Айлин Гоудж
Последен танц (12)

Дванадесета глава

Радиобудилникът на Алекс бе нагласен за шест часа. Всяка събота и неделя, без изключение, я будеше по същото време, както и в делничните дни. Тя обичаше да се хвали, че ранното ставане я поддържа бодра през целия ден. Изпиваше чаша кафе и преглеждаше заглавията на „Мирър“, докато съседите още се разсънваха.

Всъщност умираше за сън, но се боеше, че ще си създаде лош навик. Просто не си позволяваше да се отпусне. За един час можеше или да продаде някой имот, или пък сделката да се изплъзне между пръстите й. Освен това бе убедена, че по този начин свеждаше до минимум възможността някой да я събуди с лоша новина. Или пък да й позвъни някой натрапник. Или да я изненада „стихийно бедствие“, както застрахователните компании описваха в листовките си земетресение или свличане на земни маси. Сънят беше единственото време през денонощието, когато бе напълно безпомощна.

В пет и трийсет и осем в съботата след злополучната предишна седмица (в резултат на която получи главоболие и се наложи да вземе десетина таблетки тиленол и да изпие половин опаковка пептобисмал, за да изкара деня), когато я стреснаха възбудени викове от долния етаж, първата мисъл в главата на Алекс беше: „Знаех си.“ Нямаше и най-малка представа защо я викаха Нина и Лори.

Измъкна се от леглото, сърцето й биеше лудо, а устата й се изпълни с неприятен вкус на лекарства, все едно че бе гълтала топчета памук, натопени в камфоров спирт. Хвърли поглед през прозореца, който гледаше към задния двор и видя, че навън бе още тъмно, само над покривите бе започнало да се развиделява? Според прогнозата по телевизията до края на седмицата времето щеше да бъде слънчево — невероятно, но идеше последната седмица на май и лятото щеше да настъпи всеки момент, а Алекс се чувстваше като посред зима.

В хола на долния етаж Нина и Лори, облечени с еднакви светлосини тениски, които стигаха до коленете им, гледаха нещо напрегнато през прозореца. Алекс видя, че на улицата лампите все още светеха и синкавата им светлина се смесваше с избледняващия здрач, рехави сенки от хвойната и чемширите се очертаваха върху неотдавна засятата й морава.

— Мамо! — извика Нина. — Някой краде колата ти!

Едва тогава Алекс забеляза тъмната фигура на мъж в сянката на високата ограда, която ги разделяше със съседите. По нищо не личеше да се притеснява, че ще го заловят. С ужас видя как той заобиколи откъм задната част на беемвето й и се наведе под бронята. Изглеждаше як мъж и явно не бързаше.

Алекс застина и като че нещо я сграбчи за гърлото.

— Бързо, направи нещо! — Лори хвана Алекс за ръкава, сините й очи се бяха разширили от страх, дългата й руса коса бе разрошена. В този миг дъщеря й приличаше на Алиса, която бяга от Червената кралица. „Безкрайно любопитна… това обяснява всичко“ — помисли си Алекс. Зачуди се дали не сънува. Думите на Лори я върнаха към действителността. — Мамо, виж, той я връзва с верига за камиона си!

— Крадците на коли не използват паяци, глупачке — обади се Нина. Тъмните й очи, досущ като на баща й, гледаха изумено и подозрително. — Насън чухме шум — обясни тя. — Като че ли тракаха вериги. Мамо, какво става?

За Алекс отговорът беше болезнено прост — фирмата взимаше колата й. Все пак в този объркан момент почти й се прииска да беше крадец. Тогава щеше да позвъни на полицията, щеше да се развика за помощ, щеше да направи нещо.

А сега не й оставаше нищо друго, освен да стои като затънала до коленете в мокър пясък и срамът да я облива като студен безжалостен прилив. Алекс се бе постарала дъщерите й да не научат, че се намираха на ръба на пропастта, но не можеше да скрие това, което ставаше пред очите им.

Усети как кръвта се изтегли от главата й, и то толкова бързо, че се замая. Търсейки опипом нещо, за което да се залови, тя се хвана за бронзовото украшение с форма на слонско ухо на настолната лампа, за която предишното лято даде толкова пари. Боже мой, ами сега какво да прави? Всички кредитни карти бяха изпразнени. Дори имаше опасност да закрият разплащателната й сметка. По-скоро би умряла, отколкото да разкрие пред Джим докъде бяха стигнали нещата.

Би трябвало да размисли — нямаше към кого друг да се обърне.

Няма къде да избяга… няма къде да се скрие.

Стаята пред очите й плуваше като в мъгла и тя усети силно бучеше в главата си сякаш наблизо режеха дърва с машина. Някъде отдалеч чу Лори да я вика.

— Мамо? Мамо?

Ужасът в гласа на дъщеря й мина като електричен ток по тялото на Алекс и я пробуди от унеса. Отстъпи назад, потърка очи и замъглените предмети в стаята придобиха обичайните си очертания. Бученето в главата й намаля значително.

Каза си, че дори и да бе крила от дъщерите си, все пак беше тяхна майка. Те зависеха от нея. Не можеше да ги разочарова. Този път не. Нямаше да се даде без борба.

Алекс запретна ръкави, почувства приток на физическа сила. Стегна се и тръгна към вратата. Спря за малко пред огледалото, за да се увери, че поне има нощница на гърба си.

Грабна, първото, което й попадна от закачалката — червена мушама за дъжд. Каквато добре облечената жена слага по време на буря. Алекс изсумтя тихо, без да мисли много, навлече я и излезе навън. С боси крака прекоси двора, сигурна, че в тъмнината се откроява като светофар. Молеше се никой от съседите й още да не е станал.

Мъжът прихващаше с верига задната ос на беемвето и тялото му хвърляше дълга извита сянка. Чувайки глухото дрънчене на метал в метал, което отекваше като картечен огън в утринната тишина, тя трепна. Със заучено движение той закачи веригата за лебедката и се повъртя зад колата й. Когато се изправи и се обърна към нея, тя забеляза, че дъвчеше, челюстите му се движеха бавно и методично. „Дано да е дъвка — помисли си. — Ако е тютюн, значи ще ми прилошее.“

Той я изгледа, без да й обръща внимание, сякаш беше случайна минувачка и продължи да се занимава с веригата. Алекс отвори уста да му се скара, но остана безмълвна.

Като че ли затягаше веригата около гърлото й. Тя просто стоеше, мъчеше се да каже нещо и си представяше каква абсурдна картинка представлява — стоеше на алеята боса, по червена мушама, рошава. „Сигурно ме мисли за луда“ — каза си и за миг наистина й се стори, че е.

Мъжът отиде до паяка, наведе се в кабината и натисна копче на контролното табло. Лебедката започна да се издига… и Алекс отново стана нормална. Пристъпи напред, стегна колана на мушамата си, сякаш да й влее сили.

— Това е частна собственост — извика му Алекс. — Ако незабавно не освободите куките от колата ми, ще се обадя в полицията. — Искаше тонът й да прозвучи гневно, но гласът й доста трепереше.

