Иван Серафимов
Опитомяване (12)

XII.

Все по-често търсеше покрайнините, където тревата и зелените вейки, дърветата превземаха всичко. Не можеше да си обясни какво го задържа тука, в града. Блясъкът, опустошението, запустелите сгради, хаосът или безброят от хора. Сред тълпите се чувствуваше по-сам, отколкото в планината. Не съзнаваше, че има нужда от тях. От самата лудост дори, от ръкомаханията им, от думите…

Вървяха бавно под сведените клони на дърветата в парка. Растенията също бяха засегнати, но, изглежда, се възстановяваха по-бързо. Както птиците и животните. Избиваха пъпки, имаше цветове и бледи листенца.

Их легна в тревата и се пренесе под облаците, сред късащите се вълма на мъглите в планинското пасище, в поляните и безкрайната волност на тъга в детството. В самотата си. Понякога се нуждаеше от нея със същата сила, както се нуждаеше и сега от лудостта на многолюдните тълпи.

Спомняше си как се носеха облаците и мъглите над пасището, как се късаха и как проблясваше слънцето, ведно с размахването на ръцете му. Как гористото място с храстите, стъблата, изгнилата шума изведнъж изчезваше и му се струваше, че никога не е съществувало, потопено в млечната немота на мъглата. Направил само няколко крачки, изведнъж се отзоваваше като че ли в съвършено друг свят, в друго време, в друго пространство, на друга планета. Красотата на блесналото от слънце късче земя, влажните клонки, едва трептящите листа го заслепяваха и той затваряше отново очи, сякаш искаше мъглите да се върнат отново, за да разбере повторимо ли е наистина нещо на този свят.

Стоеше онемял миг или два. После всичко изглеждаше още по-красиво.

За миг се прокрадна отново това чувство в него. Легнал на пробуждащата се пръст, сред тревата и влагата на есенните листа. Затвори очи… Не, не беше същото…

Почувства глад… Захладня… Намери козата и бавно тръгнаха към града.