Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- One Last Dance, 1999 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Красимира Икономова, 2000 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,7 (× 22гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Допълнителна корекция и форматиране
- Xesiona(2011)
- Сканиране
- Bridget(2010)
- Разпознаване и корекция
- Kriskaaa(2011)
Издание:
Айлин Гоудж. Последен танц
ИК „Бард“, София, 2000
Редактор: Олга Герова
ISBN: 954–585–144–9
История
- —Добавяне
Ние танцуваме в кръг и гадаем, а Тайната е вътре в кръга и знае.
Първа глава
Още с влизането си Дафни разбра, че преживяването ще бъде неприятно. Книжарницата бе полупразна, въпреки че през тази понеделнишка априлска вечер валеше дъжд, че лишеният от блясък баскетболен сезон бе към края си, а телевизионната програма не предлагаше нищо повече от повторения на известни предавания. Тя се загледа в лавиците с книги — светлите дъбови дъски лъщяха на флуоресцентното осветление. В помещението имаше само неколцина посетители, повечето от тях седяха и разлистваха книги пред чаша димящо кафе в онази част, която бе отделена за кафене.
„Боже мой, дано пак не се случи същото.“ Дафни пое дълбоко дъх и се постара да не поглежда към съпруга си. Не й се искаше Роджър да приема като безсмислена жертва отказа си от месечното събиране със свои колеги лекари за игра на покер, за да я доведе чак дотук.
Докато стъпваше встрани от локвата, образувала се на вълнистата гумена изтривалка до вратата, завладя я неприятно, отдавна забравено усещане. Спомни си за старата обществена библиотека в родния й град Мирамонт, където като дете се изправяше на пръсти, за да достигне до най-горната полица, едва запазвайки равновесие, и как госпожица Кабачник удряше печата със срока на заетата книга. По онова време Дафни по-скоро би пила вода от чешмичката, след като Скийт Уокър се е изплюл там, отколкото да се осмели да задържи книга след определената за връщане дата и с това да предизвика гнева на господин Кабачник… Точно така се почувства сега, когато влезе в книжарницата — сърцето й се бе качило в гърлото, сякаш щеше да бъде унизена публично.
Провалът, който я заплашваше, се таеше между стелажите с детска литература и готварски книги в помещението, където на откритото пространство, постлано с килим, бяха подредени пет реда от по шест сиви метални сгъваеми стола.
Заместник-управителят очевидно предпочиташе да се намира навсякъде другаде, но не и тук, в Порт Честър, Лонг Айлънд, в качеството си на домакин на още една слабо посетена сбирка на някаква неизвестна писателка. Явно не смяташе, че в задълженията му влиза проява, на какъвто и да е ентусиазъм.
Дафни едва не се задави от ужас. Младият мъж й протегна ръка — мека и влажна като палтото, от което се мъчеше да се освободи. Дежурната усмивка, помисли си тя, подхождаше повече на касиер в „Макдоналдс“. По бузите му бяха избили яркочервени петна, имаше пъпки от акне, а стъклата на очилата му бяха зацапани по краищата, където ги бе пипал с пръсти.
Докато й обясняваше с леко високомерен тон, че госпожа Темпл — управителката, си останала вкъщи, понеже била болна от грип и й се извинявала, той скришом хвърляше погледи към Роджър, който в момента сгъваше чадъра си. Тръсна го силно два пъти над изтривалката, а после още веднъж, за да се оттече водата напълно, преди да го стегне внимателно с лепенката и да го пусне в кофата до аварийния изход.
Дафни беше свикнала хората да обръщат по-голямо внимание на Роджър. Височината на съпруга й и авторитетният му вид приковаваха погледите. Не би се изненадала, ако заместник-управителят му изкозируваше.
— Както и да е, пристигате съвсем навреме — каза младият мъж, обръщайки се отново към нея. — Отзад всичко е готово.
