Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Уайоминг (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Savage Thunder, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,2 (× 183гласа)

Информация

Разпознаване и корекция
Xesiona(2010)
Сканиране
?

Издание:

Джоана Линдзи. Див и влюбен

ИК „Бард“, София, 2001

Редактор: Иван Колев

Коректор: Пенчо Иванов

ISBN: 954–585–229–1

История

  1. —Добавяне

Глава 37

В съня си получи оргазъм. Събуди се, все още тръпнеща, а цялото й тяло бе обзето от блажена отмала. Не помнеше какво е сънувала, макар че не бе трудно да се отгатне.

Джоселин се протегна, прозина се и… осъзна, че се намира върху гърба на кон. Рязко отвори очи. Слънцето залязваше. Конят се движеше бавно, а поводите му бяха увити около рога на седлото. Жакетът й бе широко разтворен, а също и блузата. Дясната страна на дантелената й долна риза бе подпъхната под гърдите, излагайки кръглите твърди кълба на последните отблясъци на слънчевите лъчи. Ала това не бе най-лошото. Полата й бе вдигната високо до бедрата, разкривайки непристойно разтворените й крака, които висяха от двете страни на седлото. А между бедрата й…

— Колт Тъндър!

— Време беше да се събудиш.

— Веднага си дръпни ръката!

— Харесва ми там, където е.

— Не ме интересува какво ти…

— Престани да недоволстваш, херцогиньо, или тази вечер няма да има вечеря. Ще подплашиш всички животни наоколо.

Тя едва се сдържаше наистина да не се разкрещи, а той й говореше с такъв нехаен тон!

— Да върви по дяволите вечерята! Ти не можеш…

— Вече го правя — отново я прекъсна той. — И остави блузата си. Доста се измъчих, докато я разкопчея, а освен това ми харесва така както си е в момента.

Тя не му обърна внимание и пръстите му се плъзнаха още по-навътре в нея. Джоселин изпъшка. Колт не бе сигурен, дали е от възмущение или от удоволствие. Нито пък тя, но накрая ръцете й пуснаха дрехите й и се вкопчиха в бедрата му.

— Така е по-добре — наведе се той и прошепна в ухото й: — Още ли искаш да си махна ръката? Харесва ти да е там, нали?

Джоселин продължаваше да не отговаря. Ала гърбът й се изви, главата й се отметна назад, а пръстите й отчаяно се впиха в плътта му. Колт се наведе и я ухапа по шията, изпращайки по цялото й тяло вълшебни тръпки. Другата му ръка, която лежеше върху корема й, за да я придържа, сега обхвана едната й гърда. Зърното вече бе твърдо и копнеещо за докосването му. Той го подразни малко, притискайки го с длан, сетне започна да го разтрива. Другата й гърда изскочи от дрехата, нетърпелива и тя да изпита сладкото мъчение. Пръстите на ръката му продължаваха бавно да се движат…

— Съжалявам, че не можах да чакам, херцогиньо, но аз те предупредих, нали? — Горещият му дъх, галещ ухото й, я замая.

— Аз не… очаквах да бъда нападната… докато не гледам — най-после избъбри тя и чу сподавения му смях.

— Няма значение кога или по какъв начин ще стане, след като и без това не зависи от теб. Ти се отказа от всякакъв избор, когато реши да тръгнеш с мен. Всъщност ти се отказа доста по-рано. Просто още не го знаеше.

— За какво говориш?

— Ако една шайенска девица позволи на един воин да докосва тялото й по интимен начин, то никой не може да обвини този воин, ако той се отнася към нея като към своя собственост. Всъщност би било необичайно, ако не смята, че тя изцяло му принадлежи. А ти ми позволи много повече, не само да те докосвам, нали, херцогиньо?

Собственост? Да му принадлежи изцяло? Защо думите му не я възмутиха? И защо гласът му само още повече усилваше желанието й? А пръстите му… мили Боже, тя едва смогваше да си поеме дъх, за да му отговори.

— Аз не съм шайенка.

— Не… но аз съм.

— Само наполовина.

— И бялата ми половина полагаше дяволски усилия, за да устои на обичаите и убежденията, насаждани цели двадесет и две години. А сега се обърни.

