Иван Серафимов
Опитомяване (24)

XXIV.

Раждането започна през нощта. Въпреки че отдавна земята се бе запролетила и грееше слънце до късно, те непрекъснато трупаха сухи дърва в камината. Пламъците играеха по стените, светеха въглените, жарта. Най-напред той възприе крясъците й като спомен от ужаса на войната, като прежните й кошмари. След като се мъчи час-два, мъжът разбра, че тя ще ражда, че това не е лудостта, че това не е споменът от нощта преди лудостта, а едно освобождаване на самата й същност от нещо нейно и негово, от нещо истинско и велико. Тя забиваше ноктите си в ръцете му, той здраво стискаше юмрука на лявата си ръка. Не беше я разтварял нито за миг пред Я, само когато беше сам, когато режеше дърва на двора, когато сечеше тежките стволове на изсъхналите край пътя дървета, разтваряше пръстите си. Но не я помилва никога с лявата си ръка, никога не разтвори пред нея юмрука си, където бяха записани странните знаци.

Козата се мяташе в стаята, блъскаше се в дървените капаци на плътно затворените прозорци, блееше. Някакъв дяволски бяс я караше да удря с копитата си по пода, дъските кънтяха. Разби един от прозорците с глава, влезе топъл пролетен вятър, отвънка беше задушно и тежко, макар че още не бяха настъпили горещините. Струпваха се огромни и светли облаци в нощната тишина.

Я мяташе бясно главата си, гърчеше се и стенеше. В някакво странно просветление Их разбра какво трябва да прави. Я през подутите си от болка устни, изпръхнали, сухи, му шепнеше какво да й даде, какво да вземе и откъде.

Их стопли вода. Приготви дрехи, разби заключените шкафове и дрешници и разстла всичко необходимо на масата. Я му казваше с почти нечленоразделни звуци, с жестове, кое след кое трябва да върши. Но той намираше смисъл, повеля дори в дишането й, дори в шепота и въздишките й.

Я си връщаше всичко от себе си. Всъщност тя връщаше нещо от светостта и съвестта на цялата равна земя, на всеки стрък трева, на всяка фиданка, на буците топла пръст и запролетена земя.

Детето се роди сутринта. Я изстена безсилна и се срути в измачканите и мокри завивки. Их бавно взе детето си на ръце и го изнесе вън, под дъжда. Беше истински топъл, безкраен, пролетен дъжд. Струите го измиха с толкова нежност, както бяха мили векове наред цялата тази кръгла земя.

Их стоя дълго с детето в ръце, разтворил юмрука на лявата си ръка, обгърнал го с длан като ябълка, като плод, сам и щастлив под водните капки.

Той си спомняше най-щастливото преживяване в своето детство. Дъждът! И го даряваше на детето си, на света!

Водните струи бавно измиваха слузта и кръвта от тялото на детето и то неусетно заспа. В ръцете на Их, под небето… Мъжът го загърна с дрехата си и бавно започна да се изкачва по стъпалата на къщата.

В камината светеше само жарта. Мъжът седна до огъня. Остави преди това новороденото, повито хубаво, до Я и се загледа в отблясъците пред себе си. Сложи дърва, после смени дрехите си и тръгна да търси в полето птици.

Изумен видя, че прелетните ята се връщаха. Цялото небе беше изпълнено с лястовици като запокитени кръстчета. Зарадван, затича с всичка сила под тях, после необикновен страх скова душата му. Идваше отново времето на пролетното нашествие на тълпите в полето, когато лудостта отново щеше да обземе всичко край тях.