. Но шумната тълпа, която се събираше отвън в дните около ареста на майка им, в момента се бе прехвърлила към някое друго убийство. Сега отвън нямаше никой, само голямото й сиво сибирско куче седеше на задните си крака и наблюдаваше, котката на дървото. Отново обърна очи към, Дафни и въздъхна.

— Знам как се чувстваш, Даф, но това не зависи от теб.

— Лесно ти е да го кажеш. Нали не се облагодетелстваш от ужаса в семейството. — Дафни веднага съжали за думите си и побърза да се извини. — Извинявай, не беше честно от моя страна. Само понякога ми се струва, че все едно нас ще съдят. Сигурно и ти го усещаш.

Нежното лице на сестра й се помрачи. Тя донесе подноса до масата и сложи чиния пред Дафни. Дафни позна старите чинии на майка им.

— Случвало ми се е — изрече тихо Кити.

— Как мина с дамите от градинския клуб? — сети се да попита Дафни.

Кити се намръщи, докато се настаняваше срещу нея.

— Госпожа Ъндъруд поиска рецептата за сладките с лимон. Арделия Спивак предложи да изпрати някой да окоси тревата пред къщи и да оскубе бурените. О, да, щях да забравя, досега са събрали около двеста подписа.

— С други думи никой не предложи да рискува.

— И така би могло да се каже.

Дафни отхапа от топлия сладкиш. Стори й се божествен.

— Има една стара китайска поговорка — каза. — Истинските приятели са като вечнозелените растения — ще ги познаеш едва през зимата.

— Ще се помъча да я запомня. — Кити й се усмихна печално и сипа чай от познатото чайниче с нащърбено чучурче. — Как мина обядът?

— Нищо ново във връзка с мама. Но ще ти кажа какво е намислил Каткарт.

Тя обясни на Кити предложението на адвоката да подадат молба за поставяне под опека. Дафни още не бе сигурна дали идеята й допадаше, но Каткарт бе прав в едно — нямаха голям избор.

Кити обаче твърдо се противопостави.

— Ако представим нещата така, че тя не може да се оправя сама, все едно признаваме, че е ненормална, нали така? — възрази тя. — Не знам какво мислиш, Даф, но на мен няма да ми е приятно да го направим, освен ако не е последната ни възможност.

— Имаш ли по-добра идея?

Кити духна чая си и разклати кичурите коса, които се бяха измъкнали от кока и висяха край слепоочията й. В същото време добре оформеното й лице с нежни, почти като на елф черти остана безизразно, докато мислеше. После отговори твърдо и ясно:

— Смятам, че е време да посетим Берил Чапмън — каза.

 

 

Берил Чапмън живееше на няколко километра в друга част на града, в район, който преди години е бил доста богат, а сега правеше всички усилия да не загуби облика си. Някога тиха улица, Рио де Кампо бе разположена малко по на изток от гимназията „Джон Мор“ и старата обществена библиотека. По-късно улицата западна, особено след като разшириха съседната Сънкрест драйв в булевард с четири ленти, водещ към магистралата. Цените на имотите паднаха буквално за една нощ и макар че оттогава бяха минали десет години и собствениците се опитаха да преустроят и модернизират къщите си, цените им не се покачиха чувствително.

Къщата на Берил бе с плосък покрив, построена на различни нива, на предната стена имаше петно от плесен, личеше си, че неотдавна там бе отсечен голям храст. В къщата имаше нещо тъжно, помисли си Дафни, когато сестра й спря колата отпред — не толкова, че изглеждаше изоставена, а по-скоро сякаш бе претърпяла провал, който лъхаше от всяка замазана пукнатина и евтини „подобрения“ като например кърпената мазилка върху тухлите и малкото остъклено балконче до кухнята. Дори розовите храсти по протежение на алеята, подстригани еднакво и привързани към колчета, изглеждаха някак унили.

Берил разговаря приятелски с тях по телефона, макар и предпазливо. По-късно следобеда имала ангажимент, така каза, но защо не се отбиели на чаша кафе?

Сега тя ги посрещна на вратата в обичайното си пълно бойно снаряжение: идеално фризирана платинена коса и грим, поставянето, на който сигурно й бе отнело цял час, и в допълнение пърхаше с изкуствени мигли. Беше облечена с копринен кафтан, който според Дафни не бе нищо друго, освен домашна рокля, която Берил се опитваше да прокара като модерна. Единственото, което й липсваше, за да допълни илюзията за „Булевардът на залеза“, помисли си, бе тюрбан и цигаре.

