Айлин Гоудж
Последен танц (3)

Трета глава

Алекс Кардоса, която караше БМВ-то си по Куорц клиф драйв, също чу сирената. Отби плътно встрани, за да не се блъсне в дървения парапет и да не падне долу в океана. В огледалото за обратно виждане блесна червената лампа, после линейката профуча покрай нея. Вероятно отиваше към квартала Пасоверде, където бе прекарала почти целия следобед. Богатите пенсионери си нямаха друга работа, освен да разкарват отруден служител на агенция по недвижими имоти да им показва къщи, които нямаха намерение да купят, и един от тях сигурно се бе строполил на игрището за голф.

Представи си семейство Хендърсън: Дик със златен часовник „Ролекс“ и тен, получен от топлите острови, и усмихнатата му жена Пат със синя кадифена лента на челото в тон с гарнитурата на белите й маратонки. Те настояха тя да им покаже всички налични имоти около клуба, а, естествено, кулминационната точка на обиколката бе имението Брустър. Като всички жадни за сензации клиенти преди тях, двамата Хендърсън искаха само да надникнат в огромната къща, в която Брик Брустър — звезда от популярната телевизионна серия от седемдесетте години „Долината Джерико“, бе пръснал черепа си с куршум.

Алекс стисна здраво облечения в кожа волан. Усещаше болка в едното си слепоочие. Силно присвила очи зад марковите слънчеви очила, които бяха по-скоро за показ, отколкото да предпазват очите, тя забеляза велосипедиста прекалено късно. Той изскочи пред нея и тя трябваше да натисне спирачката докрай, за да не го помете.

Младежът с конска опашка й размаха среден пръст, когато след малко тя профуча покрай него.

Алекс си отдъхна на пресекулки. По дяволите. За малко не стана беля. Когато бе изморена, трябваше да внимава повече. Лошото бе, че от месеци наред не можеше да си спомни един-единствен ден, когато да не е била уморена. Ако сутрин не седнеше първа зад компютъра в офиса, някой нахакан младок като нищо можеше да я изпревари с последните допълнения към списъците с имоти. Това означаваше, че трябваше да излиза за работа преди дъщерите й да са тръгнали на училище, после цял ден да се разкарва насам-натам и да се разправя с решили да продават собственици, които не искаха да свалят цената, с капризни купувачи, които не знаеха какво искат, и с приключване на сделки, а след това се налагаше да седи и да чака с часове, докато получи чека с полагащата й се комисиона.

С всичко това би могла да се оправи, ако над главата й не висеше истински дамоклев меч. Мислено си го представяше като зловещ лъскав ятаган сякаш от приказките на „Хиляда и една нощ“, които я караха да сънува кошмари като малка. Дамоклев меч, изкован от данъци върху годишния доход и изострен от извлеченията от сметките на „Виза“ и „Мастеркард“, които всеки месец редовно пристигаха по пощата, докато минималните й вноски не покриваха дори проклетата лихва.

Когато обърнеше поглед назад, виждаше, че бе сгрешила. Този проблем връхлиташе върху нея като тежкотоварна кола, която би могла да избегне, ако само за миг бе погледнала в огледалото за обратно виждане. Но тя знаеше, че от самото начало събитията рядко се очертават ясно. Някак си покрай разноските, свързани с купуването и мебелирането на къщата, да не говорим за цялата суматоха по преместването и подреждането, вярно, не биваше да забравя и тази неприятна недовършена работа, наречена развод — Алекс бе успяла не само да похарчи целия си дял от къщата на Мъртъл стрийт, но също така и всички свои спестявания. Планът й беше, докато дойде време за плащане на данъците, да събере някакви пари, но през последните години се получи спад в покупките на жилища. Комисионите й отиваха за ипотеката и вноските за кредитните карти и й оставаше едва колкото да покрие всекидневните разходи, сега дългът й към държавата възлизаше на близо четирийсет хиляди заедно с лихвите и последните начисления.

Всеки път, когато се замислеше по този въпрос, стомахът я заболяваше сякаш някой я беше ритнал там. Засега счетоводителят й задържаше данъчния агент, на когото бе възложен нейният случаи, но ако през следващите месеци не върнеше дължимото, можеше да загуби всичко — къщата, колата, мебелите. Дори щяха да наложат запор върху заплатата й.

Сърцето на Алекс я заболя и се разтуптя силно, с което през последните седмици свикна също както с дишането. Това бе една от причините, че изпусна нервите си пред Кити сутринта. Беше се съсипала от тичане, за да организира тържеството — избра кои снимки от сватбата да бъдат увеличени, намери шивачка, която да подгъне седемнайсетте покривки, боядисани по поръчка, но ушити с погрешни размери, ангажира места в мотел за роднините, които щяха да пристигнат от други градове, а сестра й бе забравила да поръча едни глупави салфетки. По дяволите, Алекс искаше това тържество да няма грешка.

