Джоана Линдзи
Див и влюбен (13)

Глава 13

Усещаше присъствието й. Чу я да приближава, макар че тя се опитваше да стъпва тихо. Усети близостта й, също както при животните мъжкарят подушва женската.

Тя стоеше точно зад него и чакаше да я забележи. Той обаче се преструваше, че не я вижда. Колкото по-малко приказваше с нея, толкова по-добре. Обаче не му се вярваше, че тя просто ще си тръгне. Тази жена бе прекалено упорита и твърдоглава. Макар мълчанието й да издаваше нервността й, тя се бе осмелила да дойде при него. Решителността й бе по-силна от притеснението.

— Доста умно от ваша страна да ги държите наблизо.

На Джоселин й бяха нужни няколко минути, докато разбере какво има предвид. Обърна се, за да види кой я е последвал, и видя, че четирима души от охраната й бяха заели позиции на няколко метра зад нея, без дори да се опитват да се прикриват. Очевидно нямаха никакво намерение да я оставят сама с новия водач.

— Те не ви познават. Когато ви опознаят, бдителността им ще отслабне.

— Вие също не ме познавате.

Думите му я накараха да потръпне, сякаш в тях се съдържаше някаква скрита заплаха. И навярно бе точно така, и ако бе достатъчно умна, щеше да се вслуша в предупреждението и да бяга надалеч. Беше достатъчно нервна и неспокойна и без той да й казва подобни неща. Ала тя не искаше да се страхува от него. Както не искаше и той да й е ядосан. Доникъде нямаше да стигне с този мъж, ако му позволеше да я изплаши.

— Можем да променим това — колебливо рече младата жена. Искаше й се той да се обърне и да я погледне. — Иска ми се да ви опозная по-добре.

— Защо?

— Защото ви намирам… много интригуващ. „И възбуждащ, и безкрайно желан, и дяволите да те вземат, Колт, обърни се и ме погледни!“

Той не го направи. Продължи да разтрива коня си, сякаш тя изобщо не бе там. Тя не бе свикнала да я пренебрегват. Подобно отношение не допринасяше за повдигане самочувствието на една жена, а нейното и без това бе паднало твърде ниско ниво.

Известно време Джоселин наблюдава мълчаливо движенията на ръката му по хълбоците на животното и почти бе омагьосана, представяйки си…

Отпъди бързо тези мисли, приближи се към коня и го погали по влажната муцуна. За известно време се любува на животното вместо на господаря му, който продължаваше да не я поглежда.

— Не може ли поне да поговорим? — отново опита тя.

— Не.

Поради някаква причина този отказ я подразни и тя едва се сдържа да не избухне. Този мъж наистина бе непоносим!

— Вижте, знам, че все още сте ми сърдит, но…

— Сърдит изобщо не е това, което изпитвам, лейди.

Той се изправи и най-после я погледна, но в този миг Джоселин предпочиташе да не го бе направил. Сините му очи горяха с пламенно чувство, което накара дъха й да секне. Ярост ли бе това? Не беше напълно сигурна.

Нито пък Колт. Той се опита да се скрие в гнева си, но други неща го разсейваха — ароматът й, гласът й… спомените. Всеки път, когато се приближеше до бяла жена, чуваше свистенето на камшика и почти усещаше как разкъсва плътта му. А с тази жена беше още по-лошо, защото макар да знаеше, че тя никога няма да бъде негова, той продължаваше да я желае. Това не биваше да се случва. Не му се бе случвало от три години. През цялото това време всички жени като нея го превръщаха в буца лед, изпълваха го с отвращение и омраза при спомена за онова, което бе изстрадал заради една от тях. Той беше от хората, които грешат само веднъж. Тогава защо не изпитваше отвращение от тази жена? Защо тялото му изгаряше от желанието да я сграбчи? И защо, по дяволите, тя не се махне, преди да е изгубил и малкото му останало самообладание?

— За какво беше всичко това? — рязко попита той. — Нима никой досега не ви е отказвал?

— Не… съвсем не е така.

— Тогава защо точно аз, херцогиньо?

Презрението, с което изрече титлата й, бе капката, която преля чашата. Какъвто и страх и притеснение да изпитваше, те бяха пометени от възмущение.

— А защо да не сте вие? Очевидно и вие си имате цена, защото в противен случай нямаше да сте тук. — Държеше се глупаво и го осъзнаваше, но искаше да изясни още нещо, преди той да й го каже. — Аз няма да ви освободя, дори и да продължавате да се държите невъзпитано и постоянно да сте навъсен.

— Лейди, ако мислех, че мога да направя нещо, за да се освободя от тази работа, щях да го направя — раздразнено я увери той. Но в следващия миг погледът му попадна върху устните й. — Но все пак може би има нещо… — додаде той с по-мек тон.

Знаеше, че това ще се случи още преди той да протегне ръка. Знаеше, че няма да е приятно, че той възнамерява да я обиди или да я нарани, или просто да направи нещо, което да я принуди да го уволни. Но той все пак й даде възможност да го спре. Ръката му много бавно се протегна към шията й. Първото докосване на пръстите му до тила й бе много нежно. Пръстите му се вплетоха в гъстата й коса, свита на тила, и я придърпаха към него. Тя не се възпротиви.