— Да, забелязах. Боя се обаче, че има някакво недоразумение. — Тя се стараеше да запази дружелюбния си тон. — Моят рекламен агент трябваше да се обади. Помолих да не се подготвят столове, докато… докато не видим колко публика ще се събере.
Младежът разсеяно разчопли една пъпка на брадичката си.
— Никой нищо не ми е казал — рече. — Госпожа Темпл ми нареди да извадя столовете. Вие ще четете, нали? Поне така пише в бюлетина.
Роджър се наведе и потупа бащински момчето по рамото.
— След като час и нещо пътувахме под дъжда по магистралата, няколко празни стола няма да ни уплашат. — Придружи думите си с пресилен смях. — Вие сте чели романа й, нали?
Професионалната му усмивка на педиатър беше окуражаваща. Веднъж Дафни стана свидетелка как със същата тази усмивка съпругът й накара шестгодишно травматизирано дете да се разсмее. Роджър като че ли инстинктивно знаеше кога да изслушва и успокоява… и кога да заеме твърда позиция пред изпаднала в истерия майка. Дори видът му — беше едър и снажен, с гъста прошарена коса, сресана назад и откриваща внушителното му чело, внасяше успокоение у хората.
Като се наведе леко напред, той добави тихо и многозначително:
— Не може да не знаете, че „Разходка след полунощ“ получи хвалебствена рецензия в списанието „Пъблишърс уикли“.
В този момент Дафни изпита желание да се обърне и да излезе навън в поройния дъжд. Стори й се, че тази вечер няма да издържи опитите му да оправи явно безнадеждното положение.
— Кой има време да чете всички книги? — Тя се усмихна прекалено топло на изпадналия в неловко положение заместник-управител и се взря в картичката, закачена на ревера му. Името му бе Ленард. — Ленард, ще ми направите лична услуга — продължи тя спокойно, със същия тон, с който придумваше Джени да седне на детското столче в колата или убеждаваше Кайл, че за него в крайна сметка е по-добре да остави сестра си да гледа любимите „Аристократи“, вместо да я принуждава да гледа „Силни рейнджъри“, — ако съберете част от столовете. Явно всички няма да ни бъдат необходими.
Четенето бе определено за осем часа. Вече минаваше осем и пет и на път към книжарницата, докато джапаше по паркинга, превърнал се в голяма локва, Дафни не видя кадифени въжета да задържат тълпата от почитатели, готова всеки момент да нахлуе през вратата.
Ленард сви рамене и погледна часовника си. Нетърпеливото движение на китката му й напомни за съпруга й. Всъщност не само за Роджър, а и за всеки мъж, който я караше да се чувства по същия начин — защо трябваше всяка нейна молба, колкото и дребна да бе, да бъде придружена с хиляди извинения и женски хитрини? Кой ли я бе научил да се държи по този начин? Баща й, предположи тя. В голямата къща край брега на морето тя и сестрите й прекланяха глави пред баща си също като слугините от приказките, които той им четеше на глас, когато бяха малки. Но не сантименталните приказки на Ханс Кристиян Андерсен, а онези, от по-ранна кървава епоха, в които отрязаните глави на съпругите на Синята брада бяха описани с най-зловещи подробности, а грозните доведени сестри на Пепеляшка режеха с нож парчета от петите си, за да обуят стъклената пантофка.
Спомни си как баща й седеше на тапицираното с брокат кресло до камината, свел глава над тежкия том с кожена подвързия. Светлината на лампата с копринен абажур с ресни играеше върху издължените му пръсти на хирург, докато ги плъзгаше между страниците с позлатени краища с внимателно движение, на което ги бе приучил и тях. Обичаше да казва: „Разръфаната книга е белег за мързелив и недисциплиниран човек.“ Косата му беше светла като кехлибар, с цвета на уискито, разредено с вода, което той си позволяваше всеки ден преди вечеря, вече доста окапала на темето. Той честичко я поглаждаше предпазливо, сякаш да се увери, че все още не е напълно оплешивял. Нехайно бе кръстосал дългите си крака, обути с панталон от габардин, докато изговаряше думите с дълбокия си плътен глас, от който ги побиваха тръпки.