— Момичета — посрещна ги тя, не произнесе нито дума повече, сякаш да подчертае авторитета си, който си представяше, че й дава рязкото държане. — Изглеждате добре. Моля, заповядайте.

Пристъпвайки в къщата, Дафни се подразни от други опити за подобрения — полустена от тухли и стъкло, която разделяше антрето от хола, огледални плочки на стената зад кремавия диван, ниско свален полилей с призми във формата на сълзи, който хвърляше студена светлина върху белия килим.

— Защо да не пием кафето тук? — предложи Берил и посочи с жест към стъклената масичка за кафе, която като че ли плуваше над килима върху сплетени лъскави хромирани пръчки, събрани така, че да наподобяват фонтан.

— Аз няма да пия кафе, благодаря — отклони поканата Кити.

Забелязвайки, че Берил се намръщи от неудоволствие, Дафни побърза да отговори:

— Аз го пия горчиво, без захар.

Жената, която претендираше да е приятелка на майка им, се върна след няколко минути с две чаши кафе, от които се вдигаше пара, а снежнобяло миниатюрно пуделче я следваше по петите. Щом кучето забеляза Дафни и Кити, се разлая.

— Мъфи, бъди добро момиче — смъмри го Берил, постави чашите на масата и след това го взе на ръце. Хвърли им шеговит извинителен поглед. — Бях я затворила в пералното помещение, защото понякога е много досадна. Но имаше много нещастен вид. Нали, Мъфи? — Потърка носа си в муцунката на кучето, после пак го пусна на земята. — Е — каза, като се настани на дивана — и извади цигара от емайлирана кутия, сложена върху китайска масичка наблизо, — с какво мога да ви помогна, момичета?

„Поне можеш да се обърнеш към нас по име“ — прииска й се на Дафни да я среже.

Но преди да каже каквото и да било, Кити се обади:

— Всъщност идваме заради мама. — С жълта фланела и тъмночервен панталон на ластик, седнала на фотьойла срещу дивана, тя приличаше на червеношийка със светнали очи, която по погрешка бе влязла през прозореца.

— Бедната ви майка. — Берил сви обилно начервените си устни, опитвайки се да си придаде съкрушен вид, но само заприлича на клоун. — Как е Лидия? Не минава и час, без да си помисля какво тегло изживява тази жена. Направо ми става зле, като си спомня какво се случи.

„Но не чак толкова, че да й помогнеш“ — помисли си Дафни отвратено.

— Добре е, доколкото може да се очаква в тази ситуация — отвърна Дафни. — Ходи ли да я видиш?

Щракването на запалката на Берил в следобедната тишина в стаята прозвуча рязко и някак си презрително. Тя дръпна от цигарата дълбоко, после поклати глава и сред облак от дим каза:

— Нямате представа колко пъти съм стигала до вратата с намерение да отида. Но винаги в последната минута решавам, че просто няма да издържа. Само като си представя как горката Лидия е затворена на онова място. — Видимо потрепери и притисна гърдите си с костеливата си ръка. — Но, разбира се — додаде тя, — ако мога да помогна с нещо, с каквото и да е… — не довърши изречението си.

— Всъщност има нещо — каза Кити. — Последния път, когато говорихме, ти ни каза, че от седмици не сте говорили с мама. Тоест скоро преди тя да застреля татко. Все пак има нещо, което не разбираме.

— И какво е то? — Берил като че ли настръхна.

— Отнася се до разправията ви с мама — намеси се Дафни, — за която ни каза Лийн.

Берил се намръщи раздразнена и се направи, че не разбира за какво става дума.

— Разправия ли? Много силно казано. Вярно, че си разменихме някоя и друга дума. Ние с майка ви се познаваме повече от четирийсет години. Не бихме позволили някакво глупаво дребно спречкване да развали приятелството ни.

— Но нещо друго го е сторило, нали? — На фона на бялата стена на стаята яркосините очи на Кити като че излъчваха наситени пурпурни искри.

Берил я изгледа с присвити очи, като котка, хваната в капан.

— Боя се, че не те разбирам — каза.

— Мога да опресня паметта ти. — Дафни се наведе напред на стола. — Някога с татко сте били любовници. Знаем всичко за това, Берил. За теб може да е стара история, но мама, когато го е чула за пръв път, сигурно го е възприела като че се е случило сега.

