Лоис Макмастър Бюджолд
Свещеният крал (6)

6.

Събуди се потен от смътно запомнени кошмари. Примигна срещу прозореца на мъничката, но все пак самостоятелна стая високо под стрехите на странноприемницата. Зазоряваше се. Време беше да тръгват.

Движението събуди бодящи болки във всеки разтеглен и пренатоварен мускул по тялото му, тоест почти във всички, и той бързо-бързо изостави опитите си да седне. Само че и хоризонталното положение не го облекчи особено. Завъртя предпазливо глава, при което вратът му пламна от болка, и погледна към капана от глинени съдове, който беше заложил на пода до вратата. Нестабилната купчина изглеждаше непокътната. Добър знак.

Превръзките на китките му и на дясната ръка не се бяха изхлузили, затова пък бяха избили петна кафява кръв. Той изпъна ръце и стисна пръсти. Така. Предната вечер не е била сън — въпреки кошмарните си ужасии. Стомахът му се сви от тревога — и от болка, — когато спомените го заляха.

Надигна се с пъшкане, измъкна се от леглото и се довлече до умивалника. Наплиска несръчно с лявата ръка лицето си, но студената вода не му помогна с нищо. Навлече си панталоните, седна на ръба на леглото и се опита да си обуе ботушите. Уви, не можа да напъха в тях подутите си глезени. Призна се за победен и ботушите тупнаха на пода. Отпусна предпазливо тяло върху смачканите чаршафи. Мозъкът в главата му, изглежда, беше заменен от разбунен кошер. Лежа така дълго, ако се съдеше по пълзящите слънчеви квадрати по стената, без друга полезна мисъл освен мрачния гняв към безполезните си ботуши.

Изскърцаха панти. Тракането на глинените съдове се смеси със стреснатите псувни на конник Жеска. Ингрей присви очи към вратата. Жеска, намръщен и притеснен, внимателно прекрачи разпилялата се бариера от стомни и чинии. Беше облечен за път в съответствие с траурната тържественост на задачата си — оредялата му руса коса беше вчесана грижливо, добродушното му лице бе избръснато.

— Милорд?

— А, Жеска — успя да каже Ингрей. — Как е прасчо тази сутрин?

Жеска поклати глава, сякаш не можеше да реши дали е повече разтревожен, или ядосан.

— Объркването му премина около полунощ. Сложихме го да си легне.

— Погрижи се да не се мярка повече пред очите на Просветена Халлана.

— Не мисля, че би го направил. — Жеска огледа притеснено охлузванията и превръзките му. — Лорд Ингрей… какво се е случило?

Ингрей се поколеба, после попита:

— Какво се говори?

— Говори се, че сте се заключили с магьосницата и след няколко часа от стаята долетяла невъобразима врява — вой и такова тропане, че мазилката от тавана долу опадала, и викове. Все едно убивали някого.

„За малко…“

— Магьосницата и слугите й по-късно си тръгнали, все едно не се било случило нищо, а вие сте си тръгнали куцайки, без да кажете никому нищо.

Ингрей се замисли за обяснението, което Халлана бе извикала през заключената врата на разтревожените хора отвън — дотолкова, доколкото си го спомняше.

— Да. Аз държах, хм… парче шунка и нож, и се спънах в един стол. — Не, тя не беше споменала стол. — Преобърнах масата. И си порязах ръката с ножа.

Лицето на Жеска се смръщи още повече — без съмнение той се мъчеше да си представи как въпросната случка би довела до множеството превръзки и охлузвания на Ингрей.

— Почти сме готови за тръгване. Свещеният на Червени яз чака да благослови ковчега на принц Болесо. Ще можете ли да яздите? След злополуката. — И след миг добави: — Злополуките.

„Толкова зле ли изглеждам?“

— Предаде ли посланието ми за лорд Хетвар на храмовия куриер?

— Да, жената препусна още призори.

— Тогава… кажи да разпрегнат. Очаквам указания. По-добре да изчакаме. Хем и конете ще си починат един ден.

Жеска кимна, но в погледа му определено се четеше въпросът защо Ингрей бе пришпорвал и хората, и животните два дни само за да пропилее спечеленото време в помотване тук. Наведе се да събере глинените съдове и ги наслага в умивалника, изгледа още веднъж Ингрей и си тръгна.

Ингрей беше издраскал последното си писмо до лорд Хетвар веднага след пристигането им предната вечер — докладваше, че кортежът е в Червени яз, и настояваше да бъде пресрещнат с кортеж от престолнината, на който да предаде товара си, като се позоваваше на неспособността си да осигури необходимата тържественост. Следователно в писмото нямаше и дума за храмовата магьосница, нито намек за по-късните събития в стаята на втория етаж. Не беше споменал инцидента в реката, всъщност не беше написал и дума за затворничката си. Глождещото го чувство, че е длъжен да уведоми печатника за истината, сега се бореше за надмощие със страха в сърцето му. Страх и гняв. „Кой ми е лепнал това проклето заклинание и как? Защо са ме превърнали в безмозъчно оръдие?

