Джоана Линдзи
Див и влюбен (16)

Глава 16

Те представляваха красива гледка — жената и великолепния кон. За един кратък миг Колт бе като омагьосан от умението й да язди. Сякаш бе част от животното, докато се носеха в див галоп през обраслата с кактуси долина. Никога не би повярвал, че тя може да язди по този начин, не и една жена, която предпочита удобството на разкошната си карета. И дори не седеше на коня както трябва. Яздеше настрани, за Бога! Това го накара да се замисли за колко още неща греши по отношение на нея.

Но не се чуди дълго. В гърдите му бързо започна да се надига гняв и когато тя го наближи, всеки миг можеше да избухне. Не й даде дори възможност да си поеме дъх. Гласът му бе толкова висок, че стресна жребеца й и й трябваха няколко минути, докато го овладее. Отначало не чу какво й крещеше Колт.

— … най-глупавото, най-идиотското… да не сте полудели? Трябваше да се досетя! Защо иначе ще плащате на толкова мъже да ви пазят, а след това ще отпрашвате нанякъде сама?

— За какво говорите? — остро попита Джоселин, когато най-после успя да укроти сър Джордж и спря до него. — Видях ви отдалеч. Яздех право към вас. Ако не сте забелязали, наоколо няма нито хълмове, нито дървета, нито дори храсти, където някой би могъл да се скрие. Бях в пълна безопасност.

— Така ли? Сега ме чуйте, херцогиньо. Онзи планински лъв в далечината може и да не е много близо, но все пак е там. Никой не знае защо е напуснал обичайните си земи за лов и вече може да е уловил вечерята си, но със сигурност никога няма да пропусне такава лесна плячка като вас. Веднага щом подуши миризмата ви, ще се нахвърли върху вас.

Той я изчака, докато тя се взираше ужасено в бавно движещия се хищник, който се намираше само на около стотина метра от тях. За щастие звярът, изглежда, не се интересуваше особено от тях, ала тя не го знаеше.

— И змията, която може да подплаши това ваше капризно животно и да го накара да ви хвърли на земята, ще бъде там, готова да ви ухапе, докато конят ви се отдалечава на безопасно разстояние. Да не би да си мислите, че някой ще ви намери и ще изсмуче отровата? Хората не са единствената опасност по тези места.

— Предполагам, че имате право — унило рече Джоселин.

— Добре. — Доволно кимна той и добави: — И какво, по дяволите, правехте там?

— Двамата сър Джордж се нуждаехме от раздвижване — побърза да обясни младата жена. — Той не е препускал на воля, откакто напуснахме Мексико, а и аз съм свикнала да го яздя всеки ден. Освен това аз… аз исках да поговоря с вас, а предположих, че ако ви изпусна, ще изчезнете и няма да се върнете до вечерта. Затова не видях нищо лошо… е, сега вече разбирам, че съм сгрешила, но когато реших да се присъединя към вас, не се замислих за това.

— Слезте.

— Моля?

— Яздихте поне два километра, херцогиньо. Сега трябва да му дадете възможност да си почине. Господи, нима не знаете…

— Да не сте посмели да ми казвате как да се грижа за коня си! — избухна тя, но слезе и започна да разхожда сър Джордж в кръг около Колт. — Можете да ми давате нареждания за всичко друго, но не и относно конете. Аз развъждам и отглеждам коне през целия си живот и никой не може да ми каже за тях нещо, което вече да не знам!

Колт посрещна мълчаливо избухването й. Фактът, че тази жена притежаваше темперамент, го изненада толкова силно, че това го охлади. Не се съмняваше, че познава конете. Всеки, който умее да язди толкова добре, би трябвало да ги познава отлично. Но да ги развъжда и отглежда? Това не бе обичайното занимание за една жена, още по-малко пък за бяла жена.

Но тя вече бе доказала, че не е това, за което я бе мислил, поне за някои неща. Нямаше нищо против тези малки изненади, защото те отвличаха мислите му от изгарящото желание, което изпитваше към нея. Освен това дори и някой да реши да я преследва, докато е сама, кой би я настигнал с такъв кон като нейния? И тя несъмнено го знаеше. Младият мъж се зачуди защо не му го изтъкна, когато толкова грубо се нахвърли върху нея.

