Джоана Линдзи
Див и влюбен (34)

Глава 34

Джоселин видя шестима от хората си да се тълпят в коридора пред една отворена врата. Младата разбута мъжете и влезе вътре. Там бяха Ейнджъл, Били и Алонсо. Колт седеше на един стол с разкопчана риза, а кръвта се стичаше изпод кърпата, притисната към ръката му.

При вида на кръвта сърцето й подскочи и учестено заби, но постепенно се успокои. Той бе седнал и говореше. Не приличаше на тежко ранен.

Погледите на мъжете в стаята се обърнаха към нея. За Колт обаче те не съществуваха. Той виждаше само Джоселин. Беше облечена в бял пеньоар, който прилепваше по мокрото й тяло и очертаваше всичките му извивки. Мокри кичури се спускаха по гърдите й. По кожата на шията й, по лицето и босите й крака блестяха водни капки.

Той едва не стана, за да протегне ръка към нея — толкова силен бе ефектът, който появата й оказваше върху него. Сякаш юмрук се бе забил в стомаха му. Изведнъж се чу предупредително изкашляне и той осъзна, че не са сами, че не може да я докосне, не може да попие с устни водните капки по тялото й, нещо, за което копнееше. Не можеше дори да я доближи.

Младата жена също бе осъзнала, че не са сами, че е нарушила благоприличието и е почти гола в една стая с толкова мъже. Колт внезапно изпита желание да ги убие, задето я бяха видели в това одеяние.

За свой късмет Джоселин първа се опомни, защото той вече възнамеряваше да я метне през рамо и да я отнесе в стаята й, засрамвайки я пред всички. Ако знаеше за намерението му, може би нямаше да може да преодолее смущението си.

Но дръзкото държание си имаше своите предимства.

Младата херцогиня се престори, че няма нищо необичайно в това да се появява в такъв вид пред хората си, макар че те никога досега не я бяха виждали облечена неглиже. Трябваше да обясни присъствието си в тази стая. Разбира се, щеше да бъде по-разбираемо, ако Колт бе тежко ранен.

— Повикахте ли лекар? — Тя не забеляза кой й даде отрицателен отговор. — В такъв случай, Роби, ще бъдеш ли така любезен да доведеш някой…

— Не се нуждая от лекар — прекъсна я Колт.

— Може би, но няма да ти навреди…

— Аз не желая лекар… госпожо. Това, което искам, е да бъда оставен сам.

Изрече го тихо, но в тона му се усещаше едва сдържан гняв и всички побързаха да напуснат стаята. Остана само Ейнджъл, който бе седнал в края на леглото, облегнат на една от четирите колони, и Били, който отиде да изстиска кърпата, с която Колт почистваше раната си… Джоселин продължаваше да стои в средата на стаята.

Колт реши да не й обръща внимание, надявайки се, че тя ще схване намека му и ще си тръгне.

— Побързай, хлапе, преди да ми е изтекла кръвта.

Това бе най-лошото нещо, което можеше да каже. Джоселин тъкмо се канеше да се обърне и да си излезе. По-късно щеше да разбере как е бил застрелян. Всъщност изобщо не биваше да идва в стаята му.

— Нуждаеш се от лекар! — извика тя.

— Не, по дяволите, не се нуждая! — озъби й се той, твърде късно осъзнал грешката си. — Това е само… какво, по дяволите, правиш?

Тя вече се бе озовала до него и протягаше ръка към мократа кърпа.

— Искам сама да се уверя…

— Остави ме на спокойствие, херцогиньо — тросна й се младият мъж. — Това е просто драскотина.

— Ей, Колт, откога си станал толкова проклет мърморко? — обади се Ейнджъл и стана от леглото. — Щом има желание, нека се погрижи за раната ти. Всеизвестен факт е, че жените пипат много по-нежно.

— Спомням си как крещя, когато Джеси ти извади онзи куршум.

— Твоята сестра е изключение — ухили се Ейнджъл. — Хайде, ела, Били. Брат ти е в добри ръце.

— Били, върни се веднага! — извика той, когато младежът се запъти след Ейнджъл към вратата.

— Но Ейнджъл е прав, Колт. Лейди Джоселин може да те превърже много по-добре от мен.

Колт не се нуждаеше от Били като от медицинска сестра, а по-скоро като закрилник, който щеше да го пази от самия него. Нима момчето не разбираше? Очевидно не, защото вратата се затвори зад тях. С херцогинята останаха сами.

— Мислех, че преди няколко седмици те предупредих съвсем ясно — тихо рече Колт, като много внимаваше да не поглежда към нея. — Забрави ли?

— Не, но сега е различно, не си ли съгласен?

— Това е само една драскотина, херцогиньо…

— Въпреки това се нуждае от внимание. А след като брат ти и приятелят ти те изоставиха, защо не ми позволиш да се погрижа за раната ти и да престанеш да бъдеш „проклет мърморко“?

