Айлин Гоудж
Последен танц (13)

Тринадесета глава

Жената, седнала срещу Джони Дивейн в кабинета му, бе доста запазена, както би се изразила майка му. По-скоро приличаше на балсамирана, помисли си той. Шейсет и девет годишна бе, той провери рождената й дата в една от папките, натрупани върху бюрото му, по полиците, на перваза на прозореца, дори по пода върху килима. Бе проявила педантични грижи за всяка подробност от външния си вид, сякаш се страхуваше, че иначе щеше да си проличи наистина колко е остаряла. Имаше грим, всяко платинено косъмче бе на мястото си, а дрехите й бяха съчетание от розови и бежови тонове.

Берил Чапмън го гледаше право в очите като жена, която няма какво да крие, докато всичко, което той знаеше за нея, говореше точно обратното.

— Хайде, щом желаете, призовете ме като свидетелка. Това никак няма да ви помогне — каза тя и откри местенце върху лакираното бюро сред папките, където да забарабани с дългия си нокът. Под гъстите изкуствени мигли присвитите й очи му напомниха на процепи на оръжейна кула. — Ще ви издам една малка тайна. Освен че ми е най-старата и скъпа приятелка, Лидия Сийгрейв беше най-добрата съпруга, която един мъж би желал да има.

— Сигурно разбирате, че някои хора трудно ще я видят в тази светлина. При дадените обстоятелства — отбеляза той меко.

Джони се облегна назад на хромирания въртящ се стол, който замени тежкия дъбов, след като Областната прокуратура се премести от стария си адрес на Уайт стрийт. Столът имаше претенциозен скандинавски дизайн, бе измислен така, че да побере седалището на балерина, страдаща от анорексия, контурите му го дразнеха и за Джони той се превръщаше в символ на всичко, което не харесваше в новата сграда — катедрала, извисяваща се сред нечестивата каша, в която хората бяха превърнали живота си.

— Не давам и пет пари за това какво мислят някои хора. — Берил се наклони напред, хващайки се здраво за ръкохватките на стола, сякаш за да не падне от него. С дълбок дрезгав глас на пушачка, тя му довери: — Този човек бе заблудил всички… дори Лидия. Всички, с изключение на мен. Истина е, че беше чаровен. Грижовен към семейството си мъж, ако вярвате на онова, което се говори. Но погледнете определението за зло в речника и ще откриете името на Върнън Сийгрейв.

— Да не би да искате да кажете, че действията на госпожа Сийгрейв към съпруга й са били оправдани? — Джони запази неутралния си, почти приятен тон.

Берил внезапно се облегна назад и стисна алените си устни.

— Няма да попадна в капана ви. Не си мислете, че ще ме стреснете със заплахата да ме призовете като свидетелка. — От безизразната маска, постигната след няколко пластични операции, очите й го гледаха студено. — Ако се наложи да свидетелствам, обвинението няма да спечели, повярвайте ми.

— Пряма сте, но все пак има нещо, което не разбирам. Затова ви извиках да дойдете. Прегледах списъка със свидетелите на госпожа Сийгрейв и сред тях не видях името ви. — Той плъзна пръст по листовете върху бюрото си и добави престорено невинно: — Може да ме наречете старомоден, но ако бъда притиснат, бих желал да разчитам на приятелите си. — Но може би — добави с дълъг многозначителен поглед — не сте чак толкова близки приятелки с госпожа Сийгрейв.

Яркочервени ивици се появиха по силно гримираните страни на жената, която изведнъж започна да изглежда на годините си.

— Какво точно искате да кажете, млади човече?

— Например да се спрем на факта, че едно време сте имали интимни отношения с доктор Сийгрейв. — Той сви рамене и разпери ръце, сякаш искаше да каже: „Не съм аз този, който ще ви съди“. — Знам, че е било отдавна. Но градът е малък. Хората говорят за неща, които са станали преди двайсет, трийсет години така, сякаш са се случили вчера. — Знаеше го от собствен опит. В някои среди още му се носеше славата като сина нехранимайко на пияницата Дивейн.

Тя го изгледа настръхнала. После най-неочаквано като че ли се смали, а изгладеното й розово сако увисна.

— Съжалявам за някои грешки, които съм направила, но те са се случили много отдавна, както казахте. Не виждам каква връзка имат с настоящето.

Джони също не знаеше. Жената бе права в едно — дори да свидетелстваше, то нямаше да бъде в техен интерес. Всъщност при тази среща Джони искаше да разучи дали не ги очакват малки неприятни изненади.

Онова, което би изненадало Берил Чапмън, както и би дало на шефа му сериозен повод за размисъл, бе, че Джони проявяваше специален интерес не към Лидия Сийгрейв, а към най-голямата й дъщеря — единствената жена, която някога бе обичал. По тази причина, заради Дафни, той можеше да загуби тънката граница между това просто да си върши работата и постигането на една по-висока цел — правосъдие.

Какъвто би могъл да бъде случаят „Народът срещу Лидия Сийгрейв“.

Онова, което искаше Дафни, бе ясно. За нея правосъдието би се изразило в оправдателна присъда. Нея нищо по-малко не я устройваше, нито дори молбата за освобождаване под гаранция, за осъществяване, на която той се бори със зъби и нокти зад кулисите с риска да си навлече гнева на областния прокурор, чийто поглед бе вперен в изборите през есента.

Онова, което Дафни не знаеше бе, че Чо си бе наточил зъбите за максимална присъда. Джони направи каквото можа, но по една или друга причина ръцете му бяха вързани. Колкото и да желаеше да помогне на Дафни, уважението му към правосъдието бе още по-дълбоко. Но ако имаше начин да остане верен на правосъдието и едновременно да направи онова, което Дафни искаше, той щеше да го открие.

Точно сега с тази жена имаше трудната задача да се пребори с вроденото си нетърпение и да извлече от нея максимума.

Джони се наведе напред.

— Като начало — започна той — интересно ми е да знам защо, след като е открила нещо, случило се преди трийсет години, една любяща съпруга ще простреля мъжа си.

Наблюдаваше внимателно Берил. Тя кръстоса кокалестите си крака и дръпна полата над коленете си. Въпросът му като че ли направо я прободе, това бе ясно — тя умираше да узнае кой му бе казал за отношенията й с доктор Сийгрейв.

Ами ако й кажеше, че е Дафни?

Джони знаеше и още нещо — когато един съпруг мами, той рядко се изповядва на жена. За разлика от съпругите, които или за късмет, или от сляпо доверие обикновено са в неведение, любовниците си поставят за задача да научат всичко, свързано с миналото, настоящето и бъдещето на своя любовник. Той подозираше, че Берил знаеше повече за връзките на бившия си любовник, отколкото казваше.

Джони мълчеше, оставяше я да се поти. Някъде по коридора се чуваха гласове. Отвън градинарят косеше тревата и бученето на машината проникваше през отворения прозорец. В съседния кабинет телефонът звънеше продължително, но никой не вдигаше.

Мина цяла вечност, Берил най-после въздъхна примирено.

— Лидия и да е подозирала нещо, никога не се е издавала. Дори когато се развеждах. Чак когато… — Замълча замислена. После сякаш стигна до някакво решение, изпъна рамене и го погледна в очите. — Когато Лидия ми каза, че ще кани гости по случай годишнината от сватбата им, нещо в мен направо се пречупи. Изведнъж реших, че трябва да узнае всичко.

— Също както у госпожа Сийгрейв нещо се е пречупило и е решила да грабне оръжието?

