Айлин Гоудж
Последен танц (14)

Четиринадесета глава

От кухнята Кити чуваше как сестра й и зет й спорят. Не различаваше думите, долавяше само напрегнатите им гласове. Явно темата не търпеше отлагане. Или може би от известно време някои неща се бяха трупали и бяха назрели. Дали най-после Дафни даваше на този надут всезнайко да се разбере както напълно си го заслужаваше? Кити искрено се надяваше да е така.

Веднага обаче изпита угризения на съвестта. Обърна се с гръб към печката, където вареше конфитюр, загледа се в племенниците си, седнали до масата. Беше им възложила да изчистят ягодите, първите за сезона и вече бяха изпоцапали лицата и ръцете си, а кърпите, затъкнати под брадичките им, бяха с рубиненочервени петна. Ако Роджър и Дафни се разведяха, помисли си тя, животът на децата щеше да се обърне с главата надолу и вероятно това щеше да им остави белег завинаги. Затова как би могла да желае подобно нещо?

„Има и по-лоши неща“ — прошепна й един тъжен вътрешен глас. Като например да не можеш да родиш дете в света, който предлага колкото чудеса, толкова и злини. Все едно да осъзнаеш, че си проиграл последния си шанс и обстоятелствата са против това да си осиновиш дете.

А Шон? И него го нямаше. Две седмици бяха минали след последния им разговор. Беше му изтъкнала, че имаше нужда от време да се съвземе от удара, който й нанесе решението на сестра му. Истината бе, че не можеше да бъде с Шон и да не мисли за бебето, което можеше да бъде нейно. А представата той да легне върху нея, а тя да се чувства като празен плавателен съд, който никога нямаше да бъде напълнен, й бе прекалено болезнена.

Тя се опита да му обясни това усещане — че е била излъгана не само от Хедър, а и от съдбата. Обаче Шон не я разбра. Възрази й, че имало много деца. Защо не си осинови някое по-голямо, което действително се нуждае от майка?

Кити знаеше, че Шон и сестра му се израснали без майка. Дали това имаше предвид той, когато й го предложи? В същото време й напомняше, че двамата произхождаха от два различни свята и никога няма да бъдат на едно и също мнение.

— Като че ли не ми стига да се боря сама — отвърна му. — Не очаквам да ме разбереш, Шон. Защо искам да осиновя новородено… и аз не мога да си обясня. Още по-трудно ми е, че не разбираш какво изживявам. Искам известно време да бъда сама и да премисля нещата.

Разговаряха в неговата камионетка, паркирана малко по-далеч от къщата й. Беше ранна вечер, времето бе необичайно топло за първата седмица на юни. Беше се отбил да я види, но тя не го покани да влезе. Усещаше, че е твърде рисковано, тъй като й се прииска да остане цяла нощ.

— Няма да ти отнема много време — беше я предупредил, опита се да го каже весело, а тонът му прозвуча равно. В тъмните му очи тя забеляза искрица страх, както и нещо друго. Яд ли беше? Дали й се сърдеше — че го отблъсква… или че желае нещо, което той не искаше и вероятно не можеше да разбере?

Ако Шон й се сърдеше, помисли Кити, тя не по-малко се сърдеше на себе си, защото трябваше да предположи, че така ще се случи. Трябваше да сложи точка още в самото начало. Той изобщо не й подхождаше — в някои отношения бе много млад, в други прекалено зрял. Може би, в края на краищата, не е било писано да бъде с никого, не само с Шон. Не беше ли това истинската причина да не се омъжи досега? Не защото не бе намерила мъж, който да й подхожда, а защото не го бе търсила.

Все пак утехата, която търсеше в самотното си легло, не идваше. Напоследък не спеше добре, а от мисълта за храна леко й призляваше. Накъдето и да се обърнеше, каквото и да правеше, докато мислеше за Шон и за бебето, усещаше болка точно под гръдната кост, която като че се усилваше.

Веднъж, когато беше малка, Кити случайно глътна костилка от череша, след което Дафни й каза напълно сериозно, че семката ще поникне в стомаха й като в почва.

Кити й повярва, нали сестра й четеше толкова много книги и знаеше повече и от големите? Тя започна да ходи на пръсти, сякаш стъпваше на черупки, и честичко вдигаше блузката си, за да погледне пъпа си, откъдето очакваше да покълнат зелени листенца. Когато най-после попита майка си, тя се разсмя и й обясни, че Дафни само се е пошегувала. Въпреки всичко тя не бе забравила този случай. Сега, след толкова години, Кити си представи дърво, обкичено с твърдите зелени плодове на всяка нейна грешка, която бе правила, и на всяка сърдечна болка, която бе изпитвала. В главата си чуваше шумоленето на листата му като прошепнати предупреждения, на които не бе обръщала внимание.

От съседната стая долиташе гласът на сестра й. Но вместо да се разтревожи както друг път, стомахът на Кити се сви от раздразнение. Последното, от което точно сега имаше нужда, бе семейна разправия.

„Майка ти я съдят за убийство, а ти се боиш от някаква си караница?“

Кити се усмихна на тази мисъл и нахлузи дебелата ръкавица, за да извади внимателно поставката заедно с бурканчетата от врящата вода. Какво лошо имаше малко да повикат? В края на краищата би могло дори да бъде и за добро. Може би в този момент ставаше това, което винаги имаше желание да направи с Роджър — да го срита здравата в задника.

Всичко би било по-добро от това ужасно усещане за стагнация. Адвокатът ги беше предупредил да не хранят големи надежди, смяташе, че следствието преди процеса щеше да бъде досадно и вероятно не толкова драматично, както се очакваше. Но Каткарт не я бе подготвил за прокрадващия се страх, който се усилваше с всеки изминал ден. Кити отдавна бе загубила надежда, че ще стане някакво чудо и бе готова да се хване за всяка сламка, колкото и тънка да бе, за да открие някаква законова възможност, или приятел, който да свидетелства, че майка й е била под напрежение, или бивша любовница, която имаше зъб на баща й. Каквото и да е.

