Джоана Линдзи
Див и влюбен (27)

Глава 27

Колт се чувстваше великолепно. Болеше го цялото тяло, но отново си бе възвърнал самообладанието, бе дал отдушник на чувствата си, а гневът му бе укротен и обуздан. Вече навярно можеше да се изправи лице в лице с херцогинята и да излезе победител от схватката, или поне така си мислеше, докато не я видя да стои там и да го наблюдава.

Отново го обзе раздразнение, задето бе успяла да се приближи, без той да я чуе. Огледа се, за да види дали някои друг го е последвал, но тя бе сама. И тъкмо това засили раздразнението му. Тази жена никога нямаше да се научи! Избягваше я, предупреди я да стои по-далече от него. Колко по-ясен би могъл да бъде? Но какво можеше да се очаква от нея, като се имаше предвид твърдоглавието й? Това не биваше да го ядосва, но не бе така.

— Какво гледаш?

Киселият му тон я накара да въздъхне. Тя се бе разтревожила не на шега, когато той залитайки напусна лагера. Сър Паркър лежеше в безсъзнание, но Ванеса, която бе отишла да го види, я увери, че ще се оправи. Но в края на битката Колт все още стоеше на крака и изчезна, преди някой да се погрижи за раните му.

Той бе потопил глава в малкото поточе, край което бяха спрели да лагеруват, и тъкмо бършеше лице с триъгълната си кърпа, когато я забеляза. Край поточето беше забита факла. На слабата й светлина Джоселин виждаше подутината на лявата му буза, както и раната над окото му. От нея се стичаше струйка кръв. Дрехите му бяха мръсни, а панталоните му висяха на парцали. Другите му рани не се виждаха, тъй като сър Паркър го удряше главно по тялото. Сигурно имаше много, защото боят продължи петнадесет минути.

— Изглеждаш ужасно. Боли ли те?

— Кучето пикае ли?

Гърбът й се скова.

— Бих била благодарна, ако получа цивилизован отговор.

— Тогава върви да говориш с някой друг.

— Бих се заклела, че след тазвечерното упражнение отвратителното ти настроение е преминало.

— Аз също — презрително процеди той. — Но това още веднъж показва колко може да греши един глупав индианец.

— Не го прави — сърдито рече Джоселин.

— Кое?

— Да се подценяваш по този начин. Може и да не си получил образование като останалите, Колт Тъндър, но не си глупав и двамата го знаем.

— Доста е спорно, красавице. Аз съм тук, нали?

Тя пое рязко дъх.

— Какво искаш да кажеш? Че не трябва да бъдеш?

— Дяволски си права!

— Тогава си тръгвай! Никой няма да те спре!

— Няма ли? — С два скока той се намери пред нея, сграбчи я за рамото и силно я разтърси. — Няма ли да ме спреш?

— Ако мога… бих — отвърна тя. Изпита облекчение, че той не се възползва от възможността да си тръгне. — В крайна сметка ние се нуждаем от теб.

Колт се извърна от нея, победен само от една дума. Всеки път, когато я изричаше, нещо в него се преобръщаше. И в този момент страстта му се разпали, макар много добре да знаеше, че не я бе изрекла, за да го предизвика.

— Иска се голяма почтеност, за да продължиш да държиш на думата си.

— Какво беше това? — остро попита той, хвърли й свиреп поглед и се намръщи. — Успокояваме дивия звяр, подхвърляйки му кокал от ласкателства?

Джоселин стисна зъби.

— Не — изрече спокойно тя, макар да й се искаше да изкрещи. Обаче се страхуваше, че ако сега избухне, това ще бъде идеален повод за него да си тръгне. — Просто се опитвам да ти кажа, че съжалявам, задето не харесваш работата си… но не чак толкова много, че да те освободя от нея.

Той бавно се извърна.

— По дяволите работата — с почти приятелски тон изрече Колт. — Това не е проблемът и ти го знаеш. Ти си проблемът, ти и онази неочаквана награда, която ми връчи без никакво предупреждение.

Джоселин се опита да обърне глава, предусещайки какво ще последва. Но Колт я стисна силно за брадичката и я накара да го погледне в очите.