След два дни тя, Роджър и децата щяха да отлетят със самолет за Калифорния, за да присъстват на четирийсетгодишнината от сватбата на родителите й. Сестрите й щяха да бъдат там, от цялата страна щяха да пристигнат много роднини. Изведнъж Дафни усети, че няма търпение да чака. Струваше й се, че всичко, което ценеше най-много, бе свързано с голямата къща с фронтони, разположена на нос Аква Фрия, където, след като тя замина да учи в колеж, почти нищо не се бе променило. Също като в приказките, които се съдържаха в томовете, подредени в махагоновата библиотека в кабинета на баща й, чиито пожълтели страници шумоляха като есенни листа в сумрака на както й се струваше безконечното златно лято. Представи си банските костюми с набит в тях пясък, проснати на перилата на верандата, белещата се кожа по телата и огромно количество домашна лимонада.
Сякаш отдалеч дочу гласа на заместник-управителя.
— Има доста хора, които идват късно, но редовните посетители, нали знаете… онези, на които може да се разчита…
Дафни кимна. Онези предани неколцина души, които идваха на всяко нейно четене: пенсионери, които с нетърпение очакваха развлечението, след като беше безплатно, студентът последна година с конска опашка, който приемаше идването си като морално задължение към член на литературната общност, начинаещият романист, дошъл заради и най-дребното зрънце надежда, което тя би могла да му предложи, колкото и малко да бе то. И за голям късмет обикновено нечий глас избоботваше:
— Госпожице Сийгрейв, чел съм всичките ви книги. За мен е истинска чест да се запозная с вас.
Никога не се събираха повече от десетина души. Просто тя не бе такъв тип писателка. Въпреки че обикновено получаваха положителни рецензии, романите й никога не намираха място в списъка на бестселърите. Нейните теми за неудовлетвореност от брака и за смиреното отчаяние, което лежи в основата на един на пръв поглед задоволен живот, се продаваха в тираж, който даваше на издателя й достатъчно основание да й предложи договор за следваща книга.
Точно в този случай обаче Дафни би дала половината от скромния си аванс за един-единствен читател. За някой самотен вдовец, който би дошъл убие времето си. Или за човек, вмъкнал се да забрави за малко многобройните си грижи. За някоя уморена, връщаща се от пазар жена, отбила се да поседне, за да починат краката й. За когото и да било изобщо.
Дори за съпруга си.
Но Роджър вече се отдалечаваше по посока към секцията за биографични книги. Загледа се в гърба му, в движението на широките му плещи под блейзъра от туид, в леко клатещата се като на всички едри мъже походка — те сякаш смятаха, че ако някой застане на пътя им, или трябва да отстъпи, или да върви по петите им. „Да не си посмял — прошепна зад гърба му ядосано. — Да не си посмял да ме изоставиш сега.“
Тя го настигна по една свободна пътека между стелажите, където бяха изложени всякакви заглавия, свързани с компютри, и всички те като че ли бяха предназначени за интелект от пето ниво. Когато Роджър се обърна и й се усмихна, както й се стори по-скоро снизходително, отколкото окуражително, Дафни се изчерви.
— Не се безпокой. Ще се представиш добре — увери я той.
— Как можа да го кажеш? — изсъска тя тихо. — Не ти се печеш на огъня. Роджър, няма да успея да се справя сама.
Той леко поклати голямата си глава с буйна коса. Това й напомни как преди години за пръв път се срещнаха в колежа. Роджър беше асистент по логика на тяхната група. Макар само няколко години по-голям, още тогава той имаше вид на професор. Липсваха му само лула и кожени кръпки на лактите, за да бъде пълна картината. Веднъж, когато го помоли да й помогне за курсовата работа, той ужасно се раздразни от неспособността й да проумее нещо, което според него бе пределно ясно.