И може ли да се случи отново?“

Собственият му гняв го плашеше, а страхът подклаждаше гнева му, стягаше гърлото му и пулсираше в слепоочията му. Той легна пак и се опита да си спомни трудно усвоената самодисциплина по време на добронамерените, макар и жестоки изпитания в Брезовлес. Бавно наложи на изопнатите си мускули да се отпуснат.

Снощи вълкът му бе пуснат от каишката си. Той сам го беше отвързал. Беше ли вързан отново сега, тази сутрин? И ако не… тогава какво? Въпреки всички болки по тялото си Ингрей не усещаше ума си с нищо по-различен от всяка друга сутрин в съзнателния си живот. Значи на какво се дължеше днешното му колебание и неспособността да вземе решение — на старите навици или на здравия разум? Обикновена предпазливост — нежелание да направи и една стъпка повече към Изтокдом в сегашното си опасно неведение? Физическите му наранявания можеха да са правдоподобен предлог, зад който да се скрие. Но дали бяха прикритие на ловец, или убежище на страхливец? Впримчените му мисли обикаляха в кръг.

Ново почукване на вратата прекъсна затягащата се спирала на неспокойствието му — и един остър женски глас извика:

— Лорд Ингрей? Трябва да поговорим.

— Госпожо Херги? Влезте. — Ингрей със закъснение се сети, че е без риза. Само че жената най-вероятно беше опитна посветена към ордена на Майката, а не изчервяваща се девица. Все пак би било редно поне да седне. Би било.

— Хм. — Устните й се свиха, когато пристъпи до леглото и го изгледа с хладно и вещо пламъче в очите. — Конник Жеска не е преувеличил. Е, няма как да го избегнете — трябва да станете, и толкоз. Просветената иска да се види с вашата затворничка, преди да тръгне, а аз искам да потеглим към дома възможно най-скоро. Достатъчно трудно ни беше да стигнем дотук, а обратният път направо ме ужасява. Хайде, ставайте. О, бедничкият. Я да видя, по-добре да започнем със…

Тя сложи коженото си куфарче на умивалника, порови в него и извади квадратно шишенце от синьо стъкло с коркова запушалка. Наля зловещ на вид сироп в една лъжица и когато Ингрей се надигна с мъка на лакът да попита какво е това, му го изля в устата. Течността имаше ужасен вкус. Той я преглътна, понеже го беше страх да я изплюе пред стоманения й поглед.

— Екстракт от брезова кора и мак, вино и още няколко полезни нещица. — Погледът й се плъзна по тялото му; тя сви устни, после се наведе и му даде още една лъжица. Кимна отсечено и запуши шишенцето. — Това трябва да свърши работа.

Ингрей преглътна и лекарството, и надигналия се стомашен сок.

— Отвратително е.

— Е, скоро ще си промените мнението, гарантирам ви. Така. Да видим как е резултатът от работата ми.

Тя отстрани сръчно и бързо превръзките му, сложи му нов мехлем и нови превръзки, навлажни шевовете на главата му с нещо, което щипеше, разреса сплъстената му коса, изми го до кръста и го обръсна, като го пляскаше по ръцете, когато той безуспешно се опитваше да защити способността си да се облече сам.

— Само да сте ми намокрили новите превръзки, милорд, мислете му. И стига сте хленчили като бебе. Няма да си губя времето с вас.

Не беше го обличала жена, откакто навърши шест години, но пък разнородните болки по тялото му утихваха благословено, заменени от сънено безгрижие. Той спря да се дърпа. Смътно осъзна, че напрегнатата й съсредоточеност няма нищо общо с него, и предпазливо попита:

— Добре ли е Просветена Халлана? След снощи?

— Бебето се обърна. Може да е след ден, може след седмица, но ни чакат двайсет и пет мили ужасни пътища до Сухо листо, а на мен ми се иска да си бяхме у дома още днес. А сега ме чуйте, лорд Ингрей — да не сте посмели да я забавите някак. Каквото и да ви поиска, дайте й го, без да спорите, моля. — И изсумтя строго.

— Да, разбира се — хрисимо отвърна Ингрей. И след като примигна, добави: — Отварата ви, изглежда, действа. Мога ли да задържа шишенцето?

— Не. — Тя коленичи до краката му. — О! Ботушите ви не ви стават, а? Носите ли си някакви други обувки? — Претърси безцеремонно дисагите му, изрови някакви износени кожени обувки и ги нахлузи на краката му. — Хайде ставайте, бърже.

Агонията, когато го издърпа за ръцете, му се стори приятно далечна, като вест от незнайна страна.

 

 

Магьосницата-лечителка вече чакаше в общото помещение на странноприемницата, където беше отседнала Аяда, в другия край на главната улица. Огледа превръзките му и попита учтиво:

— Надявам се, че тази заран сте по-добре, лорд Ингрей?

