Дейвид Морел
Петата професия (27)

8.

Фоайето изглеждаше така, както навярно и в края на миналия век. Стените бяха облицовани с чамови греди. Полилеите бяха от стари железни колела. Допотопен асансьор се мъдреше до извита старовремска стълба. Въпреки историческите си достойнства, хотелът миришеше на плесен и явно започваше да се руши. Приличаше на място, обитавано от призраци.

Савидж беше с гръб към Камичи и оглеждаше внимателно запустялото фоайе. Акира правеше същото, а господарят им разговаряше тихо с възрастната жена от рецепцията.

— Няма да използваме асансьора — каза Акира.

— И аз съветвам клиентите си да го избягват, когато е възможно.

— В този случай господарят ми предпочита да се качи по стълбата.

Савидж си помисли, че Камичи е бил тук и преди.

Стигнаха третия етаж. Мъжът с куфарите спря пред една врата.

— Благодаря. Оставете багажа тук — каза Савидж.

— Както обичате, сър — отвърна той и подаде ключовете на Камичи, а не на Савидж или Акира.

Савидж го проследи с поглед, докато слизаше надолу. Дали е обучаван специално? Очевидно знаеше, че ръцете на хората от охраната трябва да са винаги свободни.

Камичи отключи и остави Акира да влезе пръв, за да инспектира стаята.

Когато се върна, кимна към Камичи, после се обърна към Савидж и повдигна въпросително вежди:

— Вие ще…?

— Да.

Според стандартите на богатите, а защо не и на всички останали, стаите му се сториха направо примитивни. Небоядисани радиатори. Мъждукаща крушка на тавана. Единичен прозорец с най-обикновено перде. Гол дървен под. Тясно легло, покрито със стар, ръчно изработен юрган. В банята имаше само подвижен душ, окачен на мръсен кран. Същият дъх на плесен. Нито телевизор, нито радио, само старомоден черен телефон и то не с бутони, а с шайба.

Савидж отвори единствения шкаф. Лъхна го познатата миризма на мухъл. Тръгна към вратата до прозореца. Взирайки се навън, видя малко балконче. Точно под него слабата светлина се отразяваше в езеро с елипсовидна форма. Отдясно се издигаха скали. Виждаше се и нещо като кей от лявата страна. Зад езерото смътно различи очертанията на стръмна пътека, която водеше към борова гора. Побиха го тръпки.

Излезе от стаята.

— Отговаря ли обстановката на изискванията ви?

— Ако шефът е решил да се чувства като в летен лагер.

— Летен лагер ли?

— Шегувам се.

— А-а, така ли? — Акира се помъчи да се усмихне.

— Исках да кажа, че условията не са от най-луксозните. Повечето ми клиенти не биха дошли тук.

— Господарят ми не се стреми към разкош.

— Както и да е, желанията на Камичи-сан са винаги на първо място — Савидж се поклони към работодателя си. — Безпокоят ме балконите. Няма да затруднят никого, ако реши да се прехвърля през тях. Най-спокойно ще стигне до стаята.

— Всички балкони са на нашите стаи. Освен това в хотела има само още няколко гости. Те, както и охраната им, са достатъчно надеждни. Шефовете им са съдружници на моя господар. Казах, че не очакваме инциденти.

— Притесняват ме и дърветата от другата страна на езерото. Не ги виждам добре, но вечер, когато се запали осветлението, стаята на Камичи-сан ще се вижда съвсем ясно оттам.

— От някой с оръжие ли?

— Така са ме учили да мисля.

— Господарят ми цени вашата загриженост, но смята, че няма причина да се страхува за живота си. Не му е необходима допълнителна охрана.

— Но…

— Господарят ми смята да се изкъпе.

Савидж знаеше, че банята е едно от най-големите удоволствия за японците. Тя не беше за тях просто едно измиване на тялото, а цял ритуал.

— Каквото и да е желанието му, не трябва да очаква, че водата ще бъде достатъчно гореща.

Савидж имаше предвид, че японците предпочитат такава температура, която би се сторила ужасна на западняците.

Акира отвърна:

— Човек трябва да приема неудобствата при пътуване. А вие трябва да се научите да цените величието на заобикалящото ни спокойствие. Докато господарят ми се къпе, аз ще поръчам храната. Когато се приготви за лягане, ще дойда да ви освободя.

Камичи взе куфарите сам, като остави ръцете на придружителя си свободни. Акира се поклони на Савидж и последва господаря си в стаята, като затвори вратата след себе си. Савидж остана на пост. Сега имаше повече време да огледа странната обстановка на хотела. Обърна поглед към вратата в дъното на коридора. Забеляза някакви фотографии по стените: стари, избелели образи, заснети пред обрамченото със скали езеро, семейни снимки на хора, живели през миналия век.

Не се чувстваше спокоен. Обърна се наляво, за да разгледа горния край на впечатляващото стълбище. В тази посока коридорът беше дълъг най-малко сто метра. Огледа се надясно, където забеляза ниша със старовремски люлеещи се столове, а дъното на коридора не се виждаше.

Савидж внимателно се доближи до нишата и видя, че там имаше остър завой точно над главния вход, а след това и още един. Следваше прав участък, също около сто метра, колкото беше дълъг хотелът в тази си част. Тя изглеждаше още по-изоставена, не само поради задушаващата атмосфера на миналото, но и поради потискащото чувство, че си попаднал в капана на времето, в друго измерение. В небитието.

Отново го побиха тръпки.