Ако вечерта преминеше добре, баща й щеше да бъде в идеално разположение на духа, тогава би могла да му поиска заем. Той беше щедър, понякога дори много, когато се отнасяше до малки или средно големи суми, но настръхваше, когато му искаха доста пари, особено ако ставаше дума за възстановяване на средства, изразходвани за задоволяване на най-лошия според него грях — за разточителен живот. Ако й откажеше, като нищо щеше да се наложи да зачеркне следващите десет години от живота си.

Тъкмо затова вместо да се прибере след работа направо вкъщи, сега караше доста бързо по Куорц клиф драйв към къщата на най-добрата си приятелка Лийн. Налагаше се да оправи още едно нещо, което би могло да се окаже бомба със закъснител и да предизвика скандал, ако не му обърнеше внимание.

Предишния ден, докато преглеждаше списъка с гостите, тя с изненада забеляза, че майката на Лийн не бе поканена. Близо четирийсет години, почти толкова колкото бяха женени родителите й, Берил Чапмън беше най-близката приятелка на майка й. „Сигурно е пропуск“ — каза си Алекс. Но когато повдигна въпроса пред майка си, тя не отговори веднага. Зае се да подрежда възглавничките на дивана, после изрече на един дъх:

— Берил не е в списъка, защото аз не я поканих.

Точка. Край на темата. Когато Алекс поиска да узнае повече подробности, майка й просто млъкна.

Дали бе открила? За Берил и баща й? Алекс не виждаше как би могло да стане. Връзката им беше преди много години. Ако навремето майка й се бе държала сякаш нищо не знае, защо сега ще реагира? Не можеше да си го обясни. Вероятно двете с Берил се бяха спречкали. Да, сигурно това бе причината.

Ето защо искаше да види Лийн. Може би тя знаеше нещо. Вярно, че двете с майка си не бяха особено близки, но след раждането на Тайлър преди четири години Берил по-често ходеше при Лийн, помагаше й с това-онова, когато не се боеше, че ще си счупи някой нокът или нещо подобно. Ако майките им се бяха скарали, сигурно Берил поне би го споменала пред Лийн?

Може би приятелката й знаеше повече отколкото показваше. Била е съвсем мъничка, когато родителите й се разделили. Може би в някой момент баща й й е казал истинската причина за развода.

Едва ли. Лийн не можеше да не го спомене досега. Двете знаеха всичко една за друга. Алекс беше първата, на която Лийн довери, че й е дошъл мензисът, а през лятото, когато и двете навършиха тринайсет години и постъпиха в колеж, Лийн бе изнасилена от доста препило случайно момче, с което имала среща. Не беше обичайно за Лийн да таи нещо толкова важно.

Но това повдигаше друг, и то още по-трънлив въпрос. Ако приятелката й наистина не знаеше нищо, доколко можеше да я разпитва Алекс? Щеше ли да бъде честно да въвлича Лийн в цялата тази история, след като тя и така си имаше прекалено много грижи?

Алекс потрепери от влажния въздух, който нахлуваше в колата, прииска й се и тя да не знае нищо като Лийн. Като сестрите си. Би се обзаложила на всичко, че те не се будеха посред нощ, облени в студена пот, с разтуптени сърца от мисълта кога щеше да свърши всичко това. Тя самата не бе извършила нищо лошо, каза си. В такъв случай защо се чувстваше толкова виновна?

Спомни си първия път, когато баща й я направи своя довереница. Беше на единайсет години, скоро щеше да навърши дванайсет. Имаха обичая всяка вечер след вечеря да се разхождат край брега само двамата — поради нежеланието на другите, а не че баща й проявяваше предпочитание към нея. Когато предлагаха на Дафни и Кити да ги придружат, винаги се оказваше, че имаха да правят нещо важно, а майка й не би и помислила да остави неизмитите чинии и да тръгне на разходка.

Алекс имаше и друга теория — станало бе така просто защото е трябвало да стане. Нали в края на краищата тя бе любимката на баща им. Дълбоко в душата си винаги го бе знаела. Доказателство за това бе фактът, че тя можеше да сподели с него всичко и баща й никога не проявяваше нетърпение както понякога се случваше с Дафни или Кити. Той й даваше най-добрия съвет, не й четеше нравоучения като бащите на приятелките й. Затова бе напълно естествено в онзи отдавнашен ден, докато се разхождаха боси, с навити до коленете крачоли по мократа брегова ивица, да го попита за нещо, което занимаваше съзнанието й. Същия ден в часа само за момичета училищната медицинска сестра им бе разказала за размножаването на хората.

Госпожа Лейдекър бе нарисувала на черната дъска нещо, наподобяващо главата на елен с дълги рога, което се предполагаше, че представлява женската полова система, и тъкмо обясняваше за яйцеклетката, която попада във фалопиевата тръба и се опложда от някаква малка завъртулка, прилична на плуваща рибка, която се слива с нея, когато Лейна Бутцаракис вдигна ръка и попита: „Но как влиза спермата там?“

В този момент лицето на госпожа Лейдекър стана тъмночервено и тя смънка нещо, първото, което й дойде наум. „Някоя от вас виждала ли е как се съвкупяват кучета?“ — попита ги. „Прилича на това“ — заяви им и после бързо продължи нататък. Но докато другите момичета се кикотеха и си правеха гримаси едно на друго, Алекс беше прекалено стъписана, за да изрече и дума. Тя не можеше да си представи родителите й да го правят — баща й да се възкачи върху майка й изотзад както веднъж бе видяла техният ирландски сетер Отис да прави с едно съседско куче. Ако по този начин се правеха бебетата, тя никога нямаше да се омъжи и да има деца.