— Да. Благодаря ви. Лекарството ви ми помогна. Макар да беше необичайна закуска. — И й се усмихна, макар да си помисли, че усмивката му сигурно изглежда доста откачена.

— О? Помогнало значи? — Тя погледна Херги. — Колко? — Херги вдигна два пръста. Ингрей не можа да прецени дали особеният ъгъл, под който се извиха веждите на свещената, е знак за порицание, или одобрение, защото Херги само сви рамене в отговор.

Ингрей тръгна след двете жени към горния етаж. Надзирателката на Аяда ги пусна, макар и с известно колебание. Ингрей се огледа скришно за някакви следи от снощните си изстъпления и не откри такива, като се изключеха няколко вече изтъркани с четка кървави петна и две-три вдлъбнатини по дюшемето. Щом чу гласовете им, Аяда излезе от спалнята. Беше облечена за път в същия сиво-син костюм за езда като предния ден, но беше сменила ботушите си с по-леки кожени обувки. Ингрей смутено огледа бледото й лице. Тя отвърна на погледа му спокойно, но и някак замислено.

Някакво топло ухание се излъчваше на вълни от нея, удари го право в главата, като слънце, напекло сено. Устните му се отвориха леко по своя воля, сякаш да вкуси по-добре тази слънчева миризма — безсмислено усилие, понеже тя не се носеше във въздуха.

Халлана също излъчваше нещо повече от намека за особеност, който беше доловил вчера, имаше и някаква шеметна деловитост, отчасти заради бременността, но най-вече от някакъв скрит вихър с миризма като от повей на вятър след мълния — Ингрей реши, че е успокоеният й демон. Двете други жени, Херги и надзирателката, изведнъж му се сториха някак двуизмерни, безцветни и сухи, сякаш нарисувани на хартия.

Просветена Халлана прегърна Аяда и пъхна в ръката й някакво писмо.

— Трябва да тръгна веднага, ако искам да се приберем преди мръкнало — каза свещената. — Ще ми се да можех да дойда с теб. Всичко, това е много тревожно, особено… — Тя кимна към Ингрей, сякаш да напомни за заклинанието му, и той сведе глава в знак на съгласие.

— Това само по себе си би създало работа на Храма дори без… е, няма значение. Петимата богове да бдят над теб по пътя ти. Това е бележка до майстора на моя орден в Изтокдом, с молба да се поинтересува от твоя случай. Може и да ти помогне — аз няма да съм там. — Хвърли още един поглед към Ингрей. — Разчитам на вас, милорд, това писмо да пристигне до адресата си. И никъде другаде.

Той махна с ръка с известно колебание и устните на Халлана се свиха. Като агент на Хетвар, Ингрей се беше научил как да отваря и преписва писма, без да оставя следи, и беше сигурен, че тя знае за тези му умения. Но пък Копелето беше богът покровител на шпионите — какви ли номерца знаеше неговата магьосница? И на кой от двата си свещени ордена беше избрала да довери притесненията си? Дори да беше прикачила някакво заклинание към писмото си, Ингрей не го долавяше.

— Просветена… — Гласът на Аяда изведнъж изтъня, пълен с колебание. „Просветена“, а не „скъпа Халлана“, отбеляза Ингрей. Херги вече беше станала, готова да подкара господарката си към вратата, и се намръщи сърдито, когато свещената се обърна.

— Да, мила?

— Не… няма значение.

— Хайде аз да преценя. — Халлана се настани отново на стола си и й кимна окуражително.

— Снощи сънувах нещо много странно. — Аяда запристъпва нервно, после приседна на перваза на прозореца. — Нещо ново.

— В какъв смисъл странно?

— Необичайно ярък сън. На сутринта си го спомнях съвсем ясно.

— Слушам те. — Лицето на Халлана беше като издялано, толкова съсредоточена беше.

— Кратък беше, по-скоро нещо като видение. Сякаш съм видяла нещо като… и аз не знам. Смърт във формата на жребец. Черен като сажди, без никакъв блясък. Тичаше в галоп, но много бавно. Ноздрите му бяха червени и пламтящи и от тях излизаше дим. От гривата и опашката му се точеше огън. Искри изскачаха от копитата му и изгаряха всичко на пепел. Облаци от пепел и сянка. Ездачът му беше черен като него.

— Хм. Ездачът мъж ли беше, или жена?

Аяда смръщи чело.

— Хм… краката на ездача се извиваха и се сливаха с ребрата на коня, сякаш телата им се бяха враснали едно в друго. В лявата си ръка държеше каишка. На края на каишката тичаше огромен вълк.

Веждите на Халлана подскочиха и тя погледна Ингрей.

— Този, хм, вълк, познат ли ти беше?