Но дори когато отиде да опразни бюрото на баща си в болницата, заобиколните й въпроси дали не е бил особено близък с някоя медицинска сестра бяха посрещнати с ледено мълчание. Колегите му или не знаеха, или не желаеха да кажат. Сред папките и документите на баща й не се намери нито едно свидетелство, освен следи от тежкия му труд и посветеност на работата.

Разговорът й с Алекс бе отпреди седмица, тогава за последен път на Кити й се стори, че може да напредне. Но явно сестра й се отказа да сподели нещо, което се канеше да каже. Освен благодарствените писма, написани на плътна хартия с монограм, които изпрати по пощата, тя не се обади нито на Дафни, нито на нея. Дали Алекс се срамуваше, че бе поискала помощ? Или имаше някаква друга скрита причина?

Без съмнение сестра им криеше нещо. Дали тя също не хранеше някои подозрения? Или пък Алекс знаеше нещо, което би се оказало липсващото парченце от пъзела? Трябва да отида да я видя, помисли си. Уила имаше свободен ден, Дафни би могла да удържи фронта още час-два, докато затворят чайната. На Роджър нямаше да му навреди, ако помогне и той.

Кити изключи колелото под чайника и закри тенджерата с чиста кърпа за чинии, докато бурканите изстинат върху плота. Предупреди децата през рамо:

— Горещи са, не ги пипайте. Ще ви помоля да оставите малко ягоди и за сладко.

Кайл се ухили дяволито, после сложи още една ягода в начервената си уста. На сестра му, по причини, известни само на четиригодишно дете, това се стори невероятно смешно и тя се разкикоти така, че едва не падна от стола. Дори Кити се засмя. Докато се качваше на горния етаж, й хрумна егоистична мисъл: „Ако Дафни се премести тук за постоянно, аз непрекъснато ще съм с тях, а няма да ги виждам веднъж-дваж годишно. Ще бъда част от техния живот, ще познавам навиците им.“

Представи си ги около елхата на Коледа сутринта — как Кайл и Джени по пижами разтварят подаръците, докато те двете с Дафни седят свити на дивана, отпиват горещо какао и опитват коледни сладки. Или пък боядисват яйца за Великден в огнеупорни съдове, или ги рисуват с флумастери. В Деня на благодарността гледа през масата лицата на любимите си племенници на светлината на свещите. Колко хубаво би било! Кити поспря на стъпалата, за да си поеме дъх, защото копнежът я замая.

В стаята си, вместо да се пресегне към телефона, тя се изпъна на леглото от началото на деветнайсети век с орехова рамка във формата на шейна. Когато влезе в един антикварен магазин, за да разгледа какво има, го видя и се влюби в него. Напомни й на романите на Франсис Ходжсън Бърнет, които обичаше като малка.

Сега, както лежеше по гръб и се взираше в една пукнатина на тавана с форма на въпросителен знак, Кити си помисли за „Малката принцеса“, в която въпреки всичко надеждата на малката Сара бе възнаградена, когато намери баща си жив. С дланта си опипа изпъкналата бродерия на горнището на юргана си, която се падаше под гърба и краката й. Спомни си как за последен път се бяха любили с Шон на това легло, как бавно и внимателно той я съблече, как я огледа и я погали, после се наведе, като жаден пътник към изворче с вода и я целуна там.

От този спомен горещи сълзи се спуснаха по слепоочията й и потънаха в косата й. Изминаха няколко минути, докато се почувства достатъчно силна, за да седне и да се пресегне към телефона на нощното шкафче.

Отговори й Лори. Майка й не била вкъщи, каза. Със странен, шепнещ глас съобщи на Кити:

— Тя е горе, в къщата.

— В къщата на баба ти? — Смаяна, Кити седеше, притискайки телефонната слушалка към ухото си. Какво, по дяволите, си мисли Алекс, как може да бърника, преди да са изчистили къщата. Наистина, полицията бе приключила огледа, но все пак това бе отвратително.

Последва пауза, после племенницата й добави:

— Не е за пръв път, лельо Кити. Напоследък често ходи там.

— Боже мой! — Кити се помъчи гласът й да не прозвучи изненадано. — Казва ли защо?

— Казва, че ходи да полива цветята. — Явно Лори не го вярваше.

На Кити ни най-малко не й хареса това, което чу, но не желаеше да тревожи повече момичето. Спокойно каза:

— Нали знаеш каква е майка ти — вероятно смята, че е нейно задължение сама да поддържа къщата да не се разпадне. Може да отида да проверя дали не се нуждае от помощ.

Отново последва кратко мълчание, после със странно официален тон, в който се долавяше и облекчение, племенницата й се съгласи.

— Смятам, че идеята ти е добра, лельо Кити. — Сетне добави шепнешком: — И татко се тревожи за нея. Мама ще ме убие, ако разбере, че съм му казала за някои неща, които стават.

Като грабна чантата си, тя се втурна надолу по стълбата, за да съобщи на Дафни какво става, надявайки се, че с Роджър бяха престанали да се карат. Но когато пристъпи в предната стая, намери Дафни сама. Седеше свита до маса, отрупана с частите от лего, подпряла с ръка брадичката си, и се взираше през прозореца. Когато вдигна очи, Кити видя, че плаче.

— Искаш ли компания? — попита тихо Кити. — Или предпочиташ да останеш сама?

Дафни успя да се усмихне слабо.

— Иска ми се да претърпя корабокрушение, вълните да ме изхвърлят на пустинен остров и да остана там през следващите двайсет години. Може би тогава ще проумея.

— Какво по-точно? — Кити вдигна глава развеселено и се замисли дали всички писатели бяха като сестра й и имаха склонност към мело драматизъм.

— Целият си живот — простена Дафни.

— Целият ти живот или този с Роджър?

Дафни трепна, страните й се изчервиха и станаха почти като ягодите, които боядисаха езиците на децата.

— Толкова ли си личи?

— Личи си само за онези, които те обичат толкова много, колкото аз те обичам. — Кити я хвана за ръка. — Слушай, има нещо, което можеш да направиш, и то ще те разсее. Свързано е с Алекс. Загазила е повече, отколкото мислехме.

