Джоана Линдзи
Див и влюбен (22)

Глава 22

Стаята не беше празна. Вътре имаше двама мъже, които тършуваха из сандъците на херцогинята. Роклите и вещите й бяха разхвърлени по пода. Единият бе намерил касетката с бижутата и с малък нож се опитваше да отвори ключалката, а другият бе коленичил и бе заврял глава в най-големия сандък. Нито един от мъжете не чу Колт, който безшумно се промъкна през отворения прозорец. Единствената им грижа бе вратата и един или два пъти хвърлиха неспокойни погледи натам, преди той да ги приближи.

Всичко свърши за няколко секунди. Тежкият капак на сандъка се стовари върху главата на единия, който тъкмо се изправяше, стиснал нещо в ръце. Кракът на Колт се заби в челюстта на другия, но това се оказа грешка. Кракът му запулсира болезнено и той цветисто изруга, ядосан, че не бе използвал ножа си, който стискаше в ръка. Ала вече нямаше нужда от него, тъй като и двамата мъже бяха обезвредени.

Колт докуцука до леглото, за да огледа крака си, но щом се отпусна на него, го лъхна уханието на Джоселин и той скочи като попарен. В този миг бе толкова побеснял, че бе готов да прережа гърлата и на двамата мъже, ала разумът му надделя. Не беше тяхна вината, че прекара половината нощ, притаен в сенките на отсрещната страна на улицата, отпивайки от бутилката с долнокачествено уиски, докато гледаше в прозореца й като някой влюбен глупак. Представяше си какво би могло да се случи, ако се възползва от този отворен прозорец.

Струваше му истинска битка със съвестта, за да не прекоси улицата. И когато накрая съвестта му победи, той отново се оказа в нейната спалня, изгарян от мисълта, че тя го чака долу под прозореца.

Надяваше се, че тя няма да е там. Може би беше отишла да потърси останалите мъже от охраната си, за да ги осведоми какво се бе случило. Но когато се върна на покрива, установи, че тя се бе подчинила на заповедта му и го чакаше там. Успя да се овладее, макар че гневът все още да бушуваше в гърдите му.

— Сега можеш да влезеш вътре, херцогиньо.

Гласът му звучеше почти любезно. Тя не разбра какво усилие му струваше това привидно спокойствие.

— Искаш да кажеш, че в стаята няма никого?

— Не съм го казал. Имаше двама посетители, но вече не са опасни. Ще те посрещна в коридора.

— Не, почакай! — отчаяно прошепна тя. — Не мога да мина през фоайето. Ами ако някой ме види в това облекло?

Колт се втренчи в нея, доволен, че гъстите сенки не му позволяват да я различи по-ясно. Значи тя се срамуваше да не би някой да я види по пеньоар? Би трябвало да се притеснява много повече, че той ще я види, отколкото някой сънен служител на рецепцията.

— Обичаш да си играеш с огъня, нали?

Тя не го разбра.

— Разстоянието не е чак толкова голямо. Не можеш ли просто да се наведеш и да ме издърпаш горе?

Той нищо не каза. Втренчена тревожно в ръба на покрива, младата жена се чудеше какъв е проблемът и вече започваше да се пита дали изобщо е чул въпроса й. Не го караше да прави нищо необичайно. Вече веднъж я бе повдигнал, за да я измъкне от каретата, и това не го бе затруднило особено.

Джоселин имаше късмет, че никой не се появи и не я видя да стои и да чака в края на терасата. На Колт му бяха нужни само няколко минути, за да „обезвреди“ неканените й посетители. Херцогинята потръпна при мисълта какво може да означават думите му, но не можеше да чака до безкрайност отвън. Колкото повече навлизаха в северните територии на страната, толкова по-голяма ставаше разликата в температурите през деня и през нощта. Тази нощ бе направо студена, или поне така се струваше на Джоселин, облечена само с тънката си нощница и пеньоара. В мига, в който страхът й напълно изчезна, й стана студено.

— Колт?