Едрият мъж спря работата си и я изгледа от горе до долу — съвсем равнодушно, сякаш и нея скоро щяха да я вдигнат с лебедка.

— Ваша работа, направете го, госпожо. Всички документи са тук. Тази кола вече е официално притежание на „Фог сити мотърс“. — Бръкна в джоба на брезентовото си яке и извади сгънати сини и розови листове, несъмнено всичко беше законно.

Краката на Алекс изстиваха, но лицето й като че ли гореше. Как щеше да преживее подобно нещо? Да се отнасят с нея като с кофа за боклук. Ами ако в това време съседите гледат през прозорците? Какво щяха да си помислят?

Зачуди се какво ли би си помислил баща й?

По-важно бе какво би направил баща й? Би се борил, каза си. Не би стоял така, като безотговорен идиот, който се бои да проговори да не би съседите да го чуят.

Тя понечи да напомни на този… приличаше й на героя от комиксите Блуто, с кого си има работа, но гласът, който излезе от гърлото й, беше тънък и треперлив. За свое изумление започна да му се моли:

— Моля ви, оставете я. Ще се оправя с господин Де Анджелис. Дайте ми един час… моля ви, само един час. — Едва преглътна и нещо изпращя сухо в ушите й. — Имам деца. Няма как да се придвижа до работата.

Той я стрелна с хладен безучастен поглед, но все пак й обърна внимание. Престана да дъвче и отстрани дъвката си, да, не беше тютюн, към бузата си.

— Автобусната спирка е надолу по улицата — каза.

— Не ме разбирате. Агент съм по недвижими имоти.

Той се засмя тихо.

— Така ли? Изглежда, че бизнесът с къщи не върви. Защо не помислите да смените работата си?

На Алекс й се прииска да смачка листовете, които той държеше в ръката си, и да ги натъпче в устата му. Дай му нещо, което да дъвче истински. Но какво щеше да спечели? „Губиш си времето с този“ — помисли си и очите й се насълзиха от безпомощен гняв.

Чак когато „Блуто“ се качи в кабината на паяка, Алекс се спусна, скочи на стъпалото и се хвана за отворената врата, за да не падне. Той тъкмо сядаше и единият й бос крак се допря до мръсния ток на работните му ботуши. През ума й мина мисълта, че сигурно изглеждат невероятна картина: „Блуто“ кацнал във високата кабина и единият му дебел крак виси от седалката, а тя — в подножието на трона му като молителка.

— Само пет минути — помоли се тя. — Дайте ми пет минути да се обадя по телефона. Не искам кой знае какво, нали?

Вече се развиделяваше. На хоризонта се появи оранжево златиста светлина и тя разбра, че мъжът, който се взираше надолу към нея, нямаше да й направи нищо. По уморения му израз се познаваше, че просто бе смазан от работа и единственото му желание бе да вземе в едрата си ръка със зачервени кокалчета чаша кафе.

— Посочете ми една разумна причина защо трябва да ви чакам — изръмжа той.

— Имате ли деца? — попита тя отчаяна.

Той кимна и в очите му мярка човешки израз.

— Имам момченце. Неотдавна навърши две години.

— Аз имам близначки — момичета. Учат в „Мор Хай“. — Погледна назад през рамо и на прозореца видя пребледнелите лица на дъщерите си, притиснали се към стъклото. Почувства как сърцето й се сви. — Ако се разчуе… Нали знаете колко жестоки са децата на тази възраст.

Той не помръдваше. Безучастният му поглед я нервираше — като някакъв гаден пияница, който чака момента да прекъсне номер в нощен клуб.

Алекс трепереше, но се насили да говори спокойно.

— Имам домашния телефон на господин Де Анджелис. Ще му позвъня веднага, мъничко изчакайте. Сигурна съм, че ще уредим нещо. Моля ви — добави шепнешком. — Заради децата.

„Блуто“ въздъхна.

— Добре, но ви предупреждавам, господин Де Анжелис не обича да го безпокоят вкъщи. — Изгледа я подозрително. — Между другото, откъде знаете номера му?

— Имам номера на къщата. Аз бях брокерът, който му я продаде. — Алекс успя да се усмихне слабо, докато слизаше от стъпалото. Студът от бетона на алеята пълзеше по глезените й и се плъзгаше нагоре под мушамата. Онзи ден предишното лято, който прекараха в кабинета на адвоката, докато се подготвят документите по продажбата на къщата на Де Анджелис, й се стори като че е бил преди сто години.

Тя забеляза, че „Блуто“ я гледа с любопитство, и изведнъж й хрумна, че би могъл да я познае по снимките във вестниците. Обля я студена пот. Най-малко това й трябваше точно сега. Преди да успее да я огледа по-внимателно, а може би и да промени решението си, тя се обърна и извика през рамо.

— Само пет минути, обещавам.

Когато влезе вътре, се почувства по-добре, но сърцето й биеше така, сякаш щеше да изхвръкне от гърдите. Щеше ли да успее да се измъкне? Трябваше да го направи. „Мила, та ти можеш да продадеш кубчета лед и на ескимосите“ — спомни си похвалата на един отдавнашен клиент. Важното беше да изглеждаш уверен, все едно че владееш положението. Щеше да поиска двайсет и четири часова отсрочка, не повече. Щеше да говори решително. По-късно щеше да му търси колая откъде ще изкрънка четири хиляди долара за минали вноски.

— Мамо, ама той още е там! Защо не си тръгва? — Лори вървеше след нея, докато Алекс се втурна към безжичния телефон, оставен на дивана. По гласа й познаваше, че дъщеря й щеше да се разплаче всеки момент, беше като малко дете, което иска да знае дали наистина има дядо Коледа. Нина сигурно бе споделила подозренията си с Лори.

— Не се тревожи, миличка. Ще ви обясня всичко, щом свърша разговора — увери я задъхано Алекс, докато набираше телефонния номер на Де Анджелис, доволна, че бе проявила достатъчно разум да го запише.

Иззвъня четири пъти и чак тогава изморен мъжки глас се обади:

— Ало? Кой е?

Беше Де Анджелис и тя явно го бе събудила от дълбок сън. „Като добро начало кажи, че ще се обадиш по-късно.“ Той щеше да й откъсне главата, когато разбереше за какво го търси… И нямаше да бъде за първи път. Алекс си спомни, че и двата пъти, когато продавачът осуетяваше преговорите по продажбата на къщата, Де Анджелис си го изкара на нея.

Труден клиент във всякакъв смисъл — така би го описала. Пришълец от Бронкс, преселил се в Калифорния, носеше със себе си нюйоркския си манталитет.

Изгледа първо едната, после другата си дъщеря, седнали сковано на дивана пред телевизора. От другия край на стаята Нина я измерваше с обвинителен поглед. От една страна я достраша като си помисли, че една от дъщерите й е готова да се нахвърли върху нея, но от друга страна — то й помогна да се стегне.

— Стив? Вие ли сте? Здравейте. Тук е Алекс Кардоса. Извинявайте, че ви се обаждам толкова рано, но изпаднах в много неприятно положение. — Помъчи се да говори делово, сякаш това, за което ставаше дума, бе някакъв дребен проблем между колеги.