— Вие ли сте го отгледали?

Гневът й се бе уталожил и тя го стрелна с поглед.

— Да.

Колт слезе от коня си и застана пред нея, за да я накара да спре. Огромният жребец отметна нервно глава, но той протегна ръка и каза нещо на животното на език, който Джоселин никога досега не бе чувала. Тя се втренчи невярващо, когато сър Джордж мушна муцуната си в протегнатата ръка и дори избута господарката си настрани, за да се приближи до мъжа.

— Това е невероятно! — възкликна. — Той е неспокоен дори край хора, които познава, но никога досега не е позволил на непознат да го приближи. Но може би вече сте се срещали с него, така ли е? — добави подозрително.

— Не.

— Тогава как успяхте… Мили Боже! Вие притежавате дарба, нали?

— Дарба?

— Способността да накарате животните да ви вярват. Аз също я притежавам, но никога досега не съм виждала да въздейства толкова бързо.

Фактът, че тя откри нещо общо помежду им, го подразни. Той предпочиташе да изтъква огромните различия между тях.

— За какво искахте да разговаряте с мен, херцогиньо?

— О, ами, вие тръгнахте тази сутрин, преди някой да успее да ви попита защо първо потеглихме по пътя, по който се движехме вчера, а след това внезапно завихме на изток.

— Вчера бяхме проследени — отвърна Колт.

— Ние… как… добре! Сигурно не са били много близо, щом никой не е забелязал, но, разбира се, вие препуснахте доста напред…

— Беше само един мъж — прекъсна я той, преди тя да се впусне в някоя от своите тиради. — Следва ни около километър, а когато поехме по пътя към Тусон, обърна коня си и се върна там, откъдето беше дошъл.

— Значи той ще докладва, че сме тръгнали по този път, докато всъщност ние се движим в обратната посока — заключи тя със смях. — О, знаех си, че ще се окажете неоценим служител, Тъндър. Стига, не ме гледайте по този начин. Какво толкова казах?

— Аз не съм водач, херцогиньо, и никога не съм го твърдял. Също като онзи планински лъв и аз съм се отдалечил от обичайните си ловни земи. Дори не знам кога можем да попаднем в някое тресавище. Всичко, което знам, е, че зад онези планини се намира Ню Мексико и старият път до Санта Фе, който ще ни изведе в равнините. Равнините, които познавам. Но между тук и там… — Сви рамене.

— Мили Боже, аз си мислех… да не би да искате да ми кажете, че можем да се изгубим?

— Не точно да се изгубим, но известно време няма да има пътища, по които да се движим, и аз не мога да гарантирам, че вашите карети и фургони ще могат да минат по пътя през онези планини.

— Тогава как сте дошли дотук от Уайоминг? От там сте дошли, нали така?

— Със сигурност мога да ви уверя, че вашите карети никога няма да минат по пътя, по който аз дойдох. Но тогава аз вървях по следите на Били, а той самият не знаеше къде отива.

— Не ми изглеждате много разтревожен — изтъкна Джоселин.

— Винаги има път. Въпросът е колко време ще бъде изгубено, докато се открие. Пред нас се простират земите на апачите. Със сигурност ще има проходими пътища.

— А апачи ще има ли?

— По-вероятно е да се натъкнете на тях в Мексико. Тук повечето са в резервати, както и останалите индиански племена в страната. Трябваше да се тревожите за индианците, когато ме срещнахте, херцогиньо, а не сега.

Тя се извърна и се приближи към коня му, смутена от горчивината, която прозвуча в гласа му.

— Моля ви, не започвайте отново — каза, без да го поглежда. Цялото й внимание бе погълнато от огромното животно, което стоеше кротко, докато тя го галеше по гърба. — Каквото и да направите, нищо не може да ме убеди, че сте един нецивилизован дивак, за какъвто искате да се представите.

Беше грешка да му отправя подобно предизвикателство и да не очаква той да го приеме. Ала тя не бе свикнала да разговаря с мъже като него. Без никакво предупреждение се оказа просната на земята, а той бе отгоре й. Конете се отдръпнаха, а ръката му грубо дръпна полата й нагоре.

— Нищо ли, херцогиньо? — изрече той със студен и решителен глас. — Нека да видим какво ще мислите, след като свърша с вас.