Устните му едва забележимо се извиха. Можеше лесно да я постави на мястото й заради арогантността й, но се възхищаваше на упоритостта и решителността й. Освен това установи, че ако успее да не гледа към нея, може дори да понесе близостта й… поне за известно време. С раздразнение откри, че му доставя удоволствие тя да се суети около него. Разбира се, това правеха всички жени, когато някой мъж бе ранен, но все пак тя не беше длъжна да го прави. Имаше достатъчно прислужници, на които би могла да заповяда да се погрижат за него. Тогава защо не бе постъпила така? И защо изглеждаше почти като обезумяла, когато връхлетя в стаята?

— Какво ти казаха, че си прекъснала банята си и дори не си се изсушила?

Джоселин се изчерви до корените на косата си.

— Не биваше да го забелязваш.

— По дяволите, кой не би го видял? — изръмжа той. — Оох! — извика, когато тя без предупреждение сложи върху ръката му влажната кърпа. Щеше да каже на Ейнджъл, че има още едно изключение от неговата теория за нежното женско докосване.

— Кой каза, че те е научил на английски?

— Сестра ми — сприхаво отвърна той.

— В такъв случай има много какво да се желае от нейния английски.

— Аз добавих и някоя и друга дума по свой избор.

— Радвам се да го чуя. Обаче някой би трябвало да те научи как да ги използваш правилно, особено в присъствието на една лейди.

— Ти не отговори на въпроса ми… лейди.

— Казаха ми, че си застрелян.

— Изплашила си се, че ще изгубиш водача си?

— Нещо такова — сухо отвърна младата жена.

Колт се намръщи и се отпусна на стола си.

— Не можеш ли да побързаш с тази рана?

— Доста зле изглежда за една драскотина. — Куршумът бе разкъсал плътта и мускула. Джоселин не разбираше как той не стене от болки. — Не е зле да се направят няколко шева и след като зарасне, няма да остане белег.

Тази жена да не се шегуваше?

— Един мъж не се притеснява от някой и друг белег.

— Забелязах.

Той й хвърли остър поглед, но тя гледаше към белезите на гърдите му. Не можеше да види гърба му.

— Няма ли да ме попиташ?

— Струва ми се, че вече знам — отвърна херцогинята, насочвайки отново вниманието си към ръката му. — Нарича се Танц на слънцето, нали?

Колт не можа да прикрие изненадата си.

— Откъде чу за това?

— От Майлс. Той предположи, че може би имаш подобни белези. Аз не му повярвах, разбира се. Звучеше толкова варварско, начина, който той описа… онези дървени шишове, които забивали в гърдите на мъжа, а после го провесвали на едно дърво, завързан с въжета, прекарани през шишовете. Висял така, докато кожата се разкъса и мъжът падне. Наистина ли се прави по този начин?

— Приблизително.

— Но защо ще вършиш нещо толкова ужасно и ще се изтезаваш?

— Аз съм само един тъп индианец, забрави ли? Ние всички сме такива.

Очите й срещнаха неговите за пръв път, откакто се бе заела с почистването на раната му.

— Струва ми се, че те помолих да не го правиш — тихо рече Джоселин. — Попитах те, защото искам да разбера нещо за една култура, която ми е непозната. Ала изглежда нямаш желание да ми обясниш, затова забрави въпроса ми.

— Това е религиозна церемония — рече той след кратко мълчание и отново извърна поглед. — Една церемония, която е символ на обновлението и молитва за благословия. — Не всички воини взимат участие в нея, но тези, които са я преживели, се гордеят с белезите си, защото те са гаранция за милостта на боговете.

— Религиозна церемония — замислено повтори младата жена. — Трябваше да се досетя, че е нещо подобно. — Изпитваше толкова силно желание да докосне белезите му, че пръстите й трепереха. — Сигурно е било ужасно болезнено. А струваше ли си… за теб? Изпита ли усещането, че си получил благословията на боговете?

— Само за много кратко.

— Съжалявам.

Той отново я погледна с изненада.

— Защо?

— След като някой е изтърпял такава болка, за да получи благословията на боговете, би било естествено да очаква, че тя ще трае дълго, нали? В противен случай за какво ще го прави?

— Не съм мислил за това.

Джоселин можеше да се закълне, че той намира нейната гледна точка за много забавна. Не се усмихна, но тя разбираше, когато някой й се присмива. Реши да не му обръща внимание. Все пак човекът бе ранен.

— Е, няма значение. Защо не ми кажеш как се случи това? — посочи към раната на ръката му.

— Проявих небрежност — студено отвърна той.

Когато не обясни по-подробно, Джоселин се ядоса и реши да се престори, че не го е разбрала.

— Сам си се застрелял? Колко непохватно от твоя страна.

Той я изгледа свирепо.

— Изстрелът дойде от една тъмна алея. Когато стигнах до края й, негодникът вече се бе метнал на коня си и напускаше града.