— Какво?

— Обърни се. Искам да си с лице към мен.

— Защо?

— А ти как мислиш?

Тя знаеше отговора. Сякаш за потвърждение пръстите му ловко се раздвижиха дълбоко в нея, а другата му ръка стисна гърдите й, за да сломи по-нататъшната й съпротива. Джоселин просто не можеше да повярва, че наистина сериозно възнамерява да я обладае върху гърба на коня.

— Защо не спреш коня?

— И да губя време? За целта ще трябва да отделя ръцете си от теб, а не мисля, че съм в състояние да го направя. А и точно така си го представях, херцогиньо, когато издаваше онези сладки звуци в съня си. Ти яздеше пръстите ми в ритъма на коня. Сега искам да яздиш мен в същия ритъм.

Тя преметна крака си още преди той да замълчи. Колт й помогна да прехвърли и другия си крак. И преди да успее да се зачуди как ще го направят, младият мъж я повдигна, проникна в нея и заби пети в хълбоците на коня. Джоселин ахна смаяно и се вкопчи в него.

Това бе най-невероятната езда в живота й. Ръцете й бяха сключени около врата на Колт, а краката й — обвити около бедрата му. Нямаше нужда да помръдва дори мускул, а само да се плъзга в синхрон с движенията на мъжа и коня. Но стана интересно, когато Колт намали хода на жребеца. Вече не се движеше заедно с него, а в обратна посока, заставяйки я да се надига, да се върти и да се блъска о него.

Когато конят спря, тя бе достигнала върха три пъти. Беше леко замаяна и затова не усети веднага, когато спряха. Дойде на себе си от нежните целувки на Колт.

— Добре ли си?

— Нямам представа.

Мъжът се засмя. Господи, усещаше го между бедрата си — телата им все още бяха слети, а тя продължаваше да се притиска към него. Отпусна ръце и се облегна на гърдите му. За щастие вече бе почти тъмно и той не можеше да види пламналото й лице. Повдигна брадичката й и нежно я целуна по устните.

— Ще свикнеш, херцогиньо. Аз ще се погрижа за това.

С неговото любене? Или с новото му отношение към нея? Тя бе толкова привикнала с грубия му тон, с горчивината и с това, че всячески се стараеше да я отблъсне от себе си. Откакто напуснаха Санта Фе, той се бе променил и Джоселин не знаеше какво да мисли за новия Колт Тъндър. Разбира се, не би стигнала толкова далеч, че да го нарече любезен. По-скоро имаше нещо собственическо в отношението му. Припомни си какво й каза. Дали наистина сериозно я смяташе за своя собственост?

— А… не спомена ли нещо за вечеря? Не съм сигурна, но ми се струва, че умирам от глад.

Той отново се засмя, нещо, което бе доста странно за него.

— Предполагам, че трябва да побързам преди напълно да се е стъмнило — рече, докато я сваляше на земята. — Можеш да се измиеш, докато аз се огледам наоколо. А ако знаеш как, можеш да запалиш огън. В торбите има кибрит. — Хвърли ги в краката й, както и едно одеяло, навито на руло. После откачи шапката й от седлото си и я нахлупи на главата й. — Увий се добре в дрехите си, преди да си настинала, херцогиньо.

Тя остана да гледа след него с отворена уста, докато той се отдалечи в галоп. Да, наистина имаше поток и заради това конят му бе спрял. Сър Джордж също бе там, кротко хрупайки трева край брега. Когато Колт я взе върху коня си, Джоселин напълно бе забравила за него, както и за всичко останало. За щастие жребецът ги бе последвал.

Младата жена го извика при себе си, за да си вземе пелерината и пътната чанта. Видя, че към седлото са привързани още четири одеяла, както и торба с кухненски съдове и прибори за хранене. Е, да благодари на Бог и за тези малки удобства. Вече си представяше как ще гризе месото направо от дървения шиш за печене. Нямаше палатка, нито пухкави възглавници, да не говорим за нощно гърне. Това й напомни, че трябва да побърза да се възползва от усамотението. Имаше чувството, че през следващите дни едва ли щеше да има много такива моменти.

Да не настинела, как ли пък не! Мили Боже, та тя не бе усетила никакъв студ!