Иван Серафимов
Опитомяване (5)

V.

Необяснимо защо, но най-простото на света се беше превърнало в най-странното негово изживяване в детството. Дъждът!

Кои дъждове, в коя година, през пролетта, лятото или есента; когато проходи или години подир това, не знаеше. Сякаш това беше един-единствен дъжд в детството, в целия му живот!

Голото детско тяло беше застанало с вдигнати високо нагоре ръце на поляната сред безбрежната пустота на планината. Тревите се огъваха от полъха и зноя, носеше се дъхът на озон, на прашни треви, на зреещ някъде, като че ли в самото небитие, хляб. Детето не знаеше тогава какво е хляб, но този мирис пронизваше цялото му същество. В гърлото му напираха звуци. Възторжени крясъци се отронваха от крехкото му телце, виеха се светкавици в тъмата и синкавата немота на небето. Все по-ниско пропадаха облаците. Валеше дъжд и миеше тялото му, свличаше от него отдавна засъхналата кръв, слуз, влагата, с която козата беше изблизвала телцето му, солта от кожите, с които го затрупваше в снеговете.

Всичко от него измиваше бавно водата. Ослепителното детско телце потъваше бавно в тревите, в гръмотевиците, в дъжда и сякаш се раждаше отново, изплуваше над тях, когато стъблата им се слягаха от дъжда.

Това беше първото нещо, което запомни от детството. Всяка пролет заставаше голо под дъжда и като че ли запаметяваше така нещо, което е било преди въобще да може да помни. Дъждът!… Голото детско тяло полегатите топли струи, водата, разпръсната на сребристи, звънтящи нишки. Целият свят и дъжда. Безкрайните пасища, облаците, тревите, яростното небе, дъждът. И дъхът му, стихнал на устните, замиращото от вълнение ехтене в гърдите, от изнемога, от нежност и страх…

И неспирно валеше дъжд. Като някакво бавна, безкрайна, велика музика. Сякаш целият свят беше една катедрала.

После бавно затихваше всичко и дълго ехтеше в душата му. Всеки стрък, като че ли беше един звън. Всяка капка вода, всяка прашинка пръст.