— Кой? — изръмжа гласът.

Под мушамата тя плувна в пот, но се насили да говори спокойно.

— Алекс Кардоса — повтори. — Брокерът, който ви продаде къщата. Взела съм на лизинг БМВ модел 98-ма година от „Фог сити мотърс“.

— А, да, спомням си. — Той се прозина и я попита грубичко: — Какво толкова важно се е случило, че ми звъните по това време вкъщи… — Млъкна, а тя чу как се върти, после цъка и пали лампата до леглото. — По дяволите — изруга той. — Само шест и петнайсет е. Не можахте ли да изчакате, докато започнем работа?

Сърцето на Алекс биеше като лудо, тя усещаше всеки негов удар в слепоочията си. Облиза устните си, които чувстваше като пълнеж от памук, който се подава от разпрана възглавница.

— Стив, баща ми почина миналия месец — каза му. — Не искам да ми съчувствате, повярвайте ми. Само ви обяснявам защо закъснях с плащанията. — Стисна очи. — Сега работата е там, че отвън има един господин с паяк, който твърди, че работел за вас. Сигурна съм, че е недоглеждане от страна на счетоводството. Казах му, че вие не бихте взели колата, без да ми не обадите поне от учтивост. Стив де Анджелис, когото аз познавам, не би постъпил така.

Последва дълго мълчание, през което го чу да диша тежко в слушалката. Най-накрая той каза:

— Госпожо, дързостта ви е безгранична!

Невероятно, но въпреки грубия му тон тя долови и нотка на възхищение. Може и да му бе противна, но Де Анджелис, който бе започнал от нулата, се възхити, че някой имаше куража да го обезпокои в шест и петнайсет сутринта.

— Съзнавам, че е рано — извини се отново Алекс. — Но се боя, че въпросът е неотложен.

— По дяволите — изруга той, дръпна телефонната слушалка настрани, явно за да каже нещо на жена си. — Всичко е наред, миличка. Ти спи. Сега свършвам.

— Как е положението в къщата? — запита учтиво Алекс, преди той да й изръмжи отново или още по-лошо, да затвори.

— Всичко е чудесно — отвърна той. — Сега вижте…

— Мога да намеря парите до края на работния ден — побърза да добави тя.

Обаче Де Анджелис продължи, сякаш не я бе чул.

— Да си изясним нещо. Май че имате проблеми. Каквито и да са, те са ваши, а не мои. Разбрахме ли се? — Изчака малко, после продължи: — Понеже съм добър човек, но главно защото жена ми е тук, а не е спала цяла нощ покрай по-малкото ни дете и иска да поспи, ви давам отсрочка. Нямам представа колко сте изостанала с плащанията, госпожо Кардоса, но сигурно е доста. Момчетата от счетоводството не пращат Еди да взима колите току-така заради дребни суми. Сега ме чуйте добре. Затваряме в шест. Донесете ми парите до пет часа. Сега ми дайте Еди, за да свършим този проклет разговор и да оставя Нанси да поспи.

Ручейчета пот се стичаха от подмишниците й и нощницата й бе залепнала за тялото, но Алекс се помъчи да отговори мило:

— Благодаря, Стив. Много съм ви задължена.

После се втурна навън, където Еди-Блуто чакаше в кабината на паяка и барабанеше нетърпеливо по волана. Когато му подаде телефона, той се заслуша, после отговори шеговито, на което тя изобщо не вярваше, че бе способен.

— Няма проблем. Както кажеш, шефе.

Минути по-късно лебедката изскърца и той освободи беемвето от веригите. Едва когато го видя как излиза на заден ход по алеята й и изфуча по улицата, тя въздъхна.

Щом влезе вкъщи, Алекс пое няколко пъти дълбоко дъх, за да е готова да говори.

— Всичко е наред. Взех мерки — увери близначките. — Искате ли да отидем в кухнята и да си направим какао? Не знам какво ще кажете, но аз имам нужда да се сгрея.

Лори, свита на дивана, обърна тъжното си лице към нея.

— Някаква грешка ли беше? — поиска да узнае. — Помниш ли как веднъж чекът на татко се бе загубил по пощата?

— Нещо подобно. — Алекс понечи да добави, че не бива да се тревожат. Тя щеше да уреди всичко до следобед. После отново забеляза укорителния поглед на Нина и усети как нещо в нея се промени. „С нищо не си по-добра от майка си — смъмри я един вътрешен глас. — Преструваш се, че всичко си е много гот, когато явно съвсем не е.“ Едва преглътна и се насили да признае: — Истината е, че съм изостанала с плащанията на някои сметки по домакинството. Всъщност много съм изостанала. Но сега се старая да оправя всичко. Главното е вие да не се тревожите. Обещавам ви, че по един или по друг начин всичко ще бъде наред.

Мълчанието, което последва, натежа в стаята като облак, после Лори бавно разплете дългите си крака, изправи се и я прегърна. След малко Нина я последва, застана зад тях и вплете ръце в тези на сестра си, които бяха плътно стегнати около кръста на майка им.

— Сигурна съм, че ще се погрижиш, мамо. Винаги го правиш. — Притиснала лице към рамото на Алекс, гласът на Нина беше приглушен и Алекс си спомни времето, когато бяха бебета. Гърлото й се сви.

— Сериозно? — попита тя задавено.

— И аз мисля така — каза Лори.

Алекс се отдръпна и изтри очите си.

— В такъв случай предлагам да отидем в кухнята и да пием какао.

Знаеше, че в момента би трябвало да си скубе косите. Отсрочката, която получи беше само временна. Ако не можеше да намери пари отнякъде, утре близначките щяха да звънят на приятелки да ги откарат до училището, а тя… щеше да се раздели с работата си. Но вместо да изпадне в паника, усети, че я облива странно спокойствие. Поне за момента онова, от което имаше нужда, беше пред нея.

Алекс беше в кухнята с близначките и разбъркваше какаото в чашата с вряла вода, когато телефонът звънна.

— Здрасти — поздрави я гласът на Кити, дразнещо ясен както винаги. — Събудих ли те?

Алекс прехапа долната си устна, за да не се разсмее на глас и да каже всъщност колко будна беше. Но се задоволи да отговори:

— Съвсем не. С, момичетата сме на крак от известно време. — Това бе единственото, по което си приличаха с Кити — и двете бяха ранобудни.

— Добре. Боях се, че ако позвъня по-късно ще те изпусна. — Кити се подвоуми, после попита: — Алекс, защо не отговори на съобщенията, които ти оставяхме? Да не би нещо да се е случило?

„Какво би могло да се случи? — искаше да я среже Алекс. — Татко е мъртъв, мама е в затвора, а аз съм на ръба на финансов колапс… с изключение на това, всичко останало е идеално.“

— Бях заета — отвърна малко предизвикателно.

— Така ли? — Гласът на Кити прозвуча недоверчиво.

— Във връзка с мама ли се обаждаш?

