Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Новела
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4 (× 1глас)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
forri(2010 г.)

Издание:

Иван Серафимов. Хокерно погребение

Фантастични етюди

Предговор: Георги Марковски

Издателство „Отечество“

София, 1989 г.

История

  1. —Добавяне

II.

Трупът на Мария постепенно започна да се разлага. Животните усещаха непрекъснато все по-острата миризма, врещяха пронизително и едно подир друго се пръскаха из планината. Тука беше, кажи-речи, най-високото място. Те слизаха надолу, но там, подплашени и вцепенени, срещаха все по-често смъртта и разложението. В усоите и поляните, сред дъбравите и реките… Мъртви птици капеха от клоните след по-силен повей на вятъра, умрели в гнездата, внезапно, без да могат да полетят; голишарчета, едва опитали се да подхвръкнат, гниеха, дори от недочупените птичи яйца беше потекла някаква синьо-мъртвешка слуз и вода. Къртиците бяха изпълзели от дупките и смъртта ги беше застигнала както са ровели рохката пръст, за да тръгнат отново, с всичка сила назад. ОБРАТНО!

Надолу стада елени бяха измрели, както са тичали, просто в един миг се бяха подгънали колената им и бяха рухнали сред тревата и непрекършените докрай клони сред гъсталака. Животните не можеха да полудеят и за това умираха. А за хората лудостта беше се превърнала в изход, в оцеляване. Но какво оцеляване е това? Водовъртежите на реките носеха мъртви тела на риби един незапочващ и незавършващ никога кръг… Психонеутронният взрив беше непосилен за животните, но какво беше станало с хората?

Доловете бяха потънали в мърша, но нито лешоядите, нито гарваните се мятаха над тях, защото и те бяха нападали мъртви. Само някаква сянка на орел се стрелна веднъж-дваж, може би само до него не беше стигнало унищожението… Надолу тревите ставаха все по-жълти и по-жълти, пресъхнали, преди да избуят дори… Някъде из усоите потънаха козите от стадото и нито вик, нито врещене се чуваха из баирите и пущинаците. Само от време на време вятърът довяваше миризмата на мърша и някакъв особен болезнено сладникав вкус на гнило, на изгорели от огън листа, на бадеми, всичко това странно примесено, тежко, непосилно за вдишване.

Трупът на Мария гниеше, но козата въобще не обръщаше внимание на смъртта, заета с детето, със сладкия допир на устните му до напращялото й от зелените треви и листа виме.