Лицето на Берил, което изразяваше недоволство, както Дафни вече бе забелязала, вече истински се намръщи. Явно разбра, че играта бе свършила. Или може би съвестта й, колкото и малко да беше, най-после взе връх.

— Какво искате от мен? — попита грубо. — Добре, казах й. Не можех да го крия повече. Знаех и за другите. Бях свидетелка как през всичките тези години той я правеше на глупачка. Тя беше моя приятелка, по дяволите. Заслужаваше да знае.

Кити я изгледа, без да мигне.

— Така ли? Наистина?

Дафни, усещайки, че вече имат известен напредък, почувства как сърцето й заби силно.

— Не си го направила заради мама, а заради себе си. Завиждала си й, нали? Тя е имала всичко, което на теб ти е липсвало — съпруг, пари. Готвеше се да чества четирийсетгодишнината от сватбата си… докато ти не можеш да се похвалиш с подобно събитие.

— Това е лъжа! — Берил скочи толкова неочаквано, че Мъфи, свита в краката й, уплашено залая. — Ако се опитвате да ми припишете тази ужасна трагедия…

— Не се опитваме да ти припишем нищо — обади се Кити спокойно, но с твърд тон. — Просто имаме нужда от помощта ти.

— Трябва да свидетелстваш в подкрепа на мама — обясни й Дафни.

Миниатюрният пудел се въртеше в кръг на задните си крака и лаеше яростно. Берил плесна с ръце над главата му и изкрещя:

— Няма ли да млъкнеш? Няма ли да млъкнеш най-после?

В този момент Дафни осъзна, че Берил крещеше на Мъфи, а не на някоя от тях. Кити бързо стана от стола, приклекна и примами изплашеното куче да отиде в скута й.

Берил я изгледа, сякаш отвличаха собственото й дете.

— Не мога да ви помогна — изрече студено. — Знам, че ще ме сметнете за страхлива, но просто не мога — добави тя с плачлива нотка. — Вярно, че вашата майка имаше Върн. Аз пък си имам репутация. Без нея съм нищо.

Гласът й заглъхна и тя отново се отпусна на дивана. В този миг като че се стопи, вече не приличаше на застаряваща кинозвезда, а на лошата вещица от „Магьосникът от Оз“, лицето й провисна, а слабите й гърди сякаш хлътнаха навътре.

Дафни реши да я притисне въпреки съжалението, което неочаквано изпита към нея.

— Ти си последната й надежда. — Изрече го тихо и се мразеше, че трябва да я предумва, но съзнаваше, че това бе единственият начин. — Никой друг не знае какво й е било — след толкова години да открие, че съпругът, на когото е посветила целия си живот, й е изневерявал. Сигурно това я е съсипало.

Берил изпъшка силно и отпусна глава към гърдите си.

— Не очаквах, че ще го убие!

— Не си могла да знаеш — съгласи се Кити и се изправи на крака с все още треперещото пуделче в ръцете си. — Но се е случило. И сега единственото почтено нещо, което можеш да направиш, е да кажеш истината.

За миг им се стори, че Берил щеше да се пръсне. После се разтресе неудържимо. Едра сълза се изтърколи по хлътналата й буза, оставяйки тънка следа грим.

— Няма смисъл. Самата Лидия се признава за виновна. Нищо, което аз кажа, няма да промени нещата. Защо и двете да плащаме?

Дафни изпита желание да й удари плесница. Берил беше същата като Роджър. Мекушава и непрекъснато си намираше извинения. Нямаше желание да прецени какви са последствията от лошата й постъпка. Всъщност, какво майка й бе намирала у тази жена?

— Би могло да помогне — възрази й Кити. — Ако съдебните заседатели решат, че има смекчаващи вината обстоятелства…

Така и не успя да довърши мисълта си. Защото в този момент Берил скочи на крака. С няколко крачки стигна до Кити и грабна Мъфи от ръцете й. Когато го стисна с дългите си червени нокти, Дафни забеляза как пуделът се озъби и бе почти сигурна, че чу глухо ръмжене.

— Боя се, че ще ви помоля да си тръгнете — изрече Берил със злобна учтивост. — Май ви бях споменала, че имам среща с един от моите счетоводители. Не мога да си позволя да закъснея.

