Иван Серафимов
Опитомяване (6)

VI.

С бясна сила дрънчаха трамваите. Момчето набута козата на платформата сред тълпата от хора. Никой не му обърна внимание. Някои крещяха, ломотеха, други плачеха или гледаха встрани с втренчени погледи, без нищо да виждат, без да помръдват от местата си. Вече беше свикнал със сбиванията, крясъците и неистовата музика. Ходеше, където го повлече животното, накъдето ги понесе тълпата. Най-напред се уморяваше, усещаше задух в гърдите, завиваше му се свят, но постепенно свикна. Жаловитото блеене на козата се сливаше с виковете и грохота, с истеричните писъци и смях.

Трамваят летеше вече по пуст булевард, стана по-тихо, светлините и ехтежът на някакви ужасни ритми постепенно оставаха далече назад. Полудив кон пробяга покрай стъклата. Някой извика след него, запищяха спирачки. Мотрисата намали ход, разрошеният мъж, който я караше, се полуизправи на мястото си, огледа хората и с див писък скочи през отворената врата, като преди това натисна бутона и тя шумно се затвори след него.

Колата постепенно все по-бързо усилваше хода си… За миг-два се мярна възторженото му лице под прозорците, неистовата му радост изпълни с крясък небето, сведено над града, побиращо го в себе си с неразгадаемото си вечно безмълвие. Чуваше се само усилващият се ритъм на железните колела на трамвая по нанадолнището.

Пътниците в колата викаха, блъскаха се, в някои се пробуждаше бавно страхът, други крещяха от дива ярост, очаквайки бавно, непредвкусвано удоволствие, имаше и безмълвни и неми жени и старци, деца, които повдигаха само погледите си и втренчено се вглеждаха в тъмнината пред летящия по стръмнината трамвай.

Момчето бързо мислеше какво да направи, задърпа козата, но и този път нейният инстинкт и непреклонност се оказаха по-силни от неговите. Момчето нави въжето около ръката си в блъсканицата от хора, затегли животното с всичка сила, но то не помръдна. Отвънка летяха нацъфтели дървета, кестени, мяркаха се за миг край стъклата, вееше вятър и се вдигаше на облаци прах и ситен пясък зад колелата. Мъжете се загръщаха в избелелите си, разноцветни парцали, с които се бяха облекли. Разнородни остатъци от якета, ризи, сака. Жените се гушеха една в друга. Някои се опитаха да скочат през широко разтворените задни врати, дълго ехтяха в здрача ужасяващите им писъци от счупените при падането на пътя ръка или крак. Други не се престрашиха вече…

Железните колела кънтяха все по-монотонно и все по-бързо. Чу се грохот на разтрошени тенекии и разсипани на пясък стъкла. След това изведнъж избухна пламък, понесе се остър дим. На някаква пресечка колата се беше блъснала в изоставената от ватмана си мотриса. Трамваят се залюля, разтресе, но продължи по наклона. Светлината от огъня постепенно изчезна по пътя, закрита от силуети на сгради, размахали клоните си дървета, порутени тухлени зидове, ронещи се стени и фасади.

Момчето се притисна в треперещото тяло на животното и топлината му го успокои за миг, някаква струна като че ли се прекъсна в него и то заплака без глас и без звук. Това беше плач-онемяване, плач-насилие.

Отново изплуваха светлини под небето, огромни гирлянди от лампи потрепваха по него. Мярна се ярка, цялата остъклена сграда. Колата се наклони рязко, железните колела засвириха пронизително, все пак тука беше съвсем равно и скоростта беше малка. Трамваят се завъртя в кръг, стигна отново началото на колелото, където свършваше линията, след това разкъса релсите и потъна в меката пръст. Всички изпитаха див възторг от края на това пътуване, втурнаха се навън и продължиха пътя си. Момчето стоеше на пода, притиснало с тялото си козата, забило изподрасканите си колене в стомаха й. Покоят го изпълваше постепенно с бавно и мъчително тържество. Тишината като че ли му връщаше всичко — детството и смеха, и болката. Плачът му отдавна беше престанал.

Стояха дълго така в преобърнатия трамвай, сред изпочупените стъкла на пода, хартии, огризки от ябълки и кори от банани, смачкани кутии цигари, пепел и прах.

Животното и детето се надигнаха едновременно, без никой преди това да даде знак, че трябва да тръгнат нанякъде.

Спряха се под звездите. Козата заскуба тревата и храстите, момчето отпусна въжето, седна на олющената и прогнила пейка и се загледа в пространството. Небето бе празно и нямо като око на слепец.

… На тълпи прииждаха хора и потъваха в грейналата зала в дъното на площада. Виковете бяха далечни, странни и свръхвъзбудени, но дори и нечленоразделните звуци, хихикането и мученето на хората, неразбираемите скандирания и викове го привличаха повече от потъналото в немота небе, от глухия полъх на вятъра, от безмълвието на голите дървета наоколо…

Стана и провлече краката си по асфалта, козата покорно тръгна след него.