Баща й не се засмя, когато го попита дали е вярно. Нито пък се изчерви както майка й, когато целувките във филмите траеха прекалено дълго. Той се усмихна мило и каза: „Никога недей да се срамуваш от нормални неща, от нормалните функции на човешкото тяло, Алекс.“ Обясни й, че онова, което се случва между женени хора, когато зачеват бебе, е нещо особено и прекрасно, а не мръсно и противно.

Обаче Алекс знаеше, че не само женени хора го правят. Предишния уикенд по телевизията бе гледала черно-бял филм, в който една двойка, и двамата женени за други, се влюбиха. Всичко свърши, като разрушиха живота на партньорите си, включително и своя. Попита баща си и за това.

Той не й отговори дълго, само стоеше и се взираше във вълните, хвърлящи сребристи пръски под небето с цвят на малинов сироп. Издължените им сенки се очертаваха на мокрия пясък, а вятърът вдигна косата на темето му и развали единственото, в което проявяваше суета — начинът, по който решеше и пръскаше с лак оредялата си коса, за да изглежда по-гъста. Когато най-после заговори, очите му бяха вперени далеч в пространството и тя не бе сигурна дали говори на нея, или просто изрича гласно мислите си.

„Алекс, случва се мъж и жена да се обичат, но това невинаги е достатъчно. Някои жени, макар грешката да не е у тях, смятат съвкуплението за болезнено и неприятно и в такъв случай на съпрузите им не остава друго, освен да търсят този вид компания другаде.“

Алекс не разбра какво я подтикна да направи връзката, но го попита: „На теб обаче никога не ти се е налагало да го правиш, нали?“

Тогава баща й се обърна и я погледна, очите му изглеждаха черни под притъмняващото пурпурно небе, единият ъгъл на устата му се изкриви в слаба болезнена усмивка. „Обичам майка ти много — каза. — Знаеш го. Това, което ще ти кажа сега, трябва да го пазиш в дълбока тайна и никога да не го споделяш с никого. Разбираш ли?“

Тя кимна, изведнъж главата й се замая, кожата й настръхна, както когато предстоеше да се случи нещо много, много важно.

„Бил съм и с други жени, признавам. Но не съм ги обичал така както обичам майка ти. Ако някога чуеш нещо… други деца да говорят в училище, например приятелката ти Лийн… искам да го имаш предвид.“

Тя винаги го бе имала предвид.

Останалото научи много по-късно, разбира се. Цялата история с майката на Лийн… и с жените, които я бяха последвали. Докато Алекс съзряваше, баща й проявяваше все по-голямо доверие в нея. Без да разпитва за неудобни подробности, тя винаги знаеше кога той се вижда с друга.

Първата, която му направила впечатление, била Ан Стимсън с коса като на самодива — стажант лекарка, която учела патология при него. Това продължило само осем месеца, когато Ан се преместила в педиатричното отделение. Доколкото Алекс знаеше, бяха се разделили като приятели. Последва я Ленор Краб, собственица на магазина за керамика „Кал, пот и сълзи“ на Локъст. Четеше „Рубаят“, за да се забавлява. Бе истинска последователка на непукизма, в продължение на години той се виждаше с нея от време на време, докато тя се залюби с местен майстор на цветно стъкло и роди две незаконни деца.

Алекс си спомни, че в началото на осемдесетте се появи Мери Кейт Клаусен — хубава тъмнокоса медицинска сестра с доста лабилна нервна система, която заплашвала, че ще се самоубие, когато той най-после скъса с нея. След Мери Кейт последва дълъг период, в който не се виждаше с никоя. После имаше една омъжена жена — дистрибуторка на лекарства, но тя не беше от града и Алекс бе забравила името й. Дали продължаваха да се виждат? Дори и така да бе, отдавна не бе чувала нищо за нея.

Възможно бе да минат месеци, дори години, без той да спомене за някоя нова. Въпреки всичко на Алекс й се стори съвсем естествено, че баща й й се довери. Все пак трябваше да излее душата си пред някого. Пред кого друг би могъл да се изповяда?

Единственото, което й тежеше, беше товарът на толкова много тайни. За да се съхрани, трябваше да пристъпва внимателно като по минирано поле. Минирано поле, което понякога, в ден като този, й се струваше, че ще се взриви пред очите й.

Веднъж Джим хапливо се бе пошегувал, че е толкова напрегната, че направо ще се спука като балон. Трябваше да се успокои, както й казваха близначките, иначе наистина щеше да се пръсне.

Алекс изруга шепнешком, когато направи остър завой и усети как задницата на БМВ-то поднесе по пясъка отстрани на пътя. Тя веднага намали скоростта и стисна волана толкова здраво, че кокалчетата й побеляха.

