Лоис Макмастър Бюджолд
Свещеният крал (25)

Епилог

Същия следобед Ингрей напусна Аядината гора, вкопчил замаяно ръце в седлото — един от окъснелите гвардейци на Биаст водеше коня му. По-голямата част от следващата седмица прекара по гръб в къщата на Аядиния пастрок в Язовмост. Но веднага щом успя да се изправи, без да му причернее, двамата с Аяда се ожениха — или по-скоро се ожениха отново — в големия салон на къщата, след което Ингрей се наслаждаваше на приятната й компания не само денем, а и нощем в болничната си стая. За някои неща не беше нужно да ставаш от леглото.

Принц Биаст и свитата му бяха продължили по най-бързия начин към Изтокдом и задълженията на принца там; новината, че е избран за свещен крал, стигна до Язовмост ден след венчавката. Принц Джокол и Отовин останаха колкото да оживят сватбената гощавка и да изумят цял Язовмост, после заминаха по южния път, за да се върнат на кораба си.

Халлана също потегли незабавно, заедно с верните си слуги, към Сухо листо при децата си, но Просветен Осуин изчака с Просветен Левко да придружат Аяда, която технически погледнато още беше затворничка, до Изтокдом. Дори и с тяхната подкрепа колелетата на храмовите и кралските съдилища се задвижваха бавно и минаха няколко дни, преди разследването да обяви окончателната си присъда за убийство при самозащита. Осуин мъдро включи в един и същи документ молбите за оневиняване на Аяда и принцеса Фара заради душевните им животни, като се позова на идентични аргументи. Каквото и извиване на ръце да се беше случило зад кулисите, а такова със сигурност бе имало, ако се съдеше по кривите усмивки на Просветен Левко, решението за двойното оневиняване се очакваше да излезе официално малко след оправдателната присъда.

Фара бързо възприе рутината на усамотено вдовство под опеката на брат си. И дори душевният й кон да намаляваше цената й за нов политически брак, тя, изглежда, нямаше нищо против. Пристъпите й на главоболие изчезнаха.

Как точно Левко и Осуин успяха да осигурят свещен за принц Джокол, Ингрей така и не разбра, но двамата с Аяда слязоха при доковете да се сбогуват с островния принц и другарите му. Младият свещен беше изнервен и стискаше корабното перило, сякаш очакваше всеки миг да го налегне морска болест, но иначе изглеждаше много смел и изпълнен с решимост. Ледената мечка Фафа, по силата на нечие внезапно вдъхновение и бърза мисъл, я получи крал Биаст като подарък за коронацията си, и бързо-бързо бе настанена в една ферма близо до столицата, със собствено езерце, в което да се плацика.

И ето че вече прехвърчаше сняг, когато Ингрей и Аяда напуснаха Изтокдом по югоизточния път към долината на Стръв в експертната компания на Просветен Левко. Ингрей настояваше да бързат въпреки студа. Твърде вероятно беше вече да е закъснял за онова нещо — но пък мисълта, че може да го е изпуснал за една бройка, беше непоносима. Стигнаха до мястото, където се сливаха Стръв и Брезовручей, в деня на зимното слънцестоене, когато беше и Денят на Бащата, съвпадение, което вдъхна на Ингрей надежда напук на онова, което диктуваше разумът му и мнението на просветения светец.

— Боя се, че това ще е като да гониш вятъра, братовчеде — изказа мнението си Ислин кин Вълчаскала, кастеланът на Брезов лес. — За всичките десет години, откакто съм тук, нито съм видял, нито съм чул някой да говори за призраци в цитаделата. Но ти си добре дошъл да ги търсиш, щом искаш. — Ислин изгледа смутено Ингрей и двамата му спътници, после вдигна ръка към устата си и се прозя. — Когато се уморите да обикаляте на тъмно в студа, топлите пухени постели ще ви чакат. Моята вече ме зове. Моля да ме извините.

— Разбира се — каза Ингрей и кимна любезно. Ислин му отвърна по същия начин и излезе от голямата зала.

