Джоана Линдзи
Див и влюбен (30)

Глава 30

— А кой те пита?

Пийт Сондърс стрелна с поглед непознатия. Беше доста странен кучи син. Като се почне с името му — Ейнджъл, просто Ейнджъл. Навярно това бе фамилията му. Кой човек доброволно би си избрал подобно име? О, изглеждаше доста спретнат. Всяка сутрин се бръснеше, косата му бе късо подстригана и грижливо вчесана; почистваше сам дрехите си, когато нямаше възможност да ги изпере. Освен това трудно се общуваше с него, също както с шефа им.

Ала на пръв поглед човек не забелязваше подобни неща. Първото, което се набиваше на очи, бе белегът, който започваше от брадичката и стигаше до ухото му, минавайки през цялата челюст — сякаш някой се бе опитал да му пререже гърлото, но бе сгрешил с няколко сантиметра. След това се виждаха очите му, черни като греха, студени и безмилостни — очи на хищник. Никой не можеше да гледа в тях достатъчно дълго и да не започне да се пита дали не е дошъл краят на дните му.

Той не беше много висок, но това бе още едно нещо, което не се забелязваше, поне не веднага. Винаги бе облечен в дълга лъскава мушама. Носеше големи сребърни шпори, които сякаш предупреждаваха, че той приближава, и се впиваха силно в хълбоците на коня му, когато бързаше. Ала този мъж рядко бързаше. Движенията му бяха бавни и плавни, а търпението му изглеждаше безкрайно. Човек не знаеше за какво мисли, защото през по-голямата част от времето беше обезпокоително тих и никога не се усмихваше. Дори студеният англичанин със змийските очи понякога извиваше устните в някакво подобие на усмивка, но не и този Ейнджъл.

Беше се присъединил към групата им в Бенсън заедно с други двама членове на бандата на Клантън, които не желаеха да се замесват във враждата с братята Ърп, особено след престрелката в Тумбстоун и слуховете за предстоящо отмъщение. Дуейн бе отишъл в Бенсън, за да наеме някой следотърсач, след като някъде между Тумбстоун и Тусон изгубиха следите на херцогинята. Отначало всички бяха препуснали към Тусон, преди да разберат, че някъде по пътя са били измамени. Пропиляха четири дни и шефът беше побеснял дотолкова, че събори Пийт от коня му, сякаш той бе виновен за всичко.

Пийт не бе забравил случилото се… Е, и как би могъл? Натъртеният задник още го болеше, а сцепената му горна устна съвсем наскоро бе заздравяла и мястото още бе чувствително. Тогава почти бе решил да се раздели с бандата, но Дуейн бе убедил всички, че виновен за заблудата им е онзи хитър мелез, който херцогинята бе наела. Пийт искаше да си отмъсти на копелето, което бе причина да се изложи пред останалите. Смяташе, че единственият начин да го открие, бе да остане с хората на англичанина поне още малко. Ала както вървяха нещата, особено с новия план на шефа — който засега не включваше отстраняването на мелеза и изискваше дяволски голямо търпение — нямаше изгледи, че ще постигне целта си.

Търпението и отмъщението не вървяха ръка за ръка, поне не за него. Досега на два пъти можеше да застреля мелеза, но и двата пъти го предупредиха да не стреля. Първо искаха да опитат новия план, макар че Пийт си имаше особено мнение за него и смяташе, че ще се провали с гръм и трясък.

Едно отмъщение не си заслужаваше цялото това разтакаване и досада. Вече съжаляваше, че не си тръгна, когато имаше възможност. Сега бяха в Ню Мексико, където не познаваше жива душа, а до Аризона го очакваше дълга и 1 самотна езда. А и Ейнджъл, с когото имаше нещастието да язди днес, ставаше саркастичен. Сякаш и той също губеше търпение и Пийт вече започваше да се опасява, че до залез-слънце може да се превърне в храна за лешоядите.

— Спри, Сондърс — внезапно заповяда Ейнджъл.

Пийт усети как сърцето му подскочи, особено като се имаше предвид какви мисли току-що бяха минали през главата му. Но когато проследи погледа на Ейнджъл, разбра нареждането му — в далечината се виждаха две точки, около които се издигаше облак прах.