„Джим — помисли си. — Нямаше да затъна до гуша в дългове, ако той не ме бе зарязал.“

Нямаше да се наложи да продаде почти напълно изплатената им къща и да направи ипотека при много по-висока лихва. Нито пък щеше да се блъска, за да осигурява на Нина и Лори всичко, с което бяха свикнали — хубави дрехи, прилична издръжка, уроци по тенис и езда, членство в клуба.

Но най-лошото от всичко бе, че тя се лиши от единствения човек, с когото можеше да сподели тревогите си. Защото когато Джим ги напусна, тя изгуби мъжа, когото обичаше от мига, в който го видя за пръв път на седемнайсетгодишна възраст.

Горещи, гневни сълзи бликнаха от очите й. През юни щяха да се навършат шестнайсет години откакто се бяха оженили — датата би трябвало да е отбелязана с кръгче на календара й. Вместо това тя се скъса от тичане, за да организира тържество по случай годишнината не на своя брак, а на този на родителите си.

Може би в крайна сметка поведението им се бе оказало правилно, помисли си. Вероятно тайната на дългия брак се състоеше в това — да се съсредоточиш върху най-належащите неща и да се правиш, че не забелязваш останалото. Като че ли илюзиите поддържат човек повече, отколкото всякакви тъмни истини, пуснали дълбоки корени.

Алекс пое дълбоко дъх, насили се да мисли за друго… и само след няколко минути усети как напрежението я напуска малко по малко. Точно тази част от брега, където скалите от пясъчник се спускаха почти отвесно към залива, сгушен между два носа и приличащ на голяма сребърна купа, винаги я караше да се чувства добре, сякаш по радиото свиреха нейна любима стара песен или си спомняше, е нещо хубаво я очаква у дома.

От лявата й страна се простираше редица къщи с малки дворчета, които притежаваха най-хубавия изглед към океана в Мирамонт. Къщи, които не бяха строени по модата и с годините бяха преминавали от едни в други собственици. Беше се получила смесица от стилове, цените им също бяха различни. Ето извисяващата се островърха къща, край която минаваше в момента, а до нея малка съборетина с дъсчен покрив се гушеше като малка лодка под носа на кораб. Тя винаги се бе възхищавала на тази къща от селски тип, изградена от кедрово дърво, с плъзгащи се стъклени врати и веранда, заобикаляща я цялата. За нея, без да се смята съседната съборетина, най-спокойно би могла да получи цена от 750000 долара.

От друга страна Снъг Харбър лейн — три километра на север, вдадена на четиристотин метра навътре в сушата, бе съвършено друга работа. Докато колата подскачаше по изкорубената асфалтирана ивица, от двете страни, на която стояха скромни паянтови дървени къщички, тя се помъчи да не потрепери при мисълта, че само с Божията помощ още съществуваше. Ако скоро не видеше начин да погаси лавината от дългове, продължаващи да се трупат, като нищо можеше да стигне дотук — да живее в къщичка с шейсет квадратни метра площ, облицована с дъски с напукана боя и с изглед, но не към океана, а към соленото блато, откъдето се носеше лек и натрапчив мирис на гниеща растителност.

Къщите в този район — спомен от шейсетте години, когато имотите край брега все още бяха сравнително достъпни и Мирамонт тъкмо бе започнал да се развива като летен курорт, бяха построени, за да устоят главно на данъците, а не на летните бури, или да приютят под един покрив повечко хора през някой уикенд. Освен че беше непосилно скъпо да се отопляват през зимата, целогодишно в тях се усещаше влага. За разлика от старите вили, който заемаха лъвския пай, Снъг Харбър лейн не успя да привлече предприемачи, готови да съборят наличните и да построят нови къщи. Работата беше там — Алекс го бе повтаряла толкова, пъти пред потенциални купувачи, че можеше да го издекламира и насън, че блатото, което започваше от края на пътя и се простираше докъдето поглед стига, попадаше под дългата ръка на Бреговата комисия. Построяването на по-високи къщи би изисквало осигуряването на по-голяма канализационна мрежа, а това от своя страна би застрашило деликатната екосистема на блатото. С две думи, докато разискваха съдбата на блатните кокошки, притежателите на домове като Лийн, която би могла да продаде къщата си с голяма печалба, оставаха с пръст в устата.

Къщата на приятелката й беше последната отляво, където пътят свършваше с тесен завой за обръщане — беше, кокетна двустайна постройка, някога боядисана в жълто, но с времето цветът й бе избелял. Като спря до бордюра, Алекс махна с ръка на приятелката си, която стоеше с кален маркуч, увит като ласо около ръката й, докато поливаше изсъхналата трева, минаваща за морава. Лийн й махна в отговор и бавно се наведе, за да завърти крана на водата.

