Иван Серафимов
Опитомяване (20)

XX.

Их се събуди премръзнал, тялото му беше изтръпнало и сковано, но лъчите на слънцето го възраждаха като камбанен звън, като нежни докосвания на птичи крила. Едва-едва, но със страшна сила.

Тогава дойде тя. Беше гола, сресана, с права коса. Цялата нощ така я беше мил дъждът. Но беше непокътната, неприкосновена! Их просто усети, че е така.

По тялото й имаше още капки от дъжд или роса.

… Има ли дъжд, когато има роса, или този въпрос трябва да се задава обратно… Их мислеше смутен и за нещо съвсем друго, далечно… Не са ли едно и също дъждът и росата? И една гола жена. Родена от всичко това. Тя го беше познала, беше го търсила. Беше измъчена, въпреки премалялата си снага, въпреки настръхналите зърна на гърдите й от хладината на нощта, блъскали се в клони и вейки в тъмата…

Седна до него, откъсна едно стъбълце от люцерновата нива, в който Их беше спал през тази нощ. Листата на детелината бяха симетрични, еднакви, бледи, с нежни и силни жилки…

Козата беше далече, доволна и сита, стоплена от силното слънце през август.

Их не помисли повече за нищо. Той нямаше повече за какво да мисли. Това наистина беше тя.

— Забравих всичко, а знаех всичко. Това е небе, това е земя, това са треви, това са листа…

Их свлече дрехите си. Обгърна момичето нежно, толкова нежно, че целият свят замря…

То изкрещя. Козата надигна глава, но след това продължи кротко да къса стъбла.

Беше се случило всичко. На този и онзи свят. Той оплодяваше цяла една поляна, цяла една земя. Една нива, самата безкрайност, едно небе, равнината…

Нощта ги свари така. И утринта… После отново пламъкът на звездите слезе съвсем ниско, толкова ниско, че на Их му се струваше, че докосва не зърната на нежните й и твърди гърди, а милва звезди, въглени, капчици от самото слънце.

Бяха се слели нощта и денят, изгревите и залезите, лятото, зимата, раждането, смъртта. И този свят си беше възвърнал всичко, което искаше, което можеше, което нямаше сили да премълчи и трябваше да се чуе крясъкът, както се чу, когато момичето загуби завинаги своето девство. Нима този свят е бил някога девствен, недокосван, непознат, непомилван?

Инак никога не би могъл всичко това да премълчи!