Айлин Гоудж
Последен танц (17)

Седемнадесета глава

В края на краищата нищо не стана така, както бе планирано. Лидия бе облечена с копринена рокля на цветя, Кити напосоки я бе грабнала от гардероба й, която, освен че се оказа неподходяща за случая, вече й бе станала твърде широка. Тя извърна очи от прозореца, през който гледаше, изпълнена с нетърпение да види дали бегониите на верандата й се бяха съживили след рязкото застудяване през зимата.

Когато Роджър взе завоя към Сан Педро авеню с взетата под наем кола „Крайслер Ле Барон“, той натегна толкова силно волана, че гумите изскърцаха и оставиха следа с форма на запетая на паважа пред магазина. Той рязко намали скоростта и така минаха покрай съседния фризьорски салон. С преувеличено спокоен тон, от който Кити настръхна, Роджър каза на тъща си, че вече било обмислено и решено засега да отиде при Кити.

Кити, седнала до майка си, се въздържа от отговор. „Ако мама види смисъл в това — помисли си, — ще промени решението си.“ Къщата на хълма би й напомняла за много неща. А и в никакъв случай не би могла да отиде при Алекс.

Помисли си за малко напрегнатия телефонен разговор предишния ден с по-малката си сестра. Алекс я разпита за майка им и изглеждаше необикновено загрижена, като че ли изпитваше угризения на съвестта. Но когато Кити й предложи да дойде в съдебната зала, Алекс веднага отказа.

— Предпочитам да изчакам, докато се видим насаме — каза тя нервно, но искрено. — Трябва да й кажа някои неща, а не мога да го направя пред хора.

Кити не се съмняваше, че по-малката й сестра имаше какво да сподели с нея, само се надяваше, че майка им би имала достатъчно сили, за да я изслуша.

Тя изгледа загрижено Лидия, която й се усмихна в отговор, сякаш искаше да й каже: „За какво е целият този шум?“

— Оценявам поканата, мили, но наистина трябва да се прибера вкъщи — настоя тя учтиво. — Мина много време, има много работа да се свърши там преди… — гласът й затрепери за миг — преди процеса.

— Изключено. — Дафни се извърна намръщено от предната седалка. — Не можеш да стоиш сама в тази голяма къща. Там е… — тя се помъчи да промени думата, но все пак я изрече: — ужасно.

— За теб може би. — Лидия се наведе напред и я потупа утешително по рамото. — Там аз съм си у дома.

Слава Богу, че се отърваха от килима, помисли си Кити. Двете с Дафни отидоха предишната вечер, успяха да го навият и да го натъпчат в колата, а после го отнесоха до градското сметище. Въпреки всичко Кити изпитваше страх като съучастник в убийство, изхвърлящ тялото под прикритието на нощта.

— Няма ли да ти е по-приятно при мен? — помъчи се да я убеди. — Освен това няма да си сама. Там са Кайл и Джени.

Лицето на майка й светна и тя попита загрижено:

— Кой е при тях сега? — Кити се умили от въпроса й и си каза, че тя все пак си е същата — така едно време трепереше над нея и сестрите й.

— Уила предложи, да остане при тях — отвърна й. — Тя много умее да се занимава с деца, нали има две. — Говореше весело, но в този миг без никаква причина се сети каква загуба претърпя.

По замисления израз, който премина по лицето на майка им, й се стори, че ще отстъпи. После с въздишка тя решително скръсти ръце в скута си.

— Ще ги видя след няколко дни. След ден-два ще поканя всички ви на вечеря… след като се настаня.

Дафни, която можеше да бъде също толкова упорита, опита друга тактика.

— Искаш ли дойда при теб? Ще си правим компания.

Лидия поклати глава със съжаление.

— С голямо удоволствие, мила, но друг път. — Кити забеляза, че все още е напрегната. — Точно сега искам да остана сама.

Дафни възрази, че и тя би си починала в къщата. Нямаше нужда да добавя, че се тревожи и за здравето й — дори Лидия не можеше да отрече колко крехка бе станала.

Обаче майка им държеше на своето. Изобщо не можеха да я разубедят. На Кити й се стори, че се намират в спасителна лодка, майка им върти руля и ги превежда през бурното море, погълнало кораба, носещ скъпоценния семеен товар от спомени.