— Как може да не разбираш? Ако няма А и В, няма да има и С — бе извикал той нервиран.
С какво я бе привлякъл всъщност? Колкото и да бе парадоксално — именно със своята предсказуемост, която сега така я дразнеше. След раздялата с Джони й беше останала само болката. Тогава за нея всеки ден се сливаше със следващия като вълни в безбрежно море, неотбелязано на картата, които се настигат и застъпват. За нея Роджър беше като котва, като нещо, която да я задържи здраво на едно място, когато силната тяга на спомените заплашваше да я понесе без посока.
Джони…
Образът, който тя носеше толкова дълго в съзнанието си, бе избледнял като снимка в портфейл, смачкана и изтъркана от пипане. На мястото на яркия спомен вече имаше само мозайка от откъслечни впечатления и усещания. Едва доловимият остър мирис на цигарите „Уинстън“, които пушеше. Самоуверената му усмивка, по-скоро приличаща на гримаса, с която криеше кривите си предни зъби. Ниският циничен смях, присъщ на много по-възрастен мъж, а не на седемнайсетгодишен младеж. Носеше прилепнали джинси, макар всички други в училището „Мор Хай“ да обличаха модни широки, и не даваше и пукната пара, ако го попитаха дали не му е горещо с ботушите за мотоциклет и армейското яке, станали за него по-скоро униформа, а не спомени от по-големия му брат, загинал във Виетнам.
Дафни пое дълбоко дъх, за да се отърси от спомените, и насочи вниманието си към Роджър. Той не беше лош, каза си. Не я изоставяше. Нали все пак пропусна сбирката за покер, за да я докара чак от Порт Честър в проливния дъжд?
— Миналия път дойдоха шест души и всички си отидоха доволни — припомни й той, противно точен както винаги. — Не се безпокой, тук съм. Само ме извикай, ако имаш нужда от мен.
Дафни изгледа с ужас празните столове. Ленард тъкмо бе започнал да ги събира и да ги подрежда покрай стената. Явно не бързаше, но вдигаше повече шум, отколкото духовият оркестър, когато минаваше по Пето авеню.
Тя отчаяно стисна ръката на Роджър.
— Стой до мен — помоли го тихо. — Само няколко минути. Поне докато се появи някой. Нищо друго не искам.
Той я потупа по ръката.
— Ще стоя така, че винаги да можеш да ме виждаш. Обещавам ти. Дори няма да се отбивам в тоалетната.
— Не се безпокоя за теб — прошепна тя и стисна ръката му по-силно отколкото искаше, толкова силно, че той трепна. — Боя се, че ще се изложа.
— Никога не би могла да се изложиш.
— Лесно ти е да го кажеш.
На широкото му лице се появи израз на раздразнение.
— Дафни, слушай какво — започна да й говори със спокоен тон, като на изплашено дете, — не си някаква сензационна драскачка. Никой, чието мнение има значение, не очаква да държиш лекция пред възторжена тълпа.
— Роджър, не става дума за тълпа. Иска ми се да видя поне една доброжелателна физиономия. — На Дафни не й бе приятно да говори с този умолителен тон. Напомни й за тригодишната й дъщеря Джени, която го използваше; когато искаше майка й не само да я изпрати до вратата на детската градина, но и да влезе вътре.
Роджър стоеше с наведена глава и размишлявайки, леко търкаше носа си с пръсти.
— Въпросът е принципен — обясни той със заучено търпение. — Не е редно някой да те държи за ръката. Просто трябва да си по-самоуверена.