Следобедът се оказа необикновено топъл и тя бе облечена с къси панталонки и синя тениска, светлорусата й коса бе вързана на опашка, кичури от нея се бяха отпуснали и висяха на врата й. „Отслабнала е“ — отбеляза Алекс, докато я гледаше как се навежда да спре водата от крана, скрит зад избуяла хортензия. Лийн винаги си бе слаба, но сега изглеждаше направо суха, сухожилията й изпъкваха от задната страна на белите й крака, а бедрата й едва изпълваха панталона. Нощната смяна явно си казваше думата, да не говорим за досадното дело, което се точеше още от раждането на Тайлър. Момченцето й бе на четири години, но не можеше да сяда, да се храни с лъжица и дори не познаваше майка си.

Лийн се изправи и я изгледа с присвити очи.

— Я кой е дошъл. Представителката на „Ейвън“ с последната новост за почистване на порите. — Засмя се.

Алекс също се засмя.

— Защо, да не би порите ти да имат нужда от почистване?

— Не, но като застана до теб, сигурно видът ми крещи, че имам нужда от всякакви козметични средства. — Сложи ръка на хълбока си, отстъпи назад и изгледа критично Ачекс. — Ще ми се да изследваме идеалното ти лице с лупа, все трябва да открием поне една черна точка. — С тези думи тя се обърна и тръгна към къщата, като направи знак на Алекс да я последва. — Хайде, ела, ще направя лимонада. За разлика от друг път Тайлър спи, дори ще можем да си я изпием на спокойствие.

Вътре Алекс седна на дивана, върху който бе метнат плетен шал. Лийн го бе изплела, докато бяха заедно с Чип… преди този тип да я остави бременна, а недъгът на Тайлър и дойде като капак на всичко.

— Веднага се връщам — подхвърли през рамо Лийн, отивайки към малката кухничка, в която се влизаше направо от хола. Алекс чу, че отваря чекмеджета и вратички на шкафчета, после лъжичка изтрака в стъклена чаша, отвори се вратата на хладилника.

— По дяволите. Няма лед. — Лийн подаде глава през вратата. — Хладилникът пак не работи. Ще изтичам да взема от съседката. Връщам се след секунда.

— Остави, недей — спря я Алекс. — Точно сега ми се пие топла лимонада.

— Лъжеш. — Но Лийн се усмихваше с едновремешната си дръзка усмивка, която Алекс толкова рядко виждаше напоследък, че й подейства като току-що намерен сувенир от гимназията.

Тя беше най-хубавото момиче в техния клас в „Джон Мор“, много по-хубаво отколкото би признала пред себе си, и дори след всичко, което й се случи оттогава, тя все още си беше хубава. Напомняше на Алекс за снимките, които веднъж видя в една галерия — бяха на селянки с твърда, жилеста красота, която нямаше нищо общо със съвършена кожа или модни прически. И изразът й беше като техния — имаше вид на човек, блъскан доста от живота, който няма намерение да понася повече. Думата поражение не съществуваше в речника на Лийн.

— Не забравяй, че използвам дребни лъжи, за да преживявам — пошегува се Алекс. — Докато ти спасяваш живота на бебета, моята работа е да убедя някой беден, невинен купувач, че и най-тъмната стая на света ще изглежда светла, ако се мине една боя и се сложат нови пердета.

Лийн се приближи с две чаши, пълни с бледа, мътна течност.

— Ти винаги си била оптимистка — засмя се тя. — Помниш ли как ни хванаха, когато преписвахме на теста по алгебра? Господин Евънс написа и на двете двойки, а тогава ти каза, че било Божий знак — не ни било съдено да учим алгебра.

— Не и ако означава да продължим с геометрия — подхвърли й Алекс. — Както винаги съм казвала, напусни, докато имаш възможност.

— Лесно ти е да го кажеш. Ти можеш да си го позволиш. — В гласа на Лийн се усещаше яд и докато сядаше на другия край на дивана, на Алекс й се стори, че долови в израза й грижливо прикрита завист. Защо не беше доверила на приятелката си колко бе загазила? Алекс не можеше да си отговори на този въпрос. Каза си, че е станало, защото в очите на Лийн, която бе принудена да цепи стотинката на две, би изглеждала като разсипница. В същото време знаеше, че не това бе причината. Напоследък беше усетила лека, почти недоловима хладина в отношението на Лийн към нея. Не можеше да го изрази с думи. Само имаше неясното усещане, че май Лийн криеше нещо от нея.

Дали не я бе обидила с нещо? Или държането й имаше някаква връзка с отношенията между майките им? Каквато и да бе причината, Алекс нямаше намерение да си тръгне, докато не я открие.

Огледа хола — беше изненадващо приветлив, макар и малък. Столовете бяха различни, събирани оттук-оттам, но нямаше нужда да седнеш на тях, за да разбереш, че са удобни, масата от черешово дърво бе хубава, а в бюфетчето от кедър стояха албумите със снимки. Там Лийн съхраняваше и омалелите бебешки дрешки. Дрехите, които Тайлър износваше, бяха друга тема. Лийн не виждаше смисъл да ги пази за сина си, който, когато пораснеше, нямаше да ги погледне с усмивка и да си каже колко малък е бил някога.