Ингрей се огледа. Две големи восъчни свещи в посребрени аплици на стената хвърляха топли отблясъци из залата, а кроткият огън в каменното огнище прогонваше отчасти студа. Зад тесните прозорци дебнеше само среднощният мрак, макар гъргоренето на бързия Брезовручей, който още не беше замръзнал, нищо че бреговете му вече бяха обточени с лед, да долиташе смътно до тях. Стаята си беше почти същата като в онзи паметен ден, когато той и баща му се бяха сдобили със своите вълци, и все пак… не. „По-малка е и по-провинциална, отколкото си я спомням. Как е възможно една стая с каменни стени да стане по-малка?“ Аяда каза притеснено:

— Братовчед ти се държа доста резервирано по време на вечерята. Дали не е заради душевните ни животни?

Устните на Ингрей се извиха в кратка и непочувствана усмивка.

— Може би, малко. Но според мен се притеснява най-вече да не използвам новото си влияние в двора, за да му отнема наследството.

— А ти би ли искал? — любопитно попита Аяда. Ингрей свъси вежди.

— Не. Твърде много лоши спомени витаят тук. По-силни са от хубавите и ги задушават. Предпочитам да оставя зад себе си и хубавите, и лошите. Освен един.

Аяда се обърна към Левко.

— Е, светецо? Какво разкрива свещеното ти зрение? Прав ли е Ислин? Че тук няма призраци?

Левко, който беше превключил на обичайния си режим още откакто бяха пристигнали следобеда, като имитираше хрисимото поведение на един обикновен и почти невидим свещен, поклати глава и се усмихна.

— В един толкова стар и голям замък би било чудо да няма поне няколко. А твоите шамански сетива какво ти казват, Ингрей?

Ингрей вдигна глава, затвори очи и подуши въздуха.

— От време на време като че ли подушвам някаква слаба и странна тъма във въздуха. Но по това време на годината едва ли е изненадващо. — И отново отвори очи. — Аяда?

— Боя се, че съм твърде необучена, за да твърдя каквото и да било със сигурност. Просветени?

Левко сви рамене.

— Ако богът ме докосне тази нощ, всички духове наблизо ще бъдат привлечени от аурата. Не от някакво мое заклинание, разберете — просто така се случва. Ще се моля да ми бъде споделено второто зрение. Боговете са ви в дълг, Ингрей, Аяда; стига да можехте да приемете от тях, мисля, че Те биха ви дали с готовност. Успокойте умовете си, пък ще видим. — Левко направи петорния свещен знак, затвори очи и сплете пръсти. Сякаш се вглеждаше в себе си; устните му се раздвижиха леко, мълвяха молитва.

Ингрей се постара да потисне всяко желание, всеки страх и всяка съзнателна воля в собствения си ум; после се зачуди дали и силната умора не би свършила същата работа.

След малко Левко отвори очи, пристъпи напред и безмълвно целуна по челото първо Аяда, а после и Ингрей. Устните му бяха хладни, но Ингрей усети странна, приятна топлина да си ливва през тялото му. Примигна.

— О! — промълви Аяда и огледа заинтригувано залата. — Просветени, онова ли е? — И посочи. Ингрей видя съвсем бледо петно да се носи във въздуха покрай тях и да завива към Левко, ефирно като нечий дъх в студена нощ.

— Да — каза Левко, проследил погледа й. — Помнете, че няма от какво да ви е страх, макар поводи за жалост да има предостатъчно. Тази душа е отдавна откъсната, бледнее и е безсилна.

Намекът, че Аяда, която бе споделила с него ужаса и триумфа на Кървавополе, може да се страхува от един призрак, се стори на Ингрей абсурден. Собствените му страхове бяха от различно естество.

— Просветени, възможно ли е това да е баща ми?

— Усещаш ли вълка му, както усещаше душевните животни в другите?

— Не — призна Ингрей.

— Значи е някой друг, отдавна изгубен. Умира отвъд смъртта. — Левко направи петорния знак по посока на призрака и той се стопи в стените.

— Защо богът ще ни заема това зрение, ако няма какво да се види? — попита Ингрей. — Няма смисъл. Трябва да има и други.

Левко огледа празната вече зала.

— Ами нека пообиколим тогава замъка и може да открием нещо. Само че, Ингрей… не влагай твърде много надежда. Призраците на Кървавополе са имали велики заклинания и живота на онази силна земя да ги поддържат през времето. Боя се, че лорд Ингалеф не е разполагал с нищо подобно.

— Имал е вълка си — упорито възрази Ингрей. — Може би това е наклонило везните. — При тези му думи Аяда го хвана за ръката и я стисна; излязоха от залата ръка за ръка и тръгнаха по коридора, в обратна посока от Левко, за да обиколят по-бързо замъка, докато трае дарът на второто им зрение.