Изведнъж като че ли чу гласа на баща си. „Изправи се, раменете назад, когато си така прегърбена, никой няма да те забележи.“ Представи си го, сякаш в момента беше пред нея — слаб, хубав, нетърпящ възражения като човек, който знае, че съществува само един начин да се направи каквото и да е както трябва — неговият. В съзнанието й изплуваха костеливият му нос и мускулите на жилестите му ръце, сините като индиго очи, остри като инструментите, които използваше, за да разрязва трупове. Никой в семейството не бе в състояние да се противопостави на волята му. Предполагаше, че баща й, също както и Роджър, бе говорил така само за нейно добро, но на четиринайсетгодишна възраст тя много се стесняваше от плоските си гърди и шините в устата си и изобщо не желаеше някой да я забелязва. Дори сега, след повече от двайсет години, усещаше, че се сковава вътрешно, когато си спомняше как палците на баща й се впиват в лопатките на гърба й, за да я накара да се изправи.
Роджър е прав, каза си. От какво трябваше да се срамува? Беше се реализирала като писателка, а също като съпруга и майка. Жена, която на трийсет и девет годишна възраст все още привличаше погледите на мъже на половината от нейните години. А това, помисли си тя в порив на гордост, ставаше без диети и без да боядисва естествено вълнистата си кестенява коса, която от влагата се къдреше. Пресегна се и прокара пръсти през нея, при докосването почти усети появилите се чупки. Но кой щеше да забележи? По-добре да стиска зъби и да издържи това изпитание с колкото се може по-голямо достойнство.
Докато наблюдаваше как съпругът й се отдалечава, пъхнал големите си ръце в джобовете на широкия кадифен панталон, й се прииска да грабне най-близката книга — „Уиндоус 98 за начинаещи“, и да я запрати по него.
Представянето се оказа точно толкова мъчително, колкото си го бе представяла — сякаш я бяха набучили на шиш за грил, каквито се продаваха в супермаркетите, от онези, които непрекъснато се въртят. Отказа да се изправи на подиума, вместо това се настани до малката маса, където бяха подредени екземпляри от „Разходка след полунощ“. Там предвидлив служител бе оставил пластмасова чаша за кафе, натъпкана с химикалки. За всеки случай, помисли си тя с ирония, сякаш мастилото на една обикновена химикалка нямаше да й стигне за автографите на всички книги, които почитателите биха й поднесли.
Няколко от посетителите в книжарницата се обърнаха към нея, а после веднага отместиха погледи, сякаш виждаха автомобилна катастрофа. Също като на танците в осми клас, спомни си тя с болка, когато с часове стоеше неподвижна, облегната на стената, а мускулите на лицето я заболяваха от непрекъснатите опити да се усмихва, за да показва, че се забавлява.
Дафни би приела дори компанията на пъпчивия заместник-управител, който смяташе, че бе достатъчно да се показва на всеки десет минути, за да проверява дали тя разполага с всичко, от което се нуждае. Идеше й да му извика: „От какво друго бих могла да имам нужда, освен от някой тежък предмет, за да го запратя по твоята глава и по главата на съпруга ми?“
Роджър, вдълбочен в една книга в другия край на книжарницата, явно не забелязваше терзанията й.
Баща й никога не би оставил майка й в подобно неудобно положение, помисли си тя. Колкото и строг да беше с дъщерите си, той винаги се отнасяше нежно и грижливо към майка им. Като че ли дори я ухажваше. Родителите й винаги бяха обект на завист за приятелите си. Е, значи все пак са вършили нещо както трябва. Четирийсет години, помисли си тя. Дафни се опита да си представи как празнува четирийсетгодишнината от брака си с Роджър, но в сегашното си настроение изобщо не беше сигурна дали иска бракът й да издържи до края на вечерта.
Тя отново обърна очи към Роджър, който в момента разговаряше с някаква своя позната — жена с късо подстригана руса коса — не точно хубава, но привлекателна като жените от предградията, които бягат по осем километра преди закуска и през месец пътуват с колата си до Манхатън, за да направят косата си при добър фризьор. Тя се усмихна на някаква забележка, която Роджър направи, навела леко главата си настрани с израз, който напомни на Дафни една дума, използвана в любовните романи — кокетно.