Този път не си даде труда да шепне. Ако се бе върнал вътре, за да я чака в коридора, щеше да му се разсърди, независимо от това, че той току-що… какво? Отново бе спасил живота й? Всъщност не знаеше какво точно бе направил и нямаше да узнае, докато…

Подскочи, когато ръката му внезапно се появи пред очите й. Сега не бе време да го упреква, задето я бе накарал да чака толкова дълго, докато реши дали да й подаде ръка или не. Всъщност не би могла да си позволи да го упреква в каквото и да било. Не искаше да му даде повод да си тръгне. Освен това вече много добре знаеше, че Колт не е способен на джентълменски обноски и нежност. Едва ли можеше да очаква да промени навиците си само защото тя трепери на студа и не желае да се показва в този вид във фоайето на хотела.

Подаде му револвера, който той бързо прибра в кобура, преди отново да й протегне ръка.

Подскочи и пръстите й се сключиха с неговите. Но краката й се разлюляха във въздуха и ръката й започна да се изплъзва от неговата. Понечи да извика, уплашена, че може да падне, когато усети, че той я дърпа нагоре и обхваща китката й с другата си ръка.

Джоселин увисна на едната си ръка. Остра болка прониза рамото й, но толкова бързо се озова на покрива, че нямаше време дори да изпъшка. При създалите се обстоятелства не изпитваше голямо желание да благодари на така наречения си спасител, особено когато рязко дръпване я изправи на крака.

Рязкото му: „Идвай, по дяволите!“ я накара да стисне зъби и да го последва към прозореца на спалнята.

Тук възникна още едно затруднение. Вдигна ръце, но те стигнаха само до перваза на прозореца, а Джоселин усещаше, че с изтръпналите си ръце няма да може да се прехвърли през него.

Не искаше да се моли, но нямаше друг избор.

— Може ли да ми помогнеш и още веднъж малко да ме повдигнеш?

Той вече бе възбуден само от близостта й, а какво щеше да стане, ако я докоснеше? Щом усетеше тялото й, нищо не можеше да го спре, за да я обладае. Не можеше и да си позволи да се наведе толкова близо до нея, че да може тя да стъпи на ръцете му.

— Няма да стане, херцогиньо — отвърна остро той. Думите му накараха Джоселин да изгуби самообладание.

— Е, много съжалявам, но аз просто не мога да го направя сама. Ръцете ме болят и вече замръзвам. Уморена съм… да не си мислиш, че съм скочила от прозореца върху покрива, за да се позабавлявам?

— Вече е среднощ, жено. Кой, по дяволите, смяташ, че ще е буден по това време?

— Ти беше — хладно отвърна тя. — Също и онези господа, които нахлуха в спалнята ми. И кой може да е сигурен, че в коридора не ги чакат техни съучастници?

В думите й имаше логика, но той твърдо бе решен, че ръцете му няма да докоснат изкусителното й задниче.

— Добре, ела по-близо — процеди той и прескочи през прозореца.

Искаше да избегне точно това — да се озове отново в стаята й, да бъде там сам с… нея. Смяташе, че на този свят няма нищо, на което да не може да издържи — болка, мъчение, изкушение, докато не я срещна. Господи, дори онзи садист Рамзи не бе успял да го пречупи! Но тази червенокоса англичанка щеше да го стори, при това без изобщо да полага и най-малко усилие. А дори не можеше да я обвини за това. Не, знаеше точно кой бе виновникът — необузданата му страст, която го изгаряше и го влудяваше.

Желанието се подиграваше със самообладанието му, унищожавайки гордостта и самоуважението му. Винаги бе успявал да контролира сексуалността си, но сега се чувстваше безпомощен. Знаеше единствено, че желае тази жена така, както никога досега не бе пожелавал нищо. Всеки път, когато я видеше, това желание нарастваше. Беше толкова силно, че можеше да накара всеки мъж да си пререже гърлото.

Изпълнен с отвращение към самия себе си, той сграбчи ръцете й и я дръпна грубо през перваза на прозореца достатъчно навътре, за да може сама да се изкатери по-нататък и да влезе вътре. После се завъртя и се насочи към вратата, за да излезе от стаята, преди тя да се озове в нея.

— Колт! — извика жената.

Той не спря.

— Ако те докосна още веднъж, херцогиньо, дяволски ще съжаляваш за това.

— Само защото вече ти позволих да го направиш, не означава, че… О, няма значение!