В пустата зимна тъмнина замъкът си беше студен и влажен и без призраци, но Ингрей откри, че сега вижда по-добре в тъмното. Обикаляха из коридорите и стаите, Аяда плъзгаше ръка по стените. Излязоха от основната сграда и обиколиха постройките покрай вътрешната крепостна стена. В сенките на конюшнята, топли от дъха и телата на конете, Аяда прошепна:

— Виж, още един!

Бледата мъглица ги обиколи тревожно сякаш, но после избледня.

— Беше ли… — почна Аяда.

— Мисля, че не. Обикновен беше, като първия. Хайде да продължим нататък.

Докато вървяха през снега в тесния вътрешен двор, Ингрей измърмори:

— Закъснях. Трябваше да дойда по-рано.

— Стига, няма смисъл. Не си знаел. А дори да си знаел, още не си бил овладял силите си.

— Да, само че откачам при мисълта, че е имало време, когато съм можел да го спася, и то е изтекло през пръстите ми. Даже не знам кого да обвинявам — себе си, Храма или боговете…

— Ами тогава не вини никого. И майка ми и баща ми умряха рано. Да, те отидоха при боговете си, което ми беше някаква утеха, но… недостатъчна. Съвсем недостатъчна. Смъртта не е стандарт, по който да се оценяваме, или да се гълчим заради нея.

Той се наведе и я целуна по косата под лунната светлина.

Качиха се по вътрешното стълбище при стената и тръгнаха покрай стражевата пътека чак до най-високата точка на бойниците, над реката, и там спряха да погледат стръмната долина на Брезовручей. Водата се гънеше като черна коприна между стоманения блясък на пълзящия по бреговете й лед. Снежната покривка по склоновете улавяше светлика на залязващата луна в бледо синкаво сияние, прорязана от клоните на оголените дървета като надраскана с въглен паяжина, освен там, където групи ели бележеха височините или туфи бодлива зеленика тъмнееха загадъчно в ниското. Голите клони на брезите се сливаха със снега и сенките.

Стояха и гледаха долината. Аяда се разтрепери въпреки топлите си вълнени дрехи и Ингрей я прегърна. Тя му се усмихна благодарно. „Ти ме топлиш точно толкова, колкото аз топля теб, любима…“

Този път Ингрей усети привидението преди Аяда, макар че тя усети внезапното напрежение в тялото му и моментално обърна глава да проследи погледа му. На няколко стъпки от тях бавно се носеше мъглива форма, по-плътна от другите, издължена, почти с човешки ръст. Вътре в нея се гушеше друга, като дим, обвит от мъгла.

Ръцете на Ингрей се свиха конвулсивно около Аяда, после я пуснаха.

— Доведи Просветен Левко. Побързай!

Тя кимна и хукна към стълбите.

Ингрей стоеше притихнал, почти не смееше да диша, от страх видението да не избледнее или да не избяга като другите. Сякаш можеше да различи нещо като глава в горния му край, както и крака, но черти не се различаваха. Въображението му се опита да насложи отгоре бащиното му лице и тогава той с потрес осъзна, че вече не си спомня точно лицето на лорд Ингалеф. Външният вид на баща му никога не беше имал голямо значение за Ингрей; не лицето, а силата на присъствието му го бяха сгрявали; гръмовният му глас, вибриращ в гърдите, където бе прислонявал глава като малък, му беше обещавал сигурност.

Илюзия за сигурност, „Скоро и аз може да стана баща и не ще мога да осигуря на детето си идеалната сигурност. Тя винаги е била илюзия. Дали и моите деца ще ми простят, когато разберат за провала ми?“

Бързи стъпки през снега и тежко дишане оповестиха появата на Аяда и свещения. Левко спря и се взря покрай Ингрей в бледото привидение.

— Ингрей, това ли е…

— Така… — Ингрей понечи да каже „така ми се струва“, но после го промени: — Да. Сигурен съм. Просветени, какво да правя? Иска ми се да го питам за много неща, но то няма уста да ми отговори. Едва ли може да говори. Дори не знам дали ме чува.

— Струва ми се, че си прав. Времето за въпроси и отговори, изглежда, е отминало. Можеш само да го очистиш и да го освободиш. Изглежда, че това е призванието на шаманите.

— И когато е очистен и освободен, ще го приеме ли Бащата на зимата? Или вече е необратимо откъснат? Няма ли някакви ритуали, с които да му помогнеш?

