Иван Серафимов
Опитомяване (3)

III.

Само тази коза не напусна пасището, научила се да кърми детето. Тя не се делеше от егрека, от поляните наоколо. Пасеше съвсем наблизо, напрегнато наостряше слух при срутването на камък по сипеите или при по-силен повей на вятъра, при някакъв глух и далечен шум. Като че ли нещо се срутваше някъде издъно. После продължаваше да къса вейки от клоните на дръвчетата, да се изправя на задните си крака, за да достигне листата по връхчетата на слабите, едва израсли фиданки. Веднъж се мярна сянката на орел, но много далече, встрани и самотна в безкрайната пустота. Чуеше ли плача или проскимтяването на детето, бързо свърваше на една страна и мъдро поклащайки глава, преживяйки бавно, идваше в егрека. Бутваше портичката от вършини с глава, проблейваше и плачът на детето стихваше. Тя се завираше в ъгъла, където сред сеното, слузта и засъхналата кръв от раждането се беше сгушило наедрялото вече телце на новороденото. Устните му сами намираха зърната на вимето й и то жадно пиеше. Задъхваше се от нетърпение и глад, в очите му започна да се прокрадва смях, някаква светлинка, необяснима и самородна като самото слънчево греене. То вече виждаше, протягаше ръцете, разперваше пръстчетата си и обгръщаше внимателно и нетърпеливо топлото виме. Притискаше го към устните си, едва появилите се зъбчета го гъделичкаха, но козата не изпитваше болка, а само една необяснима и почти непосилна сладост.

След време детето започна да се повдига едва-едва, опитваше се да се изправя, в гърлото му напираха някакви звуци. Получленоразделни, нечленоразделни, но животното разбираше, че то изразява своята благодарност. Че всичко това е нежност, любов, а може би и нещо повече…