Джоана Линдзи
Див и влюбен (44)

Глава 44

— Знаеш ли, Чейс, губи се ценно време. Докато се усетиш, зимата ще е отминала и те ще пропуснат възможността да седят сгушени пред огъня.

— Кой ще изгуби? — попита той, сякаш не знаеше. Напоследък съпругата му не говореше почти за нищо друго.

— Колт и херцогинята. Наистина ще трябва да направя нещо по въпроса.

— Мислех, че ти се съгласи, че те сами трябва да намерят пътя един към друг.

— Е, да, но тогава не знаех, че и двамата ще се окажат толкова твърдоглави. Тя вече три седмици живее в ранчото на Кълан. Купи мястото и основно ремонтира къщата. Всеки ден от изток пристигат нови мебели. Дори построи нова конюшня.

— И ти още не си й казала кой е бил собственик на имота?

— Преди да разбера, тя вече бе похарчила толкова много пари, че не ми даде сърце да й кажа. Обаче предполагам, че това е една от причините, поради която Колт не иска да отиде там.

— Скъпа, ако тя наистина се интересува от Колт, не смяташ ли, че щеше да намери благовиден предлог, за да ни посети и да се срещне с брат ти? Това, че не го е направила, би трябвало да ти говори нещо.

— Говори ми само, че е твърдоглава и може би се нуждае от малко окуражаване. Знаеш ли, той дори не се е сбогувал с нея. За последен път го е видяла през онази нощ, когато я доведе тук. А тогава тя все още смяташе, че той няма търпение да се отърве от нея.

— И може би наистина е така.

Джеси презрително изсумтя.

— Ако питаш мен, и той е под влияние на същото впечатление.

— Под влияние на същото впечатление? Виждам, че отново си посещавала херцогинята.

Джеси се усмихна и плъзна пръст по голите му гърди. Тя невинаги се хващаше на шегите му.

— Ти просто се шегуваш, за да получиш едно хубаво ощипване, нали?

Той вече знаеше, че съпругата му не е луда, и затова я притегли върху себе си и лениво предложи:

— Ако след това ме целунеш, за да заличиш болката, можеш да ме ощипеш където искаш.

— И аз си помислих, че няма да имаш нищо против. — Но когато ръката й се плъзна между бедрата му, той се напрегна. Младата жена игриво се засмя. — Какво има, скъпи? Нима не вярваш на сладката си съпруга?

— Сладка, как ли не! — изръмжа Чейс. — Понякога си мисля, че все още си толкова дива и непокорна, каквато беше и в деня, в който те срещнах за пръв път.

Главата й леко се изви и тя прокара език по едното зърно на гърдата му. Меките й тюркоазни очи се впериха в него, за да видят реакцията му.

— Искаш ли да ме вземеш по някой друг начин?

— По дяволите, не!

 

 

По-късно същия следобед Джеси препусна към хълмовете, за да навести брат си в малката му хижа. Все още се усмихваше всеки път, когато минеше покрай мястото, където за пръв път се любиха с Чейс — там, сред хълмовете на любовта, които се издигаха над долината. Първият път беше чудесно, макар че свърши зле. Той реши, че още не е готов за брак и семейство. Обаче откри, че не е бил прав. Дори я доведе отново тук, след като се върнаха в Уайоминг, за да го направят този път както трябва. Така бе казал Чейс. И наистина го направиха.

Изминалите години бяха добри за тях. И то много. Е, понякога се случваше да бъде по-рязка и груба с него — старите навици умират бавно, а тя винаги е била избухлива, — но знаеше, че съпругът й я обича също толкова силно, както и тя него. А нейната любов беше безкрайна.

Хижата на Колт бе високо в планините, близо до езерото, където като дете тя обичаше да плува. Имаше изглед не само към планините, но и към долината в подножието им. Макар че склоновете все още бяха покрити със сняг, тя откри брат си навън да цепи дърва. Носеше само стари кожени панталони. Зад него се виждаше спретната купчинка дърва. Колт яростно размахваше брадвата, а по гърба и гърдите му се стичаха вадички.

Джеси реши да не коментира начина му да се освободи от напрежението. Не се съмняваше, че тъкмо това бе причината за това упражнение.

— Случайно да е останало кафе върху печката?

Той кимна, без да вдига глава. Знаеше кой е посетителят му още преди тя да се покаже на поляната.

— Налей си.