Мъжът вероятно реши, че я изплашил толкова много, че тя не е в състояние да говори и да се движи, но всъщност тя просто не желаеше да го спре. Толкова силно искаше да усети докосването на устните му до нейните, че бе готова да изтърпи дори и болка. Знаеше го дори когато Ванеса я предупреждаваше, че той няма да бъде нежен с нея. Ако в този момент се боеше от нещо, то бе, че няма да я целуне.

Но когато го направи, целувката му бе много по-груба, отколкото тя очакваше. Колт бе твърдо решен да я накара да се отврати от него, може би дори да го намрази, което да я накара да се отърве незабавно от него. Това, което не подозираше, бе, че целувката постигна целта само наполовина. Тя изпита невероятно вълнение, което й помогна да приеме грубостта му.

— Готова ли сте да ме уволните?

Въпросът бе процеден през зъби, докато ръката му болезнено стегна косата й. Но тя бе сигурна, че той не осъзнава, че й причинява болка. Устните й бяха изтръпнали, задъхваше се, а коленете й се бяха подкосили. В същото време вниманието на Колт бе съсредоточено върху устните й, докато очакваше отговора й, сякаш единствено той щеше да го накара да реши каква да бъде следващата му стъпка.

— Не — задъхано отвърна тя. Не желаеше той да я наранява, но все още нямаше намерение да се отказва от него.

Очите му потърсиха нейните. Вероятно искаше да се увери дали е само упорита, или е луда. Когато осъзна истината, цялото му тяло се напрегна и той изрече с тих, но заплашителен глас:

— Кажете му да си махне ръката от мен. Ако аз го направя, за известно време няма да имате полза от него.

Тя примигна и видя Роби, застанал точно зад Колт и сложил голямата си длан върху рамото му. Колт не го гледаше, а продължаваше да се взира в нея, но тя се съмняваше, че едрата фигура на Роби би го възпряла. Тъкмо обратното. Той бе готов да прояви жестокост, искаше да бъде груб и да наранява. И Джоселин го знаеше, макар че огромният шотландец не подозираше нищо.

— Всичко е наред, Роби. Господин Тъндър просто ми доказваше нещо. Няма за какво да се тревожиш.

Мускулестият шотландец се поколеба. Макар в полумрака да не бе видял много от тази наказваща целувка, все пак бе достатъчно, за да го накара да се съмнява. Как бе могла да забрави, че хората й са наблизо? Разбира се, тя не бе длъжна да им дава обяснения, но все пак…

Тогава осъзна, че пръстите на Колт все още стягат косата й и навярно тъкмо това бе причина за загрижеността на Роби. Тя бе забравила за това, както и Колт, когато Роби ги прекъсна. Но когато размърда рамото си, където китката на Колт се докосваше, за да му даде знак да я пусне, той не го направи. Погледна го в очите и разбра, че той няма намерение да я пусне.

Джоселин не разбираше причината за държанието му. Дали не искаше да предизвика хората й, надявайки се, че тогава тя ще го уволни? Или това бе друг начин да я изплаши, да й покаже, че хората й не могат да я защитят от него? Каквато и да бе причината, никак не й харесваше.

Ако му направи забележка, а той не й обърне внимание, това със сигурност щеше да предизвика сбиване. Ако накара Роби да си тръгне, докато Колт все още я държи за косите, му даваше основание да продължи оттам, докъдето бе стигнал. Но ако не направи нищо, тогава Колт щеше да предприеме нещо, а Ванеса никога нямаше да й прости, ако най-предпочитаният й охранител пострада по нейна вина. При това Джоселин знаеше кой ще бъде наранен. Роби бе едър и мускулест и известно време бе служил при Нейно величество, но не притежаваше студената и безмилостна жестокост, която се излъчваше Колт.

Оставаше само едно.

— Оценявам загрижеността ти, Роби, но аз се намирам в пълна безопасност в компанията на господин Тъндър. Сега можеш да си тръгнеш… и отведи и останалите джентълмени със себе си. След малко и аз ще ви последвам.

Това беше заповед и Роби нямаше друг избор, освен да се подчини.

— Както желаете, ваша светлост.

В мига, в който шотландецът отдръпна ръката си от рамото на Колт и се обърна, Колт я пусна. Значи това бе всичко, което е искал. Дяволите да го вземат този мъж, който постоянно я караше да гадае намеренията му!

— Постъпката ви бе достойна за презрение! — изсъска тя и вдигна ръка, за да разтрие изтръпналия си врат. — И нямам предвид това, което ми причинихте, макар че и то заслужава единствено презрение. Не се съмнявам, че сте способен да нараните хората ми, но да предизвикате нарочно безредици, за да постигнете уволнението си, е проява на страхливост. Не предполагах, че сте страхливец.

— А какво си мислите сега за мен? — попита той.

Тя отстъпи назад. Знаеше, че намеква за това, което й бе сторил. Какво друго да си мисли, освен че може да бъде безмилостен, когато реши да постигне целта си?

— Мисля, че вие сте много решителен мъж, Колт Тъндър, но и аз притежавам това качество. Не бих искала да ви разочаровам, но вашето малко представление не даде очаквания резултат. Аз все още се нуждая от вас — отвърна тя и се отдалечи от него.

Последните й думи бяха отмъщението й за целувката му. Ала нейната нужда се различаваше от тази, която измъчваше тялото му и която го държа буден през цялата нощ.