Джоселин се наведе и след миг се озова в стаята, паднала по корем. Бързо скочи на крака. Мисълта, че той бе свидетел на унижението й, още повече разпали гнева й.

— Ти си най-невъзпитаният и най-грубият… Мили Боже! — възкликна тя, когато видя разрухата в стаята. — Какво, по дяволите, е станало тук? Да не би да са мислели, че съм се скрила в някой от сандъците?

Думите й го спряха. Отнасяше се до нещо, което тя имаше правото да знае. Освен това вече се намираше до вратата и на сравнително добро разстояние от нея. Бъркотията, в която тя се взираше, привлече и неговото внимание, сякаш досега не я бе забелязал.

— Те не са търсели теб, херцогиньо.

— Разбира се, че са търсели мен. Лонгноуз е единственият човек, който…

— Не и този път. Твоят Лонгноуз още не е открил следите ни. Ще знам, когато го направи.

Не се съмняваше в думите му.

— Тогава кои са те?

— Крадци, вероятно са местни момчета. Сигурно пазачът пред вратата ти ги е примамил. Когато някой не само заключва стаята си, но и поставя охрана пред вратата й, означава, че вътре има нещо много ценно.

Тя извърна поглед към него.

— Роби? Дали той… е…

Не можа да довърши. Страхуваше се, че причината, поради която Колт не искаше да я погледне, е фактът, че огромният шотландец е мъртъв. Но той я увери в противното, макар че не я погледна. Наведе се, за да вдигне някакво парче коприна, и се взря в малката синя панделка, сякаш бе най-удивителното нещо, което някога бе виждал.

— Твоят човек е ударен отзад. На сутринта ще го мъчи ужасно главоболие, което ще му напомни за нехайството му. Предполагам, че единият от крадците е отвлякъл вниманието му, докато другият го е халосал здравата. Тази стратегия е много успешна срещу сам човек.

— А какво стана с бандитите?

— Искаш кървави подробности?

— Колт!

— Те си получиха заслуженото. Но се наложи да разрежа една от фустите ти, за да ги завържа, преди да ги изхвърля в коридора да правят компания на твоя Роби. Не смятах, че ще имаш нещо против. Едва ли ще се свестят до сутринта, но някой от хората ти трябва да замести Роби и да ги държи под око, докато дойдат на себе си и бъдат отведени при шерифа. — Замълча, после добави: — Би трябвало да имаш по-надеждна охрана.

Обикновено имаше, но тази вечер обстоятелствата бяха по-различни — очакваше посетител, за когото вече не искаше и да знае. Беше се съгласила Роби да остане на пост пред вратата й, защото според Ванеса на него можеше да се разчита да държи устата си затворена. Но когато обстоятелствата се промениха, те не се сетиха да засилят охраната.

Изведнъж осъзна, че планът й беше на път да се осъществи. Колт беше тук, в стаята й. Двамата бяха сами. Господи, тя все още бе облечена според плана, но вече не чувстваше вина, че се опитва да го съблазни. Каквото и да се случеше…

Обаче Джоселин бързо осъзна, че нищо няма да се случи. Откакто двамата се озоваха в полутъмната стая, Колт нито веднъж не бе погледнал към нея. Усещаше, че няма и да го направи. Едва не се засмя на глас. Ако направеше нещо, което да го накара да я погледне, това щеше да бъде равносилно на съзнателен опит да го съблазни. Нямаше как, трябваше да се примири с действителността. Явно тази вечер просто не беше писано да бъде „съдбовната нощ“.

— Твоя е вината, че пред вратата имаше само един пазач, Колт. — Двусмислието на думите я накара да се усмихне, макар че той не подозираше нищо. Ала в следващия миг го видя как настръхна при отправеното обвинение и побърза да добави: — Искам да кажа косвено. Откакто се присъедини към нас, аз започнах да се чувствам по-спокойна и по-защитена и това отслаби бдителността ми. Освен това сметнах, че хората ми заслужават да си починат поне една нощ.

— И каква, по дяволите, е ползата от тази армия, която те заобикаля, когато те не се грижат за безопасността ти, независимо от желанията ти?

