Джоана Линдзи
Див и влюбен (6)

Глава 6

Ед Шифелин бил предупреден от командира на поделението във форт Хуачука, където бе решил да се установи — област в Североизточна Аризона, населявана от дивите апачи, — че там може да намери само надгробния си камък. Старият златотърсач не обърнал внимание на предупреждението и когато направил „големия удар“ на мечтите си, нарекъл мястото Тумбстоун^[1]. Пристигнали и много други златотърсачи, но Ед Тумбстоун дал името на града, който се разраснал и процъфтял през 1877. Четири години по-късно градът вече можел да се похвали с петстотин сгради, с най-малко сто заведения с разрешителни за продаване на алкохол и с още около петдесетина публични и игрални домове, разположени на Шеста улица в източните покрайнини на града. Номерът на улицата наистина бе удивително малък, като се имаше предвид, че населението на града вече бе достигнало десет хиляди души.

Колт имаше навик да проучва града, преди да влезе в него, и бе открил всичко, от което се нуждаеше за този град, когато минаваше през Бенсън. По същия начин бе научил достатъчно за Бенсън, докато минаваше през Тумбстоун. И сега, когато го видя със собствените си очи, не можа да си обясни защо едно седемнадесетгодишно момче на път към Мексико ще се задържи на подобно място. Защото точно там се надяваше да открие Били Юинг. Силно се надяваше да намери момчето. След като преди четири месеца в Сейнт Луис попадна на следите му, а после отново ги изгуби, търпението му вече бе на път да се изчерпи. Всичко, което бе направил за Джеси…

Обаче нямаше да бъде много лесно да открие едно седемнадесетгодишно момче в толкова голям град. Осведомиха го, че в града има пет големи хотела и шест пансиона, но кой можеше да знае дали Били е използвал собственото си име? Освен това му казаха, че моментът никак не е подходящ за посещения, защото в града се очакват въоръжени сблъсъци между поставени извън закона разбойници и градския шериф и братята му.

Припомняйки си всичко това, Колт се спря по средата на Тафнът Стрийт. Как бе забравил за тази информация, докато разговаряше с онази червенокоска? Беше се запътил към Тумбстоун с твърдото намерение да изведе Били от там колкото се може по-скоро, а в същото време бе изпратил онази жена в същата посока. Дали го бе разтърсила толкова много или нарочно искаше тя да се отправи в неговата посока? Цялата работа бе дяволски глупава. Сега щеше да се наложи да се види отново с нея и да й каже, че никак не е безопасно да остава по-дълго време в града. Не, срещата с нея щеше да бъде още по-глупава постъпка. Ще изпрати Били със съобщението — само веднъж да го открие.

Смушка коня си, но в продължение на няколко минути не забеляза нищо от града. Изведнъж случайно забеляза номера на улицата и видя, че е подминал Трета улица, където смяташе да завие наляво. Спомни си, че му бяха препоръчали хотела на Флай, който се намираше на Фримонт Стрийт между Трета и Четвърта улица, така че вместо да се върне обратно, той се насочи към Четвърта улица.

Градът представляваше квадратни квартали с интересни имена на улици като Тафнът, Алън, Фримонт и Сафърд, които се простираха от юг на север. Улиците с номера от едно до седем пресичаха града от запад на изток. Колт пресече Алън Стрийт, продължи на север по Четвърта, мина покрай салона на Хафърд на ъгъла и ресторанта, където се изпълняваше канкан. От другата страна на улицата се виждаше магазин за кафе. Имаше доста заведения за хранене. Някои от по-малките градове, през които Колт бе минавал, можеха да се похвалят само с по един ресторант или странноприемница.

Между сградите имаше доста обширни пространства и той зърна една конюшня, която по-късно можеше да използва. Обаче първо трябваше да се настани, а след това щеше да обиколи останалите хотели и пансиони, за да търси Били. Затова продължи и мина покрай тенекеджийски магазин, кантора, където правеха анализ на златната руда, и магазин за мебели. Оръжейният магазин на Спангенърг бе почти в края на квартала, а на ъгъла се намираше най-големият салон в града. Там Колт зави наляво по Фримонт Стрийт и се насочи обратно към Трета улица. До салона се издигаше сградата на „Тумбстоун Нюджът“, един от двата градски вестника, а другият „Тумбстоун Епитаф“ се намираше точно отсреща.