Придържайки се към намисленото, тя ги преведе по пътя нагоре по хълма до нос Аква Фрия, където Кити и Дафни я хванаха за двете й ръце, а Роджър поведе процесията. Придружиха майка си нагоре по стъпалата към къщата, в която бе влязла преди четирийсет години като млада булка… и бе излязла с белезници на ръцете.

Кити не си даваше сметка, че трепери, докато токът на едната й обувка, не попадна между две дъски на верандата и тя за малко не падна. Задържа се, олюлявайки се, а сърцето й се разтуптя сякаш за малко не падна от скалата от другата страна на пътя, където нос Аква Фрия се спускаше право към океана.

В същото време остана доволна, когато забеляза, че бетонните във висящите кошници, спускащи се от стрехите, показваха признаци на живот. Месести лилаво-зелени листа, изсъхнали по краищата, излизаха от потъмнелите стъбла. Тя видя как майка й се пресегна и докосна с пръсти едно листо и й стана по-леко на душата. „Може би все още има надежда — помисли си. — За мама, както и за всички нас.“

На Лидия като че също мина през ума нещо подобно. Спря до отворената врата и се обърна към тях — слабичка белокоса жена, облечена с широка рокля, състарена с десет години, която сякаш че се бе смалила под тежестта на скръбта. Но обляна от небесната светлина, преминаваща през цветните стъкла, на които гостите им толкова се възхищаваха, очите й блеснаха с нова сила.

— Мили мои, не ме смятайте за неблагодарна — каза. — Дълбоко съм трогната от всичко, което направихте за мен.

— Но… — Дафни понечи да каже нещо. Облечена с тъмносин ленен костюм, тя изглеждаше бледа и изпита. Синьо-зелените й очи бяха огромни и лъчезарни, докато оглеждаха изпитателно лицето на майка им.

Държейки се здраво с една ръка за дръжката на вратата, Лидия сложи другата върху рамото на Дафни.

— Моля те, не се тревожи. Ще бъда добре, обещавам. Целуна всички един по един по бузата, после тихо, но решително затвори вратата.

През трите дни, които минаха оттогава, Кити бе заета с чайната и се стараеше да не мисли какво би могло да се случи в къщата. Да, съгласна бе с Дафни, че е възможно майка им да падне по стълбата и да си счупи нещо. Или да се разболее и да няма сили да стигне до телефона. Но докъде щяха да стигнат с тревогите си? И какво, изтъкна Кити, би могло да бъде по-лошо от този ужас, който вече преживяваха?

Все пак в събота следобед, докато в кухнята стържеше лимони за сладкиш, Кити се размисли сериозно за нещо друго: дали майка им наистина не беше луда. Вярно, разговаряха по телефона пет-шест пъти поне, но винаги Дафни или тя й се обаждаха. И макар че винаги бе много учтива, явно бе, че умът на Лидия бе зает с други неща.

Когато я попитаха как се справя сама, тя отговаряше:

— Чудесно.

Оставали й много неща да свърши, казваше с лека въздишка. Имаше приятели и роднини, с които трябваше да се свърже, чакаха я купища писма, на които едва бе започнала да отваря. Щяла да покани всички точно както бе обещала, веднага щом се подреди. Но Кити започна да се съмнява.

Майка им нито веднъж не спомена баща им, нито пък говореше за процеса, до който оставаха само три седмици. Не коментираше и присъствието на репортерите, които бяха чули за освобождаването й под гаранция и се тълпяха пред къщата. Кити го научи от госпожа Макрай, съседката, която им се обади да каже, че „държала положението под око“. И ако майка им се безпокоеше, че връщането й вкъщи бе за кратко, тя не го показваше по никакъв начин. Все едно, че се бе прибрала след дълго и изнурително пътуване.

Колкото и Лидия да бе страдала през онези мъчителни дни преди вечерта, когато вдигна пистолета и изстреля куршумите, разтърсили живота на всички в семейството, сега явно бе постигнала съгласие със себе си. На Кити й се искаше да може да направи същото. Разказът на Лийн я разтърси дълбоко. Всичко бе толкова долно. И толкова тъжно — един мъж в продължение на години да причинява подобни злини. Имаше и ирония в това, защото като човек в някои отношения той заслужаваше възхищение и дори обич.