Без никакво съмнение в думите й имаше истина, но в общи линии той не приемаше версията й. След като трийсет години се бе проявявала като лицемерна приятелка, защо изведнъж Берил е решила ще каже истината? Явно, че нещо я бе подтикнало да направи това признание. Нещо много по-сериозно от празненството.

Въпросът беше кого прикриваше тя? Не себе си, разсъждаваше той. Ясно, че не и милата си приятелка Лидия. Ако се съобразяваше с интересите на Лидия, както твърдеше, в този момент щеше да седи в кабинета на Каткарт, а не в неговия.

Берил го изгледа както предпазливо куче гледа непознат, който се опитва да го прикотка да влезе в колибата.

— Само Лидия знае какво си е мислила. — Той забеляза как едната й ръка се пресегна да отвори чантата — непогрешим рефлекс на стар пушач, но явно размисли и сплете ръце в скута си.

— Но тя не казва нищо. Това би могло да бъде доста удобно. Особено за някого. — Джони се облегна назад на стола си, подпрял глава на едната си ръка, докато я гледаше замислено.

— Ако имате предвид друга жена, грешите. Те бяха толкова много, че човек не бе в състояние да ги запомни. — Тя изкриви устните си в мрачна усмивка. — Върн беше модел за образцов гражданин — активен до самия си край.

— Имате ли представа с кого е спал?

Тя се скова, ноздрите й се разшириха от грубия му опит да я провокира.

— Каквото и да си мислите за мен, господин Дивейн, аз не шпионирам хората.

— Има и други начини да се научи нещо.

— Бих искала да имам възможност да чуя всичките ви теории. — Тя многозначително погледна часовника си. — Обаче, се боя, че трябва да тръгвам. Фризьорката ми не обича да я карам да ме чака.

Слънцето, което се процеждаше през щорите зад гърба му, освети цялото й лице, докато ставаше, и подчерта всичките й бръчки, а чантата от крокодилска кожа, която стискаше под мишница, придаде оранжев оттенък на грижливо подготвената маска на лицето й.

— Радвам се, че дойдохте, госпожо Чапмън. — Джони се изправи, за да я изпрати.

— Следващия път — започна тя, но с тона си съвсем ясно му даваше да разбере, че изобщо няма да има следващ път — ще изпратя адвоката си.

Безполезна заплаха, каза си Джони. Ако нямаше какво да крие, най-напред не би се съгласила да дойде. Истината бе, че колкото и да му се искаше да спечели нещо от тази среща, толкова и тя желаеше да разбере какво знаеше той.

Берил почти бе стигнала до вратата, когато се обърна към него със зли пламъчета в очите и каза:

— Джони Дивейн. Помня кога се криехте с Дафни Сийгрейв зад гърба на баща й. Не сте се променили нито на йота.

Джони се ухили — това бе първата му искрена усмивка за деня.

— Надявам се, че не съм.

Въпреки че му бе минавала мисълта, макар и за кратко, че съществуваше възможност той и Дафни да не са същите хора, които преди много години бяха така лудо влюбени, той с облекчение научи, че поне един човек не смяташе така.

Обаче истинският въпрос — този, заради който стомахът му се свиваше, беше дали животът, който толкова отдавна си представяше с Дафни, някога би се сбъднал.

Не се бе виждал с нея от деня, когато й остави плика с брошурата за хотелчето, където той веднъж отседна нагоре по брега, носейки със себе си два билета за автобус. След това ги скъта в стар портфейл като неплатен дълг, чийто срок отдавна бе изтекъл. Дали тя разбра точно какво й предлагаше? Дали и на нея й беше ясно, че трябва да се възползват от възможността? Сега. Може би нямаше да им се представи друга.

По-миналата вечер й позвъни по телефона, за да разбере как е, но в същото време тайно се надяваше, че по някакъв начин тя щеше да отговори на предложението му. Обаче тя не го направи.

„Не е чак толкова късно“ — искаше да й каже. Все още имаше време. Може автобусът отдавна да бе заминал, но той не беше отпътувал. Къде би могъл да отиде без Дафни? Някога, отдавна, научи нещо — онова, от което бягаш, обикновено го носиш със себе си. Нямаше повече да прави подобна грешка. Този път той трябваше да остане и да се бори за онова, което желаеше, и за жената, която обичаше.

В два часа следобед Джони все още седеше зад бюрото си с навити до лактите ръкави на ризата си. Сандвичът от кафенето стоеше недокоснат до лакътя му. Пишеше искане до съда за издаване на решение за едно дело, което щеше да се гледа следващата седмица — въоръжен грабеж, по време на който продавачът бе леко ранен, но с този случай областният прокурор целеше нещо повече. Обвиняемият имаше две по-ранни присъди и бе представляван от един лигав адвокат на име Ханк Дрейзър — познат в юридическите среди като човек, който успяваше да постигне оправдателни присъди за клиентите си. Стремежът на Дрейзър бе да мине кражбата и нападението със смъртоносно оръжие само като грабеж, твърдейки, че пострадалият е получил раната си по време на последвалата схватка, когато подсъдимият се опитал да избяга. Но Джони не се хващаше на неговите номера. Трябваше да направи така, че съдията също да не се хване.

Когато телефонът иззвъня, той толкова дълбоко се бе съсредоточил, че не го чу. Трябваше секретарката му да го повика по интеркома.

— Господин Дивейн? Директорът на училището, в което учи синът ви. На втора линия.

Сепнат, но не и разтревожен, макар че вече имаше неприятно предчувствие, Джони хвана телефонната слушалка и натисна мигащото копче.

Господин Глен бе учтив, но мина направо на въпроса. Джей Джей се сбил. Нищо сериозно, никакви оръжия не били използвани. Момчетата лесно се отървали от този път, подчерта той. В момента Джей Джей чакал пред кабинета му и баща му трябвало да го прибере, за няколко дни щял да бъде отстранен от училище.

По гласа на директора Джони усети колко строго осъжда постъпката на сина му и настръхна. Спомни си какво изпитваше самият той, докато седеше на пейката пред директорския кабинет в „Мор“. Какви бяха провиненията му ли? Обикновено сбивания, тъй като по-големите момчета бяха твърде твърдоглави, за да проумеят, че когато се изправеха срещу гордостта на Джони, ръстът им нямаше никакво значение.

Бяха му нужни години, трябваше да измине много път, за да стигне до заключението, че вече няма нужда да се доказва. Докато не му представиха всички факти, да бъде проклет, ако търсеше оправдания за сина си.

— Тръгвам веднага — каза натъртено и затвори. Докато караше с колата през града, в съзнанието на Джони нахлуха много спомени. Как една вечер ги хванаха с Дафни в склада на местопрестъплението — каква картинка представляваха само — най-голямата дъщеря на доктор Сийгрейв изглеждаше чиста като току-що паднал сняг, макар джинсите й да бяха свлечени около глезените, а тениската й да бе вдигната до подмишниците, заедно с непрокопсания син на Дивейн — с тъмноруса коса до раменете, с пакет цигари „Кемъл“, издуващ джоба на ризата, но това не бе единствената му издутина. Джони беше сигурен, че полицаите щяха да го арестуват не само защото бе разбил катинара на склада, а и за изнасилване. Биха го направили, ако по-възрастният от тях не си спомни, че безброй пъти беше ходил у тях. Полицаят го, пусна със сериозно предупреждение.

Когато се замислеше за детството си, спомняше си не един случай, когато чуваше високи гневни гласове, шум от чупене на стъкло, виждаше капки кръв по стария изтъркан линолеум и изпитваше страх, да, усещаше киселия вкус на страха.

