Джоана Линдзи
Див и влюбен (12)

Глава 12

— Нали разбираш, че той го направи нарочно — сърдито изрече Ванеса, докато избърсваше праха от лицето си с мократа си кърпичка. — Ние минахме покрай онзи град още преди четири или пет километра и още тогава вече почти се бе стъмнило. Нямаше никаква разумна причина да продължим, за да се налага сега да нощуваме на открито. Направи го, за да ти отмъсти за това, че днес номерът му не мина. Помни ми думите, Джоселин, този мъж смята да те накара да съжаляваш, че си се осмелила да му се противопоставиш.

— Аз не съм му се противопоставила. Напротив, съгласих се с условията му.

— Не се прави на глупава, скъпа. Онези абсурдни условия бяха поставени тъкмо с цел да не ги приемеш и ти отлично го знаеш. Трябваше да видиш лицето му…

— Видях го. — Смехът на Джоселин беше толкова заразителен, че Ванеса не устоя и също се засмя. — Никога досега парите на Едуард не са ми доставяли такова удоволствие. Той поиска луната и аз имах възможност да му я дам. Мили Боже, наистина изпитах удоволствие.

— Надявам се да продължиш да мислиш така, когато се установи, че ще прекараме следващите няколко седмици в тази палатка.

— О, престани да мърмориш, Вана. Не бих нарекла това нещо палатка. — „Нещото“ беше голямо и просторно помещение — мек персийски килим покриваше земята, имаше копринени възглавници и дебели кожи, върху които да се спи. — Разполагаме с всички удобства.

— С изключение на баня — недоволно изтъкна графинята, разкривайки основната причина за оплакванията си.

— Можем да се изкъпем и ти го знаеш.

— След като Сидни и Пиърсън преди няколко часа натовариха всички фургони, не бих и помислила да ги моля да донесат вода от реката, край която сме разположили нашия лагер. Смятам се за човек, който уважава другите и не проявява капризи.

— Лакеите не са единствените, които могат да донесат вода, Вана. Ти просто си измисляш различни затруднения и аз бих искала да знам защо.

— Не аз съм тази, която си измисля различни затруднения. Нямаше абсолютно никаква причина да търпим подобни несгоди, след като само на няколко километра от тук има град. Твоят безумно скъп водач е този, които създава различни затруднения.

— А ако той има основателна причина да избягва града?

— Наистина бих искала да я чуя. Защо не го попиташ? Е, какво чакаш?

— Той не е тук — призна Джоселин. — Брат му каза, че отишъл да разузнае околността.

— Хм! По-скоро се е върнал в Бенсън, за да пренощува в меко легло, и ще го видиш чак на сутринта добре отпочинал и готов да ни подлага на нови по-големи затруднения и изпитания. Това е отмъщението, което идеално подхожда на такъв като него.

— Струва ми се, че грешиш, Вана. Ако желае отмъщение, то няма да е толкова префинено и ще бъде насочено срещу мен, а не срещу всички.

— Ти сама го видя в очите му, признай си! — настоя Ванеса с по-мек тон и коленичи до възглавниците, сред които се бе настанила приятелката й. Джоселин нещастно кимна и графинята сложи нежно ръка върху бузата й. — Осъзна ли най-после, че той не прилича на мъжете, които досега си срещала? Той е корав, опасен и…

— Аз все още го искам — прекъсна я Джоселин. — Дори когато ме изгаря с погледа си, усещам нещо особено и вълнуващо, което се надига у мен точно както когато го видях за пръв път.

Ванеса въздъхна.

— Той няма да бъде нежен с теб, скъпа моя, знаеш го, нали? И ако се опиташ да го изкушиш, докато все още ти е ядосан, той може нарочно да те нарани.

— Не можеш да си сигурна — неубедително възрази Джоселин. — Той не е жесток човек. Щях да го усетя, ако беше такъв, нали?

— Може би — съгласи се Ванеса. — Но аз продължавам да смятам, че у него няма никаква нежност. Той е продукт на живот и култура, които ние дори не бихме могли да си представим. Ще запомниш ли поне това?

Джоселин кимна и отново се отпусна върху възглавниците. От гърдите й се изтръгна тиха въздишка.

— Не знам защо се тревожиш. Предполагам, че той никога няма да ми прости, задето съм толкова богата, че мога да си позволя да наема услугите му.

Ванеса се засмя.

— Което още веднъж доказва колко е различен. Кой друг мъж би се вбесил, ако толкова много пари изневиделица се изсипят в джобовете му? А ние дори не го отклоняваме от пътя му. За негово удобство ние отиваме там, където и той се е запътил. Между другото, къде, по дяволите, се намира Уайоминг?