Докато ги наблюдаваше, Дафни усети, че напрежението я обзема все повече. Роджър явно не бързаше да се върне към книгата и нехайно я пъхна под мишница. Изобщо не се обърна да погледне към Дафни. Ако тази жена беше толкова добра негова приятелка, защо не я доведеше, за да я представи на съпругата си? На нея Роджър не можеше да й отдели нито миг, но изглежда имаше предостатъчно време за друга жена, която едва познаваше.
Фучейки вътрешно, тя видя как той се облегна на стелажа, опрял длан на най-горната лавица. Предполагаше, че по същия начин на петнайсетгодишна възраст бе прехвърлял в киното ръка през облегалката на стола на момичето, с което беше излязъл, преди да я смъкне към раменете му.
Петте минути станаха десет, жената със съжаление погледна часовника си. Каза нещо на Роджър и когато се обърна да си тръгне, той й подаде визитната си картичка. Скришно, както се стори на Дафни. Въобрази ли си, че си размениха няколко думи шепнешком, преди картичката да се озове в тъмносинята дамска чанта марка „Шанел“?
Дафни се почувства така, сякаш колата й пропада в дупка на пътя и силно я раздрусва. Тя здраво стисна зъби. Дали Роджър не…
Умът й отказа да формулира думите, но вълната от ужас, която премина по тялото й, бе съвсем красноречива. Да има връзка? Роджър? Не можеше да повярва.
Някакъв неясен спомен изплува в съзнанието й. На колко може да е била тогава — на осем… или на девет години? Спомни си затъмнена стая, ухаеща на парфюм кожа я погъделичка по бузата. Къщата бе пълна с гости, а на вратата се откроиха силуетите на двама души…
Прииска й се да закрие очи както тогава. „Глупости — сгълча се. — Реагираш прекалено силно, защото Роджър те ядоса.“
— Извинете. Госпожица Сийгрейв?
Дафни обърна очи към възрастната жена, която изникна пред нея, стиснала в ръка книгата й. Дребна, сива, измъчена, тя стоеше леко прегърбена и сякаш се извиняваше, че заема известно пространство. Поне на Дафни й се стори, че беше от типа хора, които ако случайно някой изпревареше на опашка, биха предпочели да си замълчат, отколкото да се развикат. Старата дама погледна снимката на задната страна на обложката, после отново отправи очи към Дафни и въздъхна, преди неохотно да върне книгата на купчината.
— Но това наистина сте вие! — възкликна, вдигна ръка към лицето си, изчервена от неочакваното вълнение. — Боже мой, просто нямам думи! Истинска чест е за мен да се запозная с вас! Прочела съм всичките ви книги. Всъщност — тя се наведе напред сякаш се канеше да сподели дълбоко пазена тайна, — бих казала, че вие сте любимата ми авторка. Редом с Айрис Мърдок.
— Благодаря. — Дафни успя да се усмихне. — Това е най-хубавият комплимент, който получих тази вечер.
Жената се огледа и за част от секундата Дафни си помисли, че се готви да каже, че всъщност е единствената, която й е направила комплимент, но възторжената почитателка само рече:
— Боях се, че ще закъснея и че ще си тръгнете, щом свършите четенето. Но вие още сте тук. Между другото, казвам се Дорис Уингейт.
— Радвам се, че се запознахме — каза Дафни, пресегна се през масата и стисна меката й ръка. — Искате ли да ви дам автограф?
Дорис се смути и бузите й станаха тъмночервени.
— Ами, всъщност нямах намерение… но, разбира се, колко глупаво от моя страна, разбира се, че сте тук, за да продавате книгите си. Бих желала, но разбирате ли, аз взимам и чета книги от библиотеката.
