Джоана Линдзи
Див и влюбен (23)

Глава 23

— Сестра му Мора е доста очарователна — отбеляза Ванеса, остави настрани зеления конец и взе червения за покривката, която бродираше. — Мисля, че ще я харесаш. Струва ми се, че е на твоята възраст и изгаря от желание да разгледа онези броеве на модното списание „Харпър Базар“, които си купихме в Ню Йорк. Споменах ли ти, че те са от там? Дори познават Чарлс, или поне са чували за семейство Абингтън.

— Сигурна ли си, че Роби е добре?

Ванеса не вдигна глава, но смръщи подозрително вежди. Въпросът вече бе задаван и му бе отговаряно най-малко… два пъти.

— Всъщност девойчето е доста шумно и не така изискано като брат си.

— Много мило.

Графинята отпусна бродерията в скута си и раздразнено въздъхна.

— Чу ли поне една дума от това, което ти казах? Джоселин? Хей, Джоселин? — повиши глас тя.

Приятелката й се извърна леко от прозореца.

— Каза ли нещо, Вана?

— Разказвах ти за семейство Драйдън — насили се да отвърне със спокоен тон графинята.

— Кой?

— Джоселин Флеминг! Днес би трябвало да сияеш от щастие и да не бъдеш толкова разсеяна. Какво ти става?

Джоселин се извърна отново към прозореца. Не обърна внимание на недоволната забележка на приятелката си, но се замисли над последния й въпрос. Наистина, какво й ставаше? Защо не можеше да спре да мисли за изминалата нощ? Защо непрекъснато се питаше къде ли е Колт днес? Отново бе изчезнал. Сутринта бе изчакал, докато друг служител от охраната й смени Роби, или поне така й бяха казали. Явно през нощта я е охранявал сам. Но дали е бил в стаята й или в коридора?

Когато се събуди, на възглавницата до нея имаше два дълги черни косъма — единственото доказателство, че Колт е бил при нея. Е, всъщност имаше и друго доказателство. Засъхналата кръв от вътрешната страна на бедрата й. Но кога си бе тръгнал? И защо си бе отишъл, без да й каже нищо?

Ванеса бе дошла доста рано и веднага се разтревожи при вида на двамата среднощни крадци, които вече откарваха при шерифа. Поиска да узнае всички подробности относно среднощното приключение на Джоселин, както и всичко случило се след това. Изпита огромно облекчение, когато узна, че планът за съблазняването на Колт е бил осъществен.

— В такъв случай няма нужда да отиваме в онова място, наречено Уайоминг, нито пък от услугите на господин Тъндър, нали?

При тези думи Джоселин почувства странна празнота и заяви, че сега повече от всякога се нуждаят от услугите на Колт, ако не за друго, то заради безопасността й. Изтъкна колко пъти я бе спасявал, както и как успешно бе успял да отклони Лонгноуз по грешна следа. Накрая, сякаш тези доводи не бяха достатъчни, заяви, че точно в Уайоминг възнамерява да създаде своята ферма за развъждане и отглеждане на коне.

Ванеса предпочете да не казва нищо, макар че неодобрението й не остана скрито за Джоселин. Разбираше я, защото приятелката й се тревожеше, че може да се увлече по Колт, което бе много неразумно и неподходящо.

— Първият любовник винаги е нещо специално — беше й казала Ванеса преди няколко месеца, когато двете бяха решили, че е крайно време Джоселин да си намери любовник. — Но трябва да запомниш едно — не бива да бъркаш простото и обикновено привличане с любов.

Сега Джоселин си припомни тези думи и се опита да анализира чувствата си. Това, което изпитваше в момента, бе смущение и нетърпение да се срещне с Колт, но най-вече изумление, че любенето се бе оказало толкова приятно.

— Съжалявам, Вана. Просто всичко беше… беше…

— Знам — прекъсна я Ванеса и изсумтя. — Било е толкова божествено, че не можеш да намериш думи да го опишеш.

— Е, така беше — отбранително заяви херцогинята.

— В такъв случай дължим вечни благодарности на нашия постоянно намръщен водач, нали така? — язвително заключи приятелката й. — Особено след като можеше да бъде и много по-лошо, имайки предвид непредсказуемия му характер. Но нещата все още могат да се влошат, ако проявиш глупостта отново да проявиш внимание към него. — После гласът й омекна и тя загрижено изрече: — Това, което си изпитала, мила моя, можеш да получиш от всеки мъж. При това много по-безопасно, ако е с любовник, на когото можеш да се довериш. Не ти трябва някой, който всеки миг може да избухне и да се превърне в разбеснял се дивак. Предлагам много бързо да си намериш подходящ любовник, преди да си си въобразила, че този е нещо, което всъщност не е и никога няма да бъде.

Джоселин обикновено се вслушваше в съветите й, но в този случай те не бяха необходими. Нуждаеше се от любовник само с една цел и тя вече бе постигната. Нямаше нужда да приема друг мъж в леглото си, нито дори Колт.

Ванеса напразно се тревожеше, но нямаше смисъл да й го казва. Едва ли щеше да й повярва.

— Не каза ли нещо за семейство Брейдън? — промени темата херцогинята.