„Поне имам Нина и Лори.“ Джим ги напусна, но дъщерите й растяха толкова бързо, че вече почти не си спомняше колко мънички бяха доскоро, как се държаха за полата й и искаха солени бисквити с форма на животни. Усмихна се на себе си при този спомен и неочаквано изпита чувство на загуба. Но каква беше алтернативата — да има дете, което да расте само на големина ли? Бедната Лийн.

— Какво става с делото ти? Нещо ново? — сети се да попита.

Лийн въздъхна и се настани удобно.

— Нищо, освен че основната ни свидетелка Агнес Бечелдър внезапно получи амнезия. Боже мой, та тя беше там, в родилната зала! Самата тя ми каза, че Пиърс не трябвало да чака толкова дълго, за да направи цезарово сечение. Сега твърди, че не била сигурна какво е видяла. — Гримаса на отвращение изведнъж промени хубавото й лице и то стана грубо и грозно. — Това е резултат от напрежението, на което я подлагат адвокатите на болницата. Тъй като мен не могат да уволнят, ме държат нощна смяна.

— Смяташ ли, че ще си спомни?

— И да не го направи, ще се помъча да не й се сърдя.

— Как не.

— Иска ми се да й извия врата — призна Лийн и се изсмя цинично. — На нея й остават две години до пенсиониране, затова аз ставам изкупителна жертва. — Отпи замислено от лимонадата си. — Моят адвокат Денис твърди, че въпреки всичко бихме могли да я привлечем за свидетел, но не виждам какво ще постигнем.

— Определиха ли дата на делото?

— Последната информация е, че е в средата на август. На петнайсети, за да бъдем точни.

— Остават още четири месеца. Дотогава много неща биха могли да се случат.

Лийн млъкна и се замисли, а Алекс отново усети как тръпки я полазват от неудобство. Чудеше се как да повдигне темата за празненството и защо майка й не е била поканена. Тъкмо се канеше да каже нещо, когато Лийн я попита:

— Какво ново към теб? Не сме се чували от седмици, после се появяваш изненадващо и изглеждаш прекрасно. Представях си как вече се влачиш от умора, докато помагаш в подготовката на тържеството в клуба.

Алекс изохка.

— Не се заблуждавай от външния ми вид. Единственото, което ме държи да не се разпадна, е гримът и лакът за коса.

— Най-тежкият товар не пада ли върху майка ти?

— Така е, но освен да измислиш менюто и да поръчаш цветята има още много други неща. Непрекъснато изникват какви ли не дреболии. — Алекс пое дълбоко дъх и се насили да каже: — Например глупавата разправия между майките ни.

— Каква разправия? — Лийн искрено се озадачи.

— Сигурна съм, че не е кой знае какво. Нямаше и да се замисля, ако… — Алекс усети, че й стана горещо в сенчестия хол на Лийн. От прозореца, гледащ на запад, се виждаха островчета, обрасли с висока тръстика, заобиколена от лъскава сива кал. По листата им бе засъхнала сол, така че приличаха на мръсна, разпокъсана дантела. — Не знам защо, но майка ти не е поканена на тържеството.

Лийн втренчи очи в нея, после изрече:

— Шегуваш ли се? Според мен това е невъзможно! Мама би ми казала. — Тонът й беше недоумяващ, но в него се таеше и нещо друго. Дали Алекс си въобрази, че приятелката й я изгледа напрегнато, преди да отклони поглед? Лийн остави шумно чашата си с лимонада върху масичката и малко от течността се разля върху писмата, пристигнали по пощата, които тя още не бе отворила. — А защо? Каза ли ти защо?

Алекс се стъписа от внезапната настойчивост на Лийн и за миг не можа да намери думи. Защо приятелката й толкова се развълнува? Като че ли знаеше нещо.

Един вътрешен глас се обади: „Вероятно не знае, а само подозира.“ Но и това бе достатъчно, за да я побият тръпки. Не заради Берил, нито заради баща й. Още докато бяха малки, Лийн боготвореше баща й, често казваше, че той се отнасял към нея далеч по-добре от собствения й баща. Чувството изглежда беше взаимно, защото родителите на Алекс я канеха винаги, когато семейството тръгваше на разходка, дори Лийн понякога оставаше за вечеря след училище. Двете се преструваха, че са сестри, и след известно време на Алекс започна да й се струва, че е истина. Дафни и Кити се разбираха, както тя и Лийн. И все пак… ако трябваше да бъде съвсем искрена, дали още тогава не усещаше нещо? Дълбоко в душата си изпитваше чувството, че ако й се удадеше възможност, Лийн, без да се замисли би заела нейното място, оставяйки я на сухо.

На Алекс й хрумна нещо друго и тя се хвана за него като за спасителен пояс.

— Да не би твоята майка да е решила да не ходи на тържеството, за да не ти стане мъчно?

— Защото няма да мога да отида ли? Нали трябва да се грижа за Тайлър или си забравила — сряза я Лийн.

Ядът й изглеждаше направо безпричинен. Не можеше да се гневи така заради онова, което Алекс каза, освен това в думите й нямаше никакъв намек. Лийн се взираше в Алекс, бледото й лице се бе сгърчило от гняв и отчаяние.