— Той е получил погребалните си ритуали отдавна, Ингрей. Можеш да направиш само онова, което умееш, и то е да го очистиш; аз пък мога да се моля. Но ако е минало твърде много време, няма да е останало достатъчно от него да приеме бога и тогава дори богът ще е безсилен. Възможно е да успееш единствено да го освободиш от плена му.

— И да се стопи в нищото.

— Да.

— Като Конскарека. — Сега омразата на Конскарека към невъзвратимото време му се струваше по-разбираема.

— Нещо подобно.

— Каква полза от мен, щом мога да пратя душите на четири хиляди непознати при боговете им, но не и четири хиляди и първата, която е най-важна за мен?

— Не знам.

— И в това се заключава цялата мъдрост на Храма?

— Поне всичките ми познания и малкото от истината, което ми е известно.

Значи и мъдростта на Храма е като бащината сигурност — илюзия? И винаги е била само това? „А би ли предпочел Левко да те излъже заради собственото ти спокойствие?“ Ингрей не би могъл да пробие воала на времето и жизнения опит, за да се върне към детската си представа за света, а не беше сигурен, че би го направил, дори да можеше. Аяда пристъпи напред и сложи ръка на рамото му — дари го с утехата на присъствието си, ако не и с утехата на търсения отговор. Той си позволи за миг да попие топлината на тялото й, после свали внимателно ръката й и пристъпи напред.

От една кесия на колана си извади нов нож за хартия, който беше купил в Изтокдом с мисълта за този момент. Тънкото острие отрази за миг лика на луната. Аяда стисна зъби заедно с него, когато той прехвърли ножа в лявата си ръка и притисна острието му към десния си показалец. Стисна ръката си в юмрук и я вдигна към горния край на мъгливата форма.

Капките паднаха през силуета върху отъпкания сняг — черни кръгчета на бял фон.

Ингрей затаи дъх и стисна ножа по-силно. Левко едва успя да задържи ръката му, преди да е забил острието по-дълбоко.

— Не, Ингрей — прошепна свещеният. — Ако една капка не стига, няма да стигне и ведро от кръвта ти.

Ингрей издиша бавно, щом Левко го пусна, и прибра ножа. Колкото и да бе останало в кръвта му от свещения кралски дух, изглежда, нямаше власт над това. „Но трябваше да опитам“.

Той задържа за последно поглед върху привидението, чудеше се какво да каже. „Сбогом“ звучеше като подигравка, защото боговете бяха недостъпни за тази душа; „почивай в мир“ не звучеше много по-добре. Той облиза устни и каза в студения ясен въздух:

— Каквито и да са били намеренията ти, онова, което ти започна тук, вече е приключено и приключено добре. Саможертвата ти не е била напразна. — Помисли си да добави едно „прощавам ти“, после реши да не го прави. Нелепо, глупаво и не на място. След миг каза само: — Обичам те, татко. — И след още миг: — Ела.

Тъмният вълчи дим се отскубна от бледата мъгла, разсипа се през пръстите му и изчезна.

Малко по-бавно студената мъгла на свой ред се разсипа с една последна бледа синя искрица.

— Богът не го взе — прошепна Ингрей.

— Щеше, ако можеше — измърмори Левко. — Бащата на зимата също плаче за загубата.

Ингрей не плачеше, все още, макар лек трепет да пълзеше вече през тялото му. Усещаше как второто зрение се отлива от очите му — дарът се връщаше при отдалия го бог. Аяда се приближи отново до него и стегна ивица чисто ленено платно около пръста му. Прегърнаха се.

— Е… — Левко направи свещения знак към тях. — Свърши се. — В гласа му звучеше топлина. — Хайде да се приберем на топло, милорд, милейди, какво ще кажете?

— След малко — въздъхна Ингрей. — Залезът на луната над Брезовручей си струва да потрепериш на студа.

— Щом казваш. — Левко се усмихна, кимна и тръгна към стълбите, стъпваше внимателно по хлъзгавия сняг.

Ингрей застана зад Аяда и опря брадичка на рамото й. Двамата се загледаха към долината.

— Знам, че не на това се надяваше за лорд Ингалеф — каза след малко Аяда. — Съжалявам.

— Да, не на това се надявах. Но пак беше по-добре от нищо и много по-добре, отколкото изобщо да не разбера. Поне всичко свърши, тук. Мога да продължа и да не поглеждам повече назад.