Тя им напомняше, че бе единственият дистрибутор на „Дезир“ — козметични препарати с мирис на цветя, които се продаваха в магазините за подаръци и дрехи за по-възрастни жени. Как щеше да върти бизнеса си, ако името й се свържеше с убийца и бъдеше отпечатано във всички вестници в страната?

Дори Дафни да бе изпитвала съчувствие към нея, то се изпари за миг. Изправи се редом с Кити.

— Благодаря — каза студено, изчака да стигнат до вратата, обърна се и добави: — за кафето.

Когато се прибраха, на телефонния секретар на Кити имаше само едно съобщение. Беше от Джони. Докато го прослушваше, Дафни усети как след студените тръпки, които я разтърсваха по целия път до вкъщи, изведнъж я обля горещина.

— Разходих се по брега и открих онзи знак. На него пише „ВЛИЗАНЕТО ЗАБРАНЕНО“, макар и да е доста изтъркан. — Чу се тих смях. — Какво ще кажеш да си накладем огън?

Чувайки съобщението, Кити поклати глава, докато окачваше палтото си в гардероба.

— Не съм аз тази, която ще те учи какво да правиш. Но, Даф, не мислиш ли, че ни е достатъчно и това, което ни се струпа?

Намираха се в коридора към кухнята, до задната стълба, използвана от прислужничките по времето, когато дори скромно семейство е могло да си го позволи. Дафни знаеше, че сестра й го казва само от загриженост към нея и че след срещата с Берил нервите и на двете бяха изопнати, но въпреки това настръхна.

— Забелязвам, че напоследък не заключваш вратата. Очевидно, за да може твоят приятел да се промъква по стълбата нощем, когато смятате, че съм заспала — отвърна й.

Сестра й се изчерви силно и тя разбра, че го каза на място. Кити докосна бузите си с ръце сякаш да ги охлади, но не успя да скрие слабата усмивка на разочарование.

— О, мила, пък ние мислехме, че пазим тишина.

Дафни завъртя очи нагоре.

— Хайде де, не съм вчерашна. Същият е, който се отби след погребението, нали?

— Как… откъде разбра? — заекна Кити.

— Ами то е изписано на лицето ти. Виж се. — Тя се приближи и прегърна сестра си. — Слушай, всичко е наред. Това е човешко. Ти поне не си омъжена.

Когато Кити се отдръпна, изразът на лицето й беше тревожен.

— Нямах предвид Роджър, мислех си само за теб. Даф, не искам да страдаш. Ако отново се влюбиш в Джони…

— Никога не съм преставала да бъда влюбена в него — прекъсна я Дафни. — Не разбираш ли? Там е проблемът. — Ето, каза го. Беше го таила в душата си през всичките тези години. Но вместо срам или угризения на съвестта, тя изпита огромно облекчение.

Кити се усмихна дяволито.

— Нали знаеш, и аз си падах по него. Когато бях на тринайсет години се влюбих в него за около пет минути. — После тихо продължи: — Странно, нали? Едно време ти завиждах заради Джони… а сега заради децата.

На Дафни й се прииска да я утеши — Кити все още беше млада, би могла да има свое дете. Ако не свое, сигурно някоя агенция за осиновяване би могла да й намери. Така би помислила едновремешната Дафни, жената, която остави в Ню Йорк и която бързаше да заглади нещата, на всяка цена да избегне конфликта. Вместо това реши да бъде откровена.

— Мъчно ми е за тях — въздъхна. — Няма ден, откакто дойдох, да не ми се иска да се кача на самолета и да се върна при тях.

Облягайки се за перилото, Кити приседна на най-долното стъпало. Погледът й беше отнесен и Дафни не разбра за какво мисли.

— Казва се Шон. Не ми е просто приятел. По-малката му сестра е бременна и търси някой да осинови детето й. Така се запознахме.

В момента Дафни се почувства виновна. Толкова бе потънала в своите проблеми, че не бе помислила за сестра си. Седна до Кити.

— Защо не ми каза?

Устните на сестра й се изкривиха в тъжна усмивка.

— Посред всичко това, което става ли? Не знам. Стори ми се, че ще ти се стори някак егоистично.

— Не е егоистично. Това е… — помъчи се да намери точните думи — … твоят живот.