Вярваше ли, че Лийн е дъщеря на баща й? Всичко бе възможно, казваше си. Но в края на краищата, онова, което действително имаше значение, бе, че майка им го вярваше. Тази й убеденост въздействаше на Кити по-силно от всичко останало и тя бе коствала живота на баща й.

По време на процеса отново щяха да го убиват на части. Затова ли майка им мълчеше? А Лийн не желаеше да дава показания? Те го защитаваха. Точно както Алекс винаги бе правила.

Стана й безкрайно тъжно. Това си бе истинска трагедия, помисли си, напълно осъзнавайки онова, което бе започнала да разбира преди няколко вечери в къщата, когато бяха с Дафни и Алекс. Заговорът на мълчанието излезе много скъпо на всички им. В кухнята в ярки тонове, където слънцето на ранното лято обливаше старата теракота със златиста светлина, се почувства като омагьосана — все едно тя и сестрите й се въртяха в безцелни кръгове като пчелите, които виждаше от прозореца да кръжат над цветята.

Замисли се за Шон и за това дали той си даваше сметка колко я бе жегнал с думите си. Онази вечер в болницата бе я укорил, че няма качества за предизвикателствата на майчинството. Наистина ли бе прав? Дали не търсеше край на толкова обърканата история в книгата с приказките? Не можеше да понася склонността на Дафни да гледа на живота през розови очила, но не правеше ли и тя същото? Замисляше планове, в които нямаше място за неочакваното, за особеното, дори за чудесното.

Цял живот се бе държала като добро момиче, което се смяташе за най-високата похвала в къщата. Макар и да не бе съвършена, беше възпитана да вярва, че доброто сърце е по-ценно от материалния успех и че честността е основата, върху която се гради дългото приятелство. Обаче някъде не беше улучила мярката и бе позволила желанието й да има дете, прераснало в мания, да вземе връх над всичко.

Стори й се, че същото става и със сестрите й. Дафни бъркаше дълга с любов. Алекс пък… тя беше живяла в сянката на баща си толкова дълго, че Кити се съмняваше дали изобщо си дава сметка къде свършваха неговите потребности и къде започваха нейните.

Тя въздъхна, изсипа настърганата лимонова кора в малка купичка и се пресегна към лавицата над главата си за мерителната чаша. „Ами ако сега се обадя на Шон, точно сега?“ — каза си.

Той й липсваше невероятно много. Дори споменът за него като че изостряше сетивата й и насищаше обичайните елементи на деня й така, че някак си се подчертаваше красотата им — превръщаше мириса на лимонова кора, който се носеше из кухнята, в един от най-ароматните парфюми, доволното мъркане на котките, свили се до печката, слънчевата светлина, която проектираше в прозирна дантела сърцевидните листа на латинките в сандъчета, наредени върху парапета на верандата, създаваха уют. Това любов ли беше? Не се уповаваше достатъчно на себе си, за да проумее истинското й значение. Не само понеже никога по-рано не се бе чувствала така, а и защото майка й бе обичала един човек в продължение на четирийсет години… и ето какво стана.

Но ако изчезнеше това чувство, щеше да заприлича на изстърганите голи лимони, струпани върху плота.

— Мама казва, че ако желаеш някой мъж, слагай нощем нещо негово под възглавницата си.

Кити се обърна и видя Уила, застанала на прага с поднос, отрупан с мръсни чинии и чаши. С крака си с розови лакирани нокти чешеше глезена на другия си крак. Усмихваше се хитро като че ли по някакъв начин бе успяла да прочете мислите на Кити.

— Не знам дали помага, — добави тя, — но поне ще спиш сладко. — Отнесе подноса до мивката и започна да реди чиниите в миялната машина.

Този ден бе облечена с къса червена тениска и загръщаща се пола с щампа на розов хибискус. Беше се сдобила и с нова татуировка, представляваща мъничка отхапана от едната страна ябълка, на пълното си мургаво рамо.

