Джоана Линдзи
Див и влюбен (24)

Глава 24

Застанал зад дългия бар, Колт допи уискито си и бавно си наля друго от бутилката, която бе издърпал от ръцете на бармана. Това бе третият салон, в който влизаше, откакто тази сутрин бе излязъл от хотела. Досега трябваше да е мъртвопиян. Но не беше. Цялото му същество бе прекалено много изпълнено с гняв, за да може уискито да си свърши работата.

Едно евентуално сбиване бе достатъчна причина, за да го поддържа трезвен, а той не можеше да отрече, че си го търсеше. Когато в първите два салона не получи нищо друго, освен възмутени погледи, той влезе в този и тук късметът най-сетне му се усмихна. Обаче не бе точно това, което търсеше. Искаше да се бие, а не упражнение по стрелба. За негов късмет единственият, който възрази срещу присъствието му, бе един войнствено настроен местен млад мъж, който се смяташе за ненадминат стрелец. Колт се съмняваше, че той може да му бъде достоен съперник. Дългият му опит го бе научил, че трябва да се пази от тези, които си мълчат, а не от хората, които се перчат с уменията си.

Всичко щеше да приключи без особени последствия, ако барманът не бе настоял да изгладят различията си отвън. Колт заяви, че първо иска да довърши питието си. Райли, както приятелите му го наричаха, прояви великодушие, след като предизвикателството му бе прието, и излезе навън да го чака.

Хлапето беше от така наречените „професионалисти“. Все още с жълто около устата, но вече със самочувствието на наемен стрелец. Работеше за един местен собственик на мина, който си имаше неприятности с разни претенденти за собствеността му. Откакто преди шест месеца бе пристигнал в града, бе убил двама мъже и си бе извоювал славата на опасен стрелец. Така че по-разумните предпочитаха да стоят настрани от него. Според хорската мълва собственикът на мината се чудел как да се отърве от него, тъй като повече не се нуждаеше от услугите му.

Колт узна всичко това от дочутите разговори зад гърба си. Освен това му бяха отправени и няколко презрителни забележки, обаче ги бе чувал и преди. Беше наричан с всички отвратителни и мръсни имена, които съществуваха, затова трябваше да е в много лошо разположение на духа, за да обърне внимание на обидите, изричани от белите по адрес на индианците.

Ала днес търсеше тъкмо това — тези преднамерени обиди. Настроението му беше отвратително. Но хората тук, толкова далеч на юг, не знаеха как да го възприемат. Те бяха уверени, че е мелез, но никога досега не бяха виждали толкова висок мъж със смесена кръв, нито толкова опасен. Още повече ги стъписваше кобурът с револвера, който висеше от кожения колан на кръста му. А това бяха все неща, които биха накарали всеки да се замисли, преди да си отвори устата — освен ако не е още хлапак, който се смята за всемогъщ, защото главата му се е замаяла от един-два успеха.

Колт остави противникът му да го чака около десетина минути и посетителите в салона постепенно се отпуснаха и позагубиха предпазливостта си.

— Кво чакаш още, мелез? Или червената ти кожа е станала жълта? — извика отвън Райли, което накара неколцина от хората в салона да се засмеят подигравателно. Но двамата приятели на хлапето, които от самото начало го насъскваха да се бие, избухнаха в оглушителен смях.

Очите на Колт се срещнаха с тези на бармана. Мъжът бавно бършеше една чаша с мръсен парцал. В подпухналите му и зачервени очи се четеше явно презрение. Смяташе, че Колт се е вцепенил от страх и веднага щом се съвземе ще започне да го умолява да го пусне да избяга през задната врата. Според него един мелез никога нямаше да има смелост да се изправи срещу един бял. Нож в гърба или засада, така действаха индианците.

Колт не се интересуваше от мнението на бармана и на другите присъстващи тук. Всички чакаха да видят как ще бъде застрелян, надяваха се на това. Хората в този град може и да се страхуваха и да презираха шумния и свадлив Райли, но днес щяха да му ръкопляскат, ако убие един мелез.

Колт пресуши чашата си и я хвърли към бармана. Сварен неподготвен, мъжът изтърва тази, която чистеше. Разнесе се звън на счупено стъкло, последвано от гневно ръмжене. Изпълнен със задоволство, Тъндър бавно се отдалечи от бара и се запъти към изхода. Затрополяха столове и клиентите побързаха да го последват. Те обаче рязко спряха, когато Колт се закова пред люлеещите се врати, за да огледа противника си.