— За пари ли?

— Не. Истински е загазила. — Макар че бяха сами — на масата, където седеше отец Себастиян, бе оставена смачкана банкнота и шепа монети — тя сниши глас. — Има такива тревоги, които могат да я закарат направо в лудницата.

Дафни се изпъна и я изгледа с разширени очи.

— Защо не си ми казала досега?

— Самата аз го научих преди няколко минути — отвърна Кити. — Току-що разговарях по телефона с Лори. Тя ми каза, че Алекс е горе в къщата. — Нямаше нужда да казва „в къщата на мама“.

Дафни пребледня като платно и скочи на крака.

— Хайде, какво чакаме? Роджър ще гледа децата. Остави ме мен — усмихна се с треперещи устни, — мога да седя и да се самосъжалявам някой друг път.

Няколко минути по-късно изкачваха хълма към нос Аква Фрия със старата хонда на Кити. Почти се бе стъмнило, но мъглата, която се стелеше като дълъг сив облак на фона на пурпурния хоризонт, имаше да извърви още път, докато го закрие. „Добре“ — помисли си, защото напоследък се нервираше, когато караше по тъмно. Кити изпитваше страх да не стане жертва на катастрофа. Представяше си как ударът я изхвърля в калната канавка като изпочупените ръждясали уреди, негодни за употреба, нахвърляни на мръсния път към Баранко — хладилници, печки, перални машини.

Кой щеше да страда за нея? Сестрите й, и то най-много Дафни. Племенниците й. Приятелите й и до известна степен преданите й клиенти. Но никой, който бе лежал до нея, чиято кръв и спомени бяха неразривно свързани с нея. Нямаше син, който да се усмихне при спомена как се е мъчила да му направи къщичка на дървото. Нямаше дъщеря, която да си спомни как майка й я вдига на ръце, за да стигне най-горните клончета на коледната елха, или отделя топчета тесто — малките ръчички да го направят в някаква форма.

Помисли си за своето детство и й стана тъжно.

— Спомняш ли си дните, когато мама посрещаше училищния автобус? — каза тя на глас. — Майките на другите деца винаги бяха облечени с жилетки и изгладени панталони като онези глупави домакини, които показват по телевизията в рекламите за прах за пране. Не и мама обаче. Тя винаги идваше по блузата, с която рисуваше, и на бузата си винаги имаше петно от боя.

Кити се обърна и видя как Дафни се засмя.

— Онова, което помня най-ясно, е, че знаеше имената на всички цветя, дори на дивите, които растат покрай пътя. Никога по-рано не бях го оценявала. Но сега, когато Кайл или Джени ми посочат някое и попитат: „Мамо, какво е това цвете?“ веднага им казвам.

— Иска ми се… — Кити замълча.

— Какво?

— Да беше споделяла повече с нас — продължи тя. — Някои неща — като например как се прави глазура за торта. Никога не ни е говорила много за важни неща. Как се чувства например. Или за теб и Джони. И досега не знам дали тя го одобряваше, или подкрепяше татко.

Дафни замълча, потънала в мисли, докато Кити караше по виещия се нагоре по хълма път, минаваше покрай сенките на високите къщи и край извивките на моравите, издигащи се от двете страни на пътя като океански вълни. Най-после се върна в действителността и каза:

— Говорих с нея затова. Само веднъж. Тя каза, че трябвало да послушам татко, че той знаел най-добре. — Млъкна. — Не съм толкова сигурна, че днес би ми дала същия съвет.

— Защо? — попита Кити. — Защото най-после е разбрала, че решенията на татко не са най-добрите ли?

— Всъщност не точно затова — отвърна Дафни, взирайки се през стъклото. — Смятам, че мама най-после се съгласява със собствените си чувства. Те бяха насилствено показани и сега тя не може отново да ги смачка. — Обърна се към Кити. — Това ли правех и аз през всичките тези години, Кити, смачквах ли всичко така, че да може да пасне?

Кити поклати глава, на гърлото й се събра буца.

— Не знам, Даф. Смятам, че така или иначе всички се заблуждаваме. Сега въпросът не е толкова какво е трябвало да знаем, а каква поука да си вземем.

Дафни се изсмя горчиво.

— Не знам какво сме научили, освен че любовта причинява болка.

Кити примигна и червените светлини на колата пред тях се размазаха пред очите й. Шон, помисли си. Болката в гърдите я стегна. Дали дълго щеше да му липсва? Вероятно не. Ще продължи живота си, ще си намери нова любов с всичката страст на млад мъж.

Това усещане я накара да изпита някакво благородство с горчиво-сладък привкус, но не успя да спре тъпото туптене във вените си. Когато спря на алеята пред бащиния си дом, на Кити вече не й бе останало място за сърдечната болка, която щеше да изпита вътре.

Крачейки към входната врата, следвана от Дафни, Кити извика трепетно:

— Алекс?

Никакъв отговор. Обаче чу шум, ритмично шуш-шуш-шуш, което й напомни за търкане на дъска с пясък. Озадачена влезе в антрето, гърлото й се бе свило от напрежение. Намериха Алекс в хола, коленичила на пода до кофа със сапунена вода, да търка яростно с четка нацапания с кръв килим.

— Алекс! Какво, за Бога…

Зад гърба си Кити чу как Дафни ахна. Алекс имаше изцъклен, празен поглед на човек, преживяващ кошмар. Обикновено идеално сресаната й коса бе разрошена, а пухкавият й бретон се бе залепил за потното чело. Тя примигна озадачено със зачервени очи, когато видя двете си сестри, изправи се от кръста нагоре, явно забравила, че държи в ръка четката, от която капеше сапунена вода по панталона й.

