Лоис Макмастър Бюджолд
Свещеният крал (3)

3.

Докато стигнат при фургона, който ги чакаше на отсрещния бряг, слънцето вече се беше спуснало зад върховете на дърветата. Ведър оранжев светлик се процеждаше през оплетените клони, когато Ингрей и Аяда най-после се преоблякоха в сухи дрехи и яхнаха конете си. Главата на Ингрей, стегната с импровизирана превръзка, пулсираше болезнено, а рамото му се вдървяваше, но той категорично отказа да се премести във фургона и да пътува седнал върху ковчега на Болесо. Кортежът бавно се измъкна от гористата долина и продължи напред под сбиращия се сумрак.

Студена мъгла започна да се издига от падините и нивите. Ингрей тъкмо щеше да нареди на конниците от началото на колоната да запалят факли, когато далечна светлинка на пътя бързо се превърна в наниз от подскачащи фенери. След няколко минути над конския тропот се чу разтревожено „Ехооо!“. Мъжът, когото Ингрей беше пратил сутринта да предупреди в Тръстиков мочур за пристигането на кортежа, пришпори коня си да ги посрещне. Водеше не само слуги от Храма с фенери, но и свежи коне, със сбруите и всичко, както и майстор каруцар с пълен набор инструменти. Ингрей похвали съобразителния гвардеец, после смениха конете и потеглиха по-бързо. След още две-три мили светлинките откъм Тръстиков мочур пробиха здрача. Портата бе отворена да ги посрещне.

Тръстиков мочур не беше село, а градец с няколко хиляди жители, също и местен център на храмовата администрация. Храмът на градския площад, макар и голям, беше издържан в стария селски стил — петостенна дървена зала, украсена отвън и отвътре с изящна дърворезба, най-вече растения, зверове и сцени от житията на светци. Покривът беше от дърво, несъмнено наскоро заменил оригиналния тръстиков покрив. Във всеки случай беше съвсем подходящо място, където да остави ковчега на Болесо за през нощта. Притесненият лорд-свещен на Тръстиков мочур, с помощта на повечето стюарди от градския съвет, побърза да се погрижи за настаняването на принца в храма и за съответните молитвени песнопения. Шумна тълпа любопитни граждани, облекли за случая най-хубавите си дрехи, изпълняваше ролята на импровизиран хор. Градските големци пък се бяха сбрали при постамента за ковчега да окажат дължимото почитание — Ингрей обаче долови разочарованието им, когато видяха, че ковчегът не е отворен. Самият той се позова на бинтованата си глава, за да се измъкне от церемонията.

Външните сгради на храма, изглежда, бяха съседни къщи, натоварени навремето с ново задължение. Жилището на свещения се помещаваше в една сграда с храмовия нотариат; библиотеката и скрипториумът деляха площ с училището за градските деца, поддържано от ордена на Дъщерята на пролетта. Храмовият лазарет, посветен на Майката на лятото, се помещаваше в задните стаи на местната лечебница. Ингрей изчака затворничката му да бъде предадена в ръцете на няколко храмови прислужници със строги изражения, даде няколко монети на каруцаря, погрижи се конете да бъдат прибрани в конюшнята, а хората му — в квартири, разплати се с фургонджията и жена му, намери им подслон в града — на тях и на конете им — за през нощта и чак тогава се отби в лечебницата да му зашият раната на главата.

За негово облекчение се оказа, че жената, която се грижеше за лечебницата, не е просто местната шивачка или акушерка — на рамото на зелената й роба се мъдреше ширитът на училищна посветена. С бързи сръчни движения тя запали восъчни свещи, уми главата му със силен сапун и заши раната.

Седнал на кушетката в лечебницата и вперил поглед в коленете си в храбър опит да не потрепва при всяко убождане с иглата или пристягане на конеца, той попита:

— Кажете, има ли в Тръстиков мочур някакви храмови магьосници? Или светци? Или малки светци? Или… или поне учени?