Най-после, почти в края на квартала, видя табелата на хотела на Флай и смушка коня си. Би било прекалено да се надява и Били да е отседнал в същия хотел, така че денят му вероятно щеше да мине в търсене. С неговия късмет сигурно щеше да се наложи да посети доста салони, а там вероятността да си навлече някоя неприятност, винаги бе твърде голяма. Но в настроението, в което се намираше, почти не го бе грижа.

 

 

Били Юинг прокара нервно ръка през златистокестенявата си коса, преди да си налее още една чаша от изгарящата течност, която бар „Ориентал“ и игралният салон поднасяха като уиски. Беше затънал здравата и го знаеше, но не можеше да измисли никакъв начин да се измъкне, без да му пръснат черепа. Смяташе, че бар „Ориентал“ е последното място, където неговият нов „приятел“ би се появил, след като Уайът Ърп бе собственик на част от заведението. Едно от нещата, които току-що бе открил, бе яростната вражда, която съществуваше между братята Ърп и бандата на Клантън. Но в момента наоколо не се мяркаше никой от братята Ърп, а Били Клантън, най-малкият от братята и неговият нов приятел, все пак го бе открил.

Колко измамна може да бъде понякога външността, а и как можеше някой да се досети, че младият Клантън, който не бе на повече от шестнадесет, ако въобще имаше и толкова, вече бе един хладнокръвен убиец? Господи!

Били го бе срещнал в Бенсън и двамата решиха да пътуват заедно, след като се разбра, че на следващия ден възнамеряват да потеглят към Тумбстоун. Били бе благодарен да има за спътник някого, който добре познава областта, и още по-благодарен за работата, която му предложиха в ранчото на Клантън близо до Гейлвил. Имаше представа за работата в едно ранчо благодарение на летата, които бе прекарал в Уайоминг със сестра си, а и определено се нуждаеше от пари, след като неговите вече бяха на привършване. Но този път невежеството му му бе изиграло много лоша шега. Той се опита да се представи за нещо, което всъщност не беше, не зададе въпросите, които трябваше да зададе, и се оказа нает, но не за работа в ранчо, а като член на банда, която обираше влакове и отмъкваше говеда. Ранчото близо до Гейлвил им служеше просто за главна квартира.

Двама миньори, които работеха в главната планинска мина и които го видяха да влиза в града заедно с Клантън, веднага го осведомиха за истинското състояние на нещата. Не че той им повярва. Но всеки, когото попита след това, му каза същото. Бандата на Клантън действала в този район от години и вече имала сблъсъци с властите в Тумбстоун. Все още бяха известни под това име, макар че Стария Клантън, основателят на бандата, бе убит преди няколко месеца и сега негов заместник и главатар бе Къдравия Бил Брокъс.

Освен Бил Брокъс и тримата братя Айк, Фин и Били Клантън имаше още неколцина добре познати членове на бандата, които бяха известни размирници в Тумбстоун. Единият бе Джон Ринго, участник във войната в Тексас, преди да се присъедини към бандата, който наскоро бе убил Луис Ханкок в салона на Алън Стрийт. Франк и Том Маклори, за които често се споменаваше, също се числяха към бандата. Както и Били Клейборн, друг млад ловец на хора, който настояваше да го наричат Били Хлапето, след като истинският вече бе мъртъв. Клейборн бе убил трима души ей-така за нищо, а Айк и братята Маклори го бяха измъкнали от затвора в Сан Педро още на следващата нощ, след като го арестуваха за третото убийство.

Младият Били Клантън бе взел участие в така наречената касапница в каньона Гуадалупе, където баща му бе намерил смъртта си. Юинг бе дочул доста неща за това престъпление на семейство Клантън. Бандата нападнала керван с мулета, натоварени със сребърни слитъци, които през юли същата година пресичаха Чирикахуа, и избила деветнадесетте мексиканци, водещи кервана. Старият Клантън умрял няколко седмици по-късно, когато приятелите на зверски избитите мексиканци устроили засада на него и част от бандата му, докато се опитвали да прекарат откраднатото през същите планини. Младият Клантън избягнал смъртта, макар че според докладите участвал в кражбите на говеда, откакто навършил дванадесет години.

