Иван Серафимов
Опитомяване (18)

XVIII.

Их никога не беше се страхувал от глада. Той се хранеше с млякото на козата, когато то пресекнеше, намираше нещо из индустриалните квартали, в бистрата и кръчмите. Стриваше си трева, дори водата, ако беше студена и бистра, утоляваше тялото му.

Не разбираше защо тълпите така се стремяха към полята и нивите, към градините, които раждаха сами, към дърветата, които зрееха и се свеждаха от своите плодове в някакво странно безумство, в безмълвието над жълтите като самото слънце треви и листа, в меките гънки на подстъпите към планината.

Их не помнеше нито глада, нито лудостта, макар че и тя беше навсякъде. Той разбираше, че е виновен онзи неутронен или психонеутронен взрив, за който му беше разказвал старецът. Беше надраскал формулата на неутронната бомба на дланта на ръката му с прошепнатата повеля да я затвори, ако някой поиска да я прочете и проумее отново…

— Стиснеш ли здраво юмрука си, никой не би могъл да я види — му каза веднъж старецът Мен. — Дори да отсекат китката на ръката ти, не биха могли да я разчетат. Защото тогава, свита в юмрук, ръката ти ще е мъртва. А няма ключ, който би могъл да отключи мъртва ръка, юмрук, който не иска да се отвори.

Их държеше непрекъснато своя юмрук здраво стиснат, затворен, заключен завинаги. Мен направи татуировката на лявата му ръка, дори това бе съобразил белокосият старец… Их държеше въженцето на козата с дясната си ръка, правеше всичко вече само с една ръка. Береше цветя, откъсваше ябълка, милваше Рая само с дясната си ръка. Лявата не отключваше…

Страхуваше се, че не би могъл да продължава безкрайно така. Когато пиеше вода от глинен съд, подпираше дъното му с лакътя си, а ръката си не отключваше, за да го обгърне. Затова често отказваше, когато му подаваха стомна или друг съд, предпочиташе да легне, да коленичи пред извор или река и да пие, без никой да разбере, че едната му ръка, дланта до китката е заключена здраво и никога няма да се разтвори…

Понякога искаше да работи, да копае, да сее, да хвърля пшеница, овес или ръж в пръстта, както правеха вече много от другите хора. Някои оставаха или бяха останали сред полята от предната зима и сега неистово бранеха своята собственост, но тълпите помитаха всичко. Хранеха се, утоляваха своя глад, късаха плодовете с клоните и продължаваха по-нататък, където бе още по-диво, по-сочно и зряло всичко.

Их не смееше да отвори юмрука си. Не отронваше дума, отбягваше всякакви спорове, крещящите и възбудени тълпи, защото не искаше да се сбие. В едната ръка държеше въженцето на козата, а в лявата на кожата му беше написано онова заклинание на Мен, символът на взрива. Боеше се да не видят, да не забележат стиснатата му здраво лява ръка и да не поискат насила да я разтворят.

Само когато беше съвсем сам, само привечер под звездите, слезли почти до раменете му, обгърнали го, отдалечен от всичко, я разтваряше бавно. И галеше със същата тази ръка треви и стъбла, доеше козата, милваше вимето й, капки мляко пръскаха сините знаци на татуировката, но Их не се плашеше. Той знаеше, че млякото не може да проговори. Защото самото мляко на животните е като ситостта, глада, свободата и лудостта… А хората имат ли мляко? Това беше едно странно незнание, по-скоро безпаметност, някаква бездна в съзнанието му. Празнота!