Иван Серафимов
Опитомяване (19)

XIX.

Този въпрос го смути повече, отколкото мисълта за ад и рай, за лудост и святост. Лицето му цялото се изчерви, цялата му снага изтръпна от свян и нежност. Беше легнал сам, сред високите почти човешки бой, силни треви. Никой не го гледаше, а той изпитваше свян, изпитваше един непосилен срам.

Имат ли хората мляко? Беше виждал много пъти кръв. От сбивания в трамвай, убийства, от изнасилени млади момичета в пролетните походи към полята. Сам беше наранявал снагата си с жилавите стъбла на къпини и шипки, когато береше от тях. Сокът им приличаше на кръвта и Их се радваше и тържествуваше, когато се разраняваха тялото и ръцете му и когато мачкаше плодовете в шепата си.

Но това е кръвта!

А млякото?

Кръвта ли е лудостта или млякото? Гладът или ситостта? Зимата или лятото? Раждането или смъртта?

Заваля дъжд. Их спеше и не усещаше капките, сякаш беше земя, сякаш самото му тяло беше пръст, трева, вятър. А капките — тежки и едри, бяха житни зърна, които засяваха всяко късче от тялото му. В самата му отмаляла от изнемога душа дъждът сипеше своята сила, своята светлина. Своята вечност!