— Колкото и да го търкам, не излиза. — В тихия глас на Алекс се усещаше детска раздразнителност. После вдигна глава, сякаш току-що й бе хрумнало нещо. — Помните ли как винаги ни се караше: „Момичета — сестра им изимитира гласа на майка им, — колко пъти трябва да ви напомням да накисвате пликчетата си, преди да ги сложите за пране.“ Сякаш трябваше да се срамуваме от цикъла си, а ако останеше петно от кръв, светът щеше да се свърши. — Разкикоти се безпомощно, а една голяма сълза се търкулна по бузата й.

Кити гледаше надолу килима, потъмнял, както бе мокър, по него бяха избили розови петна. Изведнъж й се стори, че ще повърне.

— О, Алекс — изохка.

Дафни се намеси решително и клекна до Алекс.

— Това не е работа за един човек, Алекс. Ние ще ти помогнем.

— Как? Как можете да ми помогнете? — запита Алекс високо. — Той е мъртъв. Нищо няма да го върне.

— Няма — съгласи се тъжно Кити.

Чувстваше се замаяна, обърна се, за да се ориентира, огледа тежките фотьойли, дребните украшения, които покриваха всички повърхности, тежката лампа, която като че бе залепена за паркета. В стаята нямаше почти никакви следи от майка й, чието присъствие личеше само по нежните акварели, разположени между любимите на баща й тежки картини. Тогава й хрумна, че тя вероятно изобщо не бе познавала майка си. Може би никоя от тях не я бе познавала.

Единственото, което знаеше със сигурност, бе, че времето за плач бе минало. Погледът й се върна към Алекс, с която не бяха много близки, но напоследък започна да я вижда в друга светлина.

Състраданието към Алекс, изпитано, когато се разплака и сподели, че има неприятности, отново избликна в Кити. Но този път трябваше да се сдържи и да го потисне, сега не му беше времето. Знаеше, че онова, от което Алекс имаше най-голяма нужда в момента, бе да дойде на себе си.

Кити се приближи до сестра си, хвана я за ръката и я дръпна да се изправи на крака.

— Стани! Веднага стани! — Когато се чу, разбра, че го каза с тона на майка си, когато бяха малки и някоя от тях не слушаше.

Получи се желаният ефект. Алекс се дръпна встрани, потърка ръката си и се намръщи.

— Вие откъде се появихте?

— Мога да ти задам същия въпрос. — Кити се обърна и я изгледа право в очите, сложила ръце на хълбоците си.

— В случай че не си забелязала, правя нещо полезно. Едва ли същото би могло да се каже и за вас. — Алекс изгледа ядосано нея и Дафни.

— Може би някои от нас са доста заети, защото се тревожат за мама — напомни й Дафни. Тя се приближи към тях, после отиде до прозореца, за да пусне венецианските щори. Те изтракаха, Кити подскочи и си спомни нещо, което Дафни явно бе забравила — навън можеше да дебне някой репортер.

Ако и на Алекс бе хрумнала същата мисъл, тя не се издаде.

— Навсякъде беше прашно — продължи тя високомерно, сякаш не бе чула думите на Дафни. — В хладилника намерих мухлясали храни. А повечето растения са изсъхнали.

Алекс се приближи до бостънската папрат, сложена на прозореца. Кафяви филизи и пожълтели листа висяха към облегалката на дивана. Тя започна да ги къса едно по едно като листенца на маргаритка, както правят децата. Обича ме… не ме обича…

— Тя е луда. — Кити се приближи решително до нея, сложи ръка върху рамото й и я накара да се извърне. — Близначките се тревожат за теб, често казано, аз също. — Нежно започна да я увещава: — Върни се вкъщи, Алекс. Върни се вкъщи при децата. Остави това.

— Ще престана, щом свърша. — Като в транс Алекс се дръпна от нея и се върна към кофата. Понечи да клекне до нея, но Дафни се оказа по-бърза и й попречи. Хвана Алекс за китката и я задържа изправена.

— Ще го направим заедно — повтори този път бавно, сякаш го втълпяваше на бавноразвиващ се. — Всички заедно. — Хвърли поглед на Кити. — Смяташ ли, че ще успеем да вдигнем дивана?

Осъзнавайки какво има предвид, Кити отговори:

— Ако в това време някоя от нас дръпне килима. — Замисли се за миг, после продължи на глас: — Въпросът е дали ще влезе в багажника на колата ми.

Обърна се към Алекс, която ги гледаше в ужас.

— Не бива — изрече тихо, взирайки се в килима. — Не можете просто да го изхвърлите.

— Можем — отвърна й Кити. — Трябва да го направим.

— Но мама ще… — продължи Алекс.

— Мама няма да научи — каза й Дафни и след това добави: — Не веднага.

Алекс започна да отстъпва като от нещо, което можеше да я нарани, очите й бяха разширени от ужас. Блъсна се в старомодния извит диван, отпусна се на него и напрежението веднага я напусна.

— Боже мой, какво правя? — Закри очи с ръка и продължи шепнешком: — Не мога да живея така. Кошмарите… Мислех си, че ако успея да изпера петното…

Кити си представи баща си в ковчега. Когато се пресегна, за да запали лампата до дивана, видя, че ръката й трепери. Нежната виолетова светлина се разля върху тъмнокафявия плюш и по килима в краката им. Помисли си: „Ние сме като тази къща. Колкото и да ни поправят, няма да станем предишните“.

— Каквото и да те измъчва, Алекс, ще ти е нужно нещо повече от сапун и вода, за да се освободиш от него — нежно каза Кити.

— Ох, какво знаете вие? — Много добре познаваше злобния поглед, който Алекс й хвърли. Сякаш онази смирена жена, която завчера разкри душата си в градината й, бе изчезнала. Това си беше проклетата й по-малка сестра, която, когато бяха деца, се влачеше подир нея и Дафни и ревеше, когато те не искаха да играят с нея. Кити се помъчи да говори меко.

— Не знам, Алекс. Но това, което виждат очите ми, е, че ти се опитваш да изчистиш нещо, което не си направила.

— Кити е права — обади се Дафни. — Това, което се е случило тук — сведе очи към килима, едва-едва преглътна и я изгледа с мрачна решителност, — не е по твоя вина.