— Разбрах какво искаш да кажеш — разсърди се тя. — Колко глупаво от моя страна да разчитам на теб!

— Дяволски си права, наистина е глупаво!

Това беше! Той дори не искаше да я погледне, докато й крещеше.

— Лека нощ, господин Тъндър.

Изпълнена с възмущение, тя го гледаше как отново протяга ръка към дръжката на вратата и този път наистина напусна стаята.

Щом остана сама, Джоселин съблече пеньоара си, смачка го на топка и го хвърли на пода. Изпитваше желание да го стъпче. Този нещастен, отвратителен…

— И кога, по дяволите, смяташ да заключиш тази проклета врата?

„Проклетата врата“ се бе отворила отново и Колт излая въпроса си. Джоселин не отговори. Погледите им се срещнаха.

Мъжът стоеше, хванал дръжката на вратата, а с другата ръка се подпираше на отсрещната стена. Беше леко наведен и неподвижен. Само погледът му бавно обхождаше всеки сантиметър от тялото й — от разрошените огнени коси до босите й нозе, пръстите на които се подаваха изпод невероятното творение от блестящ зелен сатен.

— Често съм се чудел… в какво спиш.

Джоселин не знаеше какво да отговори. Очите му, обикновено непроницаеми, сега горяха с такава сила и тя имаше чувството, че ще пламне и ще изгори като факла. Цялото й същество тръпнеше от безумно вълнение, примесено със страх. Не можеше да се отърси от него, защото много добре си спомняше, че той никога не бе проявявал нежност към нея.

Без да откъсва очи от нея, Колт влезе в стаята, затвори и заключи вратата.

Ако още не бе осъзнала, че очакването й е свършило, това щеше да го потвърди. Ала тя знаеше. Той щеше да я притежава. Сега не можеше да го възпре дори и да искаше. А тя не искаше. Желаеше го въпреки страха от грубата му страст. Не разбираше защо продължава да стои неподвижно, вместо да избяга през прозореца. Знаеше единствено, че той трябва да е първият. Не можеше да си представи, че друг мъж ще я докосва.

Колт виждаше страха в широко отворените й очи и той го възбуждаше още повече. Но един глас му нашепваше, че не тя бе предизвикала тази среща и ако по-късно бъде линчуван, можеше да обвинява за това единствено своята слабост. Щеше да бъде истински негодник, ако и сега използваше същите тактики, както преди, за да я изплаши. Беше загубил битката и вече не се нуждаеше от тях. Обаче искаше да бъде честен, особено когато тя не можеше да го спре. Въпреки изгарящото желание да я притежава трябваше да й даде още една възможност да избяга от него.

— Викай сега, херцогиньо, докато все още имаш възможност. Няма да имаш друга.

Искаше й се да не го бе казал. Прозвуча прекалено заплашително, сякаш тя нямаше да оцелее от тази среща или не е наясно какво точно щеше да се случи.

— З-защо?

Гласът й му подейства като магнит.

— Защото смятам да те просна върху онова легло и да те изпълня с плътта си — грубо отвърна той.

Господи, надяваше се да е така. Думите накараха кръвта й да закипи, а сърцето й учестено заби. Нямаше намерение да вика.

В следващия миг той вече бе до нея. Пръстите му се заровиха в косите й. Устните му жадно се впиха в нейните. Както очакваше, това бе опустошителна целувка, изпълнена с отдавна сдържано желание, изгаряща, наказваща и яростна.

Но Джоселин разбра какви чувства изпитва той или поне така си мислеше. Ако Ванеса бе права, в този миг Колт вероятно й е бесен, задето го е накарала да загуби самообладание, но още повече се сърдеше на себе си, задето бе позволил това да се случи. Сега само тя можеше да обуздае тази ярост.

Отблъсна го отчаяно и той вдигна глава. Отпусна едната си ръка и леко се отдръпна. Другата му ръка остана заровена в косите й. Ако не се опитваше да се отдалечи твърде много от него, нямаше да я заболи. Ала тя знаеше, че той може да я сграбчи всеки миг и се бе отдалечил само да им даде възможност да си поемат дъх.

Ала вместо да се успокои, нейното дишане се учести. Младата жена понечи да каже нещо, но той я спря.