— Моят живот ли? — Кити обърна тъжното си лице към нея. На слабата светлина на стълбището то като че бе абсолютно безплътно, представляваше само кости и две очи, блеснали от почти трескаво отчаяние. — Да, ти би го казала. Но знаеш ли какво? Дълбоко в душата си не съм по-добра от Берил. Защото ако имах избор, бих направила точно това, което и тя. За това бебе бих го направила. Бих обърнала гръб на мама, дори бих се престорила, че не я познавам. Какъв човек съм, а?

— Никой не е съвършен — тихо отвърна Дафни просълзена. Знаеше точно как се чувства Кити. Защото нима тя също не реши в мига, в който чу гласа на Джони, че никой няма да я спре да отиде при него?

 

 

Старото одеяло, върху което лежаха сгушени до една, дюна на около километър и половина от лагуната Плънкет, бе извадено от багажника на тъндърбърда на Джони. В проблясващата светлина на огъня Дафни забеляза дупка колкото монета от изгорено — несъмнено спомен от някои пикник на семейството. Помисли си колко спомени той бе натрупал през годините, в които тя нямаше никакво участие, и усети как сърцето й се сви.

Тя сложи ръка на гърдите му и дори през дебелия пуловер усети уверените силни удари на сърцето му.

— Синът ти винаги ли е живял с теб? — попита го.

— В началото не. Джей Джей беше на дванайсет години, когато се разведохме със Сара — обясни той и лицето му се помрачи. — Нямаше проблем за попечителството. Колкото и да исках да бъде при мен, не бих могъл да постъпя така към сина си. Освен това не виня Сара. Тя е добра майка.

— Кога се промениха нещата?

— Преди шест месеца. Двамата с майка си не се разбираха. Честно казано, не я упреквам за това, че го изгони. Понякога е много труден… прилича на баща си. — Джони се засмя тъжно и откъсна твърдо тревисто стъбло, поникнало в пясъка. — Ами ти? Преди известно време ми каза, че ти е мъчно за децата. Сигурно ти е трудно, когато са толкова далеч от теб.

— Така е. — Тя си помисли за последния път, когато говори с Кайл и Джени по телефона. Синът й разказа набързо за някаква игра „Интендо“, която баща му купил, и бързаше да отиде да играе. Джени от друга страна се държа свито… както с непознат. Когато затвори, на Дафни й се стори, че сърцето й ще се пръсне.

Джони наклони глава, огънят осветяваше едната страна на лицето му. Другата попадаше в сянка, едното му сиво-синьо око я гледаше като през процеп на врата.

— Тогава защо не дойдат?

— Де да беше толкова лесно — въздъхна тя. — Роджър има някакви спънки и не може да вземе отпуска, за да ги доведе. Някакви неприятности в работата. Поне така казва. — Нотка на огорчение се прокрадна в тона й, тя не се и постара да я скрие.

Джони вдигна глава и се разсмя кисело.

— Нямах предвид съпруга ти.

Според него нещата изглеждаха съвсем прости. Дафни почти повярва, че това беше възможно. После реши да му обясни.

— Не мога да ги взема от училище. — Кайл беше в първи клас в училището „Сейнт Дейвид“, а Джени току-що бе постъпила в „Монтесори“. Не спомена, че Роджър никога не би разрешил децата да се местят по средата на учебната година.

— Кое е по-лошо — да сменят училището за няколко месеца или да бъдат без майка си? — попита я с основание той.

— Месеци ли? — Дафни се стресна.

— Поне толкова ще се проточи… в случай че решиш да останеш до процеса.

— Смяташ, че няма да го направя ли?

— Мина ми през ума.

Дафни се извъртя и легна по гръб.

— Няма да си тръгна, докато не се получи някакво разрешение на въпроса. — Гледаше като хипнотизирана искрите от огъня, които прехвърчаха в тъмнината, нямаше сили да го погледне в очите. — Освен майка ми има и други неща.

Той я изненада с горчивия си смях.

— Нищо не се е променило, нали? По дяволите, виж ни нас… наближаваме четирийсетте и продължаваме да се крием.

— Двайсет години е дълго време — напомни му тя. — Много неща се случиха междувременно.

— Чувствата ми към теб не са се променили.

Думите му й подействаха като лек удар в корема. Тя рязко седна и обгърна коленете си с ръце.

— Защо всичко трябва да бъде толкова трудно, Джони?