— Ти изобщо нищо не разбираш. Аз съм виновна за всичко. — Алекс вдигна поглед към тях, очите й бяха насълзени. — Знаех какво върши зад гърба й. Трябваше да кажа на мама, да я предупредя по някакъв начин.

— И какво щеше да постигнеш? — попита Кити. Но Алекс просто си седеше и клатеше глава.

— Аз му вярвах. Сега разбирам, че всичките му обяснения са били просто извинения. Той представяше нещата все едно почти й правеше услуга и че дълбоко в душата си мама всъщност предпочитала да става така. Никога не ми бе минавало през ума, че някой ще пострада.

— Ти си пострадала — посочи Дафни.

— Какво знаете вие. — Алекс се извърна и стисна устни.

Кити разбра, че няма смисъл да се опитват да я насилват. Алекс приличаше на морска анемония, която се свиваше при най-лекото докосване. Затова меко я попита:

— Защо тогава не ни кажеш? Може и да помогне.

В мълчанието, което последва, Кити болезнено възприемаше шума от колите, които намаляваха скорост, когато минаваха покрай къщата, скърцащите звуци в старата постройка, тиктакането на часовника върху полицата над камината.

Най-после Алекс прочисти гърлото си и много тихо отвърна:

— Знам коя е жената, която търсите — медицинската сестра, с която се е срещал.

Кити усети как коленете й се подгъват. Тя изпъшка и се отпусна на дивана.

— Защо имам чувството, че няма да ми хареса това, което ще кажеш.

Алекс я изгледа продължително и по лицето й си личеше, че в нея се водеше душевна борба. Едно мускулче потрепна до твърдо свитите й устни и тя се просълзи. С тих, дрезгав глас изрече:

— Била е Лийн.

Дафни седна на ръкохватката на дивана от страната на Кити.

— Сигурна ли си, Алекс?

Алекс кимна тъжно.

— Деветдесет и девет процента.

Кити се замисли. Най-добрата приятелка на сестра им? Не е възможно. Баща им не би паднал толкова ниско. После осъзна с тъпа болка в стомаха, от която й се догади, че мъж, който изневерява на жена си с най-добрата й приятелка, не би се спрял пред нищо.

— Как разбра? — попита, запъвайки се.

— Замислих се върху онова, което каза. За обицата. Излиза, че Лийн си е загубила обица.

— Това още не доказва нищо — каза Дафни.

— Само по себе си може би не — съгласи се тя. — Но познах и по други дребни неща, на които не обръщах внимание, докато не ги обобщих.

Кити не попита дали Алекс бе сигурна. Мрачната увереност на лицето й го потвърждаваше.

— Какво стана, когато я попита?

— Не съм я питала. Както виждате, бях заета. — Алекс сведе очи и изгледа с отвращение четката, която лежеше, хвърлена на пода. — Толкова труд и петното не излезе.

— Мама беше права — каза Дафни със странно остър глас, стараеше се да не се разсмее като луда, — щом веднъж се лепне петно, нищо не може да го извади.

Алекс сви устни в болезнена усмивка.

— Можеш да напишеш книга за всичко, което мама ни е предупреждавала да не правим. За жалост никой не е предупредил нея. За татко имам предвид. Още преди години, преди да е станало твърде късно.

— Алекс, слушай. — Кити седна до сестра си на дивана, обърна се и сплете здраво ръце. — Нямало е какво да направиш, за да го предотвратиш.

— Тогава чия е вината?

— Може би ничия. Може би на всички. В известен смисъл е било тайна, нали? Съглашение за мълчание, към което сме причастни. Ти си пазила тайните на татко. Аз се преструвах, че не знам нищо, само и само да има мир в семейството. А Дафни — млъкна, усмихна се игриво на по-голямата си сестра, седнала на ръкохватката на дивана, — просто си е Дафни. — Докато Кити говореше, картината се отклоняваше като снимка в тъмна стаичка на фотограф. — Може би поуката, ако има такава, е, че мълчанието невинаги е злато.

— Интересно ми е да разбера как се вписва Лийн в цялата работа? — попита Дафни със сериозно изражение.

— Това трябва да открием — каза Кити.

— Тя работи нощна смяна — съобщи им Алекс. — Трябва да изчакаме до утре, за да говорим с нея.

— Защо до утре? Хайде да тръгваме. — Кити се изправи и се отправи към вратата. — Оставете всичко така. По-късно ще се върнем и ще вдигнем килима. И без това никога не съм го харесвала.

— И аз — призна Алекс. Кити се обърна и в очите на по-малката си сестра долови нещо от едновремешната Алекс.

— Мисля, че на тавана има един стар килим от баба — каза Дафни, която вървеше след тях. Настигна ги в антрето. — Не е толкова голям, но поне подът няма да бъде гол.

— Радвам се, че поне в едно сме съгласни. — Кити пое дълбоко дъх и излезе на верандата. Боята от парапета се бе излющила на местата, където полицаите бяха вързали жълтата лента, а една нощна пеперуда кръжеше около крушката над вратата.

Изпита странно чувство на очакване, примесено със страх. Ами ако не просто разгадаеха мистерията, а откриеха кутията на Пандора и от това произлезеха повече злини, отколкото добрини?

 

 

Кити забави скоростта, когато фаровете й осветиха табелата „ОКРЪЖНА БОЛНИЦА МИРАМОНТ“. Когато бяха малки, този надпис им се струваше свещен. Това беше храмът, в който баща им ходеше всеки ден не да се кланя, а да почитат него. Като главен патолог, лекарските му умения бяха посветени на мъртвите, но това само подсилваше представата на Кити за него като богоподобен, който не се боеше да пристъпва там, където другите не смееха. А когато беше още по-малка и вярваше на всичко, което се случваше във филмите, тя бе убедена, че той би могъл да съживи и мъртвец.

До известна степен фантазията й се развихряше, защото баща й рядко говореше за работата си. Не била подходяща тема за разговор, казваше рязко и отсечено, ако някой събереше куража да го попита нещо. Въпреки всичко колкото и усърдно да се миеше в края на работния си ден, той винаги носеше със себе си лек дъх на антисептични средства от болничната морга, миризма, която Кити неизменно свързваше със смъртта.

