Метаданни
Данни
- Серия
- Шалион (3)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Hallowed Hunt, 2005 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Милена Илиева, 2005 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5,2 (× 37гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране и разпознаване
- kikibug(2005)
- Корекция
- Mandor(2006)
- Допълнителна корекция
- Диан Жон(2011 г.)
Издание:
Лоис Макмастър Бюджолд. Свещеният крал
Американска, първо издание
Превод: Милена Илиева
Редактор: Иван Тотоманов
Художествено оформление на корица: „Megachrom“ — Петър Христов, 2005 г.
ИК „Бард“ ООД, 2005 г.
ISBN: 954-585-664-5
История
- —Корекция
- —Добавяне на анотация
- —Корекция
- —Корекция
Статия
По-долу е показана статията за Свещеният крал от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0“.
За информацията в тази статия или раздел не са посочени източници. Въпросната информация може да е непълна, неточна или изцяло невярна. Имайте предвид, че това може да стане причина за изтриването на цялата статия или раздел. |
Свещеният крал | |
The Hallowed Hunt | |
Автор | Лоис Макмастър Бюджолд |
---|---|
Първо издание | 2005 г. САЩ |
Оригинален език | английски |
Жанр | фентъзи |
Вид | роман |
Предходна | Рицарят на Шалион |
ISBN | ISBN 9545856645 |
„Свещеният крал“ (на английски: The Hallowed Hunt) (ISBN 954-585-664-5) е фентъзи-роман от американската писателка Лоис Макмастър Бюджолд. Книгата излиза през 2005 г., след двете по-ранни книги „Проклятието на Шалион“ и „Рицарят на Шалион“, но действието в „Свещеният крал“ се развива в друга страна и няколко века преди събитията от другите две книги.
24.
Конскарека залитна и отстъпи. Половината му лица изглеждаха разкривени от ярост. Други изразяваха иронично примирение, отвращение и самоотвращение, а едно тъжно лице — безвременна, достойна за уважение издръжливост. Ръцете му се отпуснаха и потокът между него и Ингрей избледня като искрици в мрака. Неописуемо изтерзаните очи се впериха в Ингрей и почти всичките му изражения се претопиха в горчиво съжаление.
Ингрей осъзна, че се е вкопчил в дръжката на Аядиното знаме и само то го държи на крака. Исполинският припламващ натиск на кралския дух не беше точно изчезнал, а сякаш се беше разпръснал и се изливаше от всички посоки, а не само от една. А после настъпи миг на безвремие и застиналост, на смълчано колебание, и вътрешното течение на кралския поток, изглежда, се обърна, превърна се във външна и спешна неотложност. А с него дойде и разпръснат ужас, който не приличаше на никой страх, който бе застигал Ингрей през дългите часове на потресаващи изненади.
— Ще откриеш — промълви Конскарека, — че свещеният кралски дух изглежда различен отвътре. И така отмъщението ми ще се удвои. А забвението… пак ще е мое. — Гласът му заглъхна във въздишка.
Макар да не помръдна от погребалната си могила, Конскарека стана някак далечен и най-сетне безмълвен, като труп под вода. Лишен и от двете си заробени сили — великия кон и кралския дух, — той се превърна само в едно от многото привидения, отличаваше го единствено страховитата му многоликост, една допълнителна плътност, задържаща се още около него. „Да — помисли си Ингрей, — той също е призрак от Кървавополе, загинал на тази свещена и прокълната земя; вече не е нищо повече, но не би могъл да стане и нещо по-малко“.
„Но в какво се превърнах аз?“
Усещаше как тайнственият кралски дух се сляга върху него, вътре в него, през него. Чувството не беше като да са го натъпкали с гордост и сила, толкова много, че да прелива. По-скоро беше като да му източват кръвта.
Видя, че Аяда и Фара го гледат със същото замаяно благоговение, примесено с физическа страст, което бе вдъхвал и Конскарека. Такива погледи би трябвало да ласкаят всеки мъж. Той обаче имаше чувството, че го оглеждат с намерението да го изядат жив.
Не, не Аяда и Фара — „е, и те също“, — а привиденията го плашеха сега. Стълпиха се по-близо, сякаш омаяни, протягаха ръце към него, докосваха го и хладният им течен допир крадеше топлина от кожата му. Ставаха неспокойни в нетърпението си, блъскаха се и дори се катереха един през друг, стягаха пръстена около него. „Прегладнели просяци“.