Джеси влезе вътре и видя, че в стаята цари безпорядък, а в ъгъла имаше кутия, пълна с празни бутилки от уиски. Наля си кафе и застана на прага с чашата в ръка. Той продължаваше да цепи дърва.

— Напоследък хващал ли си нови коне?

След като заграденото място бе празно, въпросът й трябваше да го ядоса. Но не постигна целта си.

— Не — отвърна той.

— Следващата седмица Били ще се качи на влака за Чикаго. Мисля, че този път майка ми наистина ще се съобрази с желанието му да не продължава обучението си. Макар че някоя и друга година в колеж няма да му навреди. Може би двамата с теб бихме могли да го убедим да размисли.

— Момчето е достатъчно голямо само да взема решения, Джеси — отвърна той и отново замахна с брадвата.

— Не си се виждал с него, откакто доведе онези чужденци в града. Няма ли поне да слезеш, за да се сбогувате? Забелязах, че напоследък изобщо не се мяркаш.

Този път успя да привлече вниманието му.

— Какво означава това?

Джеси сви рамене.

— Само, че твоята херцогиня отбеляза отсъствието ти онази сутрин, когато си замина. Тя, изглежда, не е разбрала, че повече няма да те види.

— Тя не е моя херцогиня — сухо процеди Колт и отново замахна с брадвата.

— Е, разбира се, че не е — съгласи се сестра му. — Не исках да прозвучи така. — Седна до един дънер близо до купчинката от нацепени дърва и нехайно отбеляза: — Тя наистина е жена, която знае как да действа. Чух, че просто влязла в банката и след половин час излязла с документа за собственост.

— За мястото на Кълан.

Значи той знаеше. Досега не бе сигурна.

— Е, постройките са доста порутени. Тя направи основен ремонт и просто няма да го познаеш, но ми се струва, че въпреки това не е щастлива. Купи и голям участък земя в планината и през пролетта възнамерява да построи нова къща сред хълмовете. Някакъв прочут архитект от Ню Йорк вече работел за нея, а освен това е наела цяла бригада работници…

— Откъде знаеш толкова много, Джеси?

— Един или два пъти й ходих на гости. В крайна сметка тя е моя съседка.

— Знам.

Джеси се намръщи, доловила отвращението в гласа му.

— Това ли е проблемът?

— И защо да е проблем?

— Ами стори ми се, че не си особено доволен от този факт.

— А трябва ли да съм?

— Ами… да, мислех, че ще бъдеш. Нали с нея бяхте приятели?

— Тя ме нае, за да свърша определена работа, и аз я свърших.

— И това ли е всичко?

— Джеси… — предупредително започна той.

Тя обаче го прекъсна:

— Бяла Гръмотевица, говориш с мен. Видях начина, по който я гледаше, и затова не можеш да ме излъжеш, че не я желаеш. Защо не отидеш и не я поухажваш? Моят надзирател използва всеки удобен случай за това.

— Емет Харуел? — гневно скръцна със зъби младият мъж. — Та той е достатъчно възрастен, за да й бъде баща!

— И какво значение има? Чух, че нейният херцог е бил дори по-възрастен от него.

Брат й я изгледа свирепо, но отново се зае с цепенето. Джеси раздразнено изсумтя. Явно нямаше да стане по този начин.

Отпи от кафето и рече:

— Знаеш ли, след като разбрах за онзи англичанин, който я преследва, аз си помислих, че херцогинята ще издигне висока стена покрай мястото, ала тя не го направи. Дори я попитах за това и знаеш ли какво ми отговори?

Изчака. Той най-сетне я погледна и попита:

— Какво?

— Че не иска повече да се крие от него. Била се укрепила и го чакала да дойде. Звучи ми като нещо, което ти би й предложил.

— Може и да съм.

— И аз така си помислих, но не разбирам защо не си там долу, при нея, за да го чакате заедно.

— Тя има достатъчно хора…

— Но не възнамерява да ги използва. Смята сама да застреля англичанина и затова прави всичко възможно, за да улесни достъпа му до нея.

Колт изпусна брадвата.

— И откъде й е хрумнала тази глупост?

Сестра му сви рамене.

— Не знам. Може би се опитва да ме впечатли със смелостта си, защото и аз бих постъпила по този начин. Както сам каза, тя има достатъчно служители. Не се съмнявам, че някой от тях ще го залови, преди негодникът да се добере до нея.

Колт нищо не каза, а бързо се запъти към хижата. Джеси го последва, едва сдържайки усмивката си.