Полицаите честичко навестяваха къщата им, макар и не достатъчно често. Едно от малкото развлечения на родителите му, освен да се напиват, бе да се бият, в това число да налагат Джони и брат му с юмруци, както и с всичко останало, което не бе заковано. Единственото му убежище бе мълчанието, непрекъснато го заплашваха с ужасяващи истории какво би могло да се случи на него и Фреди, ако някой издумаше и думица какво всъщност става у тях. Затова Джони казваше на полицаите или че е паднал от колелото си, или че се е сбил с някое момче в училище, защото смяташе, че бе по-добре да ходи с разкървавен нос и синини, вместо да го изпратят в дом за осиновяване.

Този живот го направи корав. По-късно Фред замина във Виетнам, мобилизиран в Американската армия. В самия край на войната по-големият му брат стана една от последните жертви. След като върнаха тялото му, известно време Джони налиташе да бие всеки, който му се мернеше пред очите, но по този начин нараняваше единствено себе си. Това, че започна да пие много, да буйства не беше изненадващо, нали? Защо да не улесни хората, давайки им онова, което те желаят — лесна мишена, която да ги отклони да се взрат по-внимателно в себе си.

Повратният момент дойде малко след шестнайсетия му рожден ден и няколко месеца преди съдбовната му среща с Дафни.

Промяната бе толкова внезапна, че баща му дори не разбра как се случи. Беше пил цяла вечер, с шестима юначаги си бяха поделили бутилка от литър и сто и петдесет грама добро ирландско уиски и беше станал по-зъл и от мокра котка. Започна от майка му — оплака се, че била прегорила яденето. Малко след това я бутна до кухненските шкафчета и започна да я налага, а тя се сви и махаше с ръце около главата си също като птица, влязла в къщата, която се удря в стъклата на прозорците. Джони викна на баща си да престане, просто да престане, а баща му се олюля и се обърна към него с кървясали очи. Точно тогава се случи. В един миг се надвеси над Джони — беше мъж с огромно бирено шкембе по изпоцапана долна фланелка и тъмнозелен униформен панталон, а в следващия видя свитите, готови за бой юмруци на Джони.

— Ако отново докоснеш нея или мен, заклевам се, че ще размажа физиономията ти — заплаши го, а всеки мускул и сухожилие трептеше като изпъната жица, готова да се скъса.

Оттогава баща му никога повече не вдигна ръка над него. Но в този ден Джони разбра нещо много важно, на което през седемте години, прекарани в колежа и в юридическия факултет не можаха да го научат — че правосъдието се състои в подробностите. Справедливостта не пада като гръм от ясно небе. Нито е в удовлетворението да забиеш юмрука си в брадясалата челюст на баща си. Семенцата на самоуважението пуснаха корени този ден.

Джони направи остър завой надясно към паркинга и изгаси мотора. Гимназията „Мор Хай“ почти не се бе променила.

Как бе възможно да има син на възрастта, на която и той бе допреди няколко години? Стих от песен на Боб Дилън изплува в съзнанието му. „Тогава бях много по-възрастен, сега съм по-млад…“

Намери четиринайсетгодишния Джей Джей пред кабинета на директора, свит на стол до бюрото на секретарката, и почти очакваше госпожица Уикършъм да го изгледа кисело над половинките си очила. Тогава си спомни — старата Уикършъм я пенсионираха в годината, когато завърши. Приятната жена на средна възраст, която сега вдигна очи към него, облечена с блуза с къдрички и бродирана жилетка, трудно би получила прякор, прецени той, тя щеше да бъде забравена на шестия месец след като напуснеше.

Джони потупа, сина си по рамото и момчето се сепна. С подуто око, около което нюансите на тропическия залез преминаваха в здрач, синът му го изгледа предпазливо и малко предизвикателно, напомняйки на Джони какъв беше самият той на тази възраст. Неочаквано усети буца на гърлото си и се наложи да преглътне два пъти, преди да заговори.

— Някой ми каза, че може би ще имаш нужда от адвокат — отбеляза сухо.

Джей Джей размърда устни, но не се усмихна.

— Татко…

— Ще говорим по пътя към къщи. Отстранен ли си?

Синът му наведе глава.

— Отстраниха ме до края на седмицата.

Едър за възрастта си, с широките си рамене и здрави гърди, Джей Джей още първата година бе приет във футболния отбор и сега върху хубавото му насинено лице бе изписано отчаяние.

Минаха през шумната тълпа по коридора, учениците тичаха да влязат в класните стаи, преди да е ударил звънецът. Едва когато заслизаха по външните стъпала, Джони се обърна към сина си и го попита нехайно:

— Искаш ли да ми кажеш какво се случи?

Джей Джей сви рамене. Жест, който можеше да се тълкува по най-различни начини, а би могъл и да не означава нищо. Джони опита друг подход:

— Доколкото разбрах, приятелят ти е в още по-лоша форма от теб.

Джей Джей се изчерви, розови петна избиха по бузите му на местата, където неотдавна бе имал акне.

— Не ми се говори за това. — Предпазливо добави: — Може би по-късно, ако си съгласен?

Джони прецени какви бяха възможностите. Можеше да го притисне и да предизвика сцена, от която някогашният Джони Дивейн би се почувствал горд, или да отложи обсъждането до вечерта и да рискува момчето да го разиграва. През осемте месеца, откакто Джей Джей — непоправим, по думите на бившата му жена, намеквайки за долното минало на баща му — живееше при него, между двамата се разиграваше борба за надмощие, пред която онази в службата му изглеждаше много по-безобидна. Както например се случи предишния уикенд — синът му трябваше да остане да спи при майка си, но когато Джони й се обади, оказа се, че той не беше там. Излезе, че Джей Джей учил цяла нощ с приятели, номер, за който бе наказан да не излиза до края на месеца.

Но Джони усети, че този път бе различно. Джей Джей явно изпитваше болка, но не само там, където челюстта му се бе подула като от заушки.

— Предполагам, че може да почака до вечеря — отстъпи. — Но нека се разберем за едно — може да имате несъгласия със Стю, които трябва да оправите, но винаги има и по-добър начин. Казва ти го човек, който доста си е блъскал главата и знае.

— Няма да се повтори. — Равният тон, с който го изрече синът му, подсказваше, че това не бе толкова обещание, колкото факт.

Джони се усмихна слабо.

— Четиринайсетгодишен и вече е измислил всичко.

Минаха под акациевото дърво, което в негово отсъствие бе поръсило тъндърбърда със златист прах. Отключваше вратата на колата, когато се сети да попита:

— Този образ, който си постигнал, да няма нещо общо с едно момиче на име Кейт?

Джей Джей стана тъмночервен и присви здравото си око.

— Кейт Уинтър ли?

— Не съм чувал за друга Кейт.

Синът му отново сви рамене, което правеше доста често.

— Да върви по дяволите, тя изобщо не ме интересува.

— Нали говорим за същата Кейт Уинтър, с която онази вечер разговаря цели три часа? Помислих си, че след това хирургически ще трябва да отделим слушалката от ухото ти.

— Татко, престани — изръмжа синът му. — Не съм в настроение.

— Добре. — Джони престана да се шегува. — Тогава ще ти дам един съвет — следващия път, когато решиш да префасонираш физиономията на най-добрия си приятел, си задай въпроса дали момиче, което след година няма и да помниш, заслужава да развалиш приятелство от първи клас.