— Не съм сигурна. Може би. Козината му беше съвсем черна, точно като… — Гласът й стихна, после тя пак събра сили. — Поне в съня си имах чувството, че го познавам. — Лешниковите й очи се впиха за миг в Ингрей и той се смути. — Само че този път си беше вълк, изцяло вълк. Носеше нашийник с шипове, само че на обратно, така че шиповете се впиваха в плътта му. Кръв се стичаше от лапите му и превръщаше пепелта под стъпките му в черна кал. После сянката и пепелта ме задавиха, очите ми започнаха да сълзят и повече не видях нищо.

— Виж ти, виж ти. Наистина ярък сън, дете. Ще трябва да помисля.

— Смяташ ли, че може да е важен, да означава нещо? Или е било просто реакция на… — Тя млъкна, явно си спомняше странните събития от предната вечер, после погледна Ингрей изпод мигли.

— Важните сънища — каза Халлана и в думите й се промъкна нещо от наставническия тон на преподавател — могат да са пророчество, предупреждение или да дават насока. Имаш ли някакво усещане за кое от тези неща става въпрос?

— Не. Беше съвсем кратък, нали ти казах. Но много ярък.

— Ти какво почувства? Не когато си се събудила, а по време на самия сън? Страх ли те беше?

— Не точно страх. Или поне не за мен. По-скоро бях бясна. Възпряна. Все едно се опитвах да ги настигна, а не можех.

Възцари се кратко мълчание. След малко Аяда го наруши:

— Просветена? Какво да правя?

Халлана се усмихна малко насила.

— Е… молитвите никога не са излишни.

— Това не е отговор.

— В твоя случай може и да е. И не го казвам, за да те успокоя.

Аяда разтърка челото си, сякаш я болеше.

— Не искам пак да сънувам такива неща.

На Ингрей също му се искаше да попита: „Просветена, какво да правя?“. Но какъв отговор би могла да му даде тя в края на краищата? Да не мърда оттук? Изтокдом нямаше да дойде при него с всичките полагащи се церемонии. Да продължи напред, както му повеляваше дългът? Една храмова свещена едва ли би го посъветвала обратното. Да избяга или да остави Аяда да избяга? Би ли се съгласила Аяда да избяга? Вече й го беше предложил веднъж, в гората при придошлата река. Тя беше отказала, с разумни доводи. Но ако бягството й бъдеше организирано по-добре? Бягство през нощта, без следа за господарите на Ингрей как и от кого е получила кон, провизии, пари… ескорт? „Трябва пак да поговоря с нея за това“. Или пък да я предаде на магьосницата, нейната приятелка — да я изпрати тайно в Сухо листо? Само че ако подобен изход беше възможен, Просветена Халлана вече щеше да го е предложила. Обърна напиращия си въпрос в покашляне, защото не искаше да го отпратят с наставления за молитва.

Херги помогна на господарката си да стане от стола.

— Дано пътят ти да е лек, Просветена — каза Аяда и се усмихна тъжно на бременната жена. — Не ми се ще да мисля, че си се поставила в опасност заради мен.

— Не заради теб, мила — разсеяно каза Халлана. — Или поне не само заради теб. Всичко това е много по-сложно, отколкото очаквах. Нямам търпение да го обсъдя със скъпия ми Осуин. Той има много логична мисъл.

— Кой Осуин? — попита Аяда.

— Съпругът ми.

— Ама… — възкликна Аяда и се ококори невярващо. — Не онзи Осуин, нали? Нашият Осуин, Просветен Осуин, от блатния форт? Онзи кльощав мърморко? Дето е само ръце и крака, и с врат като на щъркел, който гълта жаба?

— Същият. — Съпругата на Осуин явно не се обиди от това съвсем неласкателно описание на другаря й в живота. Напротив, стегнатите й устни омекнаха. — Възрастта му се отразява добре, уверявам те. Тогава беше много незрял, горкичкият. А мисля, че и аз, ами, мисля, че и аз съм съзряла малко.

— От всички възможни… направо не мога да повярвам! Та вие винаги се карахте!

— Само за теология — спокойно каза Халлана. — Защото и двамата се интересувахме. Е… предимно за теология. — Устните й се извиха от някакъв неизречен спомен. — С времето една споделена страст доведе до други. Той ме последва в Лесовете, когато срокът на службата му изтече — казах му, че просто е искал да има последната дума. Още се опитва. Сега и той преподава, като мен. Още обича да спори — това е най-голямото му удоволствие. Не съм толкова жестока да му го отнемам.

— Просветеният е много красноречив, вярно е — потвърди Херги. — И хич не ща да му слушам красноречието, дето ще ми го изсипе на главата, ако не ви върна вкъщи скоро и жива и здрава, както му обещах.

— Да, да, скъпа Херги. — Усмихната, магьосницата най-после се обърна и излезе тромаво, следвана по петите от слугинята си. Херги кимна одобрително на Ингрей на минаване, явно заради съдействието му или поне задето не се беше намесил.