— При нея ли отиваш? — извика след него.

— Онази жена не си хвърля приказките на вятъра, Джеси — отвърна Колт. — Щом е казала, че ще го застреля, значи наистина възнамерявала го направи. Някой трябва да й каже, че идеята й никак не е добра.

— Е, докато си там, защо не сложиш край на тази дивотия да се напиваш всяка нощ до смърт и не я помолиш да се омъжи за теб?

Той рязко се извърна и я изгледа намръщено.

— Гледай си твоята работа, Джеси.

— Искаш да го направиш, нали?

— И какво значение има? Тя е бяла жена или не си го забелязала?

Сестра му нарочно отвори широко очи, сякаш чак сега е разбрала.

— Да не би да искаш да ми кажеш, че херцогинята има предразсъдъци?

— Полудяла ли си? Жената не знае дори значението на тази дума.

— Значи се държи надменно с теб? Трябваше да се досетя — нали е херцогиня!

— Не е по-надменна от теб! — тросна се брат й.

— Е, аз не съм надменна, значи тогава е зла. Никога не бих го допуснала.

— Стига, Джеси — изсъска той. — Няма по-добро същество от нея.

— Тогава сигурно не ти харесва външността й. Аз пък си мислех, че нямаш нищо против грозната й червена коса.

— Чейс е трябвало да ти извие врата последния път, когато заплашваше да го направи.

— И какво толкова казах? — невинно попита сестра му.

Колт се засмя, обви ръка около кръста й и силно я прегърна.

— Постигна целта си, сестричке. Струва ми се, че няма да ме заболи, ако попитам.

Джеси отстъпи назад, смръщи носле и избърса ръце в панталоните си.

— Първо се изкъпи. Нали не искаш да припадне, преди да е успяла да ти отговори.

Едва изрече последните думи, изпищя и хукна да бяга.

 

 

— Искам ти да си първата, която ще го научи, скъпа. Ще се омъжвам.

Джоселин се извърна изненадано и едва не събори лампата на масичката.

— Вана! Но ти едва познаваш господин Харуел. Той те посещава само от една седмица!

Графинята се засмя.

— Изненадана съм, че си забелязала, след като напоследък мрачно бродиш наоколо.

— Не е вярно!

— Е, не знам как другояче да го нарека. Но няма значение. Не се омъжвам за онзи мил господин Емет Харуел, макар че би трябвало да съм му благодарна, задето накара моят скъп Роби да ревнува и го подтикна да ми направи предложение.

— Роби?

— И защо не? — предизвикателно попита графинята, видяла смаяния поглед на приятелката си. — След като ти можеш да се влюбиш в един мъж, който изобщо не подхожда на положението ти…

— Да върви по дяволите положението ми! Освен това не съм влюбена в него!

— Разбира се, че не си, скъпа.

Джоселин я изгледа свирепо. Но това не направи впечатление на Ванеса. Накрая херцогинята се обърна с въздишка.

— Би било глупаво от моя страна да обичам мъж, който не ме обича, нали? — промълви тя.

— О, несъмнено.

Джоселин отново й хвърли гневен поглед.

— Защо не ми кажеш, че той е невъзпитание лош характер, опасен…

— Защото не би могъл да бъде толкова лош, иначе ти нямаше да го обичаш.

— Той не е, но ако не си забелязала, нито веднъж не е дошъл да ме посети.

— Може би ти трябва да отидеш да го посетиш, скъпа. Разбрах, че той изпитва ненавист към това ранчо. Неговата сестра сподели с мене, че преди няколко години едва не е умрял тук… О, Господи, седни! Какво казах?

Джоселин отблъсна графинята, която се опитваше да я накара да седне.

— Добре съм. Нямаше да е зле, ако някой ми бе казал. Каква ужасна ирония.

— Каква ирония?

— Че тъкмо аз купих това място.

— Да, но нали не смяташ да оставаш много дълго тук. Освен това той може да пожелае да живееш с него в планината, в онази негова примитивна хижа.

— Не бих имала нищо против.

Графинята се нацупи.

— Нека не преувеличаваме всички онези глупости от рода на „любовта изисква жертви“. Нека той да се пожертва и да свикне с хубавите неща от живота.

— Би ми харесало, но ти продължаваш да пренебрегваш причината за отсъствието му. Той не се опитва да ме види, защото просто не желае.

