Джоана Линдзи
Див и влюбен (43)

Глава 43

— Освен ако не си е сменил пола, Колт, този, който си довел у дома не е Били — бе първото, което му каза жената. После го прегърна, огледа го и се намръщи. — Не съм мислила, че това ще ти отнеме толкова дълго време. Не можа ли да откриеш онзи малоумник?

Застанала настрани, Джоселин изслуша кратките обяснения, които Колт даде, а после и последвалите въпроси. Никога не го бе чувала да говори толкова много. Разбира се, нито за миг не се усъмни, че чернокосата красавица с великолепните тюркоазни очи е сестра му Джеси — тази, която му бе измислила името и която го бе научила на английски. Последното също не подлежеше на съмнение, след като ги чу как говорят.

Накрая бе представена, но Колт я нарече просто херцогинята. Запита се дали той въобще си спомня името й, но не си даде труд да поправи сестра му, когато тя предположи, че херцогиня е малкото й име.

След това се запозна с Чейс, съпруга на Джеси, един наистина прекрасен мъж с толкова тъмни очи, че изглеждаха черни. Макар че Джеси не изглеждаше на повече от двадесет и една, навярно бе по-голяма, след като имаше седемгодишен син, който бе копие на баща си, петгодишна дъщеря и още едно момче, само на четири години. Те бяха наистина красиви деца и сърцето на Джоселин се сви, когато ги чу радостно да крещят: — Чичо Колт, чичо Колт!

Двамата пристигнаха в Роки Вали малко след залез-слънце и Джоселин си легна рано, за да даде възможност на Колт да се види насаме със семейството си. На сутринта разбра, че още през нощта той се е върнал отново в града. Когато се присъедини към сестра му в гостната, бе посрещната с явна враждебност.

— Какво си направила на брат ми? — бяха първите думи, които чу.

— Моля?

— Не ми говори с този надменен тон, Херцогиньо, и не се преструвай, че не разбираш какво имам предвид. Колт, който се върна у дома миналата нощ, не беше този, който замина преди няколко месеца, за да търси Били.

В този миг Джоселин осъзна, че може да научи нещо повече за Колт Тъндър. Разбираше, че враждебността на Джеси Съмърс се дължи на загрижеността й за човека, когото обичаше, и затова не се обиди.

— Какъв точно е бил, когато е заминал?

— Щастлив и доволен. Отне ми дяволски много време, за да го постигна. Тук той може да бъде самия себе си и нека ти кажа нещо, Херцогиньо, той е най-великодушният и внимателен мъж на тази земя. Но миналата нощ беше резервиран и в същото време напрегнат и затворен. Изхвръкна оттук веднага щом ти отиде да си легнеш. А сега искам да знам какво става!

— Боя се, че нямам ни най-малка представа. Единственият Колт, когото познавам, е рязък и вечно сърдит мъж. Такъв бе още при първата ни среща, когато ми спаси живота. Не, ще се поправя. През последната седмица той беше… как да кажа… по-спокоен. До вчера, това е.

— А какво се случи вчера?

— Пристигнахме в Шайен и той не можа прекалено бързо да се отърве от мен. За нещастие се оказа, че моят враг е имал свой план, и затова се озовах тук. Може би това е причината да ти се струва различен. Нямаше възможност да разтрогне нашата връзка.

— Да разтрогне вашата връзка? — засмя се Джеси. — Наистина се изразяваш доста странно, Херцогиньо. Следващия път, когато моят съпруг започне да спори с мен, мисля, че ще разтрогна нашата връзка.

— Мъдро решение, особено ако прилича на Колт — влезе в тона й Джоселин.

— Нима Колт е започнал да спори? И откога?

— Открай време или поне аз мислех така. Да не би да искаш да кажеш, че това е необичайно за него?

— Разбира се, че е необичайно. Няма много хора, които биха спорили с него, ако разбираш какво искам да кажа. Когато аз го направя, той просто си стои тихо и кротко, докато не ме накара да избухна, а после казва нещо, което ме разсмива.

Джоселин смаяно поклати глава.

— Не мога да повярвам, че говорим за един и същи човек.

— Нито пък аз, Херцогиньо.

— Имаш ли нещо против да ме наричаш Джоселин?

— Нима Херцогиня е някакъв прякор, с който те нарича Колт?

— Може и така да се каже — уклончиво отвърна Джоселин. Не й се искаше да се впуска в излишни обяснения, когато нямаше търпение да научи нещо важно за Колт. — Често съм се питала на какво се дължи горчивината, която усещам у брат ти. Може би ти ще можеш да ми кажеш.

— Да не би да се шегуваш? Та това е очевидно, нали? Хората не го приемат такъв какъвто е.

— Но ти ми каза, че тук той е бил щастлив и спокоен.