Тя се засмя.

— Ами, няма такива тук, милорд! Преди три години един храмов следовател от ордена на Бащата доведе магьосник заради едно обвинение в демонска магия срещу местна жена, но не откриха нищо. Следователят дръпна едно конско на онези, дето я бяха обвинили, и ги глоби да му поемат пътните разноски. Да ви кажа, че магьосникът не беше такъв, какъвто си го бях представяла — излезе сърдито старче в белите роби на Копелето и май никак не беше доволен, че са го помъкнали по пътищата посред зима. Имаше и един малък светец на Майката в старото ми училище… — тя въздъхна — ще ми се да имах и половината от обикновените му умения, а не само светото му зрение и усет. Колкото до учени, Марая, дето ръководи местното училище, май ни е най-учената, като се изключи самият лорд-свещен.

Ингрей беше разочарован, но не и изненадан. Само че дали магьосник, светец или друг някой с дарба, той трябваше да намери човек, който да потвърди или отхвърли смущаващите твърдения на лейди Аяда. И то бързо.

— Готово — доволно каза посветената, докато затягаше последния конец. Ингрей навреме обърна един тих вик в сумтене. Щракването на ножиците дойде като благословен знак за края на малкото му изпитание и той отново изправи гръб.

Гласове и стъпки се чуха откъм задната врата на лечебницата и посветената на Майката се обърна да погледне. Двете храмови слугини, един стюард, лейди Аяда и конник Жеска нахлуха в малкото помещение. Слугините носеха нагънати постелки.

— Какво става? — попита посветената, като хвърли подозрителен поглед към лейди Аяда.

— С ваше позволение, посветена — каза стюардът, — тази жена ще остане да преспи тук тази нощ, понеже в лечебницата ви няма болни на легло. Надзирателките й ще спят в стаята с нея, а аз ще легна отвън, пред вратата. Този човек — той кимна към лейтенанта на Ингрей — ще остане на пост да проверява от време на време дали всичко е наред.

Посветената определено не остана доволна; колкото до слугините — лицата им бяха като буреносни облаци.

Ингрей се огледа. Мястото си беше съвсем чисто, разбира се, но…

— Тук?

Лейди Аяда го удостои с иронично вдигнати вежди.

— По ваша заповед няма да ме настанят в градската тъмница, за което съм ви благодарна. Допълнителната стая на свещения е запазена за вас. Ханът е пълен с вашите хора, а залата на храма е пълна с хората от свитата на Болесо. Макар че, ако питате мен, повечето проспиват бдението си, а някои го поливат. По някаква причина никоя домакиня в Тръстиков мочур не е предложила да ме приеме у дома си. Така че ми остава единствено гостоприемството на богинята. — Усмивката й беше като усмивката на маска.

— О — изломоти Ингрей. — Ясно.

На хората, които само бяха чували за Болесо, добрия принц, тя сигурно изглеждаше като… е, едва ли я смятаха за героиня. Не само опасна убийца, но и с потенциала да лепне петно на измяна върху всеки, който би се осмелил да й помогне. „И ще става все по-лошо, колкото повече се приближаваме до Изтокдом“. Понеже не можеше да й предложи по-добро решение, Ингрей само й кимна смутено за лека нощ и се остави посветената да го подкара към вратата.

— Хайде, вървете да си лягате, милорд, бърже — разприказва се жената, като се надигна на пръсти да погледне за последно бродерията си и резултатът явно й върна доброто настроение. — С този удар по главата би трябвало да останете на легло поне ден-два.

— Уви, задълженията не ми позволяват. — Той й се поклони вдървено и тръгна през площада да приведе в изпълнение поне първата част от заръката й.

