Иван Серафимов
Вратичка за котенца

Ако стиснеш в юмручето си щурче,

то ще пее,

ще пее,

ще пее,

докато умре!

Планетата беше гладка и няма до синьо. Просто можеше да се надникне далече под повърхността й. Отраженията и сенките им се стелеха и потъваха надълбоко и както в онзи пример от физиката с чашата, водата и лъжичката, неколкократно се натрупваха, с преливания и гънки, като че ли мъжът и жената, изморени, настръхнали от страх, се бяха надвесили над собствените си смутени и пълни с тъга души. Стъпките им не оставяха следи, отекваше само скърцането на меките плътни обувки. Един остър, подлудяващ ги звук. Вгледани непрекъснато в късчето земя пред себе си, принудени от непосилната светлина да навеждат очите си, те виждаха сенките и собствените си отражения, които се сливаха и чезнеха, мятаха се като крилата на птици. Мержелееше се видяното преди това и непрекъснато имаха чувството, че всичко наоколо гъмжи от живот, че е населено с живот. Хора, сенки или пък призраци. Но живот нямаше. Копнееха да открият поне един стрък трева, едно бледозелено листенце, цвят или семка, която е започнала да се разтваря и от нея самата да надникват паметта или предчувствието за бъдещ кълн.

Трябваше на всяка цена да докажат, да видят наченките на живот. Да го зърнат само дори, да го погалят, да се докоснат до него, каквито форми да има. Не подозираха, нямаха представа в какъв вид се е превъплътил, материализирал след самоунищожението.

По всички пресмятания в тези дни трябваше отново да се появят наченките на живот на слюдестата планета. Не знаеха точно причините и пътищата за гибелта на живота там, просто се бяха разминали във времето и пространството, бяха свидетели на тлеенето и разложението на материята. Бяха документирали каквото са могли техните предшественици от другата експедиция преди стотици години, но сега на Земята се страхуваха не по-малко от новите форми, в които щеше да се роди и да започне отново животът тук. Заплахата си оставаше. Правиха изчисления по много сложна програма, включиха обема, масата на кислорода, пръстта. Влиянието и силата на различни енергийни източници и природни явления, промените в тях, изригванията на трите слънца, които сипеха топлината по планетата. Предвижданията им за самозараждането на живота отново се побираха приблизително в рамките на месец или два. Но въжделеният стрък тревица, полетялата от самото небитие тичинка и паднала върху бледожълтата повърхност, някакъв сух трън или лишей, бледозелен мъх, дори само ечемичено зърно или семка на ябълка така или иначе не попаднаха пред очите им. Разбира се, това бяха представи в съзнанието, пренесени от Земята, и те започнаха да ги боготворят едва ли не, да ги виждат в сънищата си. Сънуваха, че ронят по цяла нощ цветовете на обкичени в бяло сливови дървета, падаха на колене под сипещите се слънчеви лъчи и се молеха на видението си, на представата си за завърналия се пак живот, колкото и чуждо и страшно да им бе всичко тук. Нямаха право да тръгнат обратно, докато не се срещнеха поне за няколко мига със самозародилия се отново живот.

В каквито и форми да се появеше животът тук, той криеше заплаха и за Земята, за самата вселена, щом вече веднъж бе стигнал дотам да унищожи сам себе си. Като че ли няма морал, няма логика в такъв живот. Пусто е всичко преди и след него като безкрайните слюдести низини, хълмове, светещи нежни гънки, както бе пусто и гладко зад гърбовете на мъжа и жената, както се простираше пусто, ужасяващо гладко и равно и всичко пред тях. И най-страшното бе, че не знаеха докога ще вървят…

Нощите бяха кратки. Трите слънца се редуваха с малка разлика в продължителността на греенето си. Малкото слънце грееше над планетата най-малко време, то бе и най-слабо. Тогава сенките им имаха прозрачно-златист цвят. Второто слънце грееше по-продължително време и бе по-ярко, а третото — направо ги подлудяваше и телата им оставаха почти без сенки.