— Да, но само в ранчото. В Шайен също го познават добре и го харесват, но понякога все още си има неприятности с чужденците. Сигурно ще трябва да минат много години, ако въобще някога се случи, когато хората ще престанат да го възприемат като индианец, когото са длъжни да мразят.

— Но той самият е виновен за това с начина, по който се облича, сякаш нарочно изтъква произхода си! — възкликна Джоселин. — Нима не осъзнава колко малко прилича на индианец? Ако си отреже косата…

— Вече опита — остро я прекъсна Джеси. — Знаеш ли какво му причини това, че прилича на бял? Един от моите съседи така се вбеси, когато разбра, че заповяда на хората си да завържат Колт и да го бичуват до смърт.

— О, Господи! — прошепна Джоселин и затвори очи.

— По гърба му не бе останала много кожа, която да се зашие — продължи безмилостно Джеси, обзета от мъчителните спомени. — Не беше останало и много плът, след като бе получил повече от сто удара с камшик. Но знаеш ли, той все още стоеше изправен, когато пристигнахме и сложихме край на мъките му. И дори не бяха успели да го накарат да извика, макар че копелетата доста се бяха постарали. Разбира се, ние мислехме, че ще го изгубим, тъй като изпадна в треска, продължила почти три седмици. Изминаха още осем месеца, преди да се възстанови напълно. Но гърбът му не е от най-приятните гледки.

— Знам — отпаднало промълви Джоселин.

— Знаеш? Откъде? Той не позволява на никого да види гърба му.

— Боя се, че го изненадах.

— О! — рече Джеси. — Сигурно си била… шокирана.

— Думата е доста слаба за това, което изпитах. Едва не повърнах.

— Но гърбът му не е чак толкова отвратителен? — възрази сестра му.

Джоселин примигна.

— Разбира се, че не е. Повдигна ми се при мисълта, че някой е могъл да му причини това. Тогава не го разбрах и все още не го разбирам. Този ваш съсед трябва да е бил луд. Това е единственото нещо, което може да обясни подобна жестокост.

— О, беше съвсем нормален. Дори смяташе, че това е справедливо възмездие. Колт ухажваше бялата му дъщеря, а той му бе позволил. Причината за чудовищната му постъпка бе, че Колт се бе осмелил да пожелае развратната му дъщеря. И знаеш ли, че тя стоеше там и наблюдаваше всичко, без да каже нито дума. — Джеси видя изражението на Джоселин и се намръщи. — Съжалявам, не биваше да ти казвам всичко това. Обаче побеснявам всеки път, когато си го спомня.

— Да, разбирам.

Но Джоселин разбираше много повече. Сега вече знаеше защо Колт толкова много мрази белите жени и сърцето й се изпълни с безнадеждност.

 

 

— Какво означаваха всичките онези „Ваша светлост“? — попита Джеси съпруга си, докато наблюдаваше как Джоселин се отдалечава заедно с шестимата мъже, които бяха дошли да я вземат.

— Мисля, че херцогинята е истинска херцогиня.

— Е, и ако това не надминава всичко! — ухили се Джеси. — Май моят брат се цели доста нависоко, как мислиш?

— Какво означава това? — намръщи се Чейс.

— Не ми казвай, че не си забелязал как я гледаше миналата нощ. Очаквах, че диванът, на който бе седнала, всеки миг ще започне да пуши.

— За Бога, Джеси, не мислиш да им ставаш сватовница, нали? Тя е английска аристократка.

Съпругата му присви очи.

— Да не би да се опитваш да ми кажеш, че брат ми не е достатъчно добър за нея?

— Разбира се, че не — раздразнено отвърна Чейс. — Просто казвам, че благородниците се женят помежду си.

— Тя вече го е направила — изсумтя Джеси. — Сега ми се струва, че може да се омъжи за когото си поиска.

— И мислиш, че ще пожелае да се омъжи за Колт?

Устните на младата жена се извиха в самодоволна усмивка.

— Миналата нощ забелязах как го гледаше тя. Освен това трябваше да я чуеш как му говореше тази сутрин. Не е нужно изобщо да ги сватосвам, скъпи. Предполагам, че двамата вече отдавна са се разбрали.

— Изглежда си доволна от това.

— Така е, доволна съм. Тя е мила, но има нещо по-важно — убедена съм, че може да заличи белезите в душата му.

— Белезите в душата му? За Бога, жено, откъде ти хрумнаха подобни приказки?

— Да не би да ми се подиграваш, Чейс Съмърс?

— Не бих се осмелил.

Джеси изгледа остро невинната му физиономия.

— Добре, защото ако е така, ще трябва да разтрогна нашата връзка.

— Ще направиш какво? — извика той след нея, но чу единствено смеха й.