Тъй като искаше да облекчи неудобството на бедната жена, Дафни й каза тихо:
— Разбирам ви много добре. Винаги когато мога, и аз взимам книги от библиотеката. Имам две деца — на три и на седем години, и понякога ми е нанагорно. — Двете жени си размениха изпълнени с разбиране усмивки и Дафни забеляза, че прегърбените рамене на Дорис леко се отпуснаха. Бързо бръкна в чантата си, която лежеше до краката й. Извади от портфейла си две банкноти — една от двайсет и една от пет, и ги пъхна в най-горния екземпляр на „Разходка след полунощ“. Написа няколко думи на титулната страница и подаде книгата на Дорис. — Заповядайте. От мен.
Възрастната жена я изгледа недоумяващо, после протегна разтрепераната си ръка, за да приеме онова, което й изглеждаше като божествен дар.
— Господи, не знам какво да кажа. Това… е най-хубавото нещо, което някой е правил за мен. — Изглеждаше, като че ли ще се разплаче.
Дафни изпита едновременно неловкост и съчувствие. Дали някой ден щеше да изпадне дотам — на стари години да бъде благодарна и за подхвърляните трохи? За съвсем дребен знак, че са я забелязали, че е била достойна за времето и парите, похарчени за нея? Да заприлича на…
Майка си…
Тя веднага отхвърли тази мисъл. Нейната майка изобщо не приличаше на тази жена. Нито пък тя. „Ще поговоря с Роджър. Нека да знае точно как се чувствам.“
Веднага щом успя да се измъкне и двамата останаха сами в колата, напредвайки бавно по магистралата към Лонг Айлънд, Дафни се обърна към мъжа си.
— Коя беше тази жена, с която говореше?
— Коя жена? — Даде мигач и се престрои в съседната лента.
— Много приятелски разговаряхте.
Роджър се ухили.
— Невероятно. Да не би да ревнуваш? От Мариан Петранка?
— Е, нещата започват да се изясняват.
— Майка е на мой бивш пациент. Не бях я виждал от години. — Роджър забарабани по волана. Правеше така, когато бе нервен. Не спомена, че пъхна в ръката на Мариан визитната си картичка. Ако тя наистина беше негова случайна позната от болницата, не би имало смисъл да поддържат връзка. Освен ако…
— Можеше да ме запознаеш с нея — отбеляза тя хладно. — Искаше ми се да поговоря с някого. Не че имах какво друго да правя.
— Продаде една книга, забелязах — подхвърли той. — И това е нещо.
Дафни не призна пред него, че подари книгата на жената. Изведнъж усети, че не би могла да му каже. Той щеше да я сметне за глупава и сантиментална. Дори отчаяна. Ако отстъпеше още една крачка, щеше да бъде прекалено.
Тя се загледа навън. Дъждът продължаваше да се лее.
Стичаше се на тъмни струйки по предното стъкло и тя откри, че колкото и да бе странно, не мислеше за току-що изречената от него лъжа, нито че би могъл да има връзка с друга жена, а за сатенената си рокля и смокинга му, дадени на химическо чистене, които трябваше да прибере. Преди да приготви багажа за Калифорния в петък, идеше да накара Кайл — седемгодишен и растящ като фиданка — да пробва панталона си, за да види дали има нужда от отпускане. Още нещо — да провери в пътническата агенция дали са резервирали кола под наем за Сан Франциско — седан с четири врати, както бе помолила. Щеше да позвъни и на сестра си Кити и да я помоли да занимава децата следобеда преди тържеството на родителите им, за да може тя да се включи в подготовката в последния момент.
„Това е твоят живот“ — помисли си. Всички дребни, всекидневни неща се трупаха като тухли една върху друга, замазани внимателно, за да издигнат къща, която дори големият лош вълк не би могъл да събори. Къща, достатъчно здрава, за да я отвлича от мисълта как другояче би могла да живее. С Джони например…
Тази ли бе причината да проявява недоверие към Роджър? Самата тя много често се чувстваше виновна, че бе невярна, макар и духом, а не телом? Дали истинската причина да се ядоса, че тази вечер я изостави, не се свеждаше до простия факт, че преди много години не той бе нейният избраник? По-скоро съдбата й го бе отредила.