 

 

— Какво, по дяволите, е това?

Били се изкиска, когато видя в какво се е втренчил Колт.

— Покоите на дамите. Получили са тази палатка от един пустинен шейх, когато са пътешествали през арабските страни в Африка. Няма да повярваш в какви места са били, Колт. Историите, които могат да ни разкажат, сигурно ще ни забавляват по целия път до Уайоминг.

Колт изгледа с отвращение брат си, преди да слезе от коня.

— Къде ти е бил умът и този път, хлапе? Очаквах да намеря истински лагер, а не някакво проклето село. Имаш ли представа колко хора са нужни, за да се охранява това място?

Около голямата палатка бяха издигнати и други, не толкова просторни, но достатъчно големи, които бяха разпръснати сред фургоните и каретите. Единственото нещо, което бе свършено правилно, бе, че всички животни бяха събрани на едно място.

— Защо не се отпуснеш, Колт, и не дойдеш да хапнеш от вечерята, която ти оставих? Знаеш ли, те имат френски готвач и аз мога да се закълна, че не съм вкусвал нещо… толкова…

Колт се извърна, за да свали торбите от коня си. Лицето му бе потъмняло от гняв.

— Цялата тази работа наистина те забавлява, нали, хлапе?

Били преглътна с усилие. Предпочиташе брат му да му крещи по цял ден, отколкото да му говори с този тих и спокоен глас. Когато заговореше индианската му природа, ставаше непредсказуем. Били трябваше да го усмири, и то по-бързо.

— Те знаят какво правят, Колт. Свикнали са да лагеруват. Разопаковаха и издигнаха палатките за по-малко от двадесет минути. Освен това забравяш колко мъже пътуват с дамите. Вече поставиха постове навсякъде…

Колт се бе извърнал, за да довърши разтоварването на коня си, но скованите му движения бяха по-красноречиви от всякакви думи. Беше напрегнат като опъната тетива, която всеки миг ще се скъса. Младежът осъзна, че лагерът няма нищо общо с мрачното му настроение. Той бе просто един отдушник на гнева му, който не можеше да бъде насочен към истинския източник. Добре, че въпросният „източник“ вече се бе оттеглил за през нощта.

Били все още не можеше да повярва, че Колт работеше за херцогинята. Онези кратки думи „или приемаш, или не“ го бяха уловили в капан. Беше вбесен на себе си, задето бе предоставил тази възможност за избор на херцогинята, когато нямаше никакво намерение да го прави. Петдесет хиляди долара. Били едва не падна от коня си, когато чу сумата, но това беше нищо в сравнение с шока, който изживя Колт, когато англичанката прие предложението му.

Сега цялата работа му се струваше много забавна. Обаче беше сигурен, че Колт не намира нищо забавно в нея.

Колт може и да притежаваше малко богатство в злато, което му бе дала майка му, но Били дълбоко се съмняваше, че го бе използвал досега. Парите не означаваха нищо за него. Той продължаваше да живее сред природата, както бе свикнал от дете. В това отношение Джеси не успя да го цивилизова. Понякога спеше в голямата къща в ранчото, която Чейс бе построил за Джеси, след като старата изгоря, а понякога отсядаше в хижата, която си бе построил сред хълмовете с изглед към ранчото. Но повечето нощи прекарваше на открито, под звездите, особено когато времето бе топло. И никога досега не бе работил за никого, с изключение на Джеси.

Тя се бе опитала да го научи да отглежда говеда, но тази работа не го привличаше. Това, с което най-после реши да се заеме и което умееше да върши добре, бе тренирането на коне. Понастоящем снабдяваше Роки Вали, както и другите ранча в областта, с всички работни коне, от които се нуждаеха, животни, които се внасяха от Колорадо или от по-далечни области. А жребецът, който бе дал на Чейс, през последните две години спечели годишните надбягвания в Шайен и понастоящем неговите състезателни коне много се търсеха.

Но парите продължаваха да не означават нищо за него. Той хващаше и тренираше диви коне, защото тази работа му доставяше удоволствие, а не защото бе изгодна. Въпреки това знаеше, че всяко нещо си има своята цена и разбираше значението на парите. В това отношение Джеси го бе обучила. Беше пътувал с нея и Чейс до Денвър и Сейнт Луис. По време на престоя си в Чикаго бе посещавал едни от най-богатите домове и скъпите магазини и бе видял как живеят и се забавляват богатите. Беше напълно сигурен, че заплатата, която бе поискал за услугите си, е немислимо висока и нито един трезвомислещ човек не би се съгласил да я приеме. Тъкмо в това бе грешката му.