Тя бе толкова смаяна, че почти не го чуваше. Разнесе се остър звук от раздиране на долните й гащи, след което пръстът му болезнено проникна в нея.

— Колт, не, няма да ти позволя…

— Не можеш да ме спреш, жено. Нима още не си го разбрала? Ти сама пожела да останеш сама с мен, когато единствената ти закрила съм аз. А кой ще те закриля от мен?

Тя бутна силно раменете му, за да го отдалечи от себе си, ала той бе прав — не можеше да го спре.

— Правиш това само за да ме изплашиш! И наистина успя.

— Ти си мислиш, че са минали много години от времето, когато си взимах всичко, което пожелаех, дори и ако се наложеше да убия за това? Знаеш ли какво щеше да се случи с теб, ако те бях намерил тогава? Това… и още дяволски много неща. Ние не само изнасилваме белите жени, ние ги правим робини.

Тя се уплаши, че този път той не само говори, а наистина ще я обладае под палещите лъчи на късното следобедно слънце. Не искаше да стане по този начин и очите й се наляха със сълзи, но той не ги видя.

Инстинктът я накара да обвие ръце около врата му и да прошепне:

— Моля те, не ме наранявай, Колт.

Той веднага се изтърколи от нея, а от устните му се изтръгна ожесточено проклятие. Джоселин отново бе смаяна. Не мислеше, че ще се окаже толкова лесно да го спре.

— Трябва да заповядам да ви набият с камшик! — изсъска тя, докато изтупваше праха от полите си и се изправяше на крака. — Не можете да продължавате да се държите по този начин с мен, Колт Тъндър! Няма да го позволя!

Той я погледна, докато се опитваше да възвърне самообладанието си.

— Още една проклета дума, и отново ще се намериш по гръб!

Изрече последното със злобно ръмжене, но тя бе твърде вбесена, за да му обърне внимание.

— Сега ще видиш ти, жалък, незаконен син на… на индианка!

Той я проследи с поглед, докато отиде до коня му, вдигна високо полите си и го възседна — по нормалния начин, разкривайки краката си до коленете. Видя я, че извади пушката му от кожения калъф, привързан към седлото, но продължи да седи на земята. Не знаеше какво се въртеше в главата й, но след като още не бе насочила дулото на пушката към него…

— Не искам да се превърнеш във вечерята на онази голяма котка, но се надявам, че ще имаш достатъчно време да се поохладиш, преди да се присъединиш към нас!

С тези думи тя изстреля два куршума, които се забиха пред краката на лъва и звярът побягна с дълги подскоци. Шумът подплаши няколко големи заека, една яребица и дори една дива патица. Още три изстрела и бягството на два от зайците и патицата бе прекъснато.

Колт все още се взираше слисано в трите убити животни, когато гласът й го сепна:

— Прикритата опасност е най-страшна, господин Тъндър. Може би ще вземете убитите животни. Нашият готвач Филип ще оцени жеста ви.

Той не разбра какво иска да каже с последните си думи, докато тя не смушка коня му и не препусна напред, обвита в облак прах. Подсвирна и нейният жребец навири глава и я последва. Но дори и тогава Колт остана да седи на земята. Още не можеше да повярва на точната й стрелба, която съперничеше на неговата — още едно умение, което никога не би допуснал, че тя притежава — и затова не се бе замислил за дързостта й да го изостави.

Поне тя смяташе така. Можеше много лесно да извика коня си да се върне при него, също както тя бе повикала своя. Но това щеше отново да я върне при него, а вече бе разбрал, че не може да държи ръцете си далеч от нея, когато тя е толкова близо. Господи, той се улавяше за всяко извинение, за да я докосне, дори и само да я изплаши и да я накара никога повече да не се приближава до него. Тогава нямаше да се налага да си измисля извинения, за да я докосва.

Най-после осъзна, че продължава да седи на земята, заобиколен от три мъртви животни, които навярно много скоро щяха да привлекат ястребите. Занарежда цветисти ругатни, които биха накарали ушите на дръзката червенокоска да запламтят. Наистина имаше нужда от известно време, за да се охлади. Керванът се намираше на повече от километър разстояние, така че имаше възможност да го направи. Но, от друга страна, гневът му отново започна да се надига.