Внезапен силен порив откъм океана почти изгаси огъня, после пламъкът отново се издигна нагоре. Над главите им звездите проблясваха през тънък слой мъгла като частичките слюда сред набраздения пясък в краката й, чиято повърхностна топлина усещаше с петите си, но надолу беше студен, усети го, когато зарови стъпалата си по-навътре.

Плажът беше безлюден — твърде студено бе за влюбени. В началото и на нея й се стори така, но огънят от парчетата дърва, които събраха от линията на прилива, я затопли. Сега, на светлината на пукащия огън, й се стори, че единствените двама души, останали на света — мъж и жена, достатъчно големи и съзнателни, които изравяха корабокрушенски спомени от мястото, където се бяха любили като ученици.

— Трудното е — каза той — винаги да правиш онова, което е добро за другите, но не и за нас. — Говореше зад гърба й тихо и напрегнато. — Замисляла ли си се някога какъв би бил животът ни, ако преди години бяхме постъпили така, както ние желаехме?

Дафни се усмихна, обърната съм разлюлените пламъци.

— Поне веднъж на ден.

— Ожених се за Сара, като смятах, че някакво си листче ще изтрие спомена за теб от паметта ми. — Замълча за миг, после каза: — Тогава ми се стори, че постъпвам правилно.

Тя се обърна с лице към него.

— Никога не съм казвала на Роджър за теб, дори не съм му споменавала. Нямаше смисъл.

Джони я изгледа мълчаливо, светлината на огъня озаряваше мъжественото му лице с неправилни черти. Когато седна и я хвана за ръката и бавно я привлече надолу до себе си, тя усети хладния въздух само на няколко сантиметра от мястото, където бе лежала… докато устните на Джони не се долепиха до нейните.

В целувката му вече имаше страст и Дафни почувства как в нея нещо се измества, също като пясъка под одеялото, когато се отпуска до него. Изведнъж рояк спомени нахлуха в съзнанието й. Как двамата лежат голи под открито небе, по което звездите трепкаха и проблясваха, въртейки се като огромна рулетка, на която бе заложен целият им живот. Припомни си соления вкус на кожата му… и нежността, която й вдъхваше. След като се любеха, той я обгръщаше с ръце, а тя заспиваше не със съжаление, а с усещане за огромна радост. На шестнайсет години той знаеше точно какво й се искаше. След почти двайсет години брачен живот съпругът й не бе проумял някои неща за нея.

Сега, в тази ветровита майска вечер, ръцете му повториха движенията от едно време. Дръпна ципа на якето й и свали пуловера й. Тя потрепери, когато усети върху тялото си влажния, солен вятър, тогава Джони я прегърна, целуна я в основата на врата, после устните й се плъзнаха по-надолу. От целувките му кожата по гърдите и по корема й настръхна, усети пръстите му, който се опитваха да откопчаят джинсите й.

Мисълта, че не бива да го прави, проблесна някъде дълбоко в съзнанието й. „Омъжена съм“ — помисли си. Но й се стори, че не беше грешно, нито пък лошо. През всичките години, прекарани с Роджър, тя бе изневерявала именно на Джони, за когото копнееше, докато се напрягаше да срещне буйните, понякога несръчни страстни ласки на съпруга си.

Сега точно над нея бе лицето, което толкова често се бе опитвала да си представи — порасналото момче, в което бе влюбена, вятърът развяваше косата му, а тя толкова обичаше да заравя пръсти в нея. Наистина вече бе по-възрастен, по-мъдър, но я желаеше не по-малко отпреди. Ако не по нещо друго, желанието си личеше по очите му.

Видя как и той се съблече, свали джинсите си и ги хвърли върху купчината дрехи на края на одеялото. Няколко монети, изпаднали от джоба му, се бяха пръснали по пясъка, където блестяха като изровено съкровище. На светлината на огъня, на която голото му слабо и мускулесто тяло лъщеше тя забеляза бледия белег с форма на полукръг на дясното му рамо. Ако допреше зъбите си там, знаеше, че щяха да съвпаднат с белезите. Тази мисъл дълбоко я развълнува.

Откакто бе седемнайсетгодишна и за последен път спа с Джони, никога не бе чувствала подобна напираща потребност, такъв неистов копнеж той да я обладае.

Той докосна гръдта й и нежно прокара език по зърното. Когато вдигна глава, студът я прониза на същото място. Прегърна го, привлече го към себе си като одеяло, искаше й се да се задуши от топлината му. Имаше неповторим вкус, единствен, само негов. Колко много й бе липсвал. Колко много й бе липсвало това.

