Джоана Линдзи
Див и влюбен (4)

Глава 4

— Идеята да убия жена никак не ми харесва, Дуейн.

— И кво ти пука? Та ти дори не я познаваш, Клайдъл. Тя е чужденка, също кат онзи там. Виж го само. Той не се облича кат нас, не говори по нашему. А и казва, че и тя била англичанка. Тъй, че кво ти пука?

Клайдъл хвърли поглед към чужденеца. Висок и строен, облечен в скъпи източни парцалки — или пък бяха английски? — той бе поне с десетина години по-възрастен от тях. Мъжът изглеждаше съвсем не на място, сякаш бе брадавица на носа. А и бе толкова чистичък, и то след като последната нощ бе спал на палубата. Как бе успял да остане толкова чист?

— Все пак… — подхвана отново Клайдъл, вдигна глава и срещна погледа на брат си.

— Виж, той ни измъкна от Мексико, нъл тъй, когат нямахме пукнат цент, за да се прехвърлим през границата. Пак ти казвам, че се радвам дет успяхме да се върнем у дома. Тук човек може да се изплюе, без някой тутакси да се обиди. Длъжници сме му, Клайдъл, и по тоз въпрос няма две мнения. Да не би онези момчета да се опъват? Амчи туй си е просто работа, за Бога!

Когато Дуейн започнеше да говори с този тон, по-малкият му брат знаеше, че е по-добре да мълчи. Само щеше да го накара да се впусне в обяснения защо вършат нещо. Обирите на пощенските коли не беше чак толкова лошо; нито пък кражбите на добитък. Разбира се, шумните свади и свиванията бяха нещо съвсем нормално, когато правеха удар в някой град. Клайдъл може и да не беше съгласен с онази работа с банката, но въпреки това беше участвал.

Обаче копоите на шерифа ги бяха погнали и едва не ги спипаха.

Успяха да се скрият в Мексико, където най-после бяха в безопасност, докато някаква опърпана банда от планински разбойници не ги остави без пукнат цент. Едва отърваха кожите си. Англичанинът беше като изпратен от Бога, появявайки се, когато двамата братя вече бяха стигнали дъното, тъй да се каже. Бяха се хванали на работа само за единия хляб и покрив на главата в мръсната пивница, а дори не разбираха проклетия им език. Бяха минали месеци и Клайдъл вече бе започнал да мисли, че ще си умрат там.

Наистина не биваше да се оплаква или да се двоуми. Както обикновено Дуейн беше прав. Онези четири момчета, които бяха в Бисби, двама от които им бяха съдружници в кражбите на добитък и ги познаваха от Мексико, дори не мигнаха, когато им се каза какво трябва да направят. Клайдъл бе единственият, който смяташе, че не е редно да се убива жена. Освен това му се повдигаше от начина, по който бе решено да я очистят. Разбира се, нещата можеше и да не се развият по плана, пък и той не беше един от двамата, които трябваше да я довършат, ако скалата не я размаже. Парче олово бе много по-чист начин да пратиш някого на онзи свят. Но той беше от четиримата, които трябваше да бутнат камъка от склона, и затова изтръпна, когато единият от мексиканците, който бе останал на пост, за да наблюдава появата на жертвата, им даде знак да се приготвят.

 

 

Елиът Стийл отвори капака на джобния си часовник, за да види колко е часът. Скоро щеше да стане обяд. Както обикновено херцогинята закъсняваше. Но тази жена винаги успяваше да направи нещо, което да обърка добре обмислените му планове. Защо смяташе, че този път ще бъде по-различно? За щастие часът не бе толкова важен. Имаше само една пътека, по която тя можеше да мине. Нямаше къде да отиде, освен да продължи напред и да попадне право в капана му.

Колко пъти вече си бе казвал същото и въпреки това тя все успяваше да му се изплъзне. Сякаш сам Бог бдеше над това момиче. Как иначе щеше да се измъква от капаните, които й залагаше?