— Драйдън — поправи я Ванеса, разбрала нежеланието на приятелката си да говори повече за изминалата нощ. — Казах ти, че тази сутрин се запознах с тях във фоайето на хотела. Много интересна двойка. Човек би казал, че са истински пример за лошата съдба, която може да постигне хората в Америка. Кълна се, че в сравнение с нещастията, които са ги споходили след смъртта на родителите им, ние сме истински късметлийки, че ни преследва само един убиец.

— Никак не е смешно, Вана.

— Не, предполагам, че не е, но аз наистина изпитвам дълбоко съжаление към тях.

— И те ти разказаха историята на своя живот, докато сте стояли във фоайето на хотела?

— Всъщност бяхме седнали и те ми поднесоха доста съкратена версия, сигурна съм. Няколко неудачни инвестиции и фамилното богатство се изпарило за нула време. Решили да съберат малкото, което им останало, и да дойдат на Запад, за да започнат нов живот. Струва ми се, че Майлс спомена, че смятат да купят ранчо.

— Майлс? О, предполагам, че имаш предвид господин Драйдън? И той вече е Майлс само след една среща, а все още продължаваш да наричаш Колт господин Тъндър?

— Не сменяй темата, скъпа моя — твърдо отвърна Ванеса. — Както вече казах, късметът им съвсем ги изоставил, когато стигнали до Ню Мексико. Дилижансът, с който пътували, бил ограбен от някакви бандити — хора, преследвани от закона, така ги наричат тук — и един от пътниците бил убит. След това, в същия този ден и в същата кола, представи си, били нападнати от индианци. И двамата са щели да бъдат скалпирани…

— Скалпирани?

— Предполагам, че е нещо доста неприятно, което индианците ти правят, но пристигнала кавалерията — те преследвали същите бандити — и ги спасила. След всичко това те естествено загубили всякакво желание да се установят на Запад, но ги било страх да продължат с дилижанса и така се озовали тук. И аз естествено им предложих да пътуват с нас.

— Смяташ ли, че е разумно? Искам да кажа, какво знаеш за тези хора, освен това, което те самите са ти казали? Братът може да е…

— Бих искала да те уверя, че не съм изглупяла! — възмутено я прекъсна Ванеса. — Сър Паркър провери историята им и тя се потвърди. През последните три месеца са живели в този хотел. И господин Майлс Драйдън има сестра, мила моя, сестра. Ако и господин Лонгноуз имаше, нима досега нямаше да сме чули за нея?

— Не исках да кажа, че може да е Лонгноуз, само че може да е нает от… няма значение. — После додаде с известна доза подозрение: — Да не би случайно да е хубав?

— Не е нужно да ме гледаш по този начин. Да, има доста впечатляваща външност. Това не означава, че когато ги поканих да пътуват с нас, съм се надявала да отвлече мислите ти от твоя мелез.

— Не, разбира се, че не — ядосано отвърна херцогинята. Намеренията на Ванеса бяха твърде прозрачни.

По-добре да не прави опити да ги прикрива. Време беше да й заяви колко напразни са старанията й.

— Не възнамерявам да повтарям това, което се случи миналата нощ, Вана.

— А той знае ли го?

— Той на практика бе изнасилен…

— Какво?

Джоселин махна нехайно с ръка.

— Все едно и също е. Ние го принудихме, нали? Съблазнихме го? Накарахме го да загуби контрол и инстинктите му да вземат връх и да бъде безсилен да устои на изкушението, не е ли така? Изглежда, забравяш, че той не желаеше да има нищо общо с мен, че аз го преследвах, а не той мен. Така че едва ли ще има желание да повтаря миналата нощ, Вана. Всъщност бих била силно изненадана, ако той днес не е бесен и твърдо решен никога повече да не изпада в подобно положение.

— Когато зарът е хвърлен, много неща се променят, мила моя. Ако човек сгреши веднъж, после бърза да увеличи греховете си колкото се може повече, преди да е дошло времето, когато ще се разкайва за тях.

— Съмнявам се, че се отнася за този случай. Освен това вече ти казах, че нямам намерение да позволя това да се повтори. Моят проблем беше решен. Повече нямам нужда от любовник.

„И това го казва една жена, която само преди няколко часа е била напълно задоволена“ — помисли си Ванеса. Обаче реши, че няма смисъл да убеждава Джоселин, че веднъж като вкусиш от удоволствията на плътта, искаш още.

— Ако онзи човек те пожелае отново, скъпа моя — рече тя, — не мисля, че можеш да го възпреш.

Думите й предизвикаха приятни тръпки по тялото на Джоселин.

— В такъв случай ще се постарая никога да не оставам насаме с него. Така че можеш да престанеш да се тревожиш…

— Мадам! — прекъсна ги в този миг Бабет. Беше толкова развълнувана, че дори забрави да почука. — Алонсо, настоява да ви кажа, че мосю Тъндър ще води западен дуел на улицата. Каза ми, че трябва да го знаете.

— Ще води какво?

Ванеса загрижено цъкна с език.

— Смятам, че има предвид онова, което се случи в Тумбстоун на улицата пред магазина за шапки. Спомняш ли си, че тогава станахме свидетелки на… Джоселин, да не си посмяла!

Но херцогинята вече бе излетяла от стаята.