— Не мога да повярвам! — възкликна той. — Мислиш ли, че този път най-сетне е успял?

Ейнджъл не си даде труда да отговори, а Пийт не искаше да насилва късмета си; скоро щяха да разберат. Последва по-възрастния мъж към храстите с градински чай, които служеха за идеално прикритие — никой нямаше да ги забележи, преди да решат да се покажат.

Според уговорката трябваше да чакат с парите през деня или през нощта на около половин километър източно от главния път и на пет километра отзад. Това разстояние бе необходимо, за да се изключи възможността да бъдат забелязани от някого, който може да мине — като например онзи мелез, който всеки ден обикаляше околността, за да разузнава. Шефът и останалите бяха още по-назад, така че когато спираха да пренощуват, между двете групи имаше поне един ден разстояние.

Всеки ден двама от тях препускаха напред за определената среща. И всеки ден се връщаха с празни ръце. Единствената причина, поради която англичанинът не се отказа от плана още след първите две седмици, беше, че се наслаждаваше на идеята онази жена да му бъде доставена право в ръцете и лично да й види сметката. Идеята да се отърве от мелеза, за да може някой от хората му да заеме неговото място при херцогинята, не го привличаше особено. В този случай едва ли щеше има възможност да се отвлече жената и изпратеният от него човек трябваше да се опита да я убие в лагера й.

След като десет минути усилено се взира в далечината, Пийт най-сетне реши, че развяващата се дреха на един от ездачите не са краища на дълго палто, а зелените поли на женска рокля.

— Това наистина е тя, нали?

Всъщност не очакваше потвърждение от Ейнджъл. Заговори на глас от изненада. Наистина бе уверен, че само си губят времето.

Но Ейнджъл му отговори:

— Да, онази с червената коса под смешната шапка.

Пийт напрегнато се вгледа.

— Господи, това се казва зрение. Не виждам никаква шапка, да не говорим за коса. — Но не след дълго щеше да ги види.

Джоселин вече бе започнала да се чуди каква е тази малка разходка, която все повече и повече я отдалечаваше от хората й. Двамата с Майлс вече бяха изминали няколко километра, но все още нямаше и следа от поляна, долина или някаква друга живописна местност, която да си заслужава да се види. С доста голямо закъснение й хрумна, че той може да има някакъв друг мотив, за да я примами толкова далеч — като например да я задържи, с цел да получи откуп. В крайна сметка тя бе осуетила плановете му да си присвои богатството й. Може би сега смяташе да го постигне по друг начин? А тя го бе улеснила с глупавото си чувство за вина.

Обаче, след като това съмнение се прокрадна в мислите й, й хрумна и друга вероятност. Ами ако той не й бе повярвал, че ако се омъжи, ще загуби богатството си? Беше ли способен да я отвлече, за да я принуди да се омъжи за него? Младата жена потрепери. Не искаше да мисли по какъв начин смята да го постигне. Насилието можеше да бъде в различни форми и нито една от тях не бе приятна.

Именно тази последна мисъл я накара да дръпне юздата на сър Джордж, за да го накара да спре. Майлс също спря до нея.

— Нещо не е ли наред?

Невинният въпрос и загриженото изражение на лицето му я накараха да се почувства глупаво, но не чак толкова, че да продължи.

— Просто внезапно ме заболя глава. Страхувам се, че няма да мога да видя тази живописна поляна.

— Но вече сме съвсем близо — възрази той.

Явното нетърпение в тона му я раздразни и тя язвително повдигна вежди.

— Наистина ли? Всичко, което виждам пред нас, е… — Двама мъже излязоха иззад храстите, които се намираха около метър пред тях. — Твои приятели ли са?

Докато го казваше, се протегна към пушката си. Ръката на Майлс се стрелна и притисна с всичка сила пръстите й върху дървения приклад. Тя го изгледа свирепо, но видя, че е извадил револвера си и го е насочил към гърдите й.

— Не прави глупости, херцогиньо — предупреди я той, измъкна пушката от калъфа й и я захвърли.

— Имаш предвид повече от тези, които вече направих? — вбесено изсъска тя.