— Аз не бих била толкова сигурна, скъпа моя. Според сестра му…

— О, моля те, Вана, не желая да слушам откровенията на друга сестра. Мислех, че вече си научила урока си…

— Не ставай глупава — нетърпеливо я прекъсна приятелката й. — Джесика Съмърс не е малка лъжкиня като онази Мора.

— Може би не е, но все пак е предубедена и…

Джоселин не довърши. Отвън се разнесоха изстрели и тя изтича към прозореца. Сърцето й бясно заби, като видя дима, който се издигаше от конюшнята.

— Какво има? — попита Ванеса.

Джоселин се спусна към вратата.

— В конюшнята има пожар.

— Мили Боже, почакай! — Графинята забърза след нея. — Не бива да отиваш. Може да го е запалил Лонгноуз, за да те примами там.

— Не ставай глупава, Вана. Още е ден. Ако той дойде, ще се промъкне незабелязано посред нощ заедно с цялата си банда.

— Но ти не знаеш…

— Това са моите коне, Вана!

Графинята не каза нищо повече и последва приятелката си. Денят наистина още не си бе отишъл, но димната пелена, обхванала конюшнята, създаваше впечатлението за нощен мрак. Мъжете вече извеждаха конете навън; част от животните сами бяха излезли. Уплашеното им цвилене огласяше околността.

— Къде е сър Джордж? — попита Джоселин един от мъжете, който излизаше от вратата.

— Червения Роби ще го изведе, ваша светлост.

— Какви са пораженията?

— Пламъците обхванаха и плевника.

Джоселин се паникьоса. Сър Джордж щеше да се уплаши и едва ли някой щеше да успее да го овладее и да го изведе.

Хукна към конюшнята, преди някой да успее да я спре. Димът се виеше над главата й и въздухът бе толкова задушлив, че носната кърпичка, която притискаше към устата си, не можеше да я предпази. Когато стигна до бокса на сър Джордж, Джоселин вече кашляше.

Роби бе вече вътре и се опитваше да хване жребеца, за да го изведе навън. Сър Джордж изцвили, вдигна се на задните си крака и събори шотландеца. Роби не можа да стане веднага. Беше лошо ударен по рамото.

— Добре ли си, Роби?

— Мили Боже, жено, какво правиш…

— Не сега! — извика тя и откъсна ивица плат от блузата си, за да превърже с нея очите на жребеца. — Ако успееш да станеш и го възседнеш, аз ще ви изведа.

Тя вече се бе качила на гърба на коня, който се бе поуспокоил от гласа й и от пълния мрак. Роби не губи време и се метна зад нея. Миг по-късно сър Джордж прелетя през отворените порти. Джоселин бе успяла да го овладее, използвайки блузата си като юзди.

Тя спря сър Дъдли.

— Какво стана с останалите коне?

— Всички са изведени, ваша светлост.

Младата жена се отпусна облекчено върху гърдите на Червения Роби, но тутакси се сепна и се изправи. Двамата едновременно си припомниха необичайната дума, с която младият мъж се бе обърнал към нея в конюшнята. Когато се появи, графинята ги завари да се смеят неудържимо.

— Бих искала да знаете, че ме изплашихте до смърт! А ето че ви намирам тук да примирате от смях! — възмути се тя.

Джоселин продължаваше да се усмихва, когато започна да обяснява на приятелката си:

— Съжалявам, Вана, но аз се боях, че този огромен и подплашен звяр няма да допусне никого до себе си, и наистина бях права. Струва ми се, че рамото на годеника ти се нуждае от незабавни грижи. Знаеш, че ритниците на сър Джордж не са от най-нежните.

Възмущението на графинята се превърна в загриженост.

— Има ли нещо счупено, скъпи?

— Не, мила. Не се тревожи.

Джоселин едва не изпъшка, докато слушаше как си разменят нежности.

— Аз ще го отведа до къщата, Вана, а през това време ти намери човек, който да намести рамото му. Аз ще се прибера, защото имам чувството, че ще замръзна.

— И нищо чудно…

Джоселин не дочака да чуе укорите на приятелката си. И без това се чувстваше достатъчно засрамена, задето се намираше навън само по долна риза. Смушка сър Джордж и препусна към къщата. Остави го там заедно с Роби и хукна нагоре по стълбите, за да се облече, преди отново да се върне, за да провери дали са пострадали останалите й коне. Но не излезе от къщата. Небрежно излегнат върху леглото й, в спалнята й я очакваше нейният неуморим враг Джон Лонгноуз.