Сега, докато паркираше колата на свободно място близо до входа на спешното отделение, откри, че я побиват студени тръпки, както пред зейналия гроб на баща й.

С Дафни почакаха в хондата, докато Алекс, която ги следваше със своята кола, ги настигне. Трите се отправиха към покрития с козирка вход с двойни летящи врати, когато Дафни попита нервно:

— Какво ще си помисли Лийн, когато ни види трите наведнъж?

— Предполагам, ще разбере, че играта е свършила — отвърна й Алекс, горчивината към приятелката й беше толкова явна, както петната от кръв по панталона й, който се виждаше под разтворения шлифер.

Алекс бе възвърнала старата си бойна форма, отбеляза Кити с облекчение.

Вътре чакалнята бе пълна и никой не обърна внимание на трите добре облечени жени, които бързо я прекосиха. Едър мъж с брада, притискащ напоена с кръв кърпа към челото си, бе единственият, който вдигна очи. Наближаваха асансьорите, когато чуха някой да вика:

— Кити!

Шон. Когато се обърна в посоката, от която се чу гласът, Кити почувства, че бавно се завърта на острието, пронизало я през сърцето. Боже мой, какво правеше той тук? За миг й хрумна, че може би я бе проследил, после размисли и реши, че Шон бе твърде горд, за да направи подобно нещо.

Забеляза го на около три метра, облегнат на автомат за кафе — тъмнокос млад мъж с изтъркани джинси, който гледаше предпазливо. Нехайно отпуснатата му поза беше прикритие, той беше напрегнат, готов да се впусне в действие.

Кити се поколеба за миг, раздвоена между желанието да изтича към него и да влезе в асансьора, който чу, че се отваря зад гърба й. Бавно тръгна напред. Попита го тихо:

— Шон, защо си тук? — огледа го, търсейки следи от кръв или наранявания, дали ръката му случайно не виси.

Загрижеността й не му убягна. Той се засмя накриво.

— Не се тревожи. Добре съм. Дойдох, защото Хедър припадна. Може да не е нищо страшно, но си помислих, че е по-добре да я прегледат. — Посочи с глава сестра си, седнала близо до бюрото на администраторката.

Прелистваше оръфано списание, не я забеляза и видимо не страдаше от друго, освен от скука.

Изведнъж Кити осъзна, че сестрите й я гледат с любопитство. Обърна се към тях и ги отпрати:

— Ще се забавя пет минути. Чакайте ме горе.

Те мълчаливо тръгнаха, за което им бе изключително благодарна. Алекс само кимна и й напомни:

— На петия етаж е. Ще бъдем в чакалнята.

Наблюдавайки как асансьорът се затваря, Шон попита:

— Това сестра ти ли беше? — Разбира се, имаше предвид Алекс, тъй като вече познаваше Дафни.

Кити кимна.

— Извинявай, трябваше да те представя.

Той сви рамене, изпъна гръб и се отлепи от автомата.

— Друг път.

Кити отново се обърна към Хедър и огледа подутината под памучния пуловер, пораснала след последния път, когато я видя. Сърцето й се сви болезнено и в устата си усети горчив, метален вкус. Събра сили, погледна Шон в лицето и попита тихо:

— Какво става?

— Нищо особено. Ти как си? — Той отклони поглед и неочаквано се зае да отлепи бележката, залепена за машината, на която някой бе написал с химикалка: „НЕ РАБОТИ“.

— Да ти кажа право не много добре.

— Съжалявам. — Погледът му не беше особено съчувствен, по очите му личеше, че е обиден.

Тя пое дълбоко дъх, издиша бавно, като че ли ако издишаше бързо въздуха, разтуптяното й сърце щеше да я заболи още по-силно.

— Виж какво, Шон. Това, което стана с нас… да кажем, че не исках да свърши по този начин.

— Защо изобщо трябва да свършва?

— Просто така.

Шон изправи глава, правата му черна коса настръхна като на диво животно, усетило заплаха.

— Така ли? Цял живот чувам този израз. „Не задавай много въпроси, сине. Просто приемай нещата такива, каквито са.“ Пълни глупости. — Удари автомата с юмрук и нещо издрънча в машината. — Това е глупаво извинение за отклоняване на темата и много добре го знаеш. Ако не искаш да се виждаме повече, кажи си го. Не че ще съм доволен, но поне ще знам, че това е желанието ти. Тогава мога да го оборя.

— За някои неща човек не може да се бори.

Той пое дъх и изрече тихо:

— Може да мислиш каквото си искаш, но аз нямам нищо общо с решението на Хедър да предпочете онова семейство вместо теб.

— Не те обвинявам в нищо.

— Тогава защо имам чувството, че съм наказан?

— Това няма връзка с теб, Шон — извика тя разгорещено.

— Тогава какво има?

Кити въздъхна.

— Не знам. Не мога да го обясня, както не мога да обясня и това, което се случи в моето семейство. — Тя сведе очи, понеже нямаше сили да погледне в черните му пламенни очи. — Единственото, което знам, е, че няма начин да продължавам да се срещам с теб и да забравя всичко.

Той я изгледа напрегнато за миг и каза:

— В моята среда се използва друга дума — страх. Не ти е приятно, когато нещо те цапардоса по главата, нали? Лоша работа. Все някак трябва да се справиш.

— Не е толкова лесно.

— Лесно ли? Кой казва, че е лесно? Единственото, което искам, е поне да опиташ. Но щом не желаеш, какво мога да ти кажа? Беше хубаво. Желая ти приятен живот. — Шон се обърна. Ако не бе стегнал толкова раменете си и не бе наклонил гневно глава, вероятно би повярвала, че не го е грижа, както искаше да изглежда. Но нея не можеше да заблуди. Разбра го, преди Шон да подхвърли през рамо: — Знаеш ли, вероятно Хедър е стигнала до правилно решение. Когато отглеждаш деца, трябва да си готов на дълго тегло. Тогава не можеш да се отдръпнеш, когато ти скимне.