— Защо всичко трябва да има някаква причина? Просто се обаждам, за да разбера как си. — Омеквайки, Кити добави: — И да ви поканя с момичетата.

— По какъв случай? — Алекс бръкна в кутията за още едно пакетче какао.

— Без случай — каза сестра й. — Мислех, че няма да е лошо да се отбиете на закуска. Още не си видяла децата на Дафни, а и те искат да се срещнат с братовчедките си.

Алекс погледна дъщерите си. Лори седеше свита до масата и духаше какаото си, а Нина изправена до плота сипваше овесени ядки в купичка.

— Момичетата няма да могат да дойдат. Джим ще ги вземе в девет часа. — После изненада и себе си, като добави: — Но аз вероятно ще дойда за около час.

Вярно, през последния месец отбягваше сестрите си. Но дори и да умираше да ги види, това би било последното нещо в плана й за деня. Най-притеснителен беше въпросът откъде щеше да намери четири хиляди долара до пет часа.

Би могла да помоли сестрите си да й дадат заем. Но какъв би бил смисълът? Кити сигурно влагаше в бизнеса всичко, което изкараше. А Дафни? Познай от три пъти кой се разпорежда с парите в този брак.

— Чудесно. Ще направя любимите вафли на Нина със сладко от боровинки. — Гласът на Кити сякаш идваше отдалеч. — Помниш ли и ти как ги обичаше, когато бяхме деца?

— Преди да започна да пълнея имаш предвид. — Алекс се разсмя, за да прикрие нервността си.

Това, че Кити й напомни за детството, можеше да е съвсем случайно, но дори и да бе така, Алекс определено остана с неприятното чувство, че бе хваната в капан. Каквото и да я чакаше в къщата на сестра й, сигурно нямаше да са само вафли със сладко от боровинки.

 

 

Пристигна малко преди осем и половина, докато слънцето все още огряваше само върховете на дърветата, хвърлящи сянка на улицата на Кити, и камионът за боклук тракаше някъде наблизо. Изненада се, когато намери сестра си в задния двор да кастри храстите с орлови нокти. Разклоненията им бяха плъзнали по чимширения плет, разделящ имота на сестра й от този на съседите, и пръскаха мириса си на всички страни. Когато Алекс отиде да я поздрави, Кити й махна с изцапани със зелено градинарски ножици.

— Не те очаквах толкова рано — каза и си отдъхна, че Алекс все пак дойде.

— Аз пък очаквах да те намеря в кухнята да се трудиш. — Алекс събу обувките си марка „Дж. П. Тод“, с цвят на масло, по които бе възможно да останат петна от тревата, и ги понесе на ръка.

— Всичко е готово. Дафни слага масата. Седни.

Кити й посочи градинския алуминиев стол, сложен на тревата на няколко метра встрани. С панталон от мек памучен плат и свободно горнище с цвят на канела, с прибрана с шнола бухнала коса, тя изглеждаше както когато беше на четиринайсет години. Едва когато се обърна към нея и слънцето огря лицето й, Алекс забеляза леки линийки около устата й и лунички, които изпъкваха на бледата й кожа. Но усмивката й си беше същата. Мила и предразполагаща, тя грееше също и в живите й сини очи, около които се образуваха фини бръчици.

Алекс се почувства сякаш намръзнала влиза в топла стая със запалена камина. В този момент най-много й се искаше да легне на меката трева и да вдъхва мириса на орловите нокти. Спомни си, че когато бяха деца, обичаха да изливат чашките им в устата си и да задържат на езика си сладката капчица, която падаше оттам. Как се бе разделила с толкова простички и хубави неща от живота?

Очите й се насълзиха и започна да вижда всичко около себе си като през призма — живия плет, старата къщичка за кучето с ръждива верига, която стигаше до извитите корени на старото дърво, плетената люлка, вързана за здравите му клони.

С благодарност се настани на стола и усети как под тежестта й краката му затънаха в меката земя.

— Сигурна ли си, че не искаш да ти помогна?

— Смятам, че ще се справя.

Кити продължи да реже, а ножиците й напомниха на Алекс лакома човка. Щрак… щрак… щрак. Под златистите лъчи на слънцето, които огряваха върховете на дърветата Алекс потрепери, като си спомни за всички, които я чакаха да изплати дълговете си, а за момента най-належаща бе вноската за „Фог сити мотърс“. Откъде щеше да намери толкова пари? Четири хиляди долара й се струваха като милион. Но дори и да ги изкопаеше отнякъде, а останалите?

Със свит стомах тя се мъчеше да поддържа разговор.

— Как си? — Устоя на изкушението да попита какво става с майка им. Би се почувствала много гузна, а това бе последното, от което имаше нужда в момента.

— Добре. Справям се. — Кити се засмя слабо, с което подсказваше, че е точно обратното.

— Сигурно имаш още повече работа, след като децата на Дафни са тук — отбеляза, сякаш между другото.

Кити се обърна и я изгледа озадачено.

— Съвсем не. Всъщност, много се радвам, че Кайл и Джени са тук. Ако не бяха те, не знам как щях… — примижа внезапно и сложи ръка над очите си, сякаш да ги закрие от слънцето.

На Алекс й стана неудобно, че не се бе отбила по-рано, за да види племенниците си.

— Трябва да прегледам кашоните със стари дрехи в килера — каза. — Някои може да станат на Джени.

— Сигурна съм, че Дафни ще се зарадва. — Кити пропъди с ръка комар, кацнал на бузата й, но продължи да гледа към сестра си.

От пронизващия поглед на сините очи, Алекс се размърда на стола. След малко каза направо:

— Знам какво искаш. Двете с Дафни бихте предпочели и аз да помагах на мама. Но не мога да го направя. Не мога да й простя.

— Не съм те поканила, за да те карам да правиш нещо, което не желаеш. — Кити продължи да кастри. Щрак… щрак… щрак. Стръкчета орлови нокти падаха върху босите й крака.

От месеци насам тази бе първата сутрин без мъгла. Тревата бе нашарена със сенки от листа, птиците си подвикваха една на друга от дърветата. На Алекс обаче й се струваше като че ли всеки момент щеше да се разрази буря. До гаража кучето на Кити яростно ровеше пръстта. Тя си представи, че това бе дупката, която самата тя малко по малко бе изкопала за себе си, докато стане достатъчно дълбока, за да се зарови там.

— Тогава защо ме покани? — попита.

Кити въздъхна и пъхна ножицата в джоба на престилката си. Обърна се към Алекс и изрече тихо:

— Не те моля да правиш каквото и да било за мама. Оставям го на твоята съвест. Но ми трябва помощта ти.

— Какво имаш предвид? — попита Алекс и изведнъж настръхна.

— Кажи ми какво знаеш за връзките на татко.

Алекс потрепери, сякаш облак мина над слънцето.

— Какво искаш да кажеш?

Кити й хвърли поглед, пълен с неприязън.

— Алекс, хайде де. Не ми се прави на толкова невинна.

Алекс сведе очи, не бе в състояние да издържи пронизващият поглед на сестра си. Отдавна ли го знаеше? Или само изказваше предположение? Все едно, нямаше значение.