— Не сега, херцогиньо.

Тя преглътна мъчително и с усилие продума:

— Тогава ме наричай Джоселин.

В този момент Колт разбра, че и тя го желае. Погледът му се стрелна към лицето й за потвърждение и го видя — не беше страх, нито отвращение, а само несигурност. В очите й съзря възбудата. Това му подейства като уиски, плиснато върху буйни пламъци. Той простена и посегна към нея. Треперещата му ръка докосна бузата й, плъзна се надолу към шията, после се спря върху бързо повдигащите се гърди. Усети бесните удари на сърцето й.

От устните на Джоселин се изтръгна въздишка. Вече знаеше, че няма от какво да се страхува. Предложи му устните си и той ги пое със страст, която разпали желанието й. Обви ръце около врата му и откри, че грубостта бе изчезнала, но не и нетърпението му.

Колт искаше всичко наведнъж — да я докосва, да я гледа, да я вкусва. Копнееше вече да бъде вътре в нея. В същото време не желаеше да се отказва от удоволствието да пие нектара на устните й. Без да прекъсва целувката, пръстите му се пъхнаха под тънките презрамки на нощницата й. Когато пръстите му се плъзнаха по ръцете й, фината материя се свлече до кръста й. Едва тогава се поддаде на изкушението да се отдръпне леко назад и това, което видя, още повече разпали желанието му. Гърдите й бяха малки, но със съвършена форма, зърната й стърчаха като твърди розови пъпки, а той дори още не ги бе докоснал.

Беше толкова поразен, че отново вдигна поглед към лицето й и се изуми. Тя срещна погледа му без да трепне, а в светлозелените й очи видя такова открито желание, че остана като омагьосан.

— Ти ме желаеш. — Изрече думите с някакво особено благоговение.

— Да — прошепна тя.

Усети пръстите й върху гърдите си, които несръчно се опитваха да разкопчаят ризата му.

Ръцете му се вдигнаха нагоре, за да довършат започнатото, но опитите му не се увенчаха с по-голям успех от нейните. Дрехата не можеше да се плъзне покрай бедрата й, а Джоселин бе твърде нетърпелива да усети гладката му кожа, за да му помогне сама.

— Отзад има връзки — прошепна тя.

— Държиш ли на тях?

— Не.

В следващия миг се чу раздиране на коприна и нощницата падна в краката й. Колт я отдалечи леко от себе си, за да се освободи от дрехите си. Пръстите му трескаво разкопчаваха ризата и колана на панталоните.

Тя искаше да види тялото, за което толкова си бе мечтала. Но близостта му предизвика внезапен свян. Накара я да осъзнае неопитността си. Не знаеше какво се очаква в този момент от нея. Дали бе грубо да се взира така в него? Или да отиде в леглото и да го чака там? Щеше да бъде много неудобно, ако той трябваше да й казва какво да прави.

Джоселин неохотно се извърна към леглото, но дрезгавият му шепот я спря:

— Аз искам да те сложа там. Казах, че ще го направя.

Напомнянето извика в съзнанието й точните му думи — че ще я изпълни с плътта си — и само това бе достатъчно коленете й да се подкосят. Джоселин с радост се подчини на желанието си да види тялото му, особено най-тайнствената част от мъжа, която никога досега не бе виждала.

Ванеса се бе опитала да й обясни как изглежда, дори бе нарисувала няколко скици, които бяха невероятно забавни, но не можеха да се сравнят с действителността. Само при мисълта за това й се зави свят и тя с усилие отпъди неканените видения. Не искаше да извърши нещо глупаво, като например сама да му се предложи.

Загледа се в дрехите му, които падаха на пода. Ризата и панталоните му бяха черни, но не се отличаваха от тези на останалите мъже. Всъщност с кожения колан и кобура и с триъгълната кърпа на врата, той не се отличаваше от всеки друг жител на Запада. Липсваха само ботушите с шпори, както и шапката. В същия миг зърна две тънки плитчици отстрани на лицето му.