— Не ме разбирай погрешно, херцогиньо. Аз съм поласкан. Обаче защо не ми разкриеш цялата загадка? Защо аз?

Тя знаеше какво я пита, но реши да се престори, че не разбира.

— Не знам за какво говориш.

Този отговор й спечели още едно грубо разтърсване.

— Защо аз? — изкрещя мъжът.

— Аз… те желаех. Толкова е просто.

— Грешиш. Една девственица може да пожелае всеки мъж, който се навърта край нея, но няма да направи нищо, ако няма годежен пръстен или любовта не е замъглила разсъдъка й. И след като нито едната от тези две причини не важи за теб, да чуем истинската.

Почувства раздразнение, че той с такава лекота отхвърли и двете причини. Откъде можеше той да знае, че привличането, което изпитваше към него, не бе единствената причина за постъпката й?

— Ако трябва да сме точни, аз бях девствена вдовица, а не просто девственица. Освен това няма нужда да чакам за годежен пръстен, ако пожелая някой мъж. Кой може да ми каже, че не мога да правя това, което искам, или да имам това, което съм пожелала?

Той се взира дълго в нея, обмисляйки думите й, но накрая поклати глава.

— Със сигурност това е философията на една вдовица, но както не си била обикновена девственица, така не си била и обикновена вдовица. Подробностите не ме интересуват. Ти беше девствена, а една девственица не се отдава толкова лесно, освен ако няма дяволски добра причина за това. Все още не съм чул тази причина от теб.

— Но аз ти отговорих! — извика тя. — Не знам какво повече очакваш…

— Истината!

— Защо не ми вярваш?

— Защото го виждам в очите ти, жено!

Тя пребледня.

— Какво?

— Това, че криеш нещо. А сега е изписано на лицето ти. Онази нощ размислих и стигнах до заключението, че трябва да имаш някаква скрита причина, за да ме приемеш в леглото си.

— Но аз просто те желаех — настоя младата жена. — Трябваше да бъдеш ти, не разбираш ли?

— Не, не разбирам. Но ще разбера, дори и да трябва да го измъкна насила от теб.

Джоселин застина.

— Вече стигна достатъчно далеч. А сега, ако обичаш, ме пусни.

— Не мисля така — меко отвърна той и я привлече към себе си.

Заплахите не му помогнаха. Познаваше добре упоритостта й и трябваше да си признае, че сгреши. Можеше да я удуши, ала тя нямаше да му каже нищо. Но можеше да го разбере и по друг начин.

— Какво, по дяволите, правиш? — възкликна тя, когато почувства устните му върху лицето си.

— Нима още питаш след всички онези приказки, че ме желаеш?

— Но…

— Но какво, херцогиньо? — Устните му се придвижиха към ухото й, а ръката му се стегна около кръста й. — Трябва да е било много силно желание, щом те е накарало да ми отдадеш девствеността си, за да го задоволиш. А нещо толкова силно не изчезва просто така… иди греша?

— Не… не изчезва — за изненада на двамата се чу да отвръща тя.

Очевидно бе истина, след като я изпълни цялата от мига, в който обви ръце около нея, и нарастваше с всеки изминал миг. Той миришеше на пръст, на пот и на мъж и тя отново го желаеше, точно както преди.

Когато чу отговора й, устните му се отдръпнаха, а мократа му коса се спусна по рамото и врата й, карайки я да потрепери. Или това бе дъхът му, който сгряваше чувствителното място край ухото й?

— Защо се отърва от нея?

Гласът му я накара да се притисне до него.

— Какво? О, моля те, не задавай повече въпроси — простена младата жена. — Целуни ме.

И той го направи, но дразнещо, хапейки леко устните й. Отдръпна се, когато тя понечи да слее своите с неговите. Остана така, докато усети, че е готова на всичко, само и само да накара устата му да се впие в нейната.

— Колт!

— Защо се отърва от нея?

Въпреки обзелите я чувства тя реши, че е по-лесно да отговори:

— Тя бе пречка.

— Защо? — настоя той с дрезгав шепот, докато ръката му се плъзна надолу към гърдите й.

— Пречеше ми… да се омъжа повторно, ако срещнех някой подходящ мъж.

— Защо?

— Защото така щеше да се разбере за недъга на херцога.