Думите му й подействаха като шамар.

— Шон, аз…

Обаче той вече се бе отдалечил. През сълзи видя как се приближи до сестра си, която в момента разговаряше с медицинската сестра. Когато Хедър тежко се изправи на крака, той нежно я подхвана и я поведе, накъдето им посочи сестрата.

„Някой ден ще стане добър баща.“ Когато влезе в асансьора, тази мисъл прозвуча ясно и приятно в главата й като камбанен звън.

Натисна копчето за петия етаж и гневно избърса сълзите от очите си. Нареди си: „Не сега. По-късно можеш да мислиш за Шон. Довечера, когато лежиш в леглото, вместо да броиш овце, ще изброиш всички разумни причини да не го виждаш.“

Горе, в чакалнята, Алекс скочи от стола и я попита:

— Кой беше този?

— Приятел. — Кити хвърли поглед, пълен с благодарност, към Дафни, и се помъчи да не забрави по-късно да й благодари, че не я издаде. В момента не можеше да обяснява надълго и нашироко за Шон. Попита тихо:

— Обадихте ли се на Лийн?

Алекс поклати глава.

— Тя ще се чуди какво правим тук и може да се усъмни. По-добре да я изненадаме. — Присви очи, мислите за любовния живот на Кити явно бяха заличени от това, което им предстоеше. После се обърна рязко и тръгна по коридора към отделението за недоносени деца, където дежуреше Лийн.

Зад най-близкото бюро едра медицинска сестра с прошарена коса едва вдигна очи от листовете, които попълваше.

— Часовете за посещения са между два и осем — информира ги тя механично. — Ако сте от семейството, можете да стоите колкото искате, само че първо измийте ръцете си. — Посочи към умивалника.

Алекс прочисти гърлото си.

— Дошли сме да видим Лийн Чапмън.

Този път жената дори не вдигна очи.

— Лийн ли? Мисля, че е в отделението за бебета в критично състояние. Ще отида да проверя… ако изчакате минутка, докато си свърша работата.

— Аз знам къде е, идвала съм и друг път — съобщи й Алекс делово като служителка от агенция за недвижими имоти, която не приема отказ.

— Ние сме роднини — обади се веднага Дафни. Всъщност не беше точно лъжа. Наистина имаха връзка… една с друга. Въпреки всичко Кити се изненада. Не й бе минавало през ума, че сестра й, която обикновено говореше истината, ще излъже. Дафни наистина се бе променила, помисли си възхитена.

Прошарената сестра спря да пише и ги изгледа внимателно. Дали се чудеше защо търсят Лийн? И така да бе, сигурно стигна до заключението, че като роднини на болно бебе сигурно бяха завързали връзки със сестрата. Във всеки случай тя посочи вратата зад себе си и пак повтори:

— Не забравяйте да си измиете ръцете.

На умивалника от неръждаема стомана трите свалиха гривните и пръстените си и поляха ръцете си с дезинфектант. Бяха дъщери на баща си, знаеха процедурата.

Няколко минути по-късно, докато се придвижваха между кувьози и апарати с монитори, Дафни прошепна:

— Не знам как се справя с това нейно дете вкъщи. На човек и това тук му стига.

— Сигурно си е мислила, че татко ще й помогне — прошепна Алекс с неприязън.

Кити мълчеше. Тя си представи нещата от гледна точка на Лийн — самотна майка с умствено недоразвито дете се мъчеше да свърже двата края и се бе увлякла по мъж, който би могъл да й бъде баща, известен лекар, за нея той олицетворяваше стабилност, каквато напълно отсъстваше в живота й.

Въпреки всичко от тази мисъл й призля. Последва Алекс по един къс коридор, който ги отведе до стъклена врата с надпис: „ОТДЕЛЕНИЕ ЗА КРИТИЧНО БОЛНИ, МОЛЯ ЧУКАЙТЕ ПРЕДИ ВЛИЗАНЕ“. С усилие Кити успя да си наложи приятен израз на лицето.

Алекс не си направи труда да почука. Направо влезе. Помещението бе по-малко от предишното и в него имаше само четири кувьоза, в които лежаха бебетата в най-тежко състояние. Явно Лийн бе единствената дежурна сестра. Стоеше пред отворен кувьоз и сръчно сменяше памперса на бебе, едва ли по-голямо от ръката й, опасано с жици и тубички, които влизаха в носа и устата му. Като ги видя да влизат, тя примигна изненадано и спря заниманието си за миг. После се стегна, усмихна се и направи заядлива забележка:

— Ако сте тръгнали на благотворителна акция, вече дадох лептата си. — Пъхна най-мъничкия памперс под дупенце, едва ли по-голямо от супена лъжица. — Сериозно, какво ви води насам? Тук влизането не е позволено за такива като вас. Да не би да сте идвали при някого от долните етажи?

Забелязвайки буреносния израз на Алекс, Кити бързо отвърна:

— Дойдохме да видим теб. — Каза го с лекота, почти нехайно.

На светлината на флуоресцентните лампи Лийн пребледня странно. Лека бръчка се открои на бледото й чело.

— Радвам се, че сте тук, дами, но както виждате в момента съм доста заета.

Най-после Алекс успя да каже:

— Няма да ти отнемем много време.

— Защо имам чувството, че няма да ме каните на парти? — Лийн се изсмя нервно, изгледа последователно Алекс и Кити, след това и Дафни, която стоеше по-назад, скръстила ръце на гърдите си.

— Искам да те попитам нещо, Лийн — каза тихо Алекс. — Отнася се за загубената ти обица. Помниш ли къде я загуби?

В очите на Лийн се появи искра, която бързо изчезна.

— Дошли сте чак дотук, за да ме питате за една обица?

— Лийн залепи памперса и внимателно настани бебето в кувьоза. Отнесе мокрия памперс до железния плот отзад, премери го за количеството урина, после записа нещо в картона на бебето. — Ако това е представата ви за добро прекарване на вечерта, значи сте съвсем отчаяни — изсмя се. — Всъщност нали каза, че си я намерила?