Той погледна лейди Аяда, която гледаше след приятелката си. Тя улови погледа му и изписа на лицето си вяла усмивка. Той също й се усмихна, стоплен и той не знаеше от какво.

— О. — промълви тя и ръката й литна към устата.

— Какво? — попита озадачено Ингрей.

— Можеш да се усмихваш! — Ако се съдеше по тона й, усмивката му беше чудо невиждано, сравнимо с това да му пораснат криле и да запърха с тях към тавана. Ингрей погледна нагоре, представяше си гледката. Крилатият вълк. „Какво?“ Тръсна глава да я очисти от тези странни мисли, но само му се зави свят. Може би беше добре, дето Херги си бе прибрала синьото шишенце.

Аяда пристъпи до прозореца, гледащ към улицата, и Ингрей я последва. Заедно проследиха как Херги натоварва господарката си във фургона под тревожния поглед на Бернан. Конярят, или ковачът, или какъвто там беше, плесна с юздите, подвикна на конете и фургонът затрополи по улицата, и скоро се скри от поглед. Зад тях надзирателката си беше намерила работа да разопакова един куфар, стегнат с върви за път и останал ненатоварен, също като ковчега на Болесо след заповедта на Ингрей да останат още ден в Червени яз.

Ингрей стоеше съвсем близо до Аяда, гледаше над рамото й и съвсем лесно би могъл да сложи лявата си ръка на врата й, където вдигнатата под мрежичката коса оставяше на показ бялата й кожа. Дъхът му раздвижи едно излязло изпод мрежичката кичурче, но тя не се дръпна, а се обърна към него и срещна погледа му. Нито страх, нито отвращение загрозяваха чертите й, само премълчани въпроси.

А тя беше видяла не само онова, другото, гадното нещо; беше видяла и вълка му. Беше видяла омърсяването му, дремещата му жестокост, беше ги изпитала на собствения си гръб, а не като другите, които само бяха чули слухове и клюки за тях. Беше ги познала от първа ръка. „Познава ги. Защо тогава още не е побягнала с писъци?“

Възприятията му направиха салто. Ако завъртеше нещата — какво мислеше самият той за нейната котка? Беше я видял в онази, другата реалност, толкова ясно, колкото тя беше видяла вълчото в него. Логично би било нейното омърсяване да е като близнак на неговото. И все пак един бог беше минал покрай нея в нощта, забърсал я бе с плаща си и този мигновен допир, изглежда, се равняваше на повей от екстаз. Всички теологични теории, които храмовите свещени бяха набивали в дебелата му глава, изглежда, се стопяваха под безжалостния взор на един велик Факт, реещ се току отвъд границите на разума му. Нейният таен звяр му се беше сторил красив до степен на великолепие. Изглежда, че днес ужасът бе придобил съвсем ново и пленително измерение за Ингрей, измерение, за което дори не беше подозирал.

— Лорд Ингрей, — каза тя и от ниския й глас кръвта му кипна, — ще последвам съвета на Просветена Халлана и ще ида в храма да се помоля. — Хвърли притеснен поглед към надзирателката си. — Насаме.

Умът му рязко превключи на работен режим. Бе съвсем нормално да придружи затворничката си до храма без нейната надзорница; в този час на деня храмът сигурно беше почти празен и можеха да поговорят необезпокоявани и в същото време пред очите на всички.

— Никой не би се зачудил, ако ви придружа до олтарите на боговете, за да се помолите за снизхождение, мадам.

Устните й се извиха в крива усмивка.

— Кажете по-добре „за справедливост“.

Той отстъпи крачка встрани и кимна. Обърна се и отпрати надзирателката да се погрижи за каквито там свои неща намери за нужно в рамките на следващия час, после тръгна с Аяда. Когато излязоха на улицата и тръгнаха към храма, Аяда пъхна ръка под лакътя му и заби поглед в хлъзгавия калдъръм. Не го поглеждаше. Храмът бе малко по-нататък, построен от сивия камък, който се срещаше по тези краища, размерът, стилът и солидността му бяха типични за управлението на внука на великия Одар, преди дартакийските завоеватели да покажат, че и те са способни да се докарат до разруха в поредица от кървави кланови междуособици.

Минаха през портите от ковано желязо и влязоха в тихия двор, ограден с високи стени. Вътрешните помещения тънеха в полумрак и хлад след ярката утрин вън, само тесни потоци светлина се лееха през кръглите прозорци високо в стените. Имаше само няколко богомолци, някои на колене, други проснати по лице пред олтара на Майката в нейната зала. Ръката на Аяда се стегна за миг върху неговата. Той проследи погледа й през арката към олтара на Бащата и мярна ковчега на Болесо, вдигнат на дървени подпори, покрит с брокатени драперии и с почетна стража от градската милиция на Червени яз. Ала залите на Дъщерята и на Сина бяха празни в този ранен час. Аяда го поведе към тази на Сина.