Тя бе толкова смаяна, че дори не можа да извика. Всъщност това се оказа доста мъдро, като се имаше предвид дулото, насочено към главата й. На всичкото отгоре противният мъж се хилеше. Е, и защо не? В крайна сметка бе спечелил. Ванеса отново се оказа права. Той бе запалил конюшнята, за да изведе всички от къщата и незабелязано да се промъкне вътре. Копелето изобщо не го бе грижа, че животните можеха да загинат в пламъците!

— Затворете вратата, ваша светлост — изрече мъжът. — Не бихме желали да ни обезпокоят.

— Сам си я затвори!

Той седна в леглото, а сивите му очи гневно блеснаха. Думите й явно го вбесиха.

— Не мисля, че осъзнаваш…

— Не, ти изглежда не осъзнаваш, че ми е дошло до гуша от теб! — За по-голяма убедителност Джоселин посочи към брадичката си. — Така че, действай и ме застреляй, жалък червей такъв! Обаче ти обещавам, че няма да се измъкнеш жив от къщата!

— Не смятам да те застрелвам — сърдито изръмжа негодникът.

— Не смяташ ли? Тогава ми дай револвера си. Аз не страдам от излишни угризения.

— Ти, проклета кучко! — Лицето му стана пурпурно. Беше вбесен, че тя не реагираше според очакванията му. — Спомни си думите си, когато стисна тънкото ти вратле!

— Ами давай, аз пък ще издера очите ти, докато се опитваш!

Той се надигна с гневно ръмжене. Джоселин бе забравила колко е висок. Наистина бе слаб, но едва ли имаше надежда да се пребори с него. Все пак не бе глупава.

Изхвърча от стаята и хукна към стълбите. Стори й се, че усеща дъха му във врата си, но се помоли дано само да е плод на въображението й. Мъжът се намираше само на три метра зад нея, когато Джоселин внезапно се закова на горната площадка. Колт беше там, по средата на стълбите. Той също спря. Спря и Лонгноуз и се опита да насочи револвера си към Колт. Това бе последното нещо, което направи.

Колт стреля. Куршумът на Лонгноуз мина на сантиметри от ухото на Колт и се заби в стената. Куршумът на Колт улучи англичанина право в гърдите. Той падна бавно, свличайки се първо на колене. Измърмори нещо за дявола и ада и застина неподвижно.

Разтрепераната Джоселин приседна на горното стъпало и въздъхна.

— Този път нямам нищо против навика ти да поваляш мъже в краката ми.

— Добре ли си?

— Напълно. Вече свикнах с тези неща. — Обаче гласът й не звучеше никак спокойно.

Колт присви очи и изпитателно я изгледа.

— Струва ми се, че имаш нужда от глътка уиски.

— Нека бъде коняк и с удоволствие ще приема. Мисля, че в салона има една гарафа.

— Тогава върви и си налей. Аз ще дойда, след като изхвърля този боклук.

Не след дълго се присъедини към нея. Хората й нахлуха в къщата, уплашени от изстрела. Колт ги остави те да почистят боклука. Графинята едва не го наби, опитвайки се да влезе в салона.

— Тя е добре, Ванеса — каза й Колт с тих, но твърд глас. — Остави я на мен.

Графинята бе толкова шокирана, че я нарече по име, че в първия миг онемя. После вратата се затвори под носа й.

— Е, аз никога… — ахна Ванесса.

— Смятах, че ти се надяваше той да дойде — рече Роби зад нея.

— Трябва да съм си изгубила ума. Бях забравила що за човек е той.

— След като тя няма нищо против, скъпа, защо ти се противопоставяш?

Младата жена понечи да се намръщи, но после се усмихна.

— Прав си. В крайна сметка няма да живея с него.

Вътре в салона Джоселин пресуши чашата с бренди и отбеляза:

— Това не беше много любезно от твоя страна.

— Нима не бях достатъчно учтив?

Невинното изражение на лицето му я накара да повдигне въпросително вежди. Не бе сигурна дали се шегува, или е сериозен.

Колт бе захвърлил палтото си в коридора, преди виковете на горния етаж да привлекат вниманието му. Джоселин забеляза, че не носеше кожената риза с ресните. Освен това в косата му нямаше плитки. Единствено мокасините на краката му й бяха познати. Останалата част от облеклото му — черните панталони, синята риза, червената триъгълна кърпа около врата и шапката с широка периферия — по нищо не се отличаваше от дрехите на един обикновен каубой от запада.

