Иван Серафимов
Опитомяване (29)

XXIX.

От премалялост и нетрайност

обезумяват цветове.

В животните живеят тайни

и непонятни грехове…

Изсипа се безумна слънчева светлина. Слънчогледите светеха като огнени късове. Жарта от небето падаше като дъжд. Лека и бездиханна. Сенките на дърветата имаха хиляди цветове — черно, кафяво, бяло, синьо, зелено. Тревите блестяха изумително светли и вечни. Природата се оглеждаше в себе си, дърветата сякаш бяха прозрачни и клоните им се свеждаха над стъблата, надникващи в тях като в утроба…

На сутринта, щастливи и волни, детето, майката и бащата се събудиха много рано. От светлината, от самата сила на стоплената земя.

На ниската кръгла маса беше останал едничкият къшей хляб. Сух и златист. Их го разчупи на две. Не можеше да го раздели съвсем по равно. По-голямото късче даде на И, а по-малкото като нафора поднесе към нежните, изпръхнали устни на Я. Тя го целуна. Веднъж, втори и трети път, после го раздроби на трохи, отвори прозореца и дочака птиците да докоснат дланите й. Их инстинктивно и съвсем напусто стисна до болка лявата си ръка.

Като в несвяст, без да знае защо, как, откъде, започна да шепне стихове: „Аз съм болката, зная съдбата на огромните вихри, дъжда и полята… Във прегръдка побирам всичко — думи, камъни, звуци, птици… И на мъртва земя не е празен стремежа ми, няма мъртви във мене погребани…“

Не знаеше защо говори от името на жена. Никой дори не го чуваше. Их дори си помисли, че не неговите устни, дробове, дъх, душа произнасят тези слова, а ги шепне земята. А той чисто и просто слушаше. И за първи път вярваше в себе си. А това беше повече от свобода.