Райли се бе облегнал на парапета пред една от сградите на отсрещната страна на улицата. Приятелите му бяха застанали от двете му страни, а под навесите се бяха събрали любопитни.

Някой смушка младока и той едва тогава забеляза Колт. Каза нещо и околните се захилиха. Сетне се изправи и с уверена крачка се запъти към средата на широката улица.

Един мускул трепна на лицето на Колт, който стисна зъби, едва потискайки отвращението си. Запита се дали добрите граждани ще го линчуват, ако убие този млад негодник. Вероятно. Честно или не, но белите не обичаха мелез да побеждава един от тях.

В този миг не го бе грижа, но нямаше намерение да убива хлапето. Стрелбата не бе схватката, която търсеше. Може би някой друг от тълпата желаеше смъртта му. Разбира се, ако самохвалкото случайно загинеше насред улицата, улучен от един от куршумите му…

Колт бутна шапката си и тя увисна на гърба му, придържана от кожената връзка. Веднъж я бе бутнал напред, за да предпази очите си от вятъра, но моментът се бе оказал грешно избран. Сега щеше да бъде мъртъв, ако противникът му не бе толкова лош стрелец.

— Кво чакаш още? — нетърпеливо подвикна Райли от мястото си в средата на улицата.

— Толкова ли бързаш да умреш?

Младокът намери отговора за много забавен. Такава беше реакцията на приятелите му и на събралите се зяпачи.

— Не е кат да опъваш стрела на лъка си, мелез, или още не си го забелязал?

Този път хлапакът се преви на две и се затресе от смях, възхитен от собственото си остроумие. От двете страни на улицата се разнесоха шумни ръкопляскания и неколцина си избърсаха очите, насълзени от бурния смях. Изглежда всички се забавляваха… с изключение на испанеца.

Докато вървеше към улицата, Колт забеляза Алонсо, а сетне и шотландеца, застанал до него. Значи някои от хората й присъстваха. Това нямаше значение. Те бяха само зяпачи. Бързо огледа множеството под навеса и мигом я съзря — червената й коса приличаше на пламтяща факла, когато се втурна към Алонсо.

По дяволите! Сега вече бе ядосан. Много ядосан! Тъкмо се запита на кого ли трябва да благодари за присъствието й и разбра, когато тя спря до испанеца. Погледът, с който Колт възнагради мургавия мъж, му обещаваше сурово възмездие, но Алонсо само сви рамене.

Не можеше да става и дума да погледне към херцогинята. Тъндър отново насочи вниманието си към Райли. Безразличието му се бе стопило и гневът му всеки миг можеше да избухне. Ако онази жена се опиташе да се намеси…

Джоселин се канеше да направи тъкмо това. Огледа се, видя двамата мъже, застанали в средата на улицата и разбра, че след миг ще започнат да се стрелят. Нямаше да позволи да се случи. Лично се бе убедила колко ловък стрелец е Колт, но ако и другият млад мъж не му отстъпваше по умение? Не можеше да рискува.

Но щом повдигна полите си, за да излезе на улицата, Алонсо я сграбчи за ръката и прошепна в ухото й:

— Ако сега отвлечете вниманието му, той ще бъде мъртъв. В мига, в който очите му се извърнат към вас, а точно това ще стане, младият Райли ще се възползва от предимството си и ще измъкне револвера си. Ако бяхте дошли по-рано, можеше и да успеете да ги спрете, но сега вече е твърде късно.

— Но… — Тя прехапа нерешително устни и се втренчи в Колт. Как можеше да гледа и да не предприеме нищо, когато той можеше да бъде сериозно ранен или да се случи нещо още по-лошо?

Но наистина вече бе твърде късно, за да се намесва. Докато отместваше погледа си към противника на Колт, за да прецени доколко е опасен, младият мъж вече бе протегнал ръка към револвера си.

Всичко стана толкова бързо, че никак не бе чудно, че всички присъстващи ахнаха едновременно. Оръжието на Колт вече бе в ръката му и бе насочено срещу противника му. Младият самохвалко — ръката му тъкмо бе стиснала дръжката на револвера, който все още бе в кобура — се взираше слисано в дулото. Беше пребледнял и сякаш всеки миг щеше да припадне. Очевидно не знаеше какво да направи — дали да се признае за победен, или да рискува и да извади револвера си. От оръжието на Колт не се чу изстрел и това засили нерешителността му.