„Нищо от духа не може да съществува в света на материята без материално същество, което да го поддържа“. Старото теологично правило прозвуча звънко в хаоса в главата му. Четири хиляди все още прокълнати духове се бутаха на земята на Кървавополе, а тя вече не ги поддържаше. Вече не бяха свързани с нея, а със…
С него.
— Аяда… — Гласът му прозвуча повече като писък. — Не мога да поддържам всичките, няма да удържа!
Изстиваше все повече, а духовете продължаваха да го докосват. Посегна като удавник към протегнатата ръка на Аяда и за миг жива топлина, нейната топлина, го изпълни. Но после тя ахна, също усетила дърпането на неутолимия им глад. „Те ще ни разкъсат и двамата, ще ни изцедят докрай“. А когато не им останеше повече топлина, замръзналите им трупове, неговият и на Аяда, щяха да бъдат зарязани на земята и мъгла щеше да се вдига от тях в нощния въздух. И всички уловени в капан тук щяха постепенно да се стопят в забвение с един последен, жаден вик, изпълнен със самота, предателство и отчаяние.
— Аяда! Пусни ме! — Той се опита да издърпа ръката си.
— Не! — Тя го стисна още по-силно.
— Трябва да ме пуснеш! Вземи Фара и бягайте, махнете се оттук, през блатото, побързай! Привиденията ще изцедят и двама ни, ако не го направиш!
— Не, Ингрей! Не това е целта! Ти трябва да ги очистиш така, както очисти Болесо, за да идат при боговете! Можеш да го направиш, защото за това си създаден, кълна се!
— Не мога! Твърде много са, не удържам, а и тук няма богове!
— Те чакат при портата!
— Какво?
— Те чакат при портата от тръни! Чакат господарят на царството да ги пусне. Одар хвърли проклятие над тази земя и я запечата, а Конскарека я обърна срещу боговете, тласкан от гнева и бездънното си отчаяние, но старите крале ги няма, а новият крал е признат.
— Какъв крал съм аз — крал на призраци и сенки, крал на мъртвите. — „Крал, който скоро ще се присъедини към поданиците си“.
— Отвори царството си за Петимата. Петима смъртни ще ги преведат през земята, но Тях ти трябва да ги пуснеш — да ги поканиш да влязат.
Вече трепереше колкото него, но стисна зъби, огледа тълпящите се призраци и гласът й се извиси:
— Ингрей, побързай!
Ужасен почти до безсъзнателност, той разгъна сетивата си. Да, наистина усещаше границите на това прокълнато царство около себе си в тъмното, неправилен кръг, обхващащ по-голямата част от долината, наситен с плътната и древна скръб на това място. Продължаваше отвъд блатото, чак до гъстия къпинак. Едва сега се сети, че първото му дело като последния жив шаман на Старите лесове тази нощ е останало незабелязано и от самия него, когато бе извадил меча си и беше разчистил пътя си — „пътя на всички ни“ — през гъстите трънаци, разсичайки границите на Кървавополе.
Извън портата, която сам беше отворил, чакаше многолико Присъствие, нетърпеливо като молители на кралски пир. Да ги пуснел — но как се прави това? Сигурно изискваше химни и песнопения на възхвала, напеви и молитви, всичките красиви и сложни, поети и музиканти, учени и войници, и свещени. „А Те ще трябва да се задоволят с мен. Така да бъде“.
— Влезте — прошепна Ингрей с треперлив глас, а после помисли: „Мога и по-добре“. — Влезте!
Нощта сякаш се разцепи на две и тръпка на очакване се ливна през четирите хиляди като гигантска вълна, разбиваща се върху полегат бряг. Ингрей стисна зъби и се стегна да удържи натиска, нищо че силата му се изливаше като водопад. Привиденията спряха да се блъскат, все така жадни — но сега отчаянието им беше възпряно от някак озадачена надежда.
Сякаш мина цяла вечност, преди човешки звук да проникне в тъмната гора. Появи се бледа оранжева светлинка. Пукот на стъпкани храсти; тупване и ругатня под нос; и някакъв разгарящ се спор, прекъснат от отсечения вик на Просветена Халлана:
— Там, ей там! Осуин, наляво!
Ингрей разсеяно си помисли, че на поляната едва ли би могла да се изсипе по-немислима група. Просветен Осуин яздеше препъващ се кон, жена му беше зад него и го стискаше през кръста с една ръка, а другата размахваше енергично — даваше указания. Принц Биаст, потресен и зяпнал нетърпеливите привидения, яздеше зад тях също толкова изтощен кон, а Просветен Левко и принц Джокол, последният вдигнал високо запалена факла, завършваха колоната пешком. Белите някога роби на Левко бяха окаляни до бедрото от едната страна, а и изобщо всички бяха потни, чорлави и покрити с прах и мръсотия.