— Защо не ме оставиш на мира? За Бога, Кити, той е мъртъв.

— Но мама не е. — Очите й като че ли я изгаряха като слънчев лъч през увеличително стъкло, както едно време прогаряха букви с имената си върху дървени дъсчици. — Алекс, ако знаеш нещо, каквото и да било, което би могло да й помогне, сега е моментът да го кажеш.

— Татко може да е правил грешки, но не заслужаваше да бъде убит! — извика Алекс.

Под ясното слънчево небе тя се почувства като заклещена в ъгъл. Докато наблюдаваше как една сврака се спуска от висок клон към дебнеща котка в тревата, тя си помисли: „Трябва да си тръгна. Веднага. Преди да съм казала нещо, за което ще съжалявам.“

— Знам със сигурност, че преди да умре се е срещал с медицинска сестра от болницата — настоя Кити. — Ще бъде добре, ако поговорим с тази жена, ако открием коя е. Може би мама е излязла от кожата си, след като е научила, че татко е имал намерение да я зареже.

Алекс се постара да не изглежда изненадана. Медицинска сестра ли? Баща й не бе споменавал за никаква медицинска сестра. А колкото до това да остави майка им… е, това бе абсурдно.

— Не ми е говорил нищо подобно — отвърна сковано.

Спомни си нещо. Баща й се надвесил над нея, стоманените му очи като че я пронизваха до костите. „Не бива да казваш. Никога. Ако майка ти научи, това ще я убие.“

Ала вместо това той беше убит.

Тя поклати глава, сякаш да я проясни. Макар ушите й малко да бучаха, чу сестра си да казва:

— Явно доста е споделял с теб.

Нещо в Алекс се пречупи и тя извика:

— Кой друг би го разбрал? Както и да е, вината не е негова. Мама… ами тя го обичаше, предполагам, но не както трябва. Какво друго му е оставало да прави?

— Той ли ти го каза? Че мама не желаела секс? — Кити я гледаше толкова скептично, че това й подейства по-силно от всякакъв аргумент.

Сърдито изрече:

— Добре де, може да е преувеличил малко. Но не би могъл да си го измисли напълно. Кой би лъгал за такова нещо?

— Човек — отвърна Кити, като наблягаше на всяка дума, — който говори подобни неща, дори и да са били верни, на младо впечатлително момиче.

Стори й се, че бе стъпила на издатина на скала. Главата й се замая, когато полетя надолу. Никога не беше задавала въпроси на баща си, никога не се бе замисляла дали разказаното от него няма и друга страна. Приемаше го за истина, помнеше тъгата в очите му, когато й разказваше как се залюбили с майка й и как всичко се променило, след като Дафни се родила.

Но сега я загриза съмнение. Не толкова заради онова, което Кити й каза, колкото заради ужасения израз на лицето й, сякаш баща им е бил някакво чудовище.

Стомахът й леко се сви.

— Тази… медицинска сестра. Какво знаеш за нея? — едва успя да изрече.

— Не кой знае какво — отвърна Кити. — Освен че е била доста по-млада от него — може би на наша възраст. Загубила си е златна обица. — Усмихна се мрачно. — Изглежда баща ни е имал навика да се отбива в мотели. Не е знаел, че собственичка на този в Баранко е майката на Уила. След като си тръгнали последния път, тя намерила обицата на приятелката му.

Алекс стоеше като зашеметена. Толкова много жени. Но баща й винаги бе действал дискретно, нали? Независимо какво мислеха другите, той обичаше майка им.

— Не е това, което си мислиш — настоя тя. — Не е бил влюбен в нито една от тези жени. Просто… е задоволявал някои свои нужди.

— И ти го вярваш? О, Алекс. — Кити почти я съжаляваше.

— Ти ревнуваш! — подхвърли й Алекс. — Защото аз бях негова любимка, а ти… ти…

— Аз не съм била любимка на никого. — Кити сви рамене. — Навремето ме болеше, но вече ми мина. Отдавна съм се примирила. — Вдигна глава и изгледа Алекс, хубавото й лице с лунички имаше любопитен израз. — Сега се чудя защо татко е споделял всичките си тайни с теб. Не го виня… но защо е изпитвал необходимост да се разтоварва?

Алекс зарови лице в ръцете си и усети, че й се гади.

— Престани. Моля те, престани.

Стана й хладно като че ли над нея падна сянка. Когато вдигна очи, видя как Кити коленичи пред нея.

— Какво има, Алекс? Май има нещо, което не ми казваш?

Говореше толкова мило и всеопрощаващо, че без дори да се замисля, Алекс се наведе напред и Кити я прегърна — Кити, която никога не бе чувствала близка и която сега изглежда се бе загрижила за нея. От сестра й лъхаше слаба миризма на орлови нокти и канела… и на доброта, на душевна чистота и почтеност. Алекс се разплака.

— Имам много неприятности — довери й Алекс с дрезгав глас. — Затънала съм в дългове до ушите. Дължа на държавата, на „Виза“, на „Мастъркард“, за газ и електричество, за всичко, което си помислиш. Сутринта едва не ми взеха колата от „Фог сити мотърс“. Ако до пет часа не намеря отнякъде четири хиляди долара в брой, отсега нататък ще вървя пеш. — Замълча, за да поеме дъх, но вместо да изпита срам, странно, че й стана по-леко на душата.

Когато най-после успя да погледне Кити — в очите, забеляза, че сестра й не я гледаше с обвинение, нито пък я съжаляваше. Невероятно, но откри само съчувствие.

— О, Алекс — каза Кити. — Защо не дойде при мен по-рано?

— Какъв смисъл има? — Алекс попи очите си с края на копринената си блуза, която се бе измъкнала от панталоните й. Маскарата й се бе размазала и вероятно похаби блузата си, но какво значение имаха вече тези неща?

За миг сестра й се замисли. Беше се загледала в живия плет, както й се стори безкрайно дълго, на лицето й се изписа тъга. Когато отново обърна очи към Алекс, се усмихваше, макар и малко меланхолично.

— Имам събрани пари — каза. — Малко над двайсет хиляди. Твои са. Ще ми ги върнеш, когато можеш.

Алекс усети прилив на радост… незабавно последван от угризения на съвестта. Поклати глава.

— Не, Кити, не мога да приема. Може да ти потрябват.

Сестра й поклати глава.

— Може би някой ден по-нататък, но не сега. Освен това ще се чувствам по-добре като знам, че съм направила добро дело.

Алекс се почувства много гузна. Защо бе смятала, че Кити не я обича? Защо не е оценявала сестра си? Като че ли всичко, което цял живот бе приемала за дадено, се пръскаше на парчета и сега тя се мъчеше да подреди дребните късчета, но те не, съвпадаха. Не й идваше наум какво да каже и как да постъпи.

В тишината на двора, където птичките чуруликаха над главите им, а от отворения прозорец на къщата, която смяташе за много обикновена, долитаха веселите гласове на деца, едва сега осъзнавайки колко е прекрасно всичко това, Алекс няколко пъти повтори наум думите, преди да ги изрече на глас.