Колт не го чака дълго да вземе решение. С бавна и уверена крачка той скъси разстоянието помежду им, докато дулото на револвера му се опря в корема на Райли. Хлапакът бе мокър от пот. Не смееше да погледне надолу, ужасен, че ще чуе познатото изщракване на спусъка. Очите му бяха приковани в тези студени сини очи, които нито за миг не се отделяха от неговите.

Колт подуши страха му, видя го в разширените му зеници, но в този миг не изпитваше никаква жалост.

— Ти опита по своя начин, самодоволен кучи сине — изсъска тихо, така че само Райли го чу. — Сега ще се наложи да действаш по моя.

С тези думи дръпна револвера от корема на Райли, замахна и с всичка сила го удари с дръжката по лицето. Хлапакът залитна, после докосна с ръка бузата си. Пръстите му бяха почервенели от кръв. Не разбираше. Все още не проумяваше нищо, когато Колт прибра револвера в кобура и зачака, сложил ръка върху дръжката.

Приятелите на Райли също нищо не разбираха, но много бързо решиха какво трябва да направят. Единият посегна към оръжието си. В същия миг Алонсо стисна дръжката на ножа си, а Роби пристъпи напред. Помощта им не бе необходима, а и Колт не забеляза готовността им да се бият заедно с него. Не бе изпускал от поглед приятелите на Райли и револверът отново се озова в ръката му, но този път той стреля.

Куршумът се удари в метал. Каубоят изтърва оръжието си на земята и нададе ужасен вик. Другият разпери широко ръце и отстъпи назад. Нямаше намерение да се изправя срещу Колт.

Тъндър отново прибра револвера си и впи поглед в Райли, който не бе посмял да помръдне.

— Хайде, действай, хлапе, нямам намерение да чакам цял ден.

— Да действам… за какво?

— Нали искаше парче от мен. Ела и си го вземи.

Младежът отстъпи назад, а в очите му проблесна страх.

— Имаш предвид да се бия с теб? Но ти си по-голям от мен!

— Това не те спря, когато ме обиждаше, нали?

— Сбърках, господине. Искате ли да забравим цялата работа?

Колт бавно поклати глава.

— По-скоро ще те смеля от бой.

Райли отстъпи още една крачка. Очите му бяха станали големи колкото чинии.

— Ще ме… ще ме застреляш ли в гърба?

Колт се намръщи при този глупав въпрос.

— Не.

— Радвам се да го чуя — преглътна с усилие Райли и хукна по улицата.

За миг Колт остана да се взира изумено в него. После изпита раздразнение. И досега му се бе случвало да има противници, които се бяха оказвали по-бавни от него и на които бе предлагал по друг начин да продължат двубоя. Но нито един от тях не бе подвивал така позорно опашка, особено пред толкова много свидетели. Именно свидетелите обикновено оказваха влияние върху поведението на мъжете — превръщаха страхливците в смелчаци дори да знаеха, че са обречени.

Можеше да изстреля няколко куршума в облака прах, който се бе вдигнал около бягащите нозе на Райли, но това едва ли щеше да накара хлапака да се върне и да се изправи срещу него. Затова не си даде този труд. Обърна се, изпълнен с отвращение, без да удостоява с внимание присъстващите, чиито чувства бяха претърпели промени — от смаяно изумление, през горчиво разочарование до подигравателно презрение към страхливостта на Райли. Но повечето се питаха кой всъщност е Колт.

Това щеше да бъде източник на всеобщо недоумение за градските сплетници, които щяха да разказват случая. Имаше малка вероятност да узнаят името му, защото едва ли някой щеше да се осмели да го попита, особено след сцената, на която току-що бяха станали свидетели. А нямаше кой друг да задоволи любопитството им. Джоселин със сигурност нямаше никакво намерение да го стори, макар че чу въпроса зад гърба си поне няколко пъти, докато се връщаше в хотела. Нито един от хората й нямаше да каже името му, защото всички умееха да си държат езиците зад зъбите.

Но презрителната реплика: „Той е просто един дивак. Какво друго има да се знае за него?“ я накара рязко да спре.