Кити се засмя неволно.

— Не знам дали ще спя сладко, — каза, — но нямам нищо против поне да поспя.

— Мисля, че има нещо, което би могло да ти помогне — каза лукаво Уила. — Но не е хапче.

Кити усети как се изчервява.

— Ако имаш предвид Шон, вече не се виждаме с него — съобщи тя на Уила някак строго, после въздъхна. — Може би и по-добре. Нямаме кой знае колко общо помежду си.

— Кой го казва? Ако слушаш хората, те винаги казват, че или си много млада, или прекалено стара, или пък много пълна. Виж ме мен — ако бях слушала съветите им нямаше да имам двете момчета. — Изразът на Уила стана малко тъжен и в този миг Кити забеляза някакъв проблясък на мъдрост, неприсъщ на хаотичния й начин на живот.

Въпреки всичко отговори:

— В някои случаи невинаги имаш избор. — Кити въздъхна и продължи работата си — Да отмерва брашно и захар, да разделя яйца — все неща, които не можеше да сбърка.

Усети топла и малко лепкава ръка върху рамото си.

— Хей, не исках да ти напомням… за децата де. Нали ме познаваш, думите излизат от устата ми, без да му мисля много-много. — Пълното лице на Уила изглеждаше загрижено.

Кити леко сви рамене.

— Ти не си виновна, че всичко се обърка така.

Уила отстъпи назад и се взря в нея.

— Ти добре ли си? Изглеждаш ми малко бледа. Защо не полегнеш?

— Не, благодаря. Както се чувствам, ако легна, никога няма да стана. — Кити взе от полицата буркана със захар и го сложи пред момичето. — Отмери захар, докато отида да видя дали сестра ми няма нужда от помощ. Две чаши. Сложи също сметана и масло. — Изрече го мило, но набързо.

От пристигането на Дафни двете си създадоха ред — Дафни помагаше в чайната сутрин и следобед за по час-два, после се качваше на горния етаж и сядаше да пише с бясна скорост на лаптопа си. Вече се обръщаше на малко име към всички редовни посетители, които доброволно наглеждаха децата, и Кити забеляза, че се справяше добре. Всъщност тя имаше нужда да си почине от добронамереното, но безкрайно влудяващо убеждение на Уила, че лекарството за всяко нещо в живота бе просто — да си намери мъж.

Откри, че Дафни поднасяше чай и сладки с боровинки на Мак Макартър. Главният редактор на „Мирамонт мирър“ с пухкава прошарена на слепоочията коса и лице, набраздено от бръчки като старата й дървена дъска за рязане, се оплакваше на сестра й.

— Двуглави бебета! Пришълци, които крадат хора! Това искат да четат хората сега. Знаете ли защо продават толкова неща в супермаркета? Също като боклука, който минава за храна, обвит е в хубава опаковка, за да прилича на нещо свястно. — Изгледа я пронизващо. — Младоците се опитаха. Искаха да ме принудят да публикувам историята на вашето семейство както правят таблоидните вестници. Казах им, че когато падна толкова ниско, може направо да ме заровят в гробището до Върнън Сийгрейв!

За чест на Дафни, тя дори не трепна. Спогледаха се с Кити и тя отвърна с равен глас:

— Надявам се да не се стига дотам, Мак. Имаме нужда от повече журналисти като вас.

Той я потупа леко по ръката.

— Като говорим за това какво се печата — виждам книгата ви по всички книжарници. Срам ме е, че още не съм я прочел. Ще трябва да я заема от библиотеката. — Той намигна на Кити. — Трябва много да се гордееш с по-голямата си сестра.

— Гордея се — отвърна Кити. — Но не само затова, че е талантлива писателка.

Наблюдаваше как сестра й сипва чай.

— Казват, че човек трябва да внимава какво си пожелава. Ако знаех… — Дафни млъкна и поклати глава. — Да кажем, че успехът невинаги дава това, което мислят хората.