О, той знаеше, че херцогинята е богата. Това не можеше да не се забележи. Многобройната й свита, прекрасните коне, елегантните дрехи, екипажът й — всичко говореше за много пари. Това, което бе необяснимо, дори и за Били, бе какво е това богатство, при което петдесет хиляди долара се превръщаха в някаква незначителна сума, за която дори не си струваше да се замисли човек. Дори Били не познаваше толкова богат човек. Но дори най-богатите никога не пилееха парите си с лека ръка, а тъкмо това правеше херцогинята. Защо? Може и да беше ексцентрична, но той не смяташе, че е безразсъдна, нито пък луда. Тъкмо обратното. Нима бе толкова разглезена, че не можеше да се примири да й се отказва нещо, което е пожелала?

Това нямаше смисъл. Тя искаше водач. Но дали беше точно така? По-скоро желаеше точно Колт за свой водач, макар той съвсем недвусмислено да й бе заявил, че не търси работа. Той може и да бе отличен водач, но такива бяха много мъже, които биха приели работата с желание. Колт не я искаше и го бе показал достатъчно ясно, ала, изглежда, този факт нямаше никакво значение за херцогинята. Следователно имаше съвсем друга причина, поради която тя настояваше Колт да работи за нея, но Били не можеше да я проумее.

Нито пък Колт, който също бе мислил по този начин, при това съпоставяйки всички факти. Знаеше, че отначало тя искаше от него да преследва врага й. Да стане неин водач бе второто й предложение. Питаше се дали щеше да има и трето, ако се бе съгласил да се срещне с нея по-рано през деня. Вероятно да. Нима тя мислеше, че той е отговорът на всичките й проблеми? Нима тази жена не знаеше, че не можеш насила да накараш някого да ти помогне? Тя си бе купила водач и това щеше да бъде всичко, което щеше да получи.

Тогава защо се вбесяваше, че лагерът й е уязвим на вражеско нападение? Проклетата жена щеше да получи закрилата му независимо дали му се искаше или не. Но нямаше намерение да преследва врага й. Ако си въобразяваше, че ще успее да го придума, щеше да остане много разочарована.

И все пак дори и това не би могло да бъде основание за желанието й той да я придружава по време на пътуването. За цената, която бе готова да му плати, би могла да наеме поне десетина опитни ловци на хора. Или може би въобще не възнамеряваше да заплати подобна сума. Може би просто отговаряше на неговия блъф. Дали не можеше да се измъкне от цялата тази каша, като поиска да му плати предварително? И отново да изглежда като пълен глупак, ако случайно се окаже, че тя наистина има толкова пари у себе си? Проклет да е, ако го направи. Днешният провал му стигаше.

Колт тръсна седлото си толкова близо до огъня, който Били разбутваше, че разхвърчалите се искри опърлиха дрехите му. Колт дори не забеляза. Той се бе втренчил в огромното бяло чудовище, което се намираше на по-малко от седем метра от него. Всъщност не виждаше палатката, тъй като въображението му бе обсебено от жената, която се намираше вътре. Дали косата й бе разпусната, както когато я видя за пръв път? Дали бе свалила скъпите си дрехи и бе облякла нещо… какво? В каква ли дреха спеше жена като нея?

Колт стисна гневно зъби и се обърна към коня си. Предпочиташе Били да не бе запалил огъня толкова близо до палатката, но стореното-сторено, и без това тази нощ едва ли щеше да спи много, така че нямаше никакво значение колко близо ще бъде до нея.

— Ей-сега ще се върна, хлапе. Изхвърли този чуждестранен буламач. Аз сам ще си приготвя вечерята.

Били понечи да възрази, но реши, че е по-разумно да си премълчи. И без това на Колт му се бе насъбрало доста за един ден. Нейната храна сигурно щеше да му приседне на гърлото, независимо колко е вкусна.

Били въздъхна, докато наблюдаваше как Колт отвежда Апалоса при другите животни. Не беше единственият, който го следеше с поглед. Откакто се появи в лагера, всички го наблюдаваха — кой с любопитство, кой с подозрение, а някои подчертано враждебно. Тези хора не знаеха какво да мислят за новия си водач и как да се отнасят към него. Знаеха единствено, че господарката им е решила да го задържи при тях. Те се отнесоха доста приятелски към Били, но държанието на Колт не предразполагаше към подобно отношение. Дори и да не бе обидил херцогинята пред половината от хората й, което бе достатъчна причина, за да го намразят, целият му вид сякаш крещеше: „Не ме приближавайте!“ А този, който определено трябваше да стои по-далеч от него, бе самата херцогиня. Но докато Били си мислеше това, тя излезе от палатката и тръгна след Колт.