Джей Джей го изгледа внимателно над покрива на колата. Разликата във височината им беше най-много десетина сантиметра. Е, това също трябваше да преглътне.

— Ти пък трябва да ми отговориш на един въпрос — отвърна синът му. — Коя беше жената, с която разговаряше по телефона онази вечер? Стори ми се, че сте много повече от приятели. Имаше ли намерение да ми кажеш за нея, или трябва сам да разбера?

Сега дойде ред на Джони да се разпали. Джей Джей бе много по-наблюдателен, отколкото мислеше. Макар че поговори малко с Дафни, синът му бе усетил нещо в тона му, което му е подсказало, че тя е различна от трите или четирите жени, с които се срещаше след развода.

— Не ми е минало и през ума, че е толкова явно. — Джони се усмихна унило.

— Познавам ли я?

— Казва се Дафни. Бяхме съученици в гимназията.

Джей Джей рязко вдигна глава, осъзнавайки нещо.

— А, тя е значи. Сигурно за нея ми е разказвала мама.

— Какво ти е казала майка ти? — Джони почувства вина.

— Че за нея е трябвало да се ожениш. Но тогава мама беше много ядосана. Беше малко след развода. — Изгледа Джони със самодоволна усмивка. — Тогава наговори неща, които сигурно не си е мислила.

— Вярно, че за малко не се ожених за Дафни — призна Джони.

Джей Джей го изгледа с интерес.

— Какво ти попречи?

— Най-вече баща й. Беше наистина корав човек. Сигурен съм, че нямаше високо мнение за мен — спомни си Джони с ледена усмивка. — Като си помисля обаче, ми се струва, че ако бяхме малко по-големи и по-умни, с Дафни щяхме да имаме добър брак. — Но — добави той, гледайки сина си право в очите, — тогава нямаше да те имам теб.

Джей Джей светна. „Точка за теб, старче“ — помисли си Джони. Понякога и той успяваше да свърши нещо както трябва.

— Татко, значи смяташ, че този път ще бъде различно, така ли? Че няма да направиш същата грешка?

Няма, каза си наум Джони. Нямаше да я изпусне втори път. Но, за съжаление, не той трябваше да вземе решение. Топката бе в полето на Дафни. Тя трябваше да реши какво желае и дали си заслужава да се рискува. На него му оставаше да чака и да се надява.

— Предполагам, че повтаряме някои грешки, докато налучкаме правилния път. — Джони бръкна в джоба си за ключовете, а вместо тях извади швейцарското армейско ножче — подарък от Дафни за седемнайсетия му рожден ден. Взря се в него сякаш го виждаше за пръв път. Сгънатите му остриета блестяха на слънцето, червената дръжка бе изтъркана и станала гладка като стъкло. За миг се замисли. Спомни си, че беше вързала кутийката със синя панделка. Като му го връчи, Дафни настоя да разреже с него шоколадовата торта, която му беше направила и се разсмя, като видя, че я направи на каша. След това той го избърса с опаковъчната хартия и го пъхна в джоба на джинсите си, за да я целуне. Оттогава винаги го носеше със себе си.

Импулсивно Джони го подхвърли над покрива на колата към сина си, който за малко не го изпусна, а после, озадачен и радостен, стисна здраво неочаквания подарък.

— Твое е — каза му Джони. — Пази го, някой ден може да ти потрябва.

— За какво? В случай че се сбия с някого ли? — Джей Джей се ухили.

Джони се усмихна и поклати глава.

— За късмет. Подари ми го, когато бях на твоята възраст, човек, когото обичах — дамата, за която говорим. Някой ден ще ти разкажа за нея.

— Защо не сега?

— Останах с впечатлението, че не ти се говори. — Докато сядаше на шофьорското място, в огледалото за обратно виждане Джони забеляза ироничната му усмивка.

— Е, не го приемай буквално. — Джей Джей седна на мястото си и пъхна ръце в джобовете на якето си. Джони го забеляза как трепна, после бавно извади ръката си, с която се бе бил. Огледа разранените си кокалчета с такъв интерес, сякаш разглеждаше образци в час по биология. Когато вдигна очи, на лицето му се бе появила едновремешната му приятна усмивка, която Джони отдавна не бе виждал. — Предполагам, че може да почака, докато се прибереш от работа.

— Към къщи ли да те карам?

Джей Джей извърна очи.

— Татко, ще ми направиш ли една услуга? Остави ме пред къщата на Стю. Трябва да се разберем с него.

— Ще си пишете домашните ли? — Джони си наложи привидно сериозен израз.

— Нещо такова.

— Върни се вкъщи за вечеря. Докато си при Стю, сложи си лед на окото. Така ми приличаш на Едуард Робинсън.

— На кого?

— Няма значение.

Джони запали мотора и излезе от паркинга. Едва когато се отдалечиха на километър нагоре по пътя по Чърч стрийт и приближиха отбивката към църквата, Джей Джей прочисти гърлото си и смънка:

— Благодаря ти, татко.

Джони не отлепи погледа си от белия кръст, който блестеше на върха на църквата.

— Няма защо — изсумтя. — Моля те, свали краката си от таблото. И никакви бъркотии повече.

— Да, капитане.

Джони се усмихна на себе си. Дневникът на капитана. Звездна година еди-коя си деветдесет и девета. Намираме се източно от вражеската територия, насочваме се към космоса…

Образът на Дафни изплува в съзнанието му. Трябва вече да е прибрала децата от училище. По това време на деня, помисли си той, сигурно си е горе в стаята и пише на лаптопа. Беше му казала, че откакто е в Мирамонт си води дневник за всичко, което се случва.

Джони се замисли дали пишеше нещо и за него, дали тяхната история щеше да има завършек като романите й — неопределен и в известен смисъл не щастлив, или пък щеше да подсказва, че ще има развитие, че щяха да съградят живота си и да го обичат както той обичаше подрастващия си син.

Със сигурност знаеше едно — налагаше се да я види. Да я докосне.

Ако не нещо повече, само това.

Примижал към слънцето, със свито от много неизказани неща гърло, Джони си представи ръцете й — изящни, с дълги пръсти, костите им изпъкват по-ясно от едно време, когато бяха ученици, ръце, които можеха да напишат книга, да се грижат за деца, да се борят за майка й, а може би да открият нещо незаменимо и отдавна загубено.

 

 

Най-лошото бе, помисли си Дафни, че свикна да вижда майка си зад зацапаното стъкло, като образ от изгубили цветовете си снимки от семеен албум. В тъгата, с която я гледаше сега, нямаше толкова болка, колкото смътен копнеж по отдавна минали времена и място, едно време наричано дом.

През ума й мина, че може би никога повече нямаше да прегърне тази някога толкова жизнена жена. Че въпреки всичките й усилия, майка й, която я бе отгледала, вече я нямаше. Онова, което бе останало от нея, бе смазана старица в оранжев гащеризон, преждевременно състарена, чиято твърда плът се отделяше от лицевите кости като пясъчника, който бавно се ронеше от скалата под къщата им.

— Разговаряхме с всички твои приятели и повечето роднини. Но… — Дафни въздъхна в тежката черна слушалка, прикачена към стената с твърд кабел, който при всяко нейно движение се извиваше като змия. Този начин на разговор мразеше най-много — напомняше й на телефонен автомат, от който звъни посред нощ, тъй като колата й се е повредила на пътя, далеч от всичко. — Не казват нещо лошо — всъщност точно обратното. Всички те поздравяват и ме помолиха да ти кажа, че се молят за теб. А, да, Мили Ландри от галерията каза, че е продала всичките ти картини и пита дали ще ти разрешат да рисуваш, за да ти изпрати материали. Сигурна е, че така ще се разсейваш. Между другото има много поръчки за още картини… ако си в настроение да рисуваш.