— Благодаря ти — прошепна и наведе глава като при молитва.

 

 

Вафлите с боровинки бяха невероятно вкусни. Алекс не можеше да си спомни кога всъщност за последен път бе закусвала толкова много. Край масата в огряната от слънцето кухня усети как душата й се отпуска. Децата на Дафни бяха чудесни, още по-мили от предишния път, помисли си, много добре възпитани. Дори Дафни се държеше по-свободно, сякаш товарът, който носеше на раменете си, бе олекнал.

След като разтребиха масата, Кити отиде да помогне на Уила да зареди масите в предната стая.

— Ти мий, аз ще бърша — каза Дафни и се пресегна да вземе кърпата.

— Ти винаги искаш да бършеш — оплака се шеговито Алекс. — Аз бях единственото момиче в седми клас със загрубели от миене на чинии ръце.

— Поне не беше твоя вината, когато нещо се счупеше.

— Ти никога не чупиш!

— Ами, май не ме познаваш достатъчно.

Дафни, особено хубава с вързаната си на тила коса, с панталон и раирана памучна блуза, се обърна и я изгледа.

Смехът от очите й изчезна, тя сложи ръка на рамото на сестра си.

— Кити ми каза колко си затънала — каза тихо. — Искам и аз да ти помогна.

Болезнена руменина заля врата и страните на Алекс. Целият свят ли трябваше да разбере? Но веднага осъзна, че също като Кити и тя не я винеше. Всяка от тях си имаше свои неприятности, подсказваше изразът на Дафни.

Алекс погледна през рамо децата, които все още седяха край масата, заети да оцветяват картинки. Тогава изрече тихо:

— Благодаря ти, Даф, но не мога да приема. Боя се, че ако приема още благотворителни жестове от вас двете, няма да мога да се помиря със себе си. — Излезе от неудобния момент като се засмя. — Не ми ли стига, че и двете сте по-слаби от мен? След толкова много вафли съм сложила поне още две кила и половина.

— Това не е благотворителност — каза сестра й. Изчерви се. — Аз… е, да кажем, че напоследък съм заделила известна сума пари на мое име. Според моята редакторка следващият ми хонорар ще бъде петцифрено число. — Не спомена какво й струваше, то бе изписано на лицето й. — Честна дума, ще ми направиш услуга.

Наложи се Алекс да отклони поглед встрани, за да не види Дафни сълзите в очите й. Просълзи се отчасти от срам, отчасти от благодарност, но най-вече от прилив на обич.

— Ами… не знам какво да кажа.

Дафни я улесни. Нито й възрази, нито се опита да я убеждава. Погледна Алекс така сякаш сестра й нямаше друг избор. Тихо й подсказа:

— Просто кажи да.

 

 

В колата на Кити двете й сестри следваха Алекс до банката, където към чека за четири хиляди долара, който Дафни приготви, Кити прибави пари в брой и поиска от нея да обещае, че ако се окаже нужно, ще им поиска още. След като благодари на двете с надебелял от вълнение глас, Алекс подкара право към „Фог сити мотърс“. Въоръжена с чистичък плик, на който пишеше и бе подчертано ЛИЧНО, тя мина покрай рецепцията и го остави върху бюрото на изненадания Стив де Анджелис. Вътре имаше чек за цялата сума, която дължеше.

— Не се безпокойте. Одобрен е.

Мургав мъж към петдесетте, с космати китки, които се подаваха от маншетите на ризата му с монограм, Де Анджелис хвърли плика настрани, без да го отвори.

— Вярвам ви — отвърна той с весел лай вместо смях сякаш искаше да каже „Не се сърдиш, нали?“

Когато излизаше през вратата, Алекс се закова на място, осъзнавайки нещо. Добре, сега сметката й бе платена — а по-нататък? Другия месец по същото време щеше да изпадне в същото положение — отново щеше да дължи тлъста сума за кола, която не можеше да си позволи.

С бавни, решителни стъпки се върна към рецепцията. Русото момиче с накъдрена коса спря да разпределя купчина розови листчета със съобщения и вдигна очи към нея.

Алекс прочисти гърлото си.

— Извинете, току-що забелязах онези тойоти отвън. Кого мога да попитам как да заменя беемвето си за тойота?

Чиновничката, която явно не беше много по-голяма от близначките й, но чиято коса бе изтощена от изрусяване и къдрене като на шейсетгодишна жена, натисна едно копче на телефонния си апарат. След минути Алекс седеше в кабинет като кутийка пред също толкова млад търговец, който изглеждаше много щастлив да уреди замяната. Информира я, че най-евтината им тойота била „притежавана от друг“ преди това, сякаш „използвана“ беше мръсна дума. Алекс преглътна разочарованието си и се съгласи да я вземе.

Клиентите й може би нямаше да забележат промяната, помисли си и зави надясно от паркинга, но тя я забеляза.

След гладкото возене на беемвето тази противна малка кола друсаше като каруца. Доплака й се.

Тогава си помисли колко пари би спестила и какъв късмет й се падна, че въобще разполагаше с кола. Най-хубавото от всичко бе, че имаше две сестри, които я обичаха и независимо от караниците и натрупаната неприязън през дългите години, в края на краищата се бяха издигнали над тях. Все пак кръвта вода не става.

Мисълта за майка й се стрелна през ума й, но тя бързо я прогони. „Съществува граница на онова, което можеш да простиш“ — каза си. Някъде дълбоко в подсъзнанието й един глас й прошепна, че ако можеха да си разменят ролите, майка й би й простила. Но гласът прозвуча доста тихо. В края на краищата това нямаше значение, защото Алекс в никакъв случай не би извършила подобно ужасно престъпление.

Докато караше по Трийсет и трета улица, осеяна с паркинги и търговски центрове, тя си спомни разговора с Кити. От думите излизаше, че баща й се виждал с някаква жена, преди да умре. „Защо не ми е казал?“ — зачуди се. Алекс знаеше за предишните му любовници. Какво е било различно точно с тази? Дали е бил влюбен в нея?

Ако тази жена не дадеше знак за съществуването си, никога нямаше да разберат коя бе. Всъщност в момента тя си имаше други тревоги. Например как ще плати данъците си? Кити и Дафни проявиха щедрост, но заемът, който взе от тях, съвсем не бе достатъчен, за да покрие всичките й задължения.

Минаваше покрай „Кмарт“, когато внезапно се сети, че не бе купила подарък за сина на Лийн. Рожденият ден на Тайлър бе след два дни и макар че той нямаше да го осъзнае, приятелката й щеше да се трогне, че се е сетила. Няма нужда да е скъпо, каза си. Просто нещо, с което да й покаже, че не я е забравила.

