Иван Серафимов
Опитомяване (15)

XV.

Навярно подир смъртта си всички животни отиват в рая. Всички птици отлитат в рая. Навярно в рая растат и никнат житата, дърветата и тревите, когато умрат, поникват отново в рая…

Това си мислеше Их, теглейки козата за въжето през врата и стъпвайки заедно с други по прашните пътища, прекосявайки запустели поляни, ниви и пасища… Вървяха през бетонни шосета, през широки, пропукани, прашни асфалтови магистрали.

Започваше пролетното преселение сред полята. Градовете опустяваха, дните вече бяха дълги и топли и всички отиваха в нивите, край реки и поляни, в плодните тежки полета да търсят храна…

Настъпваше безгрижно и волно лято. Настъпваше време на ситост, на блудство, на топли нощи и дни с дъх на сено, ухания на треви, на мачкани от тела на мъже и жени буйни, високи стъбла. Настъпваха дни на волност и свобода. Свобода повече, свобода даже отвъд лудостта.

Их вървеше припряно, погалваше от време на време козата, следваше другите, помъкнат от общата им възбуда, от опиянение, от надежди и слабост. Крещяха, викаха, ръкомахаха. Блъскаха се, притискаха се един в друг мъже и жени. От време на време изоставаше някоя двойка, свличаха се в тревите край пътя и се любеха там… А тълпите вървяха, вдигаха прах под петите си, стриваха в пръстите си уханни стъбла, едва наедрели пъпки и утоляваха дългия глад и студ до тези дни. Телата им се пробуждаха, пробуждаха се душите им. Присвиваха се стомасите, беряха див лук и лапад и очите им засияваха от лудост и слабост. От глад.

Мнозина не продължаваха. Оставаха край първите по-сочни ниви, пасища и градини с ябълки, диви треви, овошки край праха на автострадите, край ягодовите и малиновите посеви. А цъфтяха дърветата както единствено може до края на този свят да цъфти човешка душа.

Их за първи път отиваше на пролетните пасища, за първи път отиваше сред ситостта на лятото, ведно с тълпите, така както в градовете след неутронния взрив ходеха всяко лято. И така оцеляваха сред полята и пасищата, при дърветата. Като стада, като растения, като дъждове и облаци, като вода…

Сливаха се тълпите от хора със зеления необят, със ситостта. Лудостта им не стихваше, но за Их всичко това беше ново, чудно и непознато.

Мен се мъчеше да върви до него, да не изостава, козата теглеше момчето встрани от пътя, за да не го завлекат в ракитите луди жени, грозни и хубави. Зад някакъв хълм или синор в земята. Их не можеше да избере жена, с която да насити силната си и жилава от козето мляко снага. Тази жена трябваше да бъде свята, неприкосновена, няма и непозната. Тя трябваше да зачене не от тялото, от душата му.

Мен му говореше непрекъснато. И в неговите думи имаше все повече плахост и все повече щастие. Лудостта го отнемаше от света (един цял свят не може да полудее) и той си отиваше и дори в лудостта разбираше, че е точно така. Спираше, хващаше се за сърцето, но устата му бълваха думи, изтласкваха ги сякаш с пръстите си, с юмруците си, с преплетените си през корема ръце, притискаше ги, за да ги изтласка оттам, за да изкара въздуха от себе си, диханието. Каквото и да излезеше от устата му — дъх, шепот, стенание, — то щеше да каже нещо на Их. Мен помнеше! Да му обясни, да му възвърне. Нещо от целия свят да възкреси.

Старецът Мен не искаше да се откъсне от Их и разбираше, че само думите му, само говорът само шепотът и момчето с козата до него са част от целостта на света. Само техният смисъл, ако имаше въобще смисъл в тях. И приказваше, без да спира, без сили, без дъх по прашните пътища… Малко преди това вървяха с венчета от вишневи клонки в косите си младоженците. Мъжът и жената, заради които за първи път подир войната прозвъня камбанен звън на площада и полетяха птици до небосвода.

Мен говореше, хриптеше, задъхваше се. Той разбираше, че някакви нишки се свързваха, че се заплитаха възли, че се възвръща нещо от смисъла на целия свят. Той виждаше всичко това не само в погледа на Их, а и около тях.

Откъсваше стрък трева, вглеждаше се в симетрията на нишките по листата и си припомняше формули, но те прозвучаваха като заклинания и магии за момчето, като налудничаво дърдорене. Припомняше си геометрични фигури и ги рисуваше в пясъка, в наносите от тиня по пътя, домъкната там от поройните дъждове през пролетта и началото на лятото.

Свличаха се мъже и жени във високите до гърдите треви. Просто изчезваха. Мярваше се голото рамо или гръд на жена, после вятърът залюляваше небесата, прошумоляваха с нежен шепот листа, след това всичко стихваше. Екнеше само писък на птица…

Всъщност екнеха смях или крясък. Прокудено девство… С капки кръв се поеше кипналата от нега земя.

Тълпите вървяха, прах се сипеше по коловозите на запустелите селски пътища, защото все повече се отдалечаваха от града, от магистралите.

Мен и Их вървяха заедно. Их поспираше, галеше дълго козата, пред тях бавно вървяха мъжът и жената с венци от вишневи клонки в косите им. Белите листца на цвета почти бяха опадали, тук-там се мяркаше точица като снежинка от тях. Клоните си стояха, зелени слаби листа красяха косите им.

Те вървяха прегърнати, натежали от щастие. В тях зрееше вече плодът на миналото и бъдещето.

Старецът Мен прегърна момчето през рамо, за да си почине, да поеме дъх, за да не го изостави. Той трябваше да говори и да говори, да не спира да му разказва…

Их запаметяваше всичко. Освен цифрите, освен формулите, освен геометричните фигури. Те го плашеха, той просто усещаше лудостта, изтръпваше цял от страх, когато се промъкнеха в нечленоразделното на моменти дърдорене на стареца.

Но запомни едно — имало ад, и имало рай. И какво повече — святост и грях. Пламъци, зной, изнемога.