Мак кимна съчувствено и лицето му светна, когато Кити го попита дали би имал нещо против, ако някой седне на неговата маса. Бе забелязала, че Гладис Хонеик стои на прага и оглежда помещението за свободни места. През последните месеци Мак правеше всичко възможно, за да привлече вниманието й, а къносаната собственица на „Глед Тайд“ се правеше, че не го забелязва. Сега, когато Кити й предложи да седне при него, Гладис я изгледа отгоре до долу през слънчевите си очила с яркозелени рамки.

— Всъщност мога да дойда и по-късно — каза.

— Той каза, че няма да го безпокоиш — увери я Кити и веднага добави: — Не се шегувам.

— Ами добре… — Гладис изгледа Мак, доволна, че никой не й правеше номер, приближи се до масата и седна срещу него.

Той веднага я обезоръжи като й предложи недокоснатия си чай.

— Хайде, изпийте го — изръмжа той. — Няма да ви ухапе.

Примигвайки, тя измърка:

— Обичам чая с лимон. А вие?

— Черен като грях и толкова силен, че да се реже с нож. — Възрастният, но все още енергичен главен редактор й намигна игриво, докато си сипваше остатъка от каничката в чашата, която Кити побърза да му донесе.

Когато Кити ги погледна отново, двамата се бяха разприказвали, навели глави над чиния, в която бяха останали само трохи. Усмихна се. Може би все пак имаше надежда за някои щастливци.

Тя се огледа доволна от познатата обстановка: Джоузи Хендрикс пиеше чая си и гледаше с обич малката Джени, която играеше на кукли на пода в краката й, Тим от фабриката за щавене на кожи използваше почивката си заедно с няколко приятели да похапнат сладки, отец Себастиян си редеше пасианс. Няколко дни по-рано, когато племенникът й се върна от училище, облян в сълзи, защото не разбирал действието изваждане, неортодоксалният млад свещеник седна до него и му показа метод, за който твърдеше, че нямал грешка, като използва чипове за покер.

През прозореца сега виждаше как Кайл безспирно подхвърля гумена топка на Ромълъс, като нито той, нито кучето се уморяваха от играта. Откакто децата на Дафни живееха с тях, Роми очевидно бе решил, че Кайл е пристигнал специално за него. Кучето го следваше навсякъде, стоеше до стола му, когато се хранеше, и нощем спеше на пода до леглото му. Докато ги наблюдаваше сега, на Кити й направи впечатление каква странна двойка бяха — русият й племенник, още по детински пълничък, и свирепият на вид мелез с бледи очи и настръхнала козина.

Сирина Федърстоун, край маса до прозореца, също ги наблюдаваше.

Какво ли би й предрекла сега Сирина? Кити потръпна и реши, че не желае да знае. Бъдещето, както и миналото, не биваше да се намесват в настоящето.

Кити присви очи на слънчевата светлина, която струеше през прозорците. Усети ръката на сестра си около кръста и се облегна на рамото й. Спомни си, че когато беше на възрастта на Джени, се чувстваше много сигурна до по-голямата си сестра.

— Добре ли си? — попита Дафни.

— Добре съм. Само се чувствам малко уморена. — Отдръпна се и застана зад тезгяха, понеже забеляза, че няколко панерчета се бяха поизпразнили. Постави нови сладкиши на местата им и попита: — А ти?

— Все същото.

— Заради Джони, нали? — Кити сниши глас и зашепна. — Няма смисъл да се преструваш пред мен, Даф.

Дафни сведе очи, но секунда преди това Кити забеляза в тях тревожни пламъчета.

— Свършиха се гевречетата — каза. — Да донеса ли още от кухнята?

— И там няма повече. Не отговори на въпроса ми.

— За Бога, Кити, не сега. — Дафни се огледа неспокойно през рамо и Кити разбра, че се притеснява от Роджър, който разговаряше по телефона на горния етаж. Внезапно смени темата и попита: — Някакви новини от Алекс?

Кити опъна покривчица, която се бе набрала.

— Тази сутрин пак се обади, пита за мама. Както се държеше настрана, сега изведнъж доста се е загрижила.

— Може би Алекс най-накрая е решила да й прости.

— Или да прости на себе си.

Дафни последва Кити в кухнята. Отиде до мивката, взе една кана от плота и започна да я пълни свода.