Свещеният, приключил с молитвите над Болесовия ковчег, го чакаше. Искаше да поговорят за още церемонии, а после да научи и някоя и друга новина от престолнината. Разтревожен беше за влошаващото се здраве на свещения крал. Ингрей, чиято информация беше остаряла вече с четири дни, предпочете да го поуспокои, без да изпада в подробности. По негова преценка лорд-свещеният на Тръстиков мочур не приличаше много на лорд — по-скоро беше чистосърдечен пастир на хората си, истински представител на селското духовенство, но иначе нито учен, нито особено проницателен. И определено не беше подходящият човек, с когото да говори за душевното състояние на лейди Аяда. „Нито за моето“. Ингрей го заговори за подготовката на утрешното им отпътуване, като на няколко пъти се позова на раните си, накрая се извини и избяга в приготвената за него стая.

Беше малка, но пък самостоятелна — на втория етаж. Ингрей отвори прозореца към нощния хлад, колкото да хвърли поглед към мъждивите газени лампи на желязна поставка в единия край на тъмния площад долу и към звездите, греещи по-ярко в небето, после намъкна една от нощниците на свещения, които любезно му бяха оставили. Намести предпазливо глава на възглавницата. Въпреки болките в различни части на тялото и рояка бодящи тревоги не остана да лежи дълго буден.

Сънува вълци…

Човек би си помислил, че чернотата посред нощ ще е подходящото време за такъв ритуал, ала баща му го повика в залата на замъка следобед. Хладна светлина без сенки нахлуваше през тесните прозорци, надвиснали над ромонящия Брезовручей на шейсет стъпки надолу. Големи восъчни свещи горяха в аплици по стените, топлият им ароматен светлик се смесваше със сивотата.

Лорд Ингалеф кин Вълчаскала изглеждаше спокоен, макар да бе навъсен заради напрежението, разкъсващо го напоследък, и посрещна сина си с леко кимване и кратка — рядка — усмивка. Гърлото на младия Ингрей се беше стегнало от вълнение и страх. Храмовият магьосник Кумрил, с когото Ингрей се беше запознал едва предната вечер, стоеше готов, гол с изключение на набедрената превръзка, кожата му бе нашарена с древни символи. По онова време магьосникът се беше сторил стар на Ингрей, но сега в съня си разбираше, че Кумрил всъщност е бил млад човек. С прозрението на кошмара, Ингрей се вгледа в лицето на Кумрил за някакъв намек или знак — беше ли планирал предстоящото предателство? Или просто си беше надценил силите — изгубил бе контрол, споходил го беше лош късмет или просто е бил некомпетентен? Тревогата в шарещите му очи можеше да означава което и да било от трите — или и трите едновременно.

После погледът на младия Ингрей се спря на животните — красивите опасни животни — и оттам насетне той почти не откъсваше поглед от тях. Побелелият ловец, който ги беше уловил, щеше да умре от бяс три дни преди бащата на Ингрей.

Старият вълк беше огромен и силен. Мускули потрепваха под дебелата сива козина, насечена от стари белези и нови рани. На няколко места козината му се беше сплъстила от засъхнала кръв. Животното беше неспокойно, скимтеше и ловецът едва го удържаше на каишката. Болен беше и трескав, макар по онова време никой от присъстващите да не го знаеше. След няколко дни вълкът щеше да започне да бълва пяна и това щеше да разкрие болестта му, но засега само трескаво се опитваше да се ближе, за да успокои някак неразположението си — но намордникът от кожени каишки му пречеше. И ръмжеше гърлено, подлуден от пристягащите го каиши.

Младият вълк, всъщност още вълче, се дърпаше уплашено от големия си събрат, ноктите му стържеха по дъските. Ловецът бе сметнал, че вълчето е страхливо, но по-късно Ингрей стигна до заключението, че то, изглежда, е усетило някак заразата. Иначе младото животно беше необичайно послушно, умно като добре обучено куче. Козината му беше тъмна, гъста и красива, сребристо-златистите му очи бяха ясни и то реагира моментално при появата на Ингрей, задърпа се към него да го подуши и го гледаше с явно обожание. Ингрей веднага се влюби в него, ръцете го сърбяха да погали черната му козина.