Брат му Били й бе казал за тази му прищявка — че той се облича по този начин, за да си личи отдалеч какъв е произхода му. Били не й бе казал причината, но тя имаше чувството, че е свързана с горчивината, която бе усетила у Колт, а не толкова с гордостта от индианските му предци. Искаше да узнае причината, защото, както изведнъж осъзна, изпитваше силно желание да прогони тази горчивина, да види този мъж щастлив и спокоен.

Изведнъж се опомни и разбра, че е пропуснала да го види в цялата му великолепна голота. Когато я вдигна на ръце, от устните й се изтръгна неволен вик:

— Почакай!

— Какво има?

„Глупачка! Не можеш да му заявиш, че искаш да видиш неговия…“

— Нищо.

— Добре, защото повече не мога да чакам.

Отнесе я до леглото, положи я върху него и в следващия миг я покри с тялото си. Преди да успее да свикне с тежестта му, коленете му разтвориха краката й. Тя не можеше да види, но усещаше плътта, с която смяташе да я изпълни. Знаеше, че това ще се случи всеки миг.

Опита се да се хване за него, но той улови ръцете й и ги вдигна нагоре, изпълвайки я с още по-голяма възбуда. Устните му завладяха нейните, подчиниха я на нетърпението му, накараха я да го пожелае още по-силно.

В следващия миг той я погледна с такава безумна страст, че тя не разбра кога е направил първия си тласък. Усети едва когато се отдръпна за малко, за да навлезе отново, този път по-навътре.

— Господи, колко си тясна! — процеди през зъби, сякаш го болеше. — Мисля, че мога да прекарам остатъка от дните си вътре в теб, но в този миг искам много повече. Разтвори се за мен, херцогиньо, преди да експлодирам!

Докато го изричаше, устните му едва докосваха нейните. Тя се подчини на желанието му и стенанието му се сля с нейното. Той се бе плъзнал малко по-навътре, но все още не беше достатъчно. Джоселин разбираше какво му струва да се въздържа, за да може тялото й да привикне с големината му. От кръста нагоре бе като опъната струна, а очите му я хипнотизираха със своята настойчивост.

— Ще бъде бясна езда. Ще можеш ли да я понесеш?

Тя преглътна и кимна. Беше възнаградена с усмивка.

— Знаех си, че ще можеш — додаде с напрегнат глас Колт. — Три години ли са минали?

Разбра за какво я пита. Другите мъже, на които бе отказала близостта си, бяха намеквали, че като вдовица сигурно е зажадняла за секс. Много скоро Колт щеше да получи отговор на въпроса си.

— Това не е моя работа, така ли? — Този път не й даде възможност да отговори. — Няма значение. Не искам да знам.

Джоселин не забеляза нотката на грубост в гласа му. Нито пък разбра, че мисълта да бъде с други мъже сложи край на желанието му да се въздържа колкото се може по-дълго заради нея. Затвори очи и тласна силно, чу краткия й вик, почувства бариерата, която се разкъса, и застина неподвижно.

Тя също се скова, очаквайки неизбежните въпроси. Такива не последваха. След един дълъг и мъчителен миг той отново започна да я целува, езикът му облиза устните й, разтвори ги и се плъзна в устата й, подлудявайки я със сладка възбуда. Ръцете му я милваха — той бе толкова невероятно нежен с нея в този миг, че й се искаше да се разплаче.

Докосването му бе нежно, дори прекалено нежно. Устните му последваха ръцете и тя сякаш бе обзета от гореща вълна. Езикът му се плъзна по чувствителните й зърна и младата жена застена от удоволствие. Той ги засмука и тя си помисли, че ще умре от наслада.

Сълзи запариха в очите й, докато притискаше главата му към гърдите си. Беше обичана, ценена и много желана. Почувства се красива. И през цялото време, докато той даряваше тялото й с ласките си, Джоселин усещаше горещината му, стаена дълбоко в нея, но пулсираща от желание, което тя така отчаяно искаше да задоволи докрай.

Нямаше никаква болка, когато малко по-късно той отново започна да се движи в нея. Желанието й бе толкова силно и младата жена имаше чувството, че всеки миг ще се превърне в нажежено до бяло, пулсиращо кълбо от усещания. През мъглата на това безумно удоволствие някак си отдалеч чу как той извика, когато достигна върха, и заспа, преди тялото му да потръпне за последен път.