— Това е домът от детството ти.

— Беше. Но аз вече не съм дете. — Той я прегърна с някаква ожесточеност и тя се засмя. — Домът ми си има ново име и то е Аяда. Там ще живея оттук насетне.

Аяда се засмя отново и дъхът й се закълби лунен пред устните й.

— Освен това — каза той — се надявам в Язовмост да е по-топло през зимата, отколкото в Брезовлес, прав ли съм?

— В долините — да. Иначе по високите хълмове има достатъчно сняг, ако се затъжиш.

— Чудесно.

След малко Ингрей добави:

— Не ми се стори да изпитва болка или силно терзание. Така. Вече видях какво ме чака. И повече няма да ме е страх.

Аяда каза замислено:

— Мен и Фара също, ако не ни надживееш, за да очистиш душите ни.

— Не знам кой вариант ме плаши повече. — Той я обърна към себе си и се взря тревожно в очите й, големи и тъмни, с бледо кехлибарено по края на ирисите. — Трябва да се моля аз да си ида последен, неоплакан. Не знам как ще го понеса.

— Ингрей. — Тя хвана лицето му с изстиналите си ръце. — Само преди година би ли могъл дори да си представиш, още по-малко да предскажеш, че сега ще стоиш тук такъв, какъвто си?

— Не.

— Аз също — за себе си. Така че навярно не бива да сме толкова сигурни и в бъдещата си участ. Онова, което не знаем за нея, е многократно повече от онова, което знаем, и тя със сигурност не ще спре да ни изненадва.

Мислите му се върнаха назад към нощта във Волска ливада, където го беше сполетял онзи пристъп на черно отчаяние и едва не си беше прерязал сам гърлото. И досега не можеше да прецени със сигурност дали е било дело на Конскарека, или резултат от собствения му песимизъм. „И щях да пропусна всичко това“.

— Познавам четири хиляди души, които биха се съгласили с теб, знаменоске.

— Ами остави тогава на техния глас да ти покаже посоката.

— А. — Мрачното среднощно настроение губеше силата си над душата му, прогонено от увитата й във вълна топлинка. Тя добави:

— Мисля също, че е преждевременно да се обявяваш за последния шаман. Ти самият можеш да създадеш нови велики животни и духовни магове.

— Не бих осъдил никого на това състояние, освен ако не съм сигурен, че могат да намерят обратния път.

— Така е. А мислиш ли, че Храмът трябва вечно да се противопоставя на старата горска магия? Стига тя да се възроди в някаква свежа версия, пригодена към нашите времена?

— Това трябва сериозно да се обмисли. Петимата богове са свидетели, че видяхме какви беди могат да донесат старите нрави.

— Да, но Храмът контролира своите магьосници, при това не винаги добре. Спомни си за бедния Кумрил например. Но ги контролира достатъчно добре все пак. А и двамата вече познаваме свещени, които са способни на дълбок размисъл.

— Хм. — Очите му се присвиха в проблясък на надежда.

— Много сте самонадеян, господарю на вълците. — Ръцете й разклатиха леко главата му, сякаш в порицание.

— Така ли? И сега какво, коте сладко?

— Как можеш да твърдиш, че стотиците още неродени няма да те оплакват от дъното на душите си? Не е във властта ти да диктуваш на сърцата им.

— Това да не е пророчество, милейди? — попита той с усмивка, но още не го беше изрекъл докрай, когато тръпка мина през стомаха му, сякаш беше чул несвестен глас.

Тя сви рамене.

— Да си кажем, че ще приемем съдбата си, пък да видим какво ще стане.

Устните й бяха топли, като изгряващи слънчеви лъчи, подгонили ледена луна. Тя потри лице в неговото и въздъхна доволно. Но после добави:

— Носът ти е студен, вълчо. Не си толкова космат, че да приема студения ти нос като признак за добро здраве. Ако искаме някога да станем предци, а не само потомци, може би трябва да се върнем в онова пухено легло, което ни обеща братовчед ти.

Той се засмя и я пусна.

— Ами да, напред към леглото, в името на нашето потомство!

— И ще мога да си стопля замръзналите крака на гърба ти — добави практично тя.

Ингрей изсумтя с фалшиво възмущение и бе награден със звънливия й смях — той утеши сърцето му като обещание за утро в тази най-дълга нощ на годината.

Ръка за ръка двамата слязоха по заснежените стълби.