— Не исках да кажа…

— Знаеш, че ако можех, бих дошла — прекъсна я Лийн. — Но не би било честно спрямо Бет. Тя и така ми помага много.

По-голямата сестра на Лийн имаше две деца, но се грижеше за Тайлър през нощите, когато майка му бе на работа. Макар че й го оставяше на отиване към болницата и го взимаше сутрин, би било прекалено да я помоли за още нещо. Но Бет си беше такава — мила и простодушна, докато Лийн беше нервна и трудна за разбиране.

— Не ми обяснявай — утеши я Алекс. — Лийн, не става въпрос за теб.

Лийн внезапно стана от стола и започна да крачи из стаята, подреди списанията на купчина върху масичката за кафе, вдигна един чорап на Тайлър от пода, оправи картина на стената зад телевизора — прилична маслена картина, представяща крави на паша.

— Не ги разбирам нашите майки — каза най-после вече по-спокойно. — На мен никой нищо не ми е казал. Май че си права. Сигурно са се скарали за някоя дреболия.

— И на нас ни се е случвало. — Изведнъж на Алекс ужасно й се прииска да смени темата. — Помниш ли последната година в колежа, когато те обвиних, че флиртуваш с Джим?

Лийн се изсмя сухо и устните й неохотно се изкривиха в усмивка.

— Първо съсипа годишника ми, а после не ми говори цяла седмица.

— Не съм го съсипала напълно. Без да искам, разлях мастило на страницата, където Джим беше написал „Щастлив съм, че те опознах през последните четири години“.

— Обзалагам се, че е писал същото в годишниците на всички. — Лийн сплете ръце пред гърдите си и погледна Алекс в очите. — Няма ли най-после да го забравиш? Минаха две години.

— Така ми казват всички — отбеляза Алекс кисело.

— Знаеш ли, по-добре е да се погрижиш за себе си, а не за родителите си.

Алекс си спомни колко работа я чакаше вкъщи — да приготви вечеря, да пусне пералнята, а след това да сортира купчината сметки върху бюрото си. С помощта на калкулатора щеше да реши какво би могло да се отложи с още един месец и какво да прави с просрочените сметки.

— Не ми стига времето за това — каза. Този път се засмя пресилено.

Лийн въздъхна съчувствено.

— Като че ли и с мен не е същото.

Алекс помълча няколко минути, отпивайки от топлата, твърде сладка лимонада, която на вкус приличаше повече на сироп за кашлица, после погледна часовника си.

— Охо. Май е време да тръгвам. — Скочи на крака. — Обещах на мама на път към вкъщи да се отбия и да оставя някои неща.

Лийн я изпрати до вратата и сложи ръка на рамото й.

— Съжалявам, че не можах да ти помогна. Според мен майките ни остаряват. Сигурна съм, че ще се оправят още преди празненството.

Алекс не беше толкова сигурна, но вече бе казала достатъчно. По-добре да не си търси белята…

— Ще ти се обадя през седмицата. Може би ще намерим време да се видим. — Дори в собствените й уши думите прозвучаха фалшиво, също като усмивката, която хвърли на приятелката си на излизане.

Лийн я изгледа разсеяно за миг, бе вторачила светлосините си очи в нещо, което само тя виждаше, после й се усмихна в отговор. Алекс отново изпита странното чувство, че приятелката й знае повече, отколкото й казва.

— Звучи добре. — Лийн се взираше в малкото смачкано чорапче в ръката си, сякаш се чудеше защо е там. — Ако дотогава не съм умряла от изтощение.

Разговорът с Лийн занимаваше Алекс през целия път до нос Аква Фория. Вярно, приятелката й действително изглеждаше много изморена, но това не обясняваше странното й държане. Как настръхна само, когато повдигна въпроса за майките им. Все едно, че тя имаше нещо общо с развалянето на отношенията им.

Естествено, това бе немислимо. За какво друго Лийн би могла да се чувства виновна? Дали знаеше защо майките им се бяха скарали?

Мислите на Алекс се насочиха към взетите под наем свещници в багажника й. Пет минути, каза си. Толкова време й трябваше, за да ги остави. Този път нямаше да позволи на майка си да сподели разочарованието си, че не са точно такива, каквито тя е желала. Нямаше да се съгласи да играе тази игра с нея. Ако майка й искаше да използва подобни глупости като извинение да не говори какво наистина не бе наред, нямаше нужда да й играе по гайдата, нали?

Почти се бе стъмнило, когато Алекс зави по Сайпръс лейн. Мина й през ума дали Кити се бе сетила да позвъни на баща им да си прибере смокинга. Сигурно не. Сутринта сестра й изглеждаше необичайно разсеяна, сякаш нещо я ядеше отвътре. „Дали не е нещо сериозно? Да не си мислиш, че само ти имаш право да имаш проблеми?“ Алекс реши на другата сутрин да позвъни на Кити и да й се извини за рязкото си държане.