Магьосникът подкани Ингрей и баща му да се съблекат до кръста и да коленичат на студения под с лице един към друг. Изпя няколко фрази на стария език на Лесовете — произнасяше ги внимателно и често поглеждаше към един омачкан лист, който измъкна изпод набедрената си превръзка. Ингрей не разбираше езика, макар да му звучеше познато, и това го влудяваше.

По знак на Кумрил ловецът довлече стария вълк в ръцете на лорд Ингалеф. За да го направи, той пусна каишката на вълчето и то моментално дотича в скута на Ингрей. Ингрей притисна топлото му телце и вълчето се промъкна нагоре да го близне по лицето. Момчето зарови пръсти в меката козина, галеше и потупваше животното, което заскимтя тихо и доволно и на свой ред се опита да го близне по ухото. Грапавият му език го погъделичка и той едва сдържа подтика си да се засмее.

Магьосникът измърмори още няколко думи и постави свещения нож в протегнатата ръка на лорд Ингалеф, после вълкът му се озъби и той побърза да отстъпи. Звярът започна да се дърпа, когато лорд Ингалеф го стисна по-здраво. Съпротивата му се удвои, когато той го хвана за муцуната и се опита да извие врата му назад. Лорд Ингалеф го отпусна, каишките около челюстите на вълка се охлабиха и животното заби зъбите си в лявата му ръка под лакътя, разтърси глава и я заръфа с ръмжене. Лордът изруга и задържа вълка с колене и с тежестта на силното си тяло. Острието просветна и потъна през козината. Изригна червена кръв. Ръмженето стихна, челюстите се отпуснаха и тялото на вълка омекна; след миг животът се отцеди окончателно.

Лорд Ингалеф пусна ножа и трупа. Ножът изтрака на пода.

— О. — промълви той, очите му бяха широки и странни. — Получи се. Колко… колко странно усещане…

Кумрил му хвърли притеснен поглед; ловецът се спусна да превърже разкъсаната му ръка.

— Милорд, не трябва ли да… — започна Кумрил. Лорд Ингалеф тръсна рязко глава и вдигна здравата си ръка в знак магьосникът да продължи.

— Получи се! Продължавай!

Магьосникът взе втория нож, новоизкован и лъскав, от възглавницата, на която беше положен, и тръгна напред, като пак замърмори нещо под нос. Сложи ножа в ръката на Ингрей и отстъпи назад.

Ингрей стисна унило дръжката на ножа и погледна в ясните очи на своя вълк. „Не искам да те убивам. Толкова си красив. Искам да останеш при мен“. Чистите челюсти се отвориха и показаха остри бели зъбки, Кумрил си пое шумно дъх, но вълчето само близна Ингрей по ръката. Хладното черно носле побутна свитите му около дръжката пръсти и Ингрей едва успя да преглътне сълзите си. Вълчето се изправи между коленете на Ингрей, вдигна глава и погледна убиеца си право в очите, с пълно доверие.

Не биваше да оплеска нещата, не биваше да причини ненужно страдание с допълнителни удари. Опипа с ръце шията, плъзна пръсти по твърдите мускули и меките издутини на артерията и вената. Стаята се беше размазала като сива мъгла. Вълчето се гушна в него. Ингрей вдигна ръка, замахна и заби ножа с всичка сила. Усети поддаващата плът, горещата кръв плисна по ръцете му и попи в козината. Усети как вълчето се отпуска в ръцете му.

Тъмният поток нахлу в ума му като порой кръв. Вълчи животи, живот след живот, колиби и огньове, замъци и битки, обори и конюшни, желязо и огън, лов; лов след лов, плячка след плячка, но винаги в компанията на хора, никога с вълча глутница; и още по-назад, по-назад дори от спомена за огън, в безкрайни гори, потънали в сняг под лунната светлина. Беше твърде много, твърде много, прекалено много години… очите му се подбелиха.

Разтревожени викове — гласът на баща му:

— Нещо не е наред! Проклет да си, Кумрил, хвани го!