Предстоеше им нощта след третото слънце. Пиха по няколко глътки кафе. Не докоснаха хляба. Тя рони дълго залъка в шепата си, после коленичила, разпиля с един безумен размах трохите, докъдето можеше, като че ли искаше да засее, да пробуди утробата на тази пръст, превърнала се от разлагащия и изпепеляващ всичко взрив, от лъченето след това в синкаво-жълта слюда, в стъкло, в безмълвие. Почти притворила очи, видя как една, галена дълго от пръстите й троха поразрови като молец, разнищващ сатен, слюдестата повърхност и се изгуби под повърхността на планетата. Разтърка очи. Всичко това бе за миг или два. Троха — привидение, призрак! Е, нима и това доживя?

Той се събуди, когато лъчите на малкото, бързо вдигащо се в небето слънце, го погалиха по лицето. Тя не му каза нищо, след като бе извадила всичкия хляб от запасите им и през цялата кратка нощ го бе ронила и разпилявала. Дрехите му дори бяха потънали целите в трохи, после отново ронеше хляба късче по късче, едва-едва, сякаш разделяше с още някого самата си онемяла душа. С целия свят всъщност разделяше всичко сама.

— Нямаме повече късче хляб!

Мъжът само отърси дрехите си, запали цигара и коленичи почти ритуално сред пръснатите навред трохи като житни зърна. Той се молеше на безсънието, на хляба, на милиардите мигове време, не оставили нито следа; на миговете, погубили една цяла цивилизация и сега повличащи и погубващи с безпаметността си и самите тях… Звездите бавно се пръскаха и изчезваха като близнати от езиче на котка трохи…

В началото на втората по-дълга нощ видяха къщата. Прекръстиха се почти едновременно. Тя стоеше на слюдестия синкавожълтеникав хълм мъничка, истинска или като истинска (вече не вярваха на очите си), със здраво заковани кръстосани гладки дъски. Обзе ги ужас. Тръпки преминаха по кожата им и се вплетоха така здраво един в друг, че ако и най-нежният стрък трева се бе промъкнал помежду тях двамата, биха го задушили с телата си… Сипеше се безумна слънчева светлина, навсякъде се бе проснала тишина.

Тогава видяха призрака. Прозрачното тяло на мъж.

Той се мяркаше край къщата с плътно накованите дъски от истинско дърво. После се убедиха в това — те имаха смолист дъх на бор, на гора, на прясно рязани трупи. Под светлината и прозрачността на въздуха ясно се виждаше домът на призрака. Това бе дом на някого, убежището на нещо. Все по-релефно се очертаваха извивките на прозорците, закованите плътно капаци, гладките ивици на дървесината по стените. Пролука нямаше никъде. От единственото коминче едва-едва се носеше дим, като диханието на самотна човешка душа. На дете, на птица… Прозрачен и светъл, димът не оставяше сянка по хълма. Жената си спомни пак за трохата призрак, трохата видение, одухотворена от нежното й докосване.

Видението се местеше, политаше, заставаше встрани, бягаше в някаква гънка като че ли искаше да се укрие от тях. Да го загубят поне за миг от очите си. Да не би да го докоснат. Ако е нужно, видението знаеше как да се върне и да проникне дори в самите тях. Но навсякъде бе равно и гладко, на милиарди мили далече пусто и светло. Те, смаяни, гледаха как в един миг димът от коминчето като че ли излизаше от сърцето му, после коминчето кацваше като че ли на един от белите му дробове, след това на прозрачните му вени и длан…

— Толкова трохи разпилях тази нощ… Ние бяхме вече обречени!

— Ти повика самата душа на тази планета!

— Май че е вампирясала.

Тя се засмя със ситен, почти неестествен смях. Разбра, че сгреши с тези думи, че ги каза против себе си.

Призракът, необяснимо как, се вмъкна в къщичката. Поне се изгуби от очите им и така не го видяха повече.

И на самия край на този свят трябва да има едно съкровено, едно скришно място! Ние посегнахме на тайната им, на най-страшната тяхна тайна! — почти прошепна тя…

Мъжът беше хукнал вече нагоре. Ритна с плътните си и меки обувки вратата. Тя дори не помръдна. Беше заключена здраво и ключът беше отвътре. Пролука отникъде нямаше…

Тя дотърча задъхана и се свлече на прага.