Дафни се замисли за неочаквания успех на книгата си „Разходка след полунощ“, вече претърпяла четвърто издание, както няколко дни по-рано й го съобщи редакторката. Изпита съвсем слабо успокоение, докато гледаше отвратения израз на лицето на майка си. Явно не само тя долавяше иронията.

— Мили Ландри никога не би пропуснала възможност, ако й се предложи — изсумтя Лидия. — Изненадвам се, че не е сложила обява, в която да пише, че картините са ограничен брой. — Зад дебелото стъкло тя наклони неодобрително глава и Дафни изпита известна радост, че макар и за малко майка й прояви едновремешния си дух.

Въпреки всичко се почувства задължена да защити Мили.

— Според мен го каза за добро. Наистина е загрижена за теб.

— Сигурно. Само че това изобщо не ме интересува. — Лидия въздъхна. — Тук осъзнах колко малко значение е имало всичко това. Всички тези приятелки, комитети, кампании. Те просто ми даваха възможност да се занимавам с нещо и да не се замислям много.

— Какво толкова се боеше, че ще откриеш? — Сърцето на Дафни се разтуптя силно. Дълбоко в душата си знаеше какво щеше да отговори майка й. Не беше ли същото, от което бягаше и тя в собствения си брак?

Майка й се замисли.

— Себе си — отвърна тихо в слушалката, която стискаше до ухото си. — Жената, която бе погълната от цялата тази шумотевица. Сигурно се страхувам, че след толкова много години, ако застана пред нея, няма да ми хареса онова, което ще видя.

Дафни трепна, осъзнавайки думите на майка си.

— Също и заради татко ли? Боеше ли се, че отношението ти към него щеше да се промени?

Отпуснатите лицеви мускули на майка й изведнъж се стегнаха.

— Не — отвърна тя твърдо. — Нищо не би могло да промени чувствата ми към баща ти. Дафни, трябва да го разбереш, много е важно. — С идеалната стойка на майка, научила децата си на етикет, сякаш едно от основните правила на оцеляването бе и това — да знаеш как да се обърнеш към по-висшестоящите от теб и коя вилица да използваш на масата, тя се наведе напред с изправен гръб. — Не избираме кого ще обикнем, също и защо. Не можем просто да престанем да обичаме, дори и да искаме. Не става така. Това, което се случи, което направих… стана, защото го обичах.

Дафни се разтрепери. Размисли се за Джони, за всички загубени години без него, белязани е периоди на самота и копнеж, за които бе получила известна компенсация — бе направила кариера, бе родила децата си, да, имала бе и хубави моменти с Роджър, но като погледнеше назад годините, прекарани с него, те й приличаха на закърнял плод на дърво, расъл на сянка. Може би нещата биха били различни, ако не познаваше Джони. Обаче го познаваше. Беше вкусила най-хубавата част от любовта, беше отхапала от нея и усетила как сокът се стича по брадичката й. След като беше глътнала хапката, беше осъдена цял живот да желае да повтори.

„Сигурно и мама така е обичала татко“ — помисли си. Не би трябвало да й се струва като откритие, но така се получи. Знаеше, че майка й обожаваше съпруга си. Досега не беше осъзнавала, че чувствата на майка й към баща й са били съвсем истински, като страстта, която тя изпиташе към Джони.

Дафни стисна по-здраво слушалката и изрече нещо, което никой не се осмеляваше да каже заради прекалено мрачната ирония.

— Липсва ти, нали?

— Повече от живота. — Брадичката на майка й потрепери, тя едва се сдържаше да не заплаче. В тона й не се долавяше ирония, а само тъга.

— О, мамо… — Дафни примигна насреща й, за да преглътне сълзите, които тези дни бяха готови да потекат всеки момент.

— Не ме съжалявай — посъветва я Лидия. — Не бих могла да го понеса. Въпреки всичко ти трябва да живееш собствения си живот. Трябва да се разграничиш от станалото. Трябва да живееш.

Какво ли искаше да й каже майка й? — зачуди се Дафни. Двете с Кити да престанат да правят всичко възможно, за да я освободят под гаранция ли? Ядосана, почти сърдито попита:

— Тогава какво искаш?

Очите на майка й светнаха.

— Искам да се прибера вкъщи — каза. — Само за няколко седмици до процеса. Искам да видя как цъфтят цветята ми и да легна на възглавницата си. Искам да поплувам за последен път.

Дафни неочаквано се трогна от простичките й желания. Не желаеше да я освободят или оправдаят, нито дори да подаде молба за споразумение. Искаше само…

За последен път да поплува в залива. Дафни си представи как майка й пори вълните с ръце, едната ръка се вдига и спуска, бялата й шапка изскача и пак потъва. Като малка със свит стомах я следеше от брега. Достраша я…

Че майка й би могла и да не се върне.

Дафни веднага отхвърли тази мисъл.

— Ще поговоря с Том — обеща. — Трябва да има начин да те изкараме под гаранция. — Изрече го решително.

Явно, че майка й не споделяше оптимизма й.

— Бедният господин Каткарт — въздъхна. — Боя се, че направи всичко, което бе по силите му.

Дафни отново се почувства победена, но този път се пребори с това усещане. „Джони — хрумна й. — Ще поговоря с Джони.“ Тъй като ръцете му бяха вързани, тя не знаеше дали изобщо би могъл да направи нещо, сигурна бе само, че той няма да я разочарова.

— Трябва да поговоря и с още някого — каза, — който би могъл да помогне. Ще му позвъня веднага щом се прибера у Кити. Не се тревожи, мамо, ще те изкараме оттук. Все ще намерим начин да поплуваш.

 

 

Тя го видя как крачи енергично по пристана — далечна фигура, движеща се покрай стария изкривен парапет на фона на яркото слънце. Но дори и да не го търсеше с очи, веднага би го разпознала по познатото движение на раменете и поклащащата се походка. Джони…

Видя как той се спря, сложи ръка над очите си и проследи ято гларуси, които се въртяха над главата му като парчета скъсан вестник. Някой непознат, помисли си Дафни, би си казал, че не бърза, а просто е излязъл да се поразходи, но тя знаеше, че не бе така. Във всяка негова отмерена крачка тя усещаше напрежение.

Той я настигна съвсем близо до старото малко ресторантче с изсъхнала сол по прозорците и маси, покрити с мушама на червени квадрати, където сервираха най-хубавата задушена риба и миди по целия бряг. Беше облечен с обикновен панталон в защитен цвят и току-що изпрана риза, която бе сменил след работа. Беше мъж, който можеше да вари прилично кафе, да накладе огън от мокри дървета и да си създаде име в град, който едно време го бе отхвърлил. Тя наблюдаваше как вятърът повдигаше кичури от гъстата му прошарена коса. Бузите му се бяха зачервили от студа, но в погледа му към нея имаше топлота.

— Здравей. — Тя разбра, че му се искаше да я целуне.

Ужасно му се искаше. Но не би го направил, защото някой би могъл да ги види. Вместо това той се пресегна и отстрани кичур коса, залепил се за устните й. — Колко е хубаво, че се срещаме тук.

— Нали помниш, че идеята беше моя? — напомни му тя полушеговито-полусериозно. От една страна й се искаше той да я целуне, независимо от последствията, но в същото време си даваше сметка, че не бива.

Той погледна часовника си.