Беше разстроена от страха, който току-що бе изпитала, както и объркана от изчезването на Колт, който се изгуби в тълпата, преди да успее да разговаря с него. Извърна се към добре облечения млад мъж.

— Как се осмелявате, сър! — нахвърли се върху него тя за изненада на спътницата му, както и на Алонсо и Роби, които я следваха. — Те бяха излезли на улицата, за да се убият. Никой не е мъртъв и това е белег на цивилизованост, а не на диващина!

Почувствала се значително по-добре, че успя да излее част от гнева си върху един безпомощен непознат — макар че Колт бе този, когото искаше да обсипе с упреци, задето толкова глупаво бе рискувал живота си — тя се отдалечи с горда крачка, без да обръща внимание на суматохата, която остави зад гърба си.

— Браво, Майлс! Нима не ти хрумна нито за миг, чувайки акцента й, че току-що обиди самата лейди Флеминг!

Засегнат от унищожителното презрение в гласа на спътницата си, Майлс Драйдън отбранително рече:

— Откъде можех да знам? Както я описа графинята, аз очаквах някоя ослепителна красавица. — Изпъшка отчаяно. — А тя се оказа червенокоса и при това толкова мършава! Как ще се преструвам, че харесвам такава жена?

Мора, която бе увиснала върху ръката му, се успокои при тези думи. Лично тя намираше херцогинята наистина за ослепителна красавица, но за миг бе забравила предпочитанията на Майлс. Той обичаше руси жени, със закръглени форми, също като самата нея. По-възрастната графиня може би щеше да я безпокои повече от младата херцогиня.

— Ще се справиш отлично, захарче, защото ми се струва, че отдавна чакаме да ни падне точно такава плячка. Една истинска английска херцогиня, която пътува само за удоволствие, и то сред такъв разкош. Сигурно е безумно богата.

— Така каза и последния път — измърмори Майлс. Забележката му не се хареса на Мора.

— Вдовицата Еймс не ни излъга, когато каза, че всичките й деца са мъртви. Само пропусна да спомене, че има седемнадесет внуци, които търпеливо чакат, за да си поделят имението й. Така че ти подхвърлиха една безполезна сребърна мина, което пък ни доведе в това забравено от Бога място. Поне никога не се усъмниха в причините за смъртта на старата дама.

— Но тя беше стара. А тази е млада.

— Този път няма да използваме отрова, за да те направим вдовец. Една злополука ще ни свърши същата работата.

— И предполагам, че аз трябва да се погрижа за това?

Постоянното му мърморене вече започваше да я уморява.

— Аз се погрижих за твоите две последни съпруги, захарче. Бих казала, че сега е твоят ред. Разбира се, ако предпочиташ да ми намериш съпруг…

— Кучка! — ревниво изръмжа той, както очакваше съучастничката му. — В деня, в който погледнеш към друг мъж, ще прекърша хубавото ти вратле.

— Хайде, хайде, любов моя, просто се пошегувах. — Усмихна му се очарователно Мора. — Знаеш, че съм ти вярна от деня, в който се срещнахме. Освен това аз никога не бих могла да се справя толкова добре като теб. И без това ми е трудно да се преструвам, че съм твоя сестра.

— Идеята беше твоя, а не моя. Ти измисли цялото това отвратително представление. „Ожени се за някоя богата вдовица, захарче, и можеш да се откажеш от комара“ — имитира я той с тънък глас.

Мора раздразнено присви очи.

— Твоите измами, искаш да кажеш, заради които се налагаше да бягаме от град на град. Освен това, доколкото си спомням, ти посрещна идеята ми с възторг.

— Това беше преди първата съпруга да се окаже недостатъчно богата за теб и ти да решиш, че тя трябва да умре и да опитаме отново… и отново… и отново.

— Добре! — избухна тя. — И четирите се оказаха погрешен избор. Но този път ще бъде различно, усещам го.

— То вече е различно, Мора, или забрави колко млада е тази вдовица? Ще трябва да напрегна всичките си сили, за да я спечеля, и дори тогава успехът ми не е гарантиран. Този случай може да се окаже пълна загуба на време и усилия.

— Няма да е така, любов моя. Остава ти още една възможност, ако дамата остане безразлична към фаталния ти чар. Но аз се обзалагам, че ти ще спечелиш. В крайна сметка знам колко неустоим можеш да бъдеш, когато пожелаеш. Нима не спечели завинаги сърцето и душата ми, захарче?