— Но нямаше никакво значение, ако аз узнаех, така ли?

— Ти не го познаваше… и едва ли щеше да срещнеш някого, който го е познавал.

Той рязко я отблъсна. Цялата топлина бе изчезнала, оставяйки я толкова объркана, че щеше да изкрещи… ако не бе чула гневното проклятие:

— По дяволите! Пак се оказах прав! Поне веднъж можех да сгреша, нали?

— За какво? — промълви тя и протегна ръка към него, ала той грубо я отблъсна.

— Ти си ме използвала!

Джоселин примигна. Изведнъж разбра. Той бе използвал страстта й срещу самата нея — също както тя бе направила през онази нощ. Иронията не й убягна, макар да предполагаше, че си го е заслужила. Обаче съществуваше огромна разлика в методите им и този факт изличи угризенията на съвестта й и я изпълни с гняв. Тя не се бе отдръпнала в мига, в който бе получила онова, което искаше, а той го бе направил. Тя не го бе оставила незадоволен и излъган.

— Значи на това се е дължало отвратителното ти държание през последните дни? — избухна младата, жена. — Почувствал си се обиден, защото съм те пожелала?

— Използван, жено — студено я поправи той. — Всеки мъж можеше да изпълни желанието ти.

— А нима ти не ме използва? Нима през онази нощ аз не бях там, под теб, изпълнена с плътта ти?

Искаше да я удари за тези думи, задето го караше да изгаря от копнежа отново да бъде вътре в нея. Думите й извикаха толкова жива картина на тяхното любене, много по-силна, отколкото като я държеше в ръцете си, че му се искаше да крещи от болка. А тя дори още не бе свършила.

— Това ли се опитваш да ми кажеш, Тъндър? Че не си изпитал никакво удоволствие?

— Млъкни, дяволите да те вземат!

— Тогава кое по-точно те вбесява? Че съм избрала точно теб за мой първи любовник? Или че съм се възползвала от моментната ти слабост? — Следващите й думи се врязаха като острие в плътта му: — Това те притеснява, нали? Знам, че ти не ме желаеше. Показваше ми го пределно ясно всеки път, когато приближавах до теб. Но аз успях да те съблазня и да те накарам да загубиш контрол, нали?

Той вдигна ръка, но когато тя не трепна, я сви в юмрук и бавно я отпусна.

— Отговори ми на един въпрос, херцогиньо. Кога реши да ме използваш — преди или след като ме принуди да приема тази проклета работа? — Тя не отговори веднага и той презрително процеди: — Така си и мислех. Когато един мъж си купува курва, той преди това се уверява, че няма да даде парите си напразно. Ти направи ли го?

Джоселин бе побесняла:

— Разбира се. Ти в крайна сметка си образец на истински мъж, а и си доста привлекателен. — Сарказмът й го накара да се усъмни в истинността на думите й. Сетне добави, за да го засегне още повече: — Но трябва да знаеш, че за мен сумата беше нищожна. Не се тревожи, че си ми струвал много скъпо. Не си. Освен това ти се оказа толкова полезен в други отношения, че се оказа, че съм направила чудесна сделка, не си ли съгласен?

— Подозирах, че си една разглезена кучка! — озъби се Колт.

— А аз знаех, че си нахално копеле. И какво доказва това? Колко сляпа може да бъде страстта?

Това бе последната подигравка, която Колт можеше да понесе. В този миг беше готов да й отреже острия език. Затова побърза да си тръгне.

Тя обаче не отгатна чувствата, които го вълнуваха, и извика след него:

— Не ме разбирай погрешно, Тъндър! Нямам намерение да се лишавам от услугите ти, докато не довършиш работата, заради която съм те наела. Чу ли ме? Да не си посмял да си тръгнеш!

Той спря. Светлините на лагера зад него й пречеха да вижда лицето му.

— Аз не напускам, но те предупреждавам, жено. Стой по-далеч от мен!

— С удоволствие! — дръзко отвърна тя, но той се бе отдалечил твърде много и не бе сигурна, дали я е чул.

Гледаше го как изчезва зад един от фургоните, после се извърна и се втренчи невиждащо в неясните очертания на планините.

— Омразен звяр! — пророни нещастно младата жена и избухна в сълзи.