Иван Серафимов
Опитомяване (10)

X.

Козата се беше отдалечила сред тревата на запустяващия и стихнал площад. Тържествено светеха стари сгради с измити от дъжда стъкла. Някой, незабравил ритъма на камбанния звън, задърпа въжетата под камбанарията на бялата църква. Тя беше над притвора, колоните закриваха тялото на човека, виждаха се само повдигащите се боси пети. Камбаните ехтяха тържествено. Може би някой си спомняше празник. В един миг петите се отлепиха от земята и се вдигнаха високо нагоре като крачката на птица. После отново тупнаха на земята. Пак се вдигнаха и пак тупнаха…

Камбаните биеше дете.

Птиците се стрелкаха разтревожени във висинето.

Крилата им тръпнеха от изнемога и страх. Пръскаха се и се сбираха на ята отново. После долетяха в пръстта край дърветата. Приближиха се до масата с момчето и стареца. Мен протегна ръка, посипа две-три, цяла шепа трохи. Птиците пристъпиха още по-близо до тях…

Най-напред едната клъвна троха, после останалите изведнъж се скупчиха около нея. Човките им забарабаниха по земята като по коремчето на детски барабан…

Щастливият крясък на Мен процепи въздуха.