Елиът бе добър в работата си или поне си мислеше, че е такъв, докато не го нае херцогът на Итън. През годините бе направил малко състояние, служейки на различни благородници и вършейки всякаква работа, независимо колко мръсна бе тя. Наистина бе добър в занаята си. А това, което искаше Морис Флеминг, бе наистина много просто. Само да намери момичето и да го върне в Англия, където можеше да има пълен контрол над него и парите, му, а това бе всичко, което англичанинът искаше.

Елиът имаше контакти в различните страни, хора, които се занимаваха със същата работа. Знаеше всичко относно наемането на евтини помощници, които не задаваха излишни въпроси и вършеха това, което им се заповядаше. Работата не би трябвало да отнеме повече от няколко месеца, само колкото да открие в кое пристанище ще пусне котва „Джосел“. Обаче бяха изминали вече две години и херцогът продължаваше да плаща всички разходи на Елиът, а хората му само веднъж бяха успели да се доберат до нея.

И това бе направо невероятно, защото никак не бе трудно да я забележи човек, където и да отидеше — ако не кораба й, то големия й антураж, състоящ се от карети, товарни фургони и пазачи на коне. Това не бе керван, който можеше да остане незабелязан, а и тя никога не се бе опитвала да го прикрива, да го сменя или да го остави зад себе си. Каретата й бе голяма и удобна, боядисана в светлосиньо, и бе теглена от шест сиви чистокръвни кобили. Освен това върху вратите отдалеч се виждаше херцогската корона, така че никой не можеше да я сбърка.

И макар много пъти да я бе откривал, никога досега не можа да се добере до нея. Малката й армия от слуги и пазачи правеше работата почти невъзможна, а тя никога не се отделяше от тях. Единственият път, когато хората му успяха да я отвлекат, тя бе открита и спасена още същия ден. При това четирима от хората му загинаха, а нито един от нейните не бе дори ранен.

Но онези дни бяха свършили. Тя вече бе станала пълнолетна и Флеминг не можеше толкова лесно да убеди съда да му даде попечителство. Тя вече не му бе нужна и той не плащаше повече на Елиът разходите му за откриването й. Уволни Елиът, който беше загубил две години за нищо.

Той съвсем не бе от хората, които биха приели подобен провал само с едно безгрижно свиване на раменете. За нищо на света!

Сега щеше да убие червенокосата кучка не само за удоволствие, но и заради чувството за малоценност, което го бе накарала да изпита. Освен това тя бе съсипала репутацията му на човек, на когото може да се разчита да свърши възложената работа. И когато осведоми херцога, че е свършил работата си и че се е погрижил тя да не остави никакво завещание, за да може Флеминг като единствен роднина да предяви претенции за богатството й, Елиът най-после щеше да се почувства удовлетворен.

Не го интересуваше колко време ще му отнеме, нито колко от собствените си пари щеше да изхарчи, щеше да направи всичко необходимо, за да постигне целта си. А и да я убие бе много по-лесно, отколкото да я отвлече. Фактът, че на два пъти бе опитвал и двата пъти се бе провалял, бе доказателство, че късметът още не я бе изоставил.

Дори проклетите страни, които избираше да посети, бяха удобни за целта му. Например Мексико бе идеална страна, или поне той така смяташе; голяма и рядко населена извън градовете, километри дива пустош, където едно убийство можеше да не бъде открито с дни, а даже и седмици. А херцогинята, улеснявайки го, постоянно разполагаше лагера си насред пустошта. Това бе идеална възможност да атакува със сила, да наеме цяла армия, която да се справи с хората й. А наемането на армия щеше да бъде лесно и евтино — ако това бе за някаква друга цел. Но бе почти невъзможно да откриеш мексиканец, който да се съгласи да убие жена. Проклетницата отново го бе победила, при това без да си мръдне пръста, само заради характера на мексиканците.