Коленичи изящно пред олтара и Ингрей последва примера й, макар и не толкова изящно. Плочите бяха студени и твърди.

— Какво според теб ще ти се случи, когато пристигнем в Изтокдом? — тихо попита Ингрей. — Какво си планирала?

— Предполагам, че ще бъда разпитана — от кралските съдии или от храмовите следователи, или и от едните, и от другите — също толкова тихо отвърна тя. — Вярвам, че храмовите следователи определено ще се заинтересуват сега, след последните събития и писмото на Просветена Халлана. Смятам да кажа истината, защото тя е най-сигурната ми защита… а и казват, че най-лесно се помни.

Ингрей въздъхна.

— Как мислиш, какво представлява Изтокдом сега?

— Ами… никога не съм ходила там, но винаги съм смятала, че е великолепно място. Кралският палат сигурно е най-голямата му забележителност, но принцеса Фара ми е разказвала за речните пристанища и за стъкларските работилници, за големите храмови училища… и за Кралския колеж също. Паркове и дворци. Изключителни шивачи. Скрипториуми и бижутери, и всякакви други занаятчии. Поставят се пиеси, и то не само на свещените празници, а за висшите лордове в красивите им домове.

— Виждала ли си някога ято лешояди, кръжащи около трупа на някакъв голям опасен звяр, бик или мечка, който още не е умрял съвсем? Повечето се държат настрани, чакат, но някои се стрелват да откъснат парче и пак се оттеглят. Всички кръжат все по-близо с напредването на деня, а гледката на тази смъртна стража привлича и по-далечни роднини, глозгани от страх да не би да изпуснат най-сладките парчета, когато накрая всички се струпат за изкормването.

Устните й се присвиха в мълчалив въпрос: „Сега какво?“

— В момента, — Ингрей сниши глас още повече — Изтокдом прилича на такова ято. Кажи ми, лейди Аяда, кой според теб ще бъде избран за следващия свещен крал?

Тя примигна.

— Ами, предполагам… принц-маршал Биаст. — По-големият и по-нормален брат на Болесо, който в момента се обучаваше под грижите на бащините си военни съветници близо до северозападната граница.

— Така смятаха и много други, докато свещеният крал не бе поразен от тази невярна болест, а после и от парализата. Ако това се беше случило след пет години, според Хетвар кралят навярно би могъл да подсигури избора на Биаст, докато самият той още е жив. Или ако старецът беше починал бързо… Биаст можеше да яхне инерцията на скръбта и да се наложи, преди опозицията да се е окопитила. Малцина обаче са предвидили или съобразили плановете си с тази жива полусмърт, която се точи вече с месеци, като предоставя време и мотив на най-лошите, както и на най-добрите, да маневрират. Да мислят. Да си шушукат. Да бъдат изкушени. — Кин Еленовшип бе държал свещения престол пет поколения и мнозина смятаха, че може би е дошло времето да сдаде властта.

— Кой тогава?

— Ако свещеният крал умре тази нощ, дори Хетвар няма да знае кой ще бъде избран следващата седмица. А щом Хетвар не знае, съмнявам се, че някой друг би могъл да отгатне. Но оформящият се модел на подкупи и слухове навеждаше Хетвар на мисълта, че за кандидат е бил готвен Болесо.

Веждите й хвръкнаха нагоре.

— Определено лоша изненада!

— По-скоро глупава и поддаваща се на давление. От гледната точка на някои хора — съвършената кандидатура. Лично аз смятах, че такива хора не си дават реална сметка колко опасен е станал непостоянният му нрав и много скоро щяха да съжалят за успеха си. И това беше преди да разбера за престъпните му интереси към свръхестественото. — Ингрей се намръщи. Беше ли наясно Хетвар с богохулните опити на Болесо? — Печатникът беше достатъчно притеснен, за да ме прати със стотина хиляди корони при архисвещения на Воденвръх, за да осигури вота му за Биаст. Само че Негова милост ми благодари доста двусмислено.

— Печатникът е подкупил архисвещен?

Ингрей примижа — такова наивно изумление прозвуча в думите й.

— Единственото необичайно нещо в сделката бях аз. Хетвар обикновено ме използва да предавам заплахите му. Много ме бива в това. Най ми е приятно, когато другите на свой ред се опитат да ме подкупят или заплашат. Едно от малките ми удоволствия — да ги примамя в засада, а после към, хм, просветление. Мисля, че присъствието ми беше замислено като двойно послание, защото архисвещеният изглеждаше доста нервен. Факт, който Хетвар прибра… е, където прибира такива неща.

— Печатникът доверява ли ти плановете си?

— Понякога. Друг път — не. — „Сега например?“ — Знае, че съм любопитен по природа, и от време на време ми подхвърля по някоя дреболия. Но аз не настоявам. Защото иначе няма да получа нищо.

Ингрей си пое дълбоко дъх.