— Халлана! — Аяда замаха с ръка, сякаш всичко вече беше наред. — Ела, побързай!
— Ти си ги очаквала? Тях? — попита Ингрей.
— Дойдохме заедно, яздихме като луди последните два дни. Богове пет, ама каква езда беше! Принц-маршалът се погрижи за всичко. Накрая аз избързах напред — сърцето ми ме зовеше да бързам и бях уплашена до смърт.
Просветен Левко докуцука до Ингрей и набързо направи свещения знак. Джокол вървеше след него със задъхана, направо маниашка усмивка — Ингрей си помисли, че сигурно със същата усмивка посреща бурите в морето, докато корабът му се катери по високи като планини вълни, а всички нормални мъже стискат въжетата и пищят.
— О! Ингори! — щастливо извика той, докато поздравяваше призрачните воини наляво и надясно все едно му бяха отдавна изгубени братовчеди. — Каква песен ще излезе от тази нощ, а?!
— Значи вие сте смъртните съсъди на боговете, така ли? — обърна се Ингрей към Левко. — Сега всичките ли сте светци?
— Аз съм бил светец — изхъхри задъхано Левко. — Не е същото. Ако трябва да гадая… — Огледа набързо пълната с привидения поляна и спря присвитите си очи върху Ингрей.
Осуин и Халлана слязоха от изтощения си кон и се приближиха, като се придържаха един-друг по неравния терен; зяпаха призрачните воини с удивление, примесено с малка доза плахост и доста по-голяма — Ингрей можеше да се закълне в това — доста по-голяма доза изострено научно любопитство, не много различно, по свой си начин, от ужасяващия ентусиазъм на Джокол.
— Ако трябва да гадая, Осуин — продължи Левко към колегата си и Ингрей долови поизтлялата разгорещеност на воден вече дебат, — според мен всички ние сега сме свещени погребални животни.
Отначало Осуин като че ли се засегна малко, но после се замисли. Халлана се изкиска, моля ви се. Звукът беше натегнат до скъсване, но и някак чудновато радостен.
— Ингрей трябва да очисти моите призраци — твърдо рече Аяда. — Казах ви, че ще е така.
Двудневни спорове, предположи Ингрей, но пък компанията, макар и странна, определено и страховито беше подготвена по темата. „Боговете нямат други ръце в този свят освен нашите“. Ръка в ръка в ръка…
Биаст видя сестра си — Фара седеше превита на дългата могила до тялото на Уенцел — и затича към нея, падна на колене и я прегърна. Главите им се сведоха една към друга и двамата си зашепнаха. Рамене й се разтресоха и той я притисна към гърдите си. Фара — все още — не плачеше.
— Аяда — тихо рече Ингрей, — по-добре да не се мотаем, ако искаме това да подейства. — Плъзна поглед по привиденията, които вече не се бутаха, а го гледаха мълчаливо и с копнеж. „Все едно аз съм последната им надежда за покой“. — Как да… какво трябва да… — „Какво трябва да направя?“
Тя стисна с две ръце знамето с вълчата глава и изправи рамене.
— Ти си кралят-шаман. Направи онова, което ти се струва редно, и всичко ще е наред. — Маршалът със златния колан направи жест на съгласие.
Четири хиляди, толкова много! „Не е толкова важно откъде ще започна, колкото да започна“.
Ингрей се завъртя бавно и погледът му попадна на високия воин с вълчата кожа, когото беше видял по-рано. Даде знак на привидението да пристъпи напред и се взря в бледите му черти. Призракът се усмихна и кимна кротко, сякаш да му вдъхне кураж, после падна на едно коляно пред Ингрей, хвана лявата му ръка и сведе глава. Омаян, Ингрей протегна десния си показалец, по който се стичаше тънко ручейче кръв от подгизналата превръзка на отворилата се отново рана, и размаза една капка върху челото на воина. Притесни се не на шега, защото сега призракът му се стори съвсем солиден, а не течен като преди, и се зачуди какво ли говори това за собственото му променено състояние.