Той се взираше в нейната рокля или по-скоро в тънката долна риза, толкова неподходяща за дебелата вълнена пола. Джоселин усети как страните й пламват и това я ядоса. Господи, след всичко, което бяха преживели, той все още бе в състояние да я накара да се изчервява!

Реши, че изпълненият й със съмнение поглед е достатъчен отговор на въпроса му, и попита:

— Какво правиш тук, Колт?

— Чух, че възнамеряваш сама да застреляш Лонгноуз.

— И си дошъл да ме убедиш да не го правя?

— Нещо такова.

Припомни си, че веднъж му бе отговорила по същия начин, и не можа да сдържи усмивката си, макар че изпита разочарование от отговора му.

— Както обикновено се появи навреме. Предполагам, че никога няма да узная истинското му име.

— Има ли значение?

— Не, той си остана Лонгноуз до края, душейки дирите ми из цялата страна. Знаеш ли, струва ми се, че до известна степен ще ми липсва. Изпълваше живота ми с вълнение и очакване.

— В такъв случай можеш да си намериш нещо друго, което… което да те вълнува.

Думите му постигнаха желания ефект. Усети как сърцето й учестено заби. А начинът, по който я гледаше…

Младата жена пристъпи към прозореца, за да погледне какво става навън и да се овладее. Животните вече бяха закарани в стария обор, който за щастие още не бяха разрушили. Но не видя кой знае колко, защото Колт се приближи зад гърба й. Той притежаваше способността да завладява цялото й внимание дори когато не гледаше към него.

— Ще се омъжиш ли за мен?

Челото на Джоселин се удари в стъклото. Изпита такова огромно облекчение, заля я вълна на безкрайно щастие… И я бе накарал да страда три седмици, докато се реши!

— Не знам — отвърна тя, учудена от спокойния си тон. — Графинята казва, че една жена никога не бива да се омъжва за любовника си. Това погубвало романтиката.

— И аз не съм достоен за нищо друго, освен за любовник?

Тя се извърна рязко с гневно блеснали очи.

— Подходящ? Ето че отново се подценяваш! Струва ми се, че те предупредих…

Той я сграбчи, за да я накара да млъкне.

— Още ли съм твой любовник?

— Ако е така, си доста невнимателен любовник.

Колт целуна нацупените й устни.

— А какво ще кажеш да се оженим, но да продължим да се преструваме, че сме само любовници?

— Това звучи доста по-примамливо, особено като се има предвид, че любовниците се обичат.

— А женените не?

— Невинаги.

— Аз няма да имам подобен проблем.

— Няма ли?

— Не ме гледай толкова изненадано, херцогиньо. Да не смяташ, че преследвам парите ти?

Усмивката му я подразни.

— По-скоро ще ме накараш да се откажа от тях.

— Може би.

— И да живея в хижата ти в планината.

— Може би.

— И да раждам децата ти, и да пера дрехите ти.

— Обичам сам да се грижа за дрехите си и те предупреждавам да не си посмяла да се приближиш до печката ми. Предполагам, че все пак ще се наложи да наемем няколко слуги.

— Ами бебетата?

— Ти искаш ли бебета?

— Разбира се.

— Предполагам, че това означава, че ме обичаш, така ли е?

— Или по-скоро обичам тялото ти. Казвала ли съм ти колко е прекрасно… Да! — извика тя, когато той я стисна силно. — Обичам те, невъзможни човече!

— Трябваше да ми го кажеш по-рано — изръмжа младият мъж и я привлече по-близо. — Например, когато те любех или при друг удобен случай. Тогава през изминалите няколко седмици нямаше да преживея онзи ад, когато мислех…

— Ако се каниш да споменеш нещо за произхода си, Колт Тъндър, ще те ударя!

Той се отдръпна, вгледа се в разгневеното й лице и се засмя.

— Господи, обичам те, херцогиньо. Като тебе няма втора!

— Радвам се да го чуя — промълви младата жена, преди да обсипе лицето му с целувки. — Но след като можеш да наричаш най-близката ми приятелка по име, защо не изричаш моето? Казвам се Джоселин, ако си забравил.

— Знам името ти, скъпа, но то не ти подхожда. Ти си херцогинята, ясно и просто… при това изцяло моя!

— Е, щом го казваш по този начин…