Тогава бе попаднал на Дуейн и Клайдъл Оуен — двама американци, стигнали до дъното. Елиът веднага разбра, че са готови на всичко, за да се измъкнат от онази дупка. Изпрати ги през границата и те се върнаха с още четирима други отчаяни главорези. Уговориха се да се срещнат в миньорския град Бисби, където вчера пристигна и Елиът. Той прекара деня като яздеше по тясната пътека и избираше най-подходящото място за засадата.

Мястото не бе толкова идеално, както се бе надявал: беше почти в края на планината, където стръмните склонове се прорязваха от тясна пътека. Имаше дървета, които биха могли да спрат преобръщащата се карета. Разбира се, беше малко вероятно да се случи подобно нещо. В тази част пътеката малко се разширяваше и огромният камък щеше да падне с всичка сила точно върху каретата и щеше да я затисне.

Ако разполагаше с достатъчно време, щеше да премести проклетата скала в някое по-удобно място, където да се заклещи между двете стръмни урви и да направи пътеката непроходима за коне или карети. Може би щеше да остави херцогинята да се промъкне пеш, за да си достави удоволствието да я убие със собствените си ръце. Но както в момента бе планирал нещата, дори и скалата да не изпълни още предназначението си и да не се стовареше върху първата карета, пътеката щеше да бъде блокирана. Така останалата част от ескорта щеше да остане зад скалата, а хората на Елиът щяха да ги задържат за известно време. Херцогинята щеше да се озове сама от другата страна на скалата и двама от наемните убийци щяха да се промъкнат и да се погрижат за нея.

Вече чуваха тропота на приближаващите коне.

— Колко ездачи имаше начело на колоната? — попита Елиът единия мексиканец.

— Шестима, сеньор.

Елиът кимна. Трябваше да знае, че пазачите няма да изменят на навиците си само защото пътеката бе твърде тясна и неудобна. Отпред винаги яздеха шестима, а други шестима — зад каретата. Разширението на пътеката бе много удобно, защото даваше възможност на ездачите да минат покрай каретата, когато мексиканците започнат стрелбата, за да отвлекат вниманието им към задната част на кервана. Нямаше да могат да направят нещо, ако не се върнат назад, за да проверят какво става. Беше малко вероятно да улучат и шестимата, преди да успеят да се прикрият. И ако каретата избегнеше удара от скалата, щяха да останат достатъчно пазачи, за да я защитят.

— Върни се на поста си — заповяда Елиът на мъжа — и чакай сигнала за действие.

Дуейн го изпрати с поглед и презрителна усмивка изкриви устните му.

— Не си казал на мексиканеца, че тя ще трябва да умре, нъл тъй?

Англичанинът изгледа студено по-възрастния от двамата братя Оуен. Едно от правилата му бе да обяснява колкото може по-малко на хората, които наемаше. Затова сега не виждаше никаква причина да споделя намеренията си с мексиканците, както не бе казал нищо и на онзи мексиканец, когото бе наел да отклони херцогинята от главния път, за да бъде принудена да мине по този.

— Точно така — отвърна той.

Елиът се извърна, за да проследи с поглед мексиканеца, който бързаше към издадения ръб на склона, където трябваше да се скрие. Това място бе наистина идеално. С двете издатини, като горната се прикриваше от долната, беше изключително подходящо за засада. Дори имаше пътека, която водеше към другата страна на склона, където бяха скрили конете си. И тези, които се намираха отдолу, нямаха никакъв шанс, защото двете отделни пътеки се съединяваха чак в подножието на планината от тази страна. Пътеката, водеща надолу от другата страна на склона, се свързваше с предпланината откъм западната страна, но конете не можеха да маневрират нито нагоре, нито надолу.

Скоро… много скоро ще може отново да продължи с живота си. Този път нищо не можеше да се обърка. Нищо. Най-сетне късметът щеше да е на негова страна.

