Иван Серафимов
Опитомяване (23)

XXIII.

В къщата имаше камина, дърва, внимателно наредени под навеса, еднакво нарязани по дължина. Изпълваха цялото пространство под дървената стълба. Вземаха всеки ден от тях и когато съвсем застудя, Их приготви един стар трион и всеки ден допълваше опразненото място под стълбата. Димът на къщата беше бял и безкраен като човешко дихание, със сладкия и тъжен мирис на дом, на мъж. Их не можеше да си обясни защо този дим му връщаше спомените от детството. От пасището, от кошарата, от пустотата. Там никой не беше палил огън, Их тогава не познаваше огъня.

Я наедряваше. През пролетта или в началото на лятото щеше да се роди детето. Тя ставаше все по-мълчалива, все по-истинска. Их отново беше останал като че ли сам в света. Козата го теглеше през полето, търсеше останали вейки или недоизсъхнали още листа по дърветата, скубеше тук-там трева. Той събираше гъби, учеше се да прави капани, ловеше птици. Не си дояждаше, но Я му беше безкрайно признателна за всеки къс месо. Млякото на козата пресекна. Заваля сняг. Валя дълго, затрупа всичко. Их скиташе напусто в полето, приближаваше чак до планината, но храна все по-трудно се намираше. Но нито той, нито Я искаха да се върнат в града. Беше им хубаво, спяха край огъня, разпрострели кожи и одеяла, дърва имаше, пламъците и сенките играеха по стената. Понякога, ужасена, среднощ жената се будеше и започваше да крещи с всичка сила, после се притискаше до тялото му и отмаляла от плач, заспиваше. Събуждаха се така, прегърнати, слети, като капки вода. Голи, изтощени от глад и очакване.

А вънка валеше сняг…