— Така. Понеже ти, изглежда, не взе присърце намека ми, нека ти го обясня по-директно. Ти не само си защитила честта си в кулата на замъка Глиганска глава. Нито само си нанесла обида на кралския дом Еленовшип, като направи от смъртта на принца обществен скандал. Ти осуети политически заговор, който вече е струвал някому стотици хиляди корони и месеци тайна подготовка. И забранена магия от най-опасен вид. От заклинанието върху мен съдя, че някъде в Изтокдом има човек — или хора, влиятелни хора, които не искат да размахваш истината пред този и онзи, всъщност пред никого. Опитът им да те убият прикрито се провали. Подозирам, че следващият им опит няма да е толкова прикрит. Или си си представяла как заставаш героично пред съдия или следовател също толкова смел и честен като самата теб? Може и да има такива хора, не знам. Но ти гарантирам, че ще се сблъскаш само с другия вид.

Челюстите й се бяха стегнали.

— Аз съм… ядосан — избра накрая думата той. — Не желая да участвам в това. Мога да ти уредя да избягаш. Суха този път, с пари в джоба и без гладни мечки наоколо. Тази нощ, ако искаш. — Така, ето, че измяната се превърна от тайни помисли в изречени думи.

Мълчанието се проточи и той заби поглед в пода между коленете си.

Гласът й беше толкова нисък, че едва го чуваше.

— Колко удобно за теб. Така няма да ти се наложи да отговаряш пред никого. Нито да изричаш опасни истини в името на нечия чест. Всичко ще си продължи — за теб — постарому.

Той рязко завъртя глава. Лицето й беше пребледняло.

— Това едва ли е възможно — каза Ингрей. — Вече и на моя гръб е нарисувана мишена. — Устните му се дръпнаха и оголиха зъбите му в онази особена усмивка, която обикновено караше хората да му правят път.

— Смешно ли ти е?

Ингрей се замисли над въпроса й.

— Във всеки случай събужда любопитството ми.

Аяда потропа с пръсти по плочите на пода. Прозвуча като трополене на далечни ноктести лапи.

— Толкоз за висшата политика. А висшата теология?

— Какво по-точно?

— Усетих бог да минава покрай мен, Ингрей! Защо?

Той отвори уста. Поколеба се.

Тя продължи със същия трескав шепот:

— През целия си живот съм се молила и никога не бях получавала отговор. Вече почти не вярвах в боговете, а ако вярвах, то беше колкото да ги прокълна за безразличието им. Те предадоха баща ми, който им бе служил вярно през целия си живот. Предадоха майка ми, или пък бяха безсилни да я спасят, което е също толкова лошо, ако не и по-лошо. Ако един бог е дошъл при мен, със сигурност не е дошъл за мен! Къде слагаш това във всичките си сметки?

— Висшата дворцова политика, — бавно каза Ингрей — е най-безбожното нещо, което познавам. Ако решиш да продължиш към Изтокдом, значи сама си подписваш смъртната присъда. Мъченичеството може и да е слава, но самоубийството е грях.

— А ти към какво ще продължиш, лорд Ингрей?

— Самият лорд Хетвар е мой патрон. — „Така мисля“. — А ти няма да имаш никого на своя страна.

— Не може всички храмови свещени в Изтокдом да са продажни. А мога да разчитам и на майчиния си кин!

— Граф Язовбряг беше на съвещанието, което реши да изпрати мен. Сигурна ли си, че е бил там да защитава интересите ти? Аз не съм.

Тя дръпна полите си по-далеч от него и заяви:

— Сега ще се помоля за напътствие. А ти можеш да млъкнеш. — И се просна на пода, в поза на най-дълбоко смирение, ръцете разперени настрани, лицето й извърнато от него.

Ингрей легна по гръб и се загледа в тавана, ядосан и замаян. Гадеше му се. Отварата на Херги май вече не действаше толкова добре. Обърканите му мисли се завъртяха в кръг, после се отнесоха, но не в молитви. Той позволи на уморените си очи да се затворят.

След неизвестно колко време троснатият глас на Аяда го върна към действителността:

— Ти молиш ли се, или дремеш? И което и от двете да правиш, свърши ли вече с него?

Той с мъка отвори очи и я видя над себе си, права. Явно бе задрямал, защото не я беше чул да става.

— На ваше разположение съм, мадам. — Понечи да стане, успя да преглътне стона си и пак се отпусна на пода.

— Ами, да, не съм изненадана, между другото. Нали видя какво си направил на онези бедни вериги? — И му подаде ядосано ръка. Любопитен колко й е силицата, той хвана китката й с две ръце. Тя се изпъна назад като моряк, който дърпа въже, и Ингрей едва не се претърколи в краката й.

Излязоха под светлината на есенното слънце и Ингрей попита:

— И какви напътствия получихте след всичките си молитви, мадам?

Тя прехапа устни.