— Да не би да правим грешка? — прошепна. Той я изгледа толкова тържествено, че това я трогна. В премрежените му сиви очи танцуваха отразени светлинки.

— Искаш ли да спрем?

— Не. — Не бе необходимо да мисли повече. Не можеше да спре дори да желаеше.

Той плъзна ръка между бедрата й и, започна да я гали нежно, стори й се, че се разтапя от удоволствие.

— Нямаш представа колко съм го желал — прошепна той. — Още от онзи ден, когато влезе в кабинета ми.

Прониквайки в нея, той заглуши с целувка слабия й вик. Беше също толкова прекрасно както си го спомняше, но с възрастта и опита вече умееше да достави наслада, докато едно време не знаеше как да го прави. Откри собствения си ритъм, спираше, когато Джони забързаше. Когато усети, че наближава краят, той се придвижи надолу, устните му изтръгваха тръпките на удоволствието, тя с готовност се отвори, за да почувства възбуждащия допир на езика му, докато студеният въздух се плъзгаше по вътрешната страна на бедрата й.

Дафни се издигна нагоре и извика, млечното небе я притисна като вълните, които шепнеха някъде наблизо в тъмнината. „Боже мой, не ме интересува дали ни наблюдаваш или не. Защото ако е грехота да се чувстваш толкова прекрасно, тогава няма никаква надежда за целия свят.“

После той пак влезе в нея и я доведе още веднъж до екстаз, още преди вълните от първия да бяха замрели.

Тя се надигна, усещайки инстинктивно как да посрещне последните му трескави движения. Едва когато Джони се отпусна до нея и се обърна настрани, тя престана да се учудва на невероятното чувство на облекчение, което той й вдъхваше с всяка частица от своето същество.

Дафни се сви до него с желанието да не загуби това усещане и да се запази от студа. Чак когато голото й тяло се прилепи до Джони, й стана съвсем топло.

— Обичам те — каза той.

— Знам. — Тя допря ръка до страната му, където усети, че едно мускулче потрепва… сякаш той се мъчеше да не заплаче. — Ти си единственият мъж, когото някога съм желала.

— Иска ми се…

— Какво?

— Няма значение. Не искам да мислим за миналото.

След няколко минути той прошепна:

— Май трябва да хвърля още дърва в огъня.

— По-добре да се облечем — възрази тя сънливо, без да прави опит да става.

Той се засмя.

— Какъв смисъл има? Пак ще се съблечем.

— Но някой може да ни види… и тогава не би искал да прочетеш заглавието в утрешния вестник. Дафни седна, мислейки си: „Някой може да ни е видял. Тогава Роджър ще научи.“

Странно, но й хареса. Представи си как сутринта той рязко отваря вестника и понася най-големия шок в живота си.

После се почувства виновна и си спомни как една вечер преди няколко години попадна в снежна виелица на връщане към дома си от среща с читатели в Ню Хейвън. Когато часове по-късно, олюлявайки се, се прибра, Роджър не бе на себе си. Прегръщаше я така сякаш щеше да счупи ребрата й, после вървеше след нея от стая в стая, за да не я изпусне от поглед.

Отдръпна се от Джони и започна да облича джинсите си, пълни с пясък, и пуловера, който бе овлажнял. Джони я наблюдаваше развеселено и едва когато тя бе напълно готова, бавно започна да облича ризата си.

— Последния път се беше уплашила, че баща ти ще ни залови — спомни си той шеговито. — Сега от кого те е страх?

— От самата мен — отвърна му тя. — Боя се от това, което бих направила, ако продължим. — Нямаше представа какво им готвеше бъдещето, но каквото и да бе загубила, тя си го спечели обратно тази вечер в прегръдките на Джони. Сега въпросът, който изникна, беше: щеше ли да съумее да го задържи?

Единственото, което Дафни знаеше със сигурност, докато едва пристъпваше по дюната, сгушена в Джони, за да се предпази от вятъра, който рошеше косата й и вдигаше яката на якето й, беше, че ако втори път го изпуснеше, нямаше повече да й се удаде друга възможност.

Тази мисъл натежа на сърцето й.

„Утре — помисли си тя — ще се обадя на Роджър да качи децата на самолета. Няма да му казвам кога ще се приберем. Ако му омръзне да чака, знае къде може да ме намери.“