— Целият се тресе… прехапал си е езика, милорд…

Приплъзване на време и място и ето че вълкът му беше привързан — не, той беше привързан — червено-копринени корди шептяха и мърмореха наоколо му, гърчеха се, вкореняваха се в него като лози. Неговият вълк им се зъбеше, белите зъбки се затваряха и късаха, но кордите израстваха наново с ужасяваща бързина. Увиха главата му и стягаха, стягаха болезнено.

После непознати гласове нахлуха в делириума му, дразнеха го. Вълкът му избяга. Споменът за гадния сън се пръсна и изтече като вода.

— Не може да е заспал — очите му са полуотворени, виж ги как святкат само!

— Не, не го будете! Знам какво трябва да се прави с такива като него. Трябва някой да ги сложи да си легнат или, и аз не знам, пощуряват или нещо такова.

— Аз изобщо не смятам да го доближавам — виж му меча в ръката!

— Добре де, тогава какво?

— Донеси още свещи, жено. О, слава на петимата богове, ето го неговия човек.

Колебание, после:

— Лорд Ингрей? Лорд Ингрей?

Светлината на свещите се удвои, после още веднъж. Ингрей примигна, изстена, разбудил се изведнъж. Главата го болеше нетърпимо. Не беше в леглото, прав беше. Потресът го събуди окончателно.

Беше в храмовата лечебница, а не в малката стаичка. Нощницата на свещения беше натъпкана наполовина в панталоните му, но краката му бяха боси, стъпили здраво на пода. В дясната си ръка стискаше меча си.

Наобиколили го бяха стюардът, една от слугините, натоварени да надзирават Аяда, и гвардеецът, когото Жеска беше оставил на пост за през нощта. Е, не го бяха точно заобиколили — първите двама бяха залепили гърбове о стената и го гледаха с ококорени ужасени очи, а третият пристъпяше от крак на крак при задната врата.

— Аз… — започна Ингрей, но се наложи да спре, да преглътне и да оближе сухите си устни — буден съм. — „Какво правя тук? Как съм стигнал дотук?“

Явно бе ходил насън. Беше чувал за такива неща. Досега не му се беше случвало. И явно не просто се бе щурал в мрака. Беше отчасти облечен, взел беше оръжието си, незнайно как беше намерил пътя, тихо и незабелязано, надолу по стълбите, през една врата — която със сигурност е била заключена, така че той явно бе завъртял ключа в ключалката — през настлания с калдъръм площад и в тази сграда.

„Където спи лейди Аяда. Петима богове, дано не се събуди!“ Вратата към спалнята беше затворена… сега. С внезапен ужас той погледна меча, но острието му си беше сухо и лъскаво. Не се стичаше кръв. „Засега“.

Гвардеецът — поглеждаше тревожно към меча — се приближи и го хвана над левия лакът.

— Добре ли сте, милорд?

— Днес си ударих главата — измърмори Ингрей. — От церовете на посветената сънувах странни неща. Замаян съм. Съжалявам…

— Аз, такова… да ви заведа ли да си легнете, милорд?

— Да — каза признателно Ингрей. — Да… — Рядко използваната фраза се измъкна сякаш по своя воля през устните му: — Моля те. — Започнал беше да трепери. Не само от студа.

Остави се на гвардееца да го изведе през вратата и да го преведе около сградата, после през тихия тъмен площад. В къщата на свещения. Един слуга, проспал излизането на Ингрей, се събуди от появата им и излезе в коридора, сънен и разтревожен. Ингрей отново се оправда несръчно с отварите на посветената и изглежда, оправданието му прозвуча правдоподобно, ако се съдеше по сънената физиономия на слугата. Ингрей се остави на гвардееца да го заведе чак до леглото му и дори да го завие, като да беше добрата му стара майчица. Мъжът излезе на пръсти — оръжията му подрънкваха леко, а дъските проскърцваха въпреки стремежа му да пази тишина — и тихо затвори вратата.

