Иван Серафимов
Опитомяване (22)

XXII.

Измина и есента, започнаха дъждовете, застудя и тълпите наново на групи — по-големи или по-малки, настръхнали, злобни, тръгнаха към града… Последни натам се запътиха Я, Их и Рая.

Тъгата се стелеше над земята като слана. Нежна, почти невидима, но опустошаваща. Всички бяха посърнали, в лудостта на тълпите сега нямаше буйство, имаше само несрета и нищета.

Вървяха унили през нивите. Някои се заселваха в запустели къщи, събираха клони, дървета. Тук щяха да се раждат заченатите в лудостта им деца.

Я го помоли да се заселят в една мъничка къща, боядисана в синьо, с извити дървени прозорци и дървени стълби, с гълъби по первазите на прозорците, почти до града. Козата вървеше след хората, Их се спъваше в буците пръст. Някакъв тътен отекваше в него, над прашните пътища, тътенът на безбройните стъпки на хора и на стада и той не се спря. Я го последва… Вече се виждаха сградите на града, силуетите на заводи, естакади, покриви, остъклени фасади… Всичко нататък тънеше в тишина…

Отекна гръм над полята… Изви се светкавица… Заваля дъжд. Тълпите продължаваха равномерно и бавно да се тътрят по магистралата към града…

Козата, жената и Их се спряха… После се обърнаха бавно и без нищо да казват, тръгнаха към малката къщица накрая на нивите.