Двамата мъже се приближаваха към тях. Ако Майлс не бе насочил револвера си към нея, тя щеше да пришпори сър Джордж. Но Джоселин знаеше кога е победена. И като си помислеше, че тази вероятност нито веднъж не й бе дошла наум! Но как е могъл и Майлс да е замесен? Беше наистина невероятно, че Лонгноуз се е добрал до него. Кога? Как? Въпреки това нито за миг не се усъмни кои са онези мъже, както и че Майлс я бе довел право при тях.

— Ти наистина не ми остави избор с неочакваните си откровения, херцогиньо — изрече тихо той. — Предпочитах да имам всичко, но ще се задоволя и с петте хиляди долара, които ми бяха обещани.

— Нима очакваш, че ще те съжалявам, задето трябва да се задоволиш с толкова малко? Мили Боже, какъв мерзавец си!

Лицето му стана пурпурно.

— Могат да правят каквото си пожелаят с теб!

Беше още по-унизително, че този негодник нямаше представа за какво му плащат, но Джоселин не смяташе, че би имало някакво значение дори и да знаеше. Разбираше го, но бе прекалено вбесена от алчността му и от своята глупост, за да мисли за това точно в този момент. Освен това беше почти сигурна, че няма да я убият веднага. Без съмнение тези мъже щяха да я предадат на Лонгноуз, който с удоволствие щеше да присъства на екзекуцията й. В крайна сметка той се бе потрудил доста за това и заслужаваше лично да се увери в смъртта й.

— Значи те могат да правят каквото пожелаят с мен, така ли? А как ще обясниш отсъствието ми на охраната ми? Може би ще кажеш, че просто си ме изгубил, или ще измислиш някой ужасен инцидент?

— Едно падане в реката ще свърши работа — навъсено отвърна той.

— А, колко удобно. Обаче трябва да се постараеш представлението ти да е по-добро от това през последните седмици. Ако поне един от хората ми се усъмни в историята ти, двамата със сестра си няма да успеете да се измъкнете с мръсните си пари.

Устните му внезапно се разтеглиха в самодоволна усмивка.

— Ти повярва, че Мора е моя сестра, нали? Тя всъщност ми е любовница.

Тази информация я порази, но тя бързо се съвзе.

— Много умно, господин Драйдън, но само тази част от измамата ви беше убедителна.

— Глупости! — сопна се той. — Ти повярва на всичко!

— Също както и ти? — Сега бе неин ред да се усмихне. — Не ми се иска да те разочаровам, жалко същество такова, но днес те излъгах. Да не би наистина да си въобразяваш, че бих се омъжила за някой толкова прозрачен като теб?

Лицето му пребледня, когато разбра смисъла на думите й. Доволна, че го е засегнала, Джоселин насочи вниманието си към двамата мъже, които се бяха приближили и чуха и разбраха какво каза. Не я бе грижа. Драйдън не заслужаваше да се измъкне с мисълта, че е успял с жалкото си представление. Сега вече знаеше, че сам си е виновен за провала си да я спечели.

— Чу ли това, Ейнджъл? — обърна се по-младият от двамата мъже към партньора си. — Той ни е карал да чакаме през цялото това време, защото я е ухажвал. Ако ме питаш, този негодник не заслужава да получи парите.

— И кой те пита? — на свой ред отвърна по-тъмният и по-опасно изглеждащият от двамата. — Не съм и мислил да хабя пари за него.

Преди останалите да разберат за какво намеква, мъжът спокойно извади своя колт и застреля Майлс Драйдън точно между очите. Сетне също така спокойно прибра оръжието си.

Джоселин осъзна, че вече няма насочен револвер срещу нея, но бе толкова шокирана от неочаквания обрат, че не можа да реагира. Само един поглед към Майлс бе достатъчен, за да я увери, че е мъртъв.

Не видя как той бавно се плъзна от седлото и тупна на земята. Погледът й бе насочен към неговия убиец, чието лице не изразяваше никакви чувства. Не забеляза, че партньорът му бе не по-малко потресен от нея, нито че зеленото кадифе на роклята й бе опръскано с кръв. Само стоеше и се взираше безмълвно в този мъж. Знаеше, че е оставена на милостта му, както и че той не притежава такава. Може би в крайна сметка наистина бе Лонгноуз.