Иван Серафимов
Опитомяване (27)

XXVII.

И вече се хранеше с всичко. Нямаха нужда от мляко, Я четеше, ровеше въглените в огнището, пиеше сок, който сама приготвяше от плодовете в градината. Прегръщаха се с Их в тревите, когато детето, отмаляло от щастие, спеше. Без свян, но истински се обичаха. Искаха да родят още деца, мислеха си, че двамата, тримата биха могли да населят целия свят.

Завъдиха се гълъби под стрехите. Птиците огласяха всичко. Детският глас ги опияняваше. И се учеше да говори. Я му четеше приказки. Детето растеше здраво и силно, достойно и непреклонно. Их го вземаше в полето и подстъпите към планината със себе си. Боричкаха се, беряха цветя, ловяха птици. Засяха си слънчогледова нива, но не за семето толкова, колкото за цвета. Научиха се да мелят жито. Имаха камъни, гладки и тежки като истински хромел.

Един късен есенен ден си опекоха хляб. Направо на въглените. Уханието на печеното тесто изпълваше целия дом, а тримата бяха толкова щастливи и опиянени, че им се струваше, че целият свят ухае на хляб. На смисъл.

Може ли някой да иска нещо повече?