Спря на паркинга и десет минути по-късно стоеше на опашката пред касата, където бе поставен картон с пластмасови халки, на които бяха закачени различни предмети. Погледът й попадна на шише с формата на сърце с пяна за вана — нещо, което щеше да се хареса на близначките, помисли си. Наум изчисли дали щяха да й останат достатъчно от петнайсетте долара, определени за подарък на Тайлър, когато осъзна иронията на ситуацията — стоеше тук в „Кмарт“, и се чудеше дали може да похарчи още четири долара за пяна за вана, докато преди месеци не би се поколебала да хвърли повече от сто за козметични средства на „Елизабет Арден“.

Даде си сметка, че през по-голямата част от живота си бе гонила успех и всичко, което го съпровождаше — на шестнайсет вече бе президент на местната младежка търговска камара, после завърши с отличие колежа. През всяка от десетте години, докато работеше в агенцията за недвижими имоти „Шорлайн“, не само си поставяше за цел, но изпитваше и крещяща нужда да спечели годишната награда — гравирана месингова плочка за най-много продажби. Единственият път, когато за малко се размина с нея — тя бе присъдена на Марджъри Белкнар, изживя като истински провал.

Само че някъде по пътя се бе объркала. Здравословната й амбиция се бе променила в страст за повече материални изгоди и ето докъде я доведе тя. Всичко онова, което все струваше, че има голямо значение за нея, вече бе изгубило стойността си. Къщата й, колата й, пълният й гардероб с костюми на дизайнери, които още не бяха изплатени, бяха като чуждестранни монети, открити в джоба на палто, носено през миналогодишното пътуване до Европа — чудати, но ненужни.

Излизаше, че сестрите й бяха преследвали своите цели. Бяха наблегнали на нещо значимо: да се занимават с онова, което най-много им харесваше, по простата причина, че искаха да го правят.

А баща й? Къде бе неговото място в този наново сглобен портрет на семейството? Главата на Алекс бе пълна с тревожни мисли. Кити й намекна, че във връзката между тях двамата е имало повече, отколкото изглеждало на пръв поглед, че баща й я бе използвал.

Но с каква цел? Сигурно не за да я настрои срещу майка й. Той никога не говореше лошо за нея, нито веднъж не бе го правил. И ако по този начин е успокоявал съзнанието си, какво толкова лошо имаше в това, че е споделял тайните си с човек, на когото е имал доверие?

Дори и така да бе, неприятното усещане продължаваше да смущава Алекс, докато плащаше за играчката. В последната минута се отказа да купи пяната за вана и с бързи крачки се упъти към паркинга. Докато караше към Лийн, почувства как главоболието й се разпростира от едното й слепоочие към останала част на главата.

Когато спря пред къщата, цялата й глава пулсираше. Паркира малко настрани от алеята, зад един огромен олеандров храст, така колата нямаше да се види от прозореца. Лийн би я попитала какво е станало с беемвето, а Алекс бе твърде изтощена, за да й обяснява.

„Не че няма да разбере. Просто… е, не съм сигурна дали няма малко да злорадства.“

Тази мисъл й хрумна неочаквано и Алекс се сепна. Какво й даваше основание да мисли така? Всъщност Лийн нито бе направила, нито пък й бе казала нещо. Лийн бе най-добрата й приятелка. Само че напоследък…

„Забелязах я как ме гледа много особено. Сякаш дълбоко в душата си малко ми завижда.“ Може би винаги я бе ненавиждала още от дете. Защото именно тя бе имала всичко, което Лийн желаеше най-много. Истински дом, майка и баща и… и…

И ключ. По някакъв начин Лийн се бе сдобила с ключ от къщата. Иначе защо се отби там онази вечер?

Алекс пропъди тази си мисъл. Въобразяваше си разни неща за приятелката си. Бедната Лийн. Работеше нощна смяна в болницата, а денем се грижеше за Тайлър. Докато Алекс чакаше на прага Лийн да отвори вратата, реши да престане да се държи идиотски.

Вратата се отвори и Лийн се появи, примигвайки с подути и зачервени очи. Светлата й червеникава коса бе разрошена, а съдейки по дрехите й — джинси и трикотажна блуза с дълги ръкави, като че ли бе спала с тях. Дали наистина не е била задрямала? Може би трябваше да позвъни, преди да дойде…

— Извинявай, Лийн, от леглото ли те вдигам? — започна да се извинява. — Само минах да ти оставя това. — Алекс й подаде пликчето. — За Тайлър е. — На играчката вътре пишеше, че е за бебета от шест до дванайсет месеца. Подаръкът не беше опакован. Какъв смисъл имаше?

Лийн почти не погледна какво имаше в плика.

— Благодаря ти — каза, сякаш беше твърде уморена, за да прояви интерес. — Влез. Не си ме събудила. Имах трудна сутрин с Тайлър.

Щом влезе, Алекс забеляза колко трудна е била сутринта. Стаята бе в безпорядък — дрехи бяха нахвърляни върху килима, масичката за кафе бе отрупана с мръсни чаши и използвани купички от овесени ядки. Играчките на Тайлър бяха из цялата стая, тя усети и острата миризма на памперс, който трябваше да се смени.

Мозъчно увреденият син на Лийн лежеше по гръб върху одеяло в средата на пода в хола. Беше дребен за възрастта си, с бледи крачета, които приличаха на пръчици, подаващи се от памперса. Най-тъжното бе, че с големите си сини очи и руса къдрава коса би могъл да бъде красив. Алекс се загледа с жалост в идеално оформената му глава със златисти къдрици.

Обаче в момента детето беше сърдито. Беше нацупило устни, лицето му бе зачервено, докато се хвърляше от една страна на друга, издавайки ужасни мяукащи звуци. Алекс отстъпи назад, изведнъж й призля. Винаги й бе мъчително да го гледа — биеше във въздуха с изкривените си ръце, въртеше очи, без да задържа погледа си някъде. Искаше й се да го обича, наистина. Обаче изпитваше само ужасно съжаление и отвращение от него.

Въпреки всичко остана права до Лийн, коленичила сред безпорядъка до сина си. Все пак, докато той ръкомахаше и се мяташе от една страна на друга, тя успя да смени памперса му, после го гушна в скута си — беше голям колкото недоразвито дете от предучилищна възраст. „Как успява? — замисли се Алекс — грижи се за всички недоносени деца в интензивното детско отделение, а после се връща вкъщи и продължава с това.“

Тайлър започна да се извива в ръцете на Лийн, докато тя го люлееше, размахваше крайници, развика се още по-силно. Изминаха няколко дълги минути преди тя да успее да го усмири. Той постепенно притихна, виковете му заглъхнаха до шумно вдишване.

Когато най-после заспа, Лийн вдигна изтощеното си лице към нея и Алекс изпита и вина, облекчение, че в сравнение с тези, нейните проблеми са направо незначителни. Знаеше, че колкото и да бяха неприятни, можеше да ги преодолее. Теглото на Лийн беше доживотна присъда.

— Помогни ми, моля те, да го пренесем в кошарката — каза Лийн тихо, за да не го събуди. — Става все по-тежък.

След като го настаниха в кошарката му в малката стаичка срещу спалнята на Лийн, където пердетата бяха спуснати, а музикална кутийка свиреше тиха мелодийка, двете отидоха на пръсти в хола.