Придвижи се към своята позиция, откъдето се откриваше чудесна гледка към пътеката. Вече виждаше конниците начело на кавалкадата и сър Паркър Греъм, капитана на охраната, който както обикновено яздеше най-отпред. Елиът знаеше имената на всичките й хора, бе запознат и със семейните истории на повечето. Беше разговарял с тях, беше ги черпил, а докато бяха в Египет, почти бе успял да съблазни онази глупава френска камериерка Бабет. Най-голямото му предимство бе, че те нямаха никаква представа кой е той и как изглежда. Никога не ги приближаваше, освен ако не бяха сами, и никога не разговаряше с един и същи човек в различен град или страна. По този начин нямаше да го заподозрат.

— По-добре да се приготвим, господа — тихо рече Елиът на мъжете зад него.

Лежеше върху лявата страна на скалата. Искаше със собствените си очи да види успешния завършек на плана си. Огромната скала бе надвиснала върху самия край на склона. Те я бяха измъкнали от хватката на планината и сега им оставаше само да я бутнат.

Четиримата мъже бяха сложили ръце върху камъка, готови всеки миг да го бутнат. Елиът изчака предните пазачи да минат и конете на каретата да бъдат точно отдолу и тогава даде сигнал на мексиканеца да действа. Дуейн се присъедини към него с револвери в ръцете, макар че единият не бе готов за стрелба. Последният от наемниците извади огледалце и с него даде сигнал на мексиканеца.

— Искам да се очисти кочияшът на каретата, преди да удари спирачката — повтори нареждането си Елиът. — Той ще спре каретата, когато предните конници започнат да се обръщат, за да проверят стрелбата отзад, но независимо дали вече ще са минали покрай каретата или не, трябва да се попречи на кочияша да удари спирачките.

— Няма проблем — ухили се Дуейн и се взря в едрия мъж, който седеше на капрата. — Не мож да пропусна толкоз голяма мишена.

Елиът видя, че днес каретата се управляваше от един от конярите на херцогинята. Жалко, че не беше испанецът. Онзи мъж бе истински магьосник с ножовете и в Ню Йорк бе убил един от хората му, когато го хвана да бърника из каретата на херцогинята.

Пазачите тъкмо минаваха. Още малко и…

— Подай сигнала! — заповяда през рамо англичанинът. Чакаше напрегнато затаил дъх. Първата двойка коне вече бе минала, а в момента минаваше втората. Проклятие, ако онзи мексиканец…

В този миг чуха изстрела. Чуха го и пазачите долу. Понечиха да обърнат конете, но Греъм нареди да се върнат само двама. Всички карети и фургони спряха. Разнесоха се викове — пазачите искаха да узнаят какво става. Кочияшът на първата карета се изправи и погледна назад.

Третата двойка коне в момента се намираше точно под огромната скала.

Разнесоха се още два изстрела. Останалите четирима пазачи започнаха да маневрират покрай каретата откъм едната страна на склона — единственото възможно място, където можеха да обърнат конете си.

Греъм спря, без съмнение, за да успокои херцогинята. Докато го наблюдаваше, Елиът не видя кочияша, който бе посегнал към спирачката, но Дуейн го видя. Проехтя изстрел и кочияшът изпусна юздите и се свлече от капрата. Падна точно пред коня на Греъм, който се изплаши и се изправи на задните си крака. Кочияшът се стовари на земята недалеч от третата двойка коне; те се опитаха да се вдигнат на задните си крака, но не можаха, изцвилиха и препуснаха напред.

— Сега! — изкрещя Елиът, после яростно изруга. Огромната скала се стовари върху по-долната издатина, разцепи се на две и посипа облак прах върху бързо отминаващата карета.

Той скочи на крака и едва не бе улучен. Пазачите вече отвръщаха на стрелбата.

Двамата мъже, които трябваше да се спуснат от втората издатина и да се доберат до каретата, стояха там и чакаха нови заповеди.

— Вземете конете си и елате там, където свършват двете пътеки — нареди им Елиът. — С нейния проклет късмет каретата сигурно ще стигне до подножието на планината и дори няма да се обърне. Последвайте я с пълна скорост, спрете я, ако се наложи, но се погрижете никой вътре в нея да не остане жив. Никой.