И тъкмо с този човек се бе свързал Били Юинг. Още не можеше да го повярва. Не знаеше как ще успее да се измъкне от това положение. Не че не се опита. Каза на младия Клантън, че е променил решението си. Но подмятанията, че е страхливец, както и начинът, по който новият му приятел държеше ръка върху револвера си, го накараха да размисли. След това се опита просто да избягва Клантън. Но утре рано сутринта трябваше да се отправи заедно с него към ранчото. Ако не се появи на уговорената среща, дали Клантън ще тръгне да го търси? Ако се измъкне тази нощ тайно от града, дали цялата проклета банда няма да хукне по петите му?

— Това място е истинско мъртвило, човече. Искаш ли да надникнем в „Алхамбра“ или в бърлогата на Хач?

Били огледа масите, бара и игралната зала, които бяха пълни с миньори, свършили първата си смяна. Мъртвило? Опасяваше се, че „приятелят“ му просто си търси белята, преди да напусне града.

— Още е рано и има доста време до залез-слънце — отвърна Били. — Аз само спрях тук за едно питие, преди да отида да обядвам в ресторанта „Ню Орлийнс“. Искаш ли да дойдеш с мен?

Отправи предложението само от любезност и затова си отдъхна с облекчение, когато чу отговора:

— Не съм гладен, а и ти със сигурност не си голям пияч. А и приказваш много забавно, кат някое източно конте. Не знам как не съм го забелязал по-рано. Откъде рече, че си?

— Не съм ти казал — уклончиво отвърна Били. — Има ли значение?

— Предполагам, че не… Ей, я виж там. — Клантън се изправи, а лявата му ръка погали дръжката на револвера, докато се взираше във високия непознат, който току-що бе влязъл през люлеещите се врати на салона. — Не знам дали е от апачите или от команчите, но от километър мога да подуша индианец и винаги разпознавам един мелез, когато го видя. Може би това място все пак ще живне малко…

— О, по дяволите! — изпъшка Били, дръпна надолу широката периферия на шапката си и се сниши в стола си. — О, по дяволите!

Клантън го изгледа с явно отвращение.

— Познаваш ли го, или просто те е страх от мелезите?

А всички разправяха, че брат му Айк бил най-големият фукльо в околността! На Били окончателно му писна от този Клантън, независимо дали бе убиец или не.

— Не ставай глупак, хлапе — изсъска той на по-младото и по-ниско момче. — Той не е от обикновените мелези, израснали сред белите. Само допреди няколко години този тук е бил истински шайенски воин. А след като е напуснал племето си, главната му задача е била да се научи как да си служи с револвера. Никога не съм виждал по-бърз стрелец от него.

Предупреждението му бе отминато с презрение, тъй като Клантън се смяташе за изключително бърз с оръжието.

— Значи го познаваш. Да не би да търси теб?

Били погледна самодоволно ухиленото лице на хлапето и отново изпъшка:

— Дори не го и споменавай.

— Но той идва право към нас.

Били вдигна глава. Две яркосини очи, по-светли от неговите, го пронизваха с хладния си блясък. Ако можеше да се завре под масата, щеше да го направи.

— Колт — измънка той.

В отговор получи кратко кимване. Колт вече не гледаше към него, а наблюдаваше Клантън, който ставаше от стола си. Преди дори хлапето да се изправи напълно, револверът на Колт бе в ръката му, сочейки му да седне обратно. Момчето се подчини. Сега очите му бяха разширени, а кръвта се бе отдръпнала от лицето му.

Били бавно се изправи, но се отпусна, когато Колт прибра оръжието си. Той все още не бе казал нито дума, а и Били не мислеше, че ще го направи, не и тук. Но по-късно…

Страните на Клантън вече бяха възвърнали цвета си и се зачервиха от гняв, че толкова лесно го бяха победили. Обаче този път не направи опит да помръдне. Въпреки това не остана и мълчалив, особено когато имаше толкова свидетели на позора му, в това число и Бъкскин Франк Лесли, бармана на Ърп. Не бе казана нито дума, но мелезът бе отправил съвсем явно послание още когато влезе в заведението.

— Не си длъжен да отиваш с него, Юинг, каквото и да си направил. Вече не си сам. Когат кажа на братята си…

— Забрави, хлапе — въздъхна по-скоро с облекчение Били. Чак сега осъзна, че появата на Колт ще го измъкне от затруднението му. Дори се усмихна на новия си приятел. — Трябва да отида с него.

— Как не, дяв…

— О, не се съмнявам, че ще си получа заслуженото — прекъсна го Били и усмивката му се разшири, преди да добави: — Разбираш ли, той ми е брат.