— Като стана дума за мама — каза, докато водата течеше, — не ти ли се струва, че това чакане продължи доста? Имам чувството, че трябва да направим нещо.

— Какво например? — попита Кити.

За щастие бяха сами — Уила бе отишла да почисти някои маси, но въпреки това тя продължи да шепне.

— Бихме могли да отидем при нея направо — предложи Дафни. — Ще й разкажем какво знаем и ще видим какво ще каже.

Кити се замисли за миг, после каза:

— Може да даде обратен резултат. Предлагам да изчакаме, докато сама реши, че е готова.

— И кога ще стане това според теб? — Дафни затвори крана на водата и се обърна към нея, стискайки каната от неръждаема стомана като щит пред гърдите си. — Кити, ами ако тя наистина не може да стигне до разумно решение? Знаеш ли, Каткарт може да се окаже прав. Най-добре е да заявим, че не отговаря за постъпките си.

— Съдейки по досегашните й действия, не мога да измисля добър аргумент, за да ти възразя — каза Кити, някакво познато съмнение я гризеше в стомаха, бодеше като камъче в обувката. — Според мен нещо не се връзва, но имам чувството, че скоро ще узнаем.

— Искаш да кажеш дали мама е луда или не, така ли?

— Имах предвид, че ще разберем как да действаме.

— Чудя се — започна Дафни, хубавото й открито лице се натъжи, — дали някога ще разберем какво точно се е случило онази вечер. Или трябва да се задоволим с това, което ни поднася — много дребни нещица, които невинаги съвпадат.

Кити тъкмо се канеше да каже, че майка им, по нейния си досаден начин, може би знаеше точно какво върши, когато телефонът иззвъня.

Кити вдигна слушалката, смятайки, че е някой разносвач или пък майсторът, на когото бе поръчала да й смени една част на фурната, но гласът на майка им прозвуча по линията — мек и жизнен, както го помнеше от детството си.

— Да не би да прекъсвам нещо? — попита тя.

Изненадана, Кити заекна.

— Не, всъщност не. Двете с Дафни чистим. Всичко… наред ли е?

— Всичко е наред — отвърна тя както винаги. — Обаждам се да ви поканя на вечеря утре — вас, Роджър и децата, разбира се.

Думите й не бяха по-различни от поканите за безчислените неделни вечери през годините. Все пак нещо в гласа на майка й накара Кити да се замисли дали спасителната лодка, която управляваше — семейният кораб на глупците, най-после се е насочила към брега.

Дали вечерята щеше да бъде единственото, което щеше да им сервира? На другия ден най-после щяха да получат отговорите, които търсеха. Слаби тръпки на очакване я полазиха по гърба.

— Там ли си? — попита загрижено Лидия.

Кити пое дъх, помисли колко пъти се бе опитвала да се измъкне от тези ужасни неделни вечери горе в къщата на хълма, където майка им се мъчеше да ги принуди да играят ролите си от детска възраст. Спомни си как баща й седеше начело на масата, служейки си с ножа за рязане умело като със скалпел, докато майка им пренасяше купи от кухнята и се вайкаше: „Печеното май още е сурово в средата, какво ще кажеш, мили?“ като че ли не беше твърде късно да се направи каквото и да било. А баща й избоботваше галантно: „Нежно е като дамата, която го е сготвила“.

Някъде между виното и кафето без кофеин Алекс неизменно започваше да прави забележки на някоя от дъщерите си. Ако Кити вземеше страната й, Алекс й напомняше, че след като няма свои деца, да не се бърка. Когато свършеха да помагат на майка си с измиването на чиниите, Кити се чувстваше толкова изтощена, че едва имаше сили да облече палтото си.

Но ако навиците не се бяха променили през годините, то познатият терен, към който бяха привързани, се бе сгромолясал и на тях вече не им бе останало нищо, за което да се уловят. Възможността всички да се съберат заедно би могла да се окаже повратен момент, опорна точка, на която се крепеше бъдещето. Не само това на майка им, а и на всички тях.

Притискайки гърдите си с ръка, където сърцето й туптеше със смесица от надежда и боязън, Кити изрече тихо в слушалката:

— Вечеря в неделя звучи прекрасно. Аз ще донеса десерта.