— Виж! Какво е това?

Почти на прага, в ъгъла на вратата беше изрязано малко отворче както в градинска ограда стопаните изрязват отвор за котката, за да не зее непрекъснато отворена вратата.

Не можеха да проникнат по никакъв начин в къщата. А и не смееха да влязат насила.

Няколко пъти изгряваха и залязваха трите слънца. Мъжът и жената спяха на прага на малката дървена къща, израсла като от небитието на прозрачния, слюдест хълм. Нямаха нито троха хляб, само малко вода, но стояха приковани тук от любопитството си, от жажда за познание или от нещо друго, необяснимо и странно. Лицата им хлътнаха от глада, мъчеше ги неутолима жажда, напукаха се устните им и се покриха със струпеи от слънчевите изригвания.

Една вечер, изтощени до краен предел, когато слънцето вече бе залязло, мъжът със сетни сили провря ръката си в отвора, голям колкото да се промъкне тялото на котка или… душата на призрак. Дланта му метеше праха по дървения гладък под, докато ужасен чу писъка на жената, надвесила се над него.

Отвътре някой беше изрязал или изгризал със зъби, докато са спали, още няколко, мънички дупчици. Бягали са от тях молците, трохите или мишките, призрачетата. А може би от една тяхна дума. Или от една ласка. От тях самите са бягали собствените им видения!

Дупчиците бяха със същата сводеста извивка като голямата дупка за котка или за душата на призрак. Като че ли децата му вече се бяха родили, влизаха и излизаха сучеха и се гонеха по поляните през нощта или деня, а вратата стоеше заключена, в къщата не можеше да се надникне отникъде и насилието над тях би било насилие над самата вселена. А проврял ръката си до рамото, мъжът беше затворил единствената пролука в дома — навън и навътре!

 

…

 

Когато се върнаха на Земята, жената забеляза на дрехата си идеално изрязана дупчица с малка извивка на нея като вратичка на мъничко, мъничко котенце…

— От цигарата е… — засмя се нервно той. И не видя дори, че същата дупка като вратичка на котенце има и на джоба му, от лявата страна, почти до сърцето…

 

…

 

Не се видяха повече. След задължителните изследвания, когато излезе навън и седна на първата пейка в двора на клиниката, дотичаха момичета в бели дрехи и я извикаха обратно.

Тя не искаше да види тялото, а и не можеше да го докосне дори по челото, да го стопли с дъха си. Колкото и да го обичаше! Потърси дрехите. Извадиха ги, разгъна ги сама, разкопча джоба с дупчицата от цигара или от не знам какво…

По подгъвите на самия джоб, сред праха от тютюн и трохи намери едно метално зрънце. Блъсна сивите, прашни, поели много пот дрехи и излезе навън.

Свечеряваше се. Бе завалял сняг. Металната калинка беше с една точица, както в представите на децата — на една годинка, новородена… Стопли я… За ужас и изненада на жената тя полетя. После започна бавно да изписва по снега историята на гибелта на планетата, за всичко преди и след това. Металната топчица изписваше формули и знаци, разбираеми за жената. Това беше завещанието на мъртвата цивилизация. Металната топчица чертаеше знаците по снега, а той валеше и заличаваше всичко. Неочаквано изписа само няколко точки и отлетя… Жената протегна ръка да догони металната калинка във все по-силно сипещия се сняг, но не успя…

Прибра се в къщи. Толкова дълго не беше отключвала вратата на дома си. Бе уморена, безсилна. Усети течение по стълбището, вятър и хлад. Загърна се зиморничаво. Течеше по дрехите й вода от стопения сняг. На изящната, лека, алуминиева врата на малкия й апартамент, в самото ъгълче, вляво беше изгризана полукръгла, с извито сводче, вратичка за котенца…

Сменяше всяка седмица жилището си. И всеки път, от какъвто и метал, дърво или пластмаса да беше входната врата, още първата вечер в едното ъгълче се появяваше търпеливо изрязана малка вратичка за котенца…