— Ела — прошепна Ингрей и душевният вълк на воина, толкова древен и износен, че приличаше повече на тъмно петно, изтече през пръстите му. Воинът се изправи и вдигна лице към чакащите свещени, после протегна ръка към Просветен Осуин в жест наполовина поздрав, наполовина молба. Осуин хвърли кос тревожен поглед към Халлана, която му закима енергично, и протегна ръка да хване ръката на привидението. Вълчият воин я стисна, усмихна се блажено и се стопи.
— О — каза Осуин с пресекващ глас и от очите му потекоха сълзи. — О, Халлана, не знаех…
— Шшш — рече тя. — Сега вече всичко ще е наред, струва ми се. — Облиза устни и погледна Ингрей, сякаш той беше кръстоска между някакво прославено произведение на храмовото изкуство, което е дошла да види от много далеч, и любимото й дете.
Ингрей се огледа отново и даде знак на друг воин да се приближи. Мъжът коленичи, после тромаво и обнадеждено вдигна с две ръце главата си. Ингрей беляза и неговото чело с червено, каквото и да значеше тази последна капка от света на материята, и освободи един тъмен ястребов дух, който литна в нощта и изчезна. И този воин протегна ръка към Осуин и този път Ингрей видя, точно преди мъжът да се стопи, как му беше възвърната целостта. „Значи Бащата те поведе по пътя ти“.
Призрачна жена пристъпи напред, млада на вид; носеше знаме, което се разви и в центъра му се облещи фучащата котка от древния герб на Рисовгьол, кин, чиято мъжка линия се беше прекъснала преди две столетия. Когато пое ръката й, Ингрей с изненада усети още две опърпани души, прилепили се към нея през знамето й. Рисът й беше тъжен и умърлушен, а другите две същества бяха толкова изтънели, че се изнизаха през пръстите му, без да ги познае. Ингрей беляза челото й с три успоредни червени резки, което, изглежда, беше достатъчно, защото тя стана и тръгна към Джокол, който се усмихна широко, взе ръката й, целуна я и й каза нещо на ухо, преди жената да изчезне. Ингрей можеше да се закълне, че чу тих смях, изпълнен с внезапно веселие. „Джокол за Дъщерята, да. Дамата на пролетта е известна с изобилните си благословии“.
Следващият беше кльощав старец — той отиде при Левко, по чието лице се изписа дълбока замисленост, след като привидението си замина. „Левко за Копелето естествено“.
— Принц Биаст — тихо подвикна Ингрей. — Боя се, че сега ще ми трябвате вие. — „Биаст за Сина. Разбира се“.
— Подозирам, че от мен ще има най-малко полза тази нощ — измърмори Халлана и хвърли замислен поглед към могилата. — Ще поседя с бедната Фара, докато не ви потрябвам. Предполагам, че вече едва се държи.
— Благодаря, Просветена — каза Ингрей. — Фара преживя истински ужас. Но накрая си спомни, че е принцеса.
Биаст се приближи до Ингрей и го изгледа предпазливо. Омаята в погледа му, когато гледаше Ингрей, беше примесена и с нишка на предизвикателство. В не особено сполучлив опит за ирония принцът измърмори:
— Трябва ли да те наричам „господарю“, докато сме тук?
— Не е нужно да ми казвате никак, стига да се отзовете на задачата. Фара ще се оправи ли? — Ингрей кимна към принцесата, която седеше, свита на топка, на могилата и гледаше мрачно, докато Халлана присядаше до нея.
— Предложих й да я заведа при Симарк и слугите на свещените, но тя отказа. Каза, че искала да присъства.
— Заслужила си е правото. — И това щеше да я направи единствения друг човек освен Ингрей, който бе станал свидетел на всичко, сторено от Конскарека, като се започне със смъртта на баща й до… каквото там донесеше краят на тази нощ. Ако Ингрей оцелееше, това можеше да се окаже важно. „А ако не оцелея, може да се окаже още по-важно“.
— Подозирам, че повечето тук ще са ваши — каза Ингрей на Биаст. — Старите крале са имали две задачи — да поведат хората си в битка и след това да ги върнат у дома. Струва ми се, че Конскарека забрави за втората, обзет напълно от тъмната си лудост и отчаянието. Тези воини от Старите лесове — те са изпълнили дълга си към краля; остава неизпълнен само дългът на краля към тях. Тази нощ — Ингрей въздъхна, — тази нощ ще е дълга.
Биаст преглътна и кимна отсечено.
— Продължавай.
Ингрей плъзна поглед по напрегнатите привидения, които пак бяха започнали да стесняват кръга, и повиши глас, макар да не беше сигурен, че това е необходимо; в границите на Кървавополе неговият глас се