Ингрей изчака, докато стъпките му заглъхнат, после изпълзя изпод завивките, откри опипом кутийката с праханта и запали с треперещи ръце една свещ. Поседя на ръба на леглото, колкото да дойде на себе си, после стана и огледа стаята. Можеше да заключи вратата само отвътре, което значеше, че лесно би могъл и да я отключи, освен ако не изхвърлеше ключа през прозореца или не го пъхнеше под вратата, което би довело до неприятно забавяне и още по-неприятни обяснения на заранта. Съжали, че не е накарал гвардееца да я заключи отвън, макар че и това би повлякло след себе си нелепи обяснения. Или умели лъжи, само че в момента Ингрей се чувстваше крайно оглупял. Накрая прибра меча и ножа си в една ракла с резервно спално бельо и нареди отгоре й няколко потенциално шумни предмета един върху друг, а най-отгоре на тази нестабилна кула сложи тенекиения умивалник.

Духна свещта, върна се в леглото и лежа вдървено известно време, после пак стана и претърси опипом в мрака дисагите си за намотаното въже. Върза стегната примка около глезена си, и още една за долната табла на леглото. После си легна и успя някак да се завие.

Главата му щеше да се пръсне, а пресиленото му рамо пулсираше като възел от огън. Мята се и се обръща, докато омоталото се въже не го пристегна. Е, поне щеше да свърши работа. Започна да се унася от физическото изтощение, обърна се и въжето пак го дръпна. Легна отново по гръб и остана да лежи така, вперил поглед в мрака, със стиснати зъби. Очите му бяха като посипани с пясък.

По-добре това, отколкото онези сънища. Пак го беше споходил вълчият сън, за пръв път от месеци, макар че сега помнеше само неясни откъслеци. Изглежда, причината да се бои от съня не беше само една.

„Как се озовах в това положение?“ Допреди седмица беше щастлив човек, или поне сравнително доволен от живота си. Имаше си удобна стая в двореца на лорд Хетвар, слуга, кон, дрехи и оръжия, осигурявани му от негова милост лорда, както и плата, достатъчна да внесе малко цвят в ежедневието му. Суетнята на престолния град в краката му. И нещо повече — беше си спечелил солиден пост в домакинството на печатника и репутацията на доверен помощник — не точно войник, не точно и чиновник, а човек, на когото да повериш по-необичайните задачи и да знаеш, че ще бъдат изпълнени дискретно. Като придворен на Хетвар, той доставяше наградите недокоснати и предаваше заплахите подходящо нюансирани. Не беше, по своя преценка, горделиво честен, като някои хора — може би защото беше изгубил твърде много, за да го изкушава евтината показност. Безразличието му служеше не по-зле от почтеността, понякога и по-добре, а особено добре служеше на Хетвар. Наградата, която ценеше най-високо, обикновено беше възможността да задоволи любопитството си.

Копелето му е свидетел, че само преди три дни беше безгрижен човек. Смятал бе, че транспортирането на Болесовия труп и на убийцата му ще е съвсем лесна, макар и безрадостна задача. И съвсем по силите му, като на един опитен, сдържан, умен и преди всичко ни най-малко преследван от вълци или по друг начин странен кралски служител.

Въжето се обтегна отново и дръпна глезена му. Дясната му ръка се сви около спомена за дръжката на меча. Трижди проклето да е онова леопардово момиче! Ако просто беше изтърпяла похотта на Болесо като всяко друго загрижено за собствения си интерес девойче, ако си беше разтворила краката с мисълта за бижута и хубави дрехи, които без съмнение би си заработила, всичко това можеше да се избегне. И Ингрей нямаше да лежи, вързан за собственото си легло, с кървава бродерия на главата, която на всичкото отгоре го сърбеше ужасно, половината мускули по тялото да го болят и да чака зората, която нямаше да му донесе нищо добро.

И да се чуди дали все още е с ума си.