— Дори си дошла пет минути по-рано. Слушай, имах намерение да те изпреваря и когато дойдеш, да те понеса на ръце.

Дафни не бе в настроение за шеги, но въпреки всичко се засмя.

— Ами да, нали само това ни трябва — всички на кея да заговорят за нас. — Тя се огледа неспокойно и добави: — И двамата знаем чудесно, че няма да стигнем само дотам. Преди да се усетим, ще сме тръгнали към някой мотел.

— Толкова ли ужасно би било? — Джони продължи да я гледа напрегнато право в очите.

— Не — призна тя, в момента го желаеше много силно, но успя да се сдържи да не се хвърли в прегръдките му.

Дафни примижа на слънцето, което се спускаше ниско на хоризонта. В края на кея един възрастен мъж с карирана риза ловеше риба, а по отрязаните стълбове и по протежение на ръждясалата верига накацалите чайки изглеждаха като украшения. Когато отново погледна Джони, той й се усмихваше и я чакаше.

— Ти така и не отговори на поканата ми — каза той. — Предложението ми още важи.

Да заминат някъде за края на седмицата. Колко пъти си го бе представяла? Само двамата. Да спят до късно, да се любят цял ден, никой да не ги безпокои. Но просто не беше възможно.

Тя прехапа устната си, за да не извика.

— Джони… просто не мога.

— Заради майка си ли?

— Не само заради нея — отговори тя. — Също и заради Роджър и децата. Джони, ако започнем нещо сега, не знам дали ще бъда в състояние да спра. — Не издържа погледа му и отново отклони очи от него. Не й убягна силното предизвикателство в гласа му, когато каза:

— Какво беше за теб онази вечер на плажа?

— Не знам. — Усмихна се тъжно. Всъщност какво наистина беше? Може би просрочено плащане, което трябваше да издължи сега. Заздравяване на стари рани. — Знам само, че беше прекрасно. Вълшебно. Не съжалявам нито за миг.

— Но?

Тя усети как той притихна и когато събра сили да го погледне, изразът на лицето му беше твърд, само едно мускулче играеше на челюстта му.

— Но няма да се повтори. Моля те, Джони, не усложнявай повече нещата.

— Не аз ги усложнявам, Дафни.

Тя се сепна. Не беше очаквала срещата им да протече по този начин. Смяташе да обсъдят положението на майка й, а не нейното. Но когато той я гледаше по този начин, как изобщо бе възможно да мисли като хората? Сякаш гласът в главата й, който го зовеше, заличаваше всички добри намерения.

Дафни скръсти ръце пред гърдите си. Като че ли с този жест се предпазваше да не допусне до себе си копнежа, който се прокрадваше в сърцето й. Помисли си, че осемнайсетгодишният й брак може и да не затъмняваше светия спомен за първата й любов, но тя не би го изхвърлила като стар вестник.

— Имам отговорности, Джони. Не мога просто да изоставя семейството си.

— Не те карам да направиш нещо, което и двамата не желаем.

Тя си спомни за автобусните билети, пъхнати в едно чекмедже у Кити, очите й се насълзиха и я засмъдяха като от соления вятър, който духаше откъм океана.

— Питаш ме за онази вечер на плажа ли? Не бих я заменила за нищо на света. Но истинският живот не е толкова съвършен. Ако нещата се задълбочат, всичко ще се обърка. Някой ще бъде наранен, а това ще нарани нас.

Тя видя как той стисна челюсти като че ли цял живот бе получавал подобни удари. После бръкна в джобчето на ризата си и си извади цигара. Под студеното синьо небе очите й горяха като клечката кибрит в свитите му длани, когато той се обърна с гръб към нея. За да скрие дълбоката си обида, той попита нехайно:

— Искаш да кажеш, че трябва да престанем да се виждаме ли?

— Поне засега.

— Наистина ли го желаеш? — Дръпна толкова дълбоко, че връхчето цигарата му просветна като око на дракон.

— В момента и аз не знам какво искам. — Засмя се глухо и се обгърна с ръце, за да се предпази от внезапните ледени тръпки, които я побиха.

— Тогава да започнем оттам, какво не желаеш?

Тя помисли за родителите си и потрепери.

— Не желая да губя повече отколкото вече загубих.

— Може би онова, което най-много се боиш, че ще загубиш, са спомените ти — предположи той с известна горчивина в гласа. — Те сигурно не те топлят нощем, но пък от друга страна с тях нищо не рискуваш.

Представи си го в съда как отхвърля един по един аргументите на защитата, използвайки думите по същия начин, по който някога използваше юмруците си. Но в случая той не можеше да избяга от фактите.

— Аз съм омъжена, Джони. Имам две малки деца.

— Кое поставяш на първо място — брака или отговорностите?

Тя наведе глава и вдигна яката на палтото до брадичката си.

— Не играеш честно.

— Това не е игра. — Хвърли угарката си върху изтърканите дъски в краката си, после я хвана за раменете толкова здраво, че през палтото си тя усети топлината на ръцете му. — Искам да се боря за теб, Дафни. Да направя всичко, каквото е нужно, да рискувам всичко, което притежавам. Съпругът ти по същия начин ли мисли за теб? Не ми изглежда така. Седи си на задника в Ню Йорк, докато жена му преживява тук истински ад.

Жегната от истината в думите му, Дафни извика:

— Слушай какво, не твърдя, че бракът ми е идеален. Всеки си има проблеми. Кой няма? Между другото Роджър не би могъл да ми даде това, от което имам нужда точно сега. Затова те извиках да дойдеш, Джони. Нямах намерение да… — трудно преглътна — … да се задълбаваме на тази тема. Дойдох просто да те помоля за помощ.

Той охлаби прегръдката си, но не я пусна.

— Какво искаш?

— Помогни ми да пуснат майка ми под гаранция. — Задъхана добави: — Знам, че не е честно да те поставям в такова положение. Ако шефът ти знае какво обсъждаме… — гласът й заглъхна, после тя продължи. — Не искам от теб да направиш нещо незаконно. Никога не бих си го позволила. Но ако има някакъв начин…

— Ще направя каквото мога — отговори Джони рязко. Но сивите му очи блестяха насълзени. — Само искам да ми обещаеш едно.

— Какво? — Тя усети как се сковава. Сигурно ще поиска някакво уверение, разбира се. Уверение, че майка й нямаше да извърши някоя глупост. Като каква например? Да забегне в планината? Дафни едва не се усмихна заради абсурдните си мисли.

Но явно юристът бе отстъпил пред мъжа. Защото когато Джони заговори, той не поиска уверение, а само каза:

— Обещай ми, че няма да взимаш решение за нас двамата. Засега.

Тя стоеше, гледаше го сериозно през сълзи, в които проблясваше светлината. Дъхът на океана се смесваше с дима от цигарата му и й напомни още веднъж за онази вечер на плажа. Изпита копнеж, той изпълни всяка частица от тялото й, докато не остана място за разум или дори страх, не й остана никакъв избор, когато той обхвана лицето й с ръце, прокара палеца си по долната й устна, освен да го целуне. На открито, под наблюдателното око на Бога и на всички, които се разхождаха.

 

 

Когато приближи вратата на къщата на сестра си, Дафни се смая — видя Роджър, седнал край маса до прозореца, сякаш съвестта й го бе привикала тук. Не можа да повярва на очите си. След всички уговорки и сръдни, той бе избрал тъкмо този момент да се появи неочаквано. Това би могло да означава само едно — усещаше, че тя се отдръпва от него и беше дошъл да провери какво става.