— Никакви. Макар че сега мислите ми не са в такъв хаос, което показва, че малко тиха медитация може да е от полза. — Косият поглед, който му хвърли, беше пълен със загадки. — Не чак в такъв хаос. Просто… Непрекъснато се сещам за…

Той изсумтя окуражително.

И тя изтърси:

— Още не мога да повярвам, че Халлана се е омъжила за Осуин!

 

 

Намериха надзирателката на Аяда в общото помещение на странноприемницата. Седеше в ъгъла с конник Жеска, сбрали глави; на масата пред тях имаше халби и един поднос с корички, остатъци от сирене и обелки от ябълки. Разходката по топлата улица беше отпуснала малко схванатите мускули на Ингрей и с надеждата, че по-скоро върви, а не куцука като някой престарял дядо, той се приближи към тях. Те млъкнаха и вдигнаха глави.

— Жеска. — Ингрей кимна към подноса: сети се, че още не е ял. — Хубава ли е храната тук?

— Сиренето е превъзходно. Бирата обаче не струва — вкисната е.

Аяда се ококори, но се въздържа от коментар.

— А. Благодаря за предупреждението. — Той се наведе, взе една коричка и задъвка. — И за какво толкова си говорите вие двамата?

Надзирателката, изглежда, се поуплаши, но Жеска с известно предизвикателство каза:

— Разказвах й някои от историите за Ингрей.

— Историите за Ингрей? — повтори Аяда. — Толкова ли са много?

Ингрей се постара да не се намръщи още повече.

Жеска се ухили доволно и каза:

— Тъкмо разказвах историята как керванът на Хетвар беше нападнат от разбойници в гората при Алденна, по обратния път от Дартака, и как си спечелихте службата при него. В края на краищата моята лична препоръка пред печатника свърши работата.

— Така ли? — измърмори Ингрей; опитваше се да реши дали Жеска говори глупости от нерви, или не. И ако е така, защо.

— Бяхме голяма група — продължи Жеска към жената, — и добре въоръжени, само че бандитите се криеха от доста време в гората и вече наброяваха двестатина души с новите им попълнения — главно от прогонени войници, бегълци и престъпници. Тормозеха целия район и явно сме им се сторили достатъчно богата плячка, защото решиха да си изпробват късмета с нас. Яздех точно зад Ингрей, когато ни нападнаха. Много скоро разбраха каква грешка са направили. Нашият човек върти меча удивително.

— Не съм чак толкова добър — каза Ингрей. — Просто тях не ги биваше.

— Не казах „добър“, казах „удивително“. Виждал съм майстори на меча и вие не сте такъв, аз също. Само че необичайните ви движения… изобщо не би трябвало да сполучат, но… Когато стана ясно, че никой няма да ви надвие, стига да имате достатъчно място да въртите меча, един, дето беше голям като мечка, успя да ви сгащи отблизо. Аз бях на петнайсетина крачки от вас и си имах мои проблеми, но все пак… вие си метнахте меча във въздуха, стиснахте главата на онзи, скършихте му врата, после уловихте падащия меч, обърнахте се и обезглавихте разбойника, който ви нападаше изотзад. Всичко това с едно непрекъснато движение.

Ингрей не помнеше нищо от това, макар да помнеше нападението, разбира се. Поне началото и края му.

— Жеска, измисляш си разни истории, за да се правиш на интересен. — Жеска беше десетина години по-възрастен от Ингрей и набитата надзирателка на средна възраст сигурно му изглеждаше приемлив обект, пред когото да се поперчи.

— Ха. Ако си измислях героични подвизи, за да се правя на интересен, щях да ги разказвам за себе си. Та в онзи момент значи всички разбойници хукнаха да се спасяват. А вие посякохте най-бавните… — Жеска не успя навреме да си сниши гласа, явно в последния момент решил да премълчи края на разказа си. И Ингрей се досети защо. Беше дошъл на себе си, докато методично доубиваше ранените. В кръв до лактите, миризмата й проливаше всичко. И Жеска, с ужасено лице, дърпаше го за раменете и викаше: „Ингрей! В името на Бащините сълзи, човече, остави някой и за бесилката!“ Той го беше… всъщност не точно, че го беше забравил. Просто избягваше да се връща към този спомен.

Жеска отпи яка глътка от бирата, явно забравил временно за вкуса й, но въпреки това я преглътна. Изкриви отвратено лице и избърса уста.

— Точно тогава препоръчах на Хетвар да ви вземе на редовна служба. Мотивите ми бяха напълно егоистични. Исках да съм сигурен, че никога няма да се озовете на противниковата страна в бой. — И му се усмихна, но усмивката не стигна до очите му.

Ответната усмивка на Ингрей беше също толкова оскъдна. „Намеци, Жеска? Колко нетипично за теб. Какво се опитваш да ми кажеш?“

Болката от удара в главата се връщаше. Ингрей реши да потърси храна в собствения си хан. Предаде Аяда на надзирателката, заръча им пак да си заключат вратата и си тръгна.