Лийн се отпусна с въздишка на фотьойла.

— Не знам какво да правя. Въпросът не е в това, че расте. Само миналата седмица получи две кризи. Дори не ти говоря за разноските, не би искала и да чуеш колко са големи. Здравната ми осигуровка не покрива сума за болногледачка, нито пък за доктора. — Разпери пръсти върху коленете си. — Нямаше да се тревожа толкова, ако не протакаха делото. Ще повярваш ли, че адвокатите на болницата издействаха ново отлагане? За трети път. Сега е за края на септември.

Алекс изпита угризение на съвестта. Заета с грижите около собствените си дела, не беше се замисляла много за Лийн. Наведе се напред и попита с преувеличен интерес:

— Посочиха ли някаква причина?

Лийн потърка лице с ръка.

— Мисля, че е заради някакъв свидетел, който не можел да се яви преди тази дата. Както и да е. Желанието им е да го протакат колкото се може повече. Докато умра от изтощение. — Вдигна очи към Алекс. — Като стана дума, определиха ли дата за делото на майка ти?

— Четиринайсети август. — Алекс изпита огромно неудобство да признае, че сутринта го бе научила от сестрите си.

— Какви са шансовете й? — Алекс забеляза, че любопитството на приятелката й не бе празно. Лийн я наблюдаваше с голям интерес.

— Нямам представа. Нито съм я виждала, нито съм говорила с нея след смъртта на баща ми — изрече твърдо Алекс, за да прикрие, че се чувстваше все по-виновна. Главоболието й бе минало, но сега се усили отново — като че ли малки чукчета удряха по слепоочията й.

— Може би трябва да отидеш да я видиш.

Алекс застина и се взря изумена в приятелката си. Защо. Лийн изпитваше съчувствие към жената, отнела живота на баща й? След като бе убила мъж, когото и тя боготвореше. Дали защото самата Лийн бе с вързани ръце, с дете, което никога не би могло да се грижи за себе си, и знаеше как се чувства човек, когато няма избор? Каквито и да бяха причините, нямаше нужда друг да напомня на Алекс за задълженията й. Дори Лийн.

— Знаеш ли какво ми се иска? — каза. — Хората да престанат да ми казват какво да правя.

— Само си помислих, че може би ще се почувстваш по-добре и ще се успокоиш. — Лийн сведе очи и започна да дърпа конец от тапицерията на стола.

— Защо казваш това?

Лийн сви рамене.

— Не знам. Слушай, не биваше да ти го казвам. Просто съм много изморена. Може би си помислих за моята майка — ако нещо й се случи, сигурно бих съжалявала за всичко, което съм се готвела някога да й кажа.

— Като какво например? — Алекс изведнъж се сети, че Лийн не й доверяваше някои неща. Например още навремето Лийн бе наясно за връзката между бащата на Алекс и майка й. Какви ли други тайни криеше приятелката й?

— Обикновени неща. Например, че мама явно винаги повече е обичала Бет. Може би вече няма значение. Вече сме големи, нали? Но все пак боли.

Алекс си спомни за разговора с Кити сутринта.

— Може би има някои неща, с които човек никога не се примирява.

В същото време друга мисъл се загнезди дълбоко в съзнанието й. Когато най-накрая се оформи напълно, тя се изненада от ясния глас, който й нашепна: „Лъже те.“ Частта за Берил бе съвсем вярна, но тя усети, че Лийн я подхвърли само за да прикрие нещо, което изпитваше към…

Майка й. Този път гласът го повтори по-силно.

Лийн сякаш усети неудобството й. Във внезапен изблик на енергия тя скочи и тръгна към кухнята.

— Обядвала ли си? Ще направя сандвичи за двете.

— Не, благодаря, не съм гладна — отвърна й Алекс. След закуска не бе хапвала нищо, но в момента при мисълта за храна й се догади.

В този миг погледът й попадна върху униформената престилка, която бе окачена в спалнята на Лийн под найлонов калъф. Думите на Кити прозвучаха в съзнанието й „Медицинска сестра е… на наша възраст горе-долу…“

Алекс се замая, сякаш някой я удари. Възможно ли бе? В същото време не можеше да повярва какви мисли й минаваха през главата. И то за най-добрата й приятелка, към която баща й се отнасяше бащински. Направо немислимо. Беше…

Извратено.

Въпреки всичко не успя да прогони мисълта от съзнанието си. Главата й като че се бе смалила, чуваше как отекваше всяко туптене. Знаеше, че няма да се успокои, докато веднъж завинаги не се отърве от тази абсурдна мисъл.

Престорено нехайно Алекс се изправи на крака. Погледна часовника си и каза:

— Време е да тръгвам. Обещах на момичетата, че ще се върна навреме и ще ги заведа на кино. — Докато вървеше към вратата, сякаш се сети за нещо и каза: — Знаеш ли, онзи ден, докато чистех с прахосмукачката зад дивана, намерих една обица. Прилича на златна. Не е на момичетата. Мина ми през ума да те попитам дали не е твоя.

Лийн се смръщи замислено и разсеяно попипа ухото си. Алекс не смееше да си поеме дъх, докато чакаше отговора на приятелката си:

— Всъщност едната обица от любимия ми чифт липсва. Не можах да се сетя къде може да е паднала. Случайно да я носиш със себе си?

Алекс издиша всичкия въздух от дробовете си.

— Не, съжалявам. — Изненада се, че гласът й звучеше толкова нормално, макар че главата й щеше да се пръсне… а трийсетгодишно приятелство явно щеше да се развали. — Ще я донеса другия път.

Просто съвпадение, възрази на всичките й доводи едно детинско гласче, като това на Лори сутринта, когато беше много изплашена. Всяка жена може да загуби обицата си, а около баща й се въртяха десетки медицински сестри.

Тогава осъзна, макар реакцията й да бе закъсняла, че й подейства като шамар. Дали Лийн и баща й са били любовници?…

Сигурно затова Лийн се бе отбила в къщата на родителите й онази вечер. Ако е имала ключ, сигурно баща й й го бе дал. Дали бе отишла там да търси нещо — бележка, писмо, фактура от кредитна карта, която би могла да я уличи?

Алекс стоеше като закована с ръка на дръжката на вратата и наблюдаваше изкривеното отражение на лицето на приятелката си в стъклото. Когато Лийн проговори, Алекс едва я чу заради бученето в ушите си.

— Радвам се, че си я намерила — каза и я последва на стъпалата отвън. — Идеше ми да полудея заради нея. Знаеш какво е да загубиш нещо, което не можеш да възстановиш.

— Права си. — Алекс се засмя тихо и едва не изпадна в истерия, докато вървеше по алеята като болен в болничен коридор. Вече не я бе грижа какво щеше да си помисли Лийн, като видеше, че се качва в тойота, а не в беемве.

„Става все по-интересно“ — помисли си отново, докато главата й бучеше тъпо. Беше пропаднала в дупка, но все пак тя не бе гробът, който бе изкопала за себе си. Сякаш бе попаднала в омагьосана страна, където всичко би могло да се спусне и да я сграбчи.