Иван Серафимов
Опитомяване (26)

XXVI.

Отново се обичаха с предишните нестихващи пориви. Но втори път Я не зачена. Затваряха се в стаята и се надвесваха над леглото на И, така го кръстиха, по първата буква на името на бащата, така пожела Я. Заключваха капаците на прозорците и се сгушваха като птици над рожбата си, като че ли се надвесваха над утробите си, с трепет и страх, когато тълпите минаваха вън. Когато крясъците, неистовата възбуда, гърчовете от лудост процепваха всичко наоколо. Их не се страхуваше, но за жената това настъпление, тези заливащи всичко раздърпани и несретни мъже и жени, бяха едно непосилно преживяване, едно шествие на спомените и безсилната човешка памет. Мяташе се в леглото си, късаше дрехите си, сякаш късаше нещо от себе си. После забравяше всичко. Четеше, имаше много книги, имаше свещници, често палеха камината вечер. Къщата беше студена, необитавана дълго време и сякаш самата тя постепенно се опитомяваше. Връщаше си своя дух, своя домашен дух, своето собствено дихание. Тънък дим се извиваше от комините и щастливо се носеше под небето.

Когато Я беше най-радостна, най-щастлива, най-волна в ласките, в отдаването, тя посягаше изведнъж с бясна сила да разтвори юмрука на лявата ръка на Их. Когато я притискаше с всичка сила с жилавото си тяло, когато повдигаше тялото й през кръста, заровил юмрука си в пухената завивка, в непосилното щастие, бясно издърпваше китката му и се опитваше да разтвори стиснатите му здраво пръсти. Захапваше ги. После плачеше. Их не се сърдеше, но бе непреклонен. Дори да знаеше, че от небето ще се посипе камбанен звън, ако разтвори под свода ръката си, той не би го направил. Вярваше на смъртта на Мен, на обречеността му на птиците, на сълзите, покапали по трохите и перата на кълвящите птици. Самите трохи, към които за първи път след неутронния взрив, който вместо да унищожи хората, бе заличил само тяхната памет, тяхната свяст, техните истински чувства и те, изродени и болни, не можеха да си възвърнат нищо от себе си; самите трохи по земята и ударите на птичите човки по нея като по корема на барабан, бяха в съзнанието на Их като камбанен звън.

Не отключи ръката си, дори когато погребваше Рая. Закопа я в средата на равна поляна, сред дълбоките, напластявали се безспирно треви. Коленичи пред рохката пръст, коленете му се забиха в буците. Не заплака. Но заваля дъжд. Изведнъж и с безумна сила. Дълго ми тялото му, гробът на Рая се слегна. Струваше му се, че всичко в пространството си разменя мястото, че небето и земята си разменят мястото. Той истински вярваше, че в рая живеят само животни, само птици, само треви, плодни дървета, жита. И може би майка му, за която не знаеше нищо. Не беше ли тя плодно дърво, фиданка, затичала се по сипеи, урви, баири, за да го роди.

И тогава изгря отново слънце. Зъзнеше. Започна да го тресе. Свлече прогизналите си дрехи, на врата му, на голото тяло остана само муската, привързана с кожена връв, неотключвана никога. Той просто не знаеше, че в брошката има и още нещо, възприемаше я само така, цяла, неоткъсвана от тялото му, част от него. Не подозираше, че в нея може да има някакъв знак, образ, дума. Или мелодия, която е много проста, но съвършена. Музика, от която може да те заболи сърцето с такава сила, с каквато не би могла да я заболи цялата безкрайна и опустяла земя.