Беше на една пресечка от къщата на родителите си, когато забеляза полицейските коли.

Бяха две, паркирани отпред. Няколко полицаи се мотаеха наоколо, един от тях необяснимо защо опъваше жълта лента около парапета на верандата. Още двама излязоха от къщата, мъкнейки, както й се стори, чували за боклук.

На светлината на фаровете всичко това изглеждаше като сцена от евтините филми на ужасите, които като дете бе гледала със сестрите си до късно и се бе парализирала от страх. Всъщност някой се бе пошегувал глупаво и Алекс за малко не се изсмя с глас.

Не успя да се засмее, защото изведнъж почувства, че не може да си поеме дъх. Замаяна, спря до бордюра. Обхвана я вцепенение, пред очите й зле осветеният черно-бял филм течеше не на фокус.

Когато някой почука на прозореца й, тя се стресна и подскочи.

Отвън стоеше полицай. Алекс свали стъклото, а в същото време едва осъзна, че не чувства ръката си. Изгледа напрегнато полицая — нервен кокалест млад човек, който би бил хубав, ако не бяха белезите му от акне.

— Какво става тук? — Звучният й глас изненада нея самата.

— Познавате ли хората, които живеят тук, госпожо? — попита полицаят.

— Разбира се, че ги познавам. Те са моите родители. — Алекс се разтрепери силно.

Лицето на младия мъж придоби загрижен, почти ужасен вид.

— Останете тук, госпожо. — Не прозвуча като заповед, а по-скоро като молба. После той добави нервно: — Ще ми бъдете благодарна, че сте ме послушали. Повярвайте ми, за ваше добро е.

— Какво има? Какво се е случило? — попита Алекс.

Гласът й бе станал писклив.

Първата й мисъл беше, че майка й е получила сърдечен удар. Баба й навремето почина от масиран инфаркт по Пътя към болницата. В този миг Алекс си спомни, че баща й взимаше хапчета за кръвното налягане. Не е нещо тревожно, казваше той, но за всеки случай…

Алекс се раздвижи на седалката и се помъчи да откопчае колана.

— Ще доведа сержант Купър. Не мърдайте от мястото си. — Полицаят я гледаше ужасено, сякаш бе наркоманка, готова да се нахвърли върху него.

— Татко ли е пострадал? Да не би нещо да се е случило с него? — изписка Алекс, но полицаят вече пресичаше поляната тичешком. Втурнал се бе за помощ, която тя не желаеше, нямаше нужда от нея.

С почти сковани пръсти тя някак си успя да се освободи от предпазния колан и едва се измъкна от колата. Въпреки всичко, когато се изправи, усети, че коленете й се подгъват и всеки миг ще се свлече на земята. Със залитане тръгна по тревата, викайки:

— Татко! Мамо! Някой ще ми каже ли какво става тук?

Някъде отдалеч се чу сирената на линейка.

Един по-възрастен едър полицай, с петна от пот под мишниците, се втурна към нея, тежките му ботуши оставяха лъскави следи върху мократа трева.

— Сержант Купър — представи се той. — Бихте ли отстъпили насам, за да говорим? — Посочи й полицейската кола. Паркирана косо, тя препречваше алеята.

— Какво става? — запита тя.

— Госпожо, моля ви, елате с мен…

Алекс гледаше зашеметена как мустаците потрепваха над горната му устна, сякаш нямаха нищо общо със звуците, които излизаха от тънките му, жестоки устни.

— Няма да дойда никъде, докато не ми кажете какво става. — Гласът й звучеше истерично.

Полицаят със суров израз я изгледа остро, после малко поомекна.

— Има… нещастен случай. Съжалявам, че трябва да ви го кажа, госпожо, но баща ви е тежко ранен. Има огнестрелна рана в гърдите. Вече е на път за болницата.

Думите му подействаха като шамар на Алекс и тя сплете колене, за да не падне на земята. Силна, принизителна сирена виеше в главата й като рояк ожесточени стършели.

— Боже мой! Трябва да отида при мама. — Алекс се опита да мине покрай него, но все едно се опита да премести ствола на дърво с двете си ръце. Той не помръдна от мястото си и я задържа, докато тя неистово ръкомахаше.

— Майка ви е арестувана за разпит — съобщи й той.

— Защо, за Бога? Нали е било нещастен случай? — Алекс престана да се бори с него, отстъпи крачка назад, олюля се и се закова на място. Взираше се в него, буца лед се появи под стомаха й, подобно на студената черна бездна на кладенеца, в който усети, че вече пропада.

— Майка ви е арестувана за опит за убийство — каза й той с безизразен тон, който я стресна още повече.

— Не… не… Неееее! — Алекс се отпусна върху мократа трева и закри лице с ръце. Не бе възможно.

Но когато вдигна очи, звездите, които блещукаха горе на небето, сякаш се взряха в нея с празен тъп поглед. Цялото й тяло се скова. Къщата, в която бе отрасла, полицейските коли, необичайните сенки, които минаваха зад спуснатите щори на хола… всичко избледня до сив фон, докато тя потъваше в тъмнина.