„Не се задълбочавай толкова, Дафни.“ Гласът на майка и прозвуча в ушите й успокояващ като хладна длан по парещо чело. Дали майка й някога бе изпитвала нещо подобно? Бог бе свидетел, че тя преглъщаше много неща. Баща й не бе човек, с когото се живееше леко, в никакъв случай. Но двамата се обичаха истински, бяха привързани един към друг, тя бе убедена в това. Четирийсет години…
Каквото и да се бе привидяло на Дафни в онази отдавнашна вечер, свита в гардеробното помещение на родителите си, сигурно е било плод на въображението й… или невинна прегръдка, която бе възприела погрешно. Но дори да е било истина, би трябвало родителите й отдавна да са разрешили противоречията помежду си. Когато им бяха на гости предишното лято, Дафни се учуди, дори изпита известно неудобство от отношението на родителите си един към друг след толкова дълъг брак. Лицето на майка й светваше като на момиче, когато шейсет и седем годишният й баща, все още главен патолог в болницата в Мирамонт, се прибереше вкъщи от работа.
— Движението намалява — отбеляза Роджър. — След няколко минути влизаме в тунела. Почти сме си вкъщи.
Точно там й се искаше да бъде в този момент — вкъщи. Но не в апартамента на Парк авеню. Тя копнееше за своята стая в къщата на Сайпръс лейн, да лежи на леглото си и да гледа през високия, побелял от солта прозорец как слънцето подпалва избуялата трева около нос Аква Фрия.
Дафни си представи как върви по пътеката около носа, следвана от съпруга си и децата. Майка й се появява внезапно на стъпалата на верандата, закрива очите си с ръка да се предпази от яркото слънце, а другата притиска към сърцето си сякаш очаква лоши новини. Баща й, свикнал при лоши новини тялото неизменно да стигне до металната маса в болничната морга, излиза, прегръща я набързо, притиска я силно, после се отдръпва да я погледне в очите и възкликва глухо:
— Постигна каквото искаше. Браво.
Тази вечер, докато се изкачваше с асансьора към надстройката на двайсет и четвъртия етаж редом с Роджър, Дафни си отдъхна. Изпита странното предчувствие, че за малко е избегнала някакво бедствие. Изведнъж се почувства глупаво. Как бе възможно няколко минути неудобство в една книжарница да й се сторят сякаш бе настъпил краят на света. Да си помисли, че след като пъхна в ръката на жената визитната си картичка, Роджър има връзка с нея. Трябваше да бъде благодарна, именно благодарна заради живота, който имаше, заради мъжа си и двете си красиви деца. Заради родителите си, които с нищо не показваха, че вече са възрастни. Заради сестра си Кити. Пък дори и заради Алекс.
Но в мига, в който влезе и видя, че жената, която гледаше децата, говори по телефона с разтревожен вид, някакъв дълбок инстинкт й подсказа, че изобщо не беше предотвратила бедствието, че й предстоеше да научи много лоша новина. Стомахът й се сви… още преди Сузи да й подаде слушалката сякаш беше някакво дребно, злобно животинче, което щеше да я ухапе, и да изрече тихо и глухо:
— Сестра ти. Май е много разстроена.
Кити. Тя не беше просто разстроена. Беше изпаднала в истерия, задъхваше се, едва си поемаше дъх между риданията, почти не можеше да говори. Когато Дафни започна да различава думите й, тя просто не можа да повярва на ушите си. Въобще не разбираше. Думите на сестра й приличаха на дъжда, капещ по тъмния прозорец, към който гледаше със слушалката, притисната до ухото си.
— Татко. Случи се нещо с татко — извика Кити от разстояние четири хиляди и осемстотин километра. — Мама го за-с-с-с-реля. Полицията беше тук. Отведоха я. Ела, Дафни. Имаме нужда от теб.