— Излъгах те. — Гласът на Алекс прозвуча рязко на фона на жуженето на апаратите. — Една обица бе намерена в стая в мотел „Сърфсайд“ в Баранко. Смятам, че е твоя.

Лийн рязко вдигна глава и преди да се осъзнае, облиза устните си.

— Какво ви кара да мислите така?

Дафни пристъпи до Кити.

— Била си там — каза. — С баща ни.

Устните на Лийн се изкривиха в усмивка, която не достигна до очите й.

— Глупости! Не разбирам за какво говорите.

— Остави тая песен, Лийн — изръмжа Алекс.

Лийн ги изгледа продължително, след това изохка тихо и се отпусна на тапицирания люлеещ се стол до вратата, явно оставен за родители, които посещават бебетата. Кити очакваше угризения и сълзи от срам, затова се изуми, когато Лийн вдигна глава, бузите й се бяха зачервили. Очите й блестяха, тя стискаше здраво устни.

Нямаше никакво разкаяние в тона, с който изрече тихо:

— Смятате, че знаете всичко, нали? Във всеки случай грешите. Връзката ни не беше мимолетна. Обичахме се. Щяхме да се оженим, щом… — млъкна и се просълзи. — Престанете да ме гледате като че ли съм някакво чудовище! Той беше добър към мен… не само когато бяхме малки. След като дойдох да работя тук, понякога се хранехме заедно в кафенето. Алекс, ти си спомняш какво бе на края с Чип, нали? Бях като съсипана. Нямам представа какво щях да правя, ако не беше баща ви. Когато Чип ме напусна, веднага след като откри, че съм бременна, той ми стана единствената опора. След като Тайлър се роди и стана ясно, че няма да порасне и няма да бъде нормално дете, всички ми казваха: „Приемай нещата ден за ден“. На мен ми идваше да плача, защото не знаех как ще издържа и следващите пет минути. Нямаше да се справя, ако не беше Върн. Направо щях да умра.

Лийн изгледа Алекс с укор.

— Самата ти не можеш да го докоснеш. Противен ти е. Знаеш ли какво ми е на мен, когато дори най-добрата ми приятелка отстъпва назад само като види сина ми? Баща ви беше единственият човек, който се отнасяше с него като с дете!

Алекс я изгледа със смесица от ужас и отвращение.

— Но за теб не беше пречка, че той беше мой баща? И че е спал с майка ти?

Лийн сви рамене безучастно, сякаш стотици пъти си бе представяла, че така ще се случи и си беше построила разумно обяснение.

— Съжалявам, че се налагаше да те лъжа, Алекс — каза с подобие на искрено разкаяние. — Но това, което се е случило между него и майка ми е било преди много години, още преди да се родя. И съвсем не е било толкова сериозно.

— Обаче баща ти май не е мислил така — отвърна студено Алекс. — Всъщност това е причината за развода на родителите ти, нали?

Устните на Лийн потръпнаха, брадичката й също и тя се помъчи да сдържи сълзите си.

— Опитваш се да ме обидиш и не те обвинявам. Знам, че трябваше да ти кажа. Канех се, но после… — млъкна, изхълца и притисна гърдите си с ръце, като че я прониза болка. — След като той… после вече нямаше смисъл.

— Кучка такава — изруга я Алекс. — А през цялото време се правеше, че си ми най-близката приятелка. Ти трябва да изгниеш в затвора! — Тръгна към Лийн със здраво стиснат юмрук, явно се готвеше да я удари.

Дафни пристъпи напред и я спря, като сложи ръка на рамото й. На силната светлина лицето й също изглеждаше мъртвешки бледо.

Настана тягостно мълчание, прекъсвано само от звъна на алармата в съседната стая, което бе знак, че някое бебе е престанало да диша. Кити знаеше, че това често се случва, трябваше само някой леко да го потупа по гърдичките. Но точно в този момент в стерилната стая със студено флуоресцентно осветление й се стори, че не може да диша. Всичките й сетива като че ли спряха да функционират, въздухът й се стори тежък, звуците стигаха до съзнанието й като през тясна желязна тръба.

Сякаш някъде отдалеч чу, че Лийн глухо се изсмя.

— В затвора ли? — присмя се. — Иска ми се аз да бях умряла. Предпочитам го, отколкото да си налагам да крия чувствата си, да се правя, че за мен не е бил нищо повече от семеен приятел.

Кити се помъчи да я разбере въпреки отвращението, което изпитваше. Вярно, че това, което Лийн бе извършила, бе непростимо, но не е било от злоба.

— Каквото и да си направила, не е късно да помогнеш на майка ни — започна да я увещава тихо. — Лийн, искаме да знаем какво се е случило. Открила е връзката между теб и татко ли? За това ли го е убила?

Лицето на Лийн се сви, изведнъж отново заприлича на тринайсетгодишното слабичко момиченце, приятелката на Алекс, което придружаваше семейството на излети. Тя поклати глава.

— Аз й казах. Обаче странното беше, че тя нито се шокира, нито се изненада. Съвсем спокойно ми каза, че знаела за другите жени, но че той нямал чувства към тях.

— А ти си й казала, че при вас е различно, така ли? — подсказа й Дафни.

Лийн прояви приличието да се засрами.

— Нямаше нужда да й го казвам. Майка ви знаеше. Въпреки всичко не искаше и да ме чуе, когато й съобщих, че Върн иска да се ожени за мен. Разстрои се и извика, че не бива. Че било неморално. Че не бивало да става. Че… — прехапа устната си и поклати глава.

— Какво? — Алекс почти изкрещя. Косата й се беше разрошила и гледаше диво. — Кажи.

Лийн не я погледна. Клатеше се напред-назад на стола, издаващ скърцащи звуци върху линолеума, вперила празен поглед в нещо, което само тя виждаше. Най-накрая със силен неистов смях, от който Кити настръхна, каза:

— Тя твърдеше, че той бил мой баща и че извършваме кръвосмешение, а не прелюбодейство. Някога чували ли сте нещо толкова налудничаво?