— Значи не знаеш кой е бил?

— Не видях лицето му, но познах коня му. Помня конете по-добре от хората. Този принадлежеше на хлапето, което беше заедно с Ейнджъл, когато те отведоха при англичанина. Ейнджъл каза, че се казвал Пийт Сондърс.

— Но аз мислех, че сме се изплъзнали!

— Те очевидно са решили да не те изпускат отново, херцогиньо. Знаели са накъде сме се насочили. Освен това твоите фургони и карети забавят придвижването ти дори и да не лагеруваме на открито. За тях е било лесно да ни заобиколят и да пристигнат тук преди нас.

— В такъв случай какъв е смисълът да бързаме?

— Планът на Ейнджъл можеше да ги заблуди и те да тръгнат да те търсят в планините. Обаче са имали късмет и са видели къде е направил завой, за да се върне обратно.

— И какво ще правя сега? — попита Джоселин, стягайки малко по-силно превръзката на ръката му. — Предполагам, че те ще наблюдават железницата, ще наблюдават… чакай малко. Защо са стреляли по теб?

— Поради обичайната причина — сухо отвърна Колт. — За да ме убият.

— Лонгноуз никога досега не е наранил някой от хората ми. Защо ще го прави? Сигурно е било грешка.

В объркването си тя започна да крачи напред-назад пред него. Колт с огромно усилие на волята се опитваше да не гледа към пеньоара й, който заплашваше да се разтвори при всяка нейна крачка.

— Не е било грешка, херцогиньо. Какво щеше да правиш, ако останеш без водач?

— Ще наема друг… — Не довърши мисълта си. Очите й заблестяха гневно. — Но аз ги видях всичките. Как могат да си помислят…

— Нямаше да е мъж, когото можеш да познаеш. Твоят Лонгноуз щеше да намери друг и може би вече го е намерил. Нима Ейнджъл не ти каза, че точно това е бил първоначалният им план, преди да се срещнат с Драйдън?

— Твоят Ейнджъл мълчеше като сфинкс. Разбира се, че не ми е казал нищо. Но ако ти е казал… защо не си тръгна? — Получи толкова възмутен поглед, че с усилие потисна усмивката си. — О, добре, не си от мъжете, които бягат. — Вече наистина се чувстваше по-добре. — Разбираш ли, аз бях права за това колко много се нуждая от теб. Ако нещо ти се случи, аз не бих могла да те заменя с друг. Не бих могла да съм сигурна, че не е от хората на Лонгноуз.

Колт чу само думите „нуждая се от теб“. Ако не я накараше веднага да напусне стаята, тя нямаше изобщо да си тръгне.

— Добре, херцогиньо, в момента имаш много малко възможности. За железницата и дума не може да става. Както сама каза, те ще я наблюдават, както и всичките ти возила. Ако разделиш хората си — една част да тръгнат след англичанина, а другата да остане да те защитава — само ще го улесниш.

Джоселин се намръщи.

— Знам, че ми каза, че не се наемаш да го преследваш и да го заловиш, но какво ще кажеш за Ейнджъл? Мислиш ли, че подобна работа би го заинтересувала?

Колт поклати глава.

— Той има работа в Тексас и вече изгуби доста време. Потегля утре сутринта.

— В такъв случай какво да правя?

— Или ще се скриеш някъде, докато врагът ти събере достатъчно хора, за да те нападне, или…

Не довърши и тя разбра, че каквото и да беше това „или“, той или бе променил намерението си, или още не бе сигурен. Беше твърде нетърпелива да го узнае.

— Или?

Мъжът я изгледа дълго и преценяващо, сетне сви рамене.

— Можеш да продължиш сама.

За миг Джоселин си помисли, че се шегува. Не можеше да бъде другояче. Обаче усети, че безгрижието му бе само привидно, тъкмо обратното — той бе напрегнат и дори изпълнен с очакване.

— Без никаква защита?

— С мен. Аз мога да те заведа до Уайоминг, но ако сме само аз и ти, както и конете. При това ще трябва да яздим почти без почивка. Твоите хора ще ни следват с по-бавно темпо.

— Само ти и аз… — неуверено започна тя, обмисляйки възможностите. — Нали ти ме предупреди да стоя по-далеч от теб — напомни му. — Защо сега ми предлагаш…

— Не ме разбирай погрешно, херцогиньо — прекъсна я Колт с нисък хипнотизиращ глас. — Аз ти обещавам, че ще стигнеш безопасно до Уайоминг. Други обещания не съм направил. Разбираш ли какво ти казвам?

Тя кимна отсечено. Лицето й се покри с червенина и тя почти се затича към вратата.

— Аз… аз ще трябва да помисля… — Спря с ръка върху дръжката и се извърна към него. — Кога искаш да тръгнем?

— Тази нощ… когато никой няма да го очаква.

Джоселин отново кимна, но този път не се извърна, за да го погледне.

— Много скоро ще ти съобщя решението си.