Тя се спря, наблюдаваше го откъм вратата на кухнята, без той да я вижда. Помагаше на Кайл да сглоби ново лего, а Джени се бе настанила на коляното му.

— Ето, опитай със зеленото… то би трябвало да стане. — Роджър изчака търпеливо, докато синът им успя да сглоби две парченца. Когато Джени се пресегна към купчината неизползвани части, той успя да предотврати сбиване между двамата, като отвлече вниманието й с джобния си часовник. Беше сребърен, с красиво гравиран капак, подарък от прадядо му. И макар Дафни тайно да смяташе, че го носеше от снобизъм, сега, в меката светлина на залязващото слънце, докато дъщеря им го държеше в ръката си и го гледаше с благоговение, часовникът като че придоби почти митично значение.

Докато ги наблюдаваше, Дафни усети как нещо в душата й се разплита като например ръкавът на любим пуловер, който отдавна е трябвало да закърпи, ако бе по-грижлива. Лицето й пламна, като се сети за откраднатия час, прекаран с Джони, като че ли на челото й изневярата бе изписана с алени букви.

После разумът й се възвърна и един вътрешен глас й прошепна: „Той не знае, че си била с Джони. Както и ти не знаеш с коя е бил.“

Преди да проследи докрай мисълта си, Джени я забеляза и извика от радост, тогава Роджър вдигна глава и се обърна към Дафни. Тя пристъпи напред, не пропусна да се усмихне като че бе приятно изненадана.

— Роджър! Защо не се обади, че идваш?

— До последната минута самият аз не знаех — Отвърна той. Пусна Джени на пода, изправи се и целуна Дафни по бузата. — Радваш ли се, че дойдох?

Джени я спаси от отговор като възкликна:

— Виж какво ми е донесъл татко! — От торбичка под масата извади кукла все още в пластмасовата си кутия. — Това е Спящата красавица — Барби. Виж как блести, косата й се реше.

— Глупости. Първо трябва да я извадиш от кутията. — Кайл погледна измъчено майка си и обясни: — Не иска да я изцапа, преди да тръгнем на пътешествието.

— Ще пътуваме със самолет! — извика Джени. Сърцето на Дафни се сви. Пътешествие ли? „Сигурно ще поиска да отведе децата обратно вкъщи“ — помисли си тя. После си спомни, че училището свършваше едва в края на юни, а дотогава оставаше цял месец. Все още имаше време.

Роджър сякаш усети, че тя не е много доволна от пристигането му, но не го показва. Прегърна я изненадващо нежно.

— Обещах им, че ще питам теб — каза. — Искаш ли, докато съм тук, да заминем за няколко дни до Дисниленд?

От светлосинята му жилетка с кожени копчета, които й приличаха на жълъди, й замириса на гардероба им вкъщи — на стърготините от кедър, които държеше в муселинени торбички сред вълнените дрехи, за да ги пазят от молци. Дафни неочаквано усети болезнен копнеж към всичко, което бе солидно и сигурно, далеч от плаващите пясъци, върху които се клатеше както нейната съдба, така и тази на майка й.

— За Бога, чакай поне да си поема дъх — отвърна настръхнала, но засмяна. — Защо поне не позвъни от летището.

— Позвъних. Теб те нямаше. Кити не ми каза къде си. — Изгледа я продължително и изпитателно.

Той знае, помисли си и в този миг я обзе силна безпричинна паника. После разумът й се възвърна отново. От къде на къде ще знае, ако Кити не му е казала? А сестра й никога не би я издала. Дафни го погледна в очите и устоя на подтика да овлажни изпръхналите си устни, по които все още усещаше целувките на Джони.

— Бях при мама — каза и изведнъж се ядоса, че трябваше да се извинява. Защо е длъжна да си седи вкъщи, след като не го очаква? Напомни на съпруга си с хладен тон: — Знаеш, че не съм дошла тук на почивка.

— Разбрах го вече — отбеляза той меко. — Когато се обаждам напоследък, все излиза, че или те няма, или си прекалено заета, за да говориш.

Едновремешната Дафни би побързала да обяснява или да се извини. Но сега тя виждаше нещата по-ясно. Животът далеч от Роджър я накара да осъзнае, че не бе негова пациентка, за която да се грижи и върху която да трепери. Нито пък имаше нужда да му дава обяснение за всяка минута от деня си.

Тя вдигна глава.

— Честно казано, изненадана съм, че си забелязал. Роджър трепна изненадан и високото му чело се смръщи раздразнено. Той се овладя и е глуповата гримаса призна:

— Ами да, знам, напоследък и аз доста отсъствах от къщи. Ако искаш вярвай, но разбирам какъв глупак съм. Този път обаче имаше причина, поради която не можах да дойда по-рано.

Нима винаги не се намираше някаква причина? — помисли си възмутена. Освен това не му повярва, когато се направи на прекалено скромен. Случвало се беше и по-рано. Когато Роджър усетеше, че бе прекалил по отношение на нея, тогава поднасяше подходящи извинения. Но в края на краищата нищо не се променяше.

В същото време Дафни осъзна, че му се сърди и за други неща, освен — за това, че я манипулира. С една дума сърдеше му се, че не бе Джони. А това, каза си, не беше честно. Каквото и да бе направил Роджър пред нея или зад гърба й, не можеше да го обвинява, че застава между нея и Джони.

— Да не би да е свързано с това, което спомена по телефона? — попита тя загрижено.

Роджър понечи да й отговори, но крясъкът на Кайл го спря. Дафни видя, че в този момент сестра му внимателно пъхаше парченце от легото в едната си ноздра.

— Стой! — кресна Кайл. — Ще го изцапаш със сополи!

— Няма! — Джени го извади и го огледа внимателно.

— Има сопол! Сопол! — Кайл така се бе вживял, че се клатеше назад-напред на стола си, за да привлече вниманието на всички. — Гадория! Сестра ми е сопол!

— Ти си сопол! — извика му възмутено Джени.

— Дай ми го! — Кайл се пресегна през масата към нея.

— Неееее — изкрещя Джени, скочи на пода и закри лицето си с палтото на Роджър, преметнато през стола.

Брат й грабна полусглобената пушка, прицели се в нея, както се мърдаше под палтото и извика:

— Внимавай, ще те застрелям. Както баба застреля дядо!

Дафни залитна от ужас. Изведнъж й се стори, че не синът й е пред нея, а съпругът й в умален вид, прекалено невинно облещил очи, с едва сдържана самодоволна усмивка на устните. Роджър се втурна към нея и тя почти не забеляза, че е вдигнала ръка и замахва.

Никога не беше удряла децата си — беше решила никога да не вижда на малките им личица страха, който тя самата бе изпитвала като малка, когато баща й изпадаше в някое от неприятните си настроения, но в този момент се готвеше да направи точно това — да зашлеви сина си през лицето. Милото й момченце, което сега се взираше в нея притихнало, сиво-зелените му очи се бяха разширили и я гледаха с ужас.

Роджър я спря. Енергично хвана ръката й във въздуха.

— Кайл, много добре знаеш, че не е така. — Без да пуска ръката на Дафни, той се намръщи на сина им и добави по-меко: — Това, което се случи с дядо ти е ужасно. Може би някой ден ще разберем защо е бил убит. Дотогава трябва да се молим баба ти да се оправи.

Джени надникна иззад полите на палтото, сбръчкала загрижено чело.

— Баба болна ли е? Както аз, когато бях болна от шарка ли?

Той се усмихна, пусна ръката на Дафни и коленичи до Джени.

— Не, миличко. Но понякога главите на хората заболяват. — Той потупа по прошареното си слепоочие. — Тук, вътре, където не се вижда. Това ги кара понякога да правят странни неща.

Двете деца кимнаха, приемайки думите му безапелационно като всяка нова мисъл. Вглеждайки се в малките им доверчиви личица, обърнати като маргарити към слънцето, Дафни едва сдържа сълзите си. Роджър налучка какво точно да каже и успя да им обясни нещо, което тя все се мъчеше да направи, а не успяваше.

— Защо не отидете да видите дали леля ви Кити няма нужда от помощ в кухнята? — Роджър изгледа децата си — така, че да разберат, че имаше причина, после им намигна и добави: — Обзалагам се, че там има нещо за вас, нещо сладко, току-що извадено от фурната.

Дафни видя как двамата хукнаха презглава и се поотпусна. Огледа чайната, странно пуста по това време, останал беше само отец Себастиян, който отпиваше от лимонадата, си на масата в дъното, вглъбен в резултатите от надбягванията с коне във вестника. Тя знаеше, че този му порок бе безобиден, тъй като той никога не залагаше. Съвсем не беше толкова ужасно като онова, което за малко не направи.

Дафни въздъхна и се отпусна на стол срещу съпруга си и вдигна треперещата си ръка към страната си.

— Не знам какво ми стана. — Срамът, който изпита, затъмни образа на Джони, появил в съзнанието й, той й се стори евтин и безвкусен.

Неочаквано Роджър сложи голямата си топла ръка върху нейната.

— Намираш се под огромно напрежение. Всеки на твое място отдавна би превъртял.

На Дафни й се доплака като видя искрената загриженост на широкото му лице. Защо чак сега? Къде беше през всичките дълги и мъчителни седмици?

— Може би нямаше да ми бъде така трудно, ако беше дошъл по-рано — каза.

Роджър трепна и стисна ръката й.

— Знам. Сигурно в момента ти се струва, че съм те изоставил, когато съм ти бил най-необходим.

— Не е само този път, Роджър.

Той продължи, сякаш не бе чул.

— Нали ти споменах, че имам проблем? Е, мога да ти кажа, че става дума за нещо повече от сериозно — Роджър сведе очи, изглеждаше притеснен, а тя не бе свикнала да го вижда в подобно състояние, затова се наведе напред, изпълнена с любопитство. Той прочисти гърлото си и каза: — Лари и Кърт искат да се регистрират към здравната каса. Помолиха ме да се оттегля.

Дафни се облегна назад изумена.

— Да престанеш да практикуваш? Боже мой, Роджър, но защо?

Веднага щом го изрече, й хрумна: „Значи аз не съм единствената.“ Колегите му също бяха забелязали неговата арогантност. Не би се представил добре пред борда на здравната каса с този негов начин на мислене — на всяка цена да става така, както той иска. Такъв беше и в леглото. Не си бе задавала въпроса по-рано, но колкото и добър да бе като лекар, дали майките на малките му пациенти не бяха оставали с неприятно впечатление от същото снизходително отношение към тях?

Тя очакваше, че Роджър ще даде някакво измислено обяснение и гневно ще се нахвърли срещу колегите си, да се представи като потърпевш, ала той я изненада с признанието:

— Очаквах го.

Дафни го изгледа смаяно — като че ли пред очите й стоеше непознат, а не мъжът, за когото бе омъжена в продължение на осемнайсет години. Истината ли казваше, или се преструваше?

— Какво смяташ да правиш? — попита го.

Той поклати глава.

— Още не знам. Говорихме да се опитаме да изгладим нещата, но Лари и Кърт настояват за посредник. Някой мекушав специалист по уреждане на спорове с научна степен по психоанализа. — Познатата му арогантност пак се прояви и изразът му стана напрегнат. — Искаш ли да знаеш какво ми е? Ще ти кажа. Ужасно съм притеснен. Ако си мислят, че могат ей така да ме изритат… — Той млъкна сякаш долови някаква искрица в погледа й. Въздъхна, вдигна ръката й към устните си и разсеяно я целуна. — Знам. Не е лесно да се живее с мен. Сигурно съм те разочаровал.

— Ти наистина ме разочарова, Роджър.

„Колко лесно било“ — каза си. Всеки път, когато си бе сдържала езика, смятайки, че не разполага със солидни аргументи, тя пропускаше най-важното доказателство — че непрекъснато се отдалечаваха един от друг.

Сега обаче вместо самодоволен егоцентричен тиранин, пред себе си видя едър мъж, чиято самоувереност не беше толкова голяма, колкото изглеждаше, и чиито широки рамене бяха пораженски приведени. Пусна ръката й, прокара пръсти през гъстата си, леко прошарена коса и я разроши.

— Това също го очаквах. — Усмихна се слабо. — Достатъчно ли е да кажа, че съжалявам?

Дафни се почувства по-силна, когато си спомни някои неща — как часове след сватбата Роджър я пренесе на ръце през прага на крайпътния мотел, където отседнаха, след като колата им се повреди по пътя към Баджа. Как, когато беше бременна с Кайл, той веднъж извървя десет пресечки под проливен дъжд, за да й купи портокали. Представи си го в стаята, в която роди, как прегърна сина си за пръв път, беше свенлив и развълнуван като всеки баща. Никой не би познал, че е лекар.

— Въпросът не е в това дали съжаляваш — каза му тя. — Става дума да вършиш каквото трябва.

Роджър се засмя сухо.

— Каквото трябва ли? Чудя се какво ли е то. Какво би могло да бъде? Какво да направя, за да ме обичаш повече? — Изгледа я многозначително, на лицето му бе изписана смесица от копнеж и горчивина. — Да не мислиш, че не знам, че съм утешителната ти печалба? Че щеше да се омъжиш за другия, ако той се бе върнал? Може да недовиждам някои неща, Дафни, но не съм сляп.

Истината в думите му я жегна и Дафни пламна, защото бе казана в момент, когато беше най-уязвима.

— Но аз се омъжих за теб, Роджър — възрази разгорещено тя. — Изглежда си забравил.

Той хвана една шепа от елементите на легото на Кайл и ги повъртя в дланта си като зарове. „Всичко или нищо“ — помисли си тя. Какво ли щеше да си помисли за брака им отец Себастиян? За малко да се засмее, но думите на Роджър я сепнаха.

— Може би си права — каза той. — Обаче искам да се поправя пред теб. — Останал без съпротивителни сили, той изглеждаше почти безпомощен.

Дафни едновременно се ядоса и се трогна. Това, което каза, бе вярно — Роджър наистина бе заместител. В сърцето й, изпълнено с копнеж по Джони, почти не оставаше място за друг, а за его като това на Роджър пространството бе съвсем недостатъчно.

Колкото и да не й се искаше, Дафни знаеше как трябва да постъпи. Трябваше да предложи на съпруга си онова, което му бе отказвала по време на целия им брак — не втора възможност, а ново начало. Нямаше да бъде лесно. То нямаше непременно да бъде гаранция за спасяване на брака им. Но поне трябваше да опита. Нали поне това дължеше на семейството си?

Дафни закри очи с ръка, за да ги скрие от последните лъчи на залязващото слънце, които се прокрадваха през пердетата. Но вместо щастливото семейство, което се опита да си представи, в тъмните глъбини на съзнанието й си оставаше образът на Джони, който я гледаше как си тръгва, облегнат на стария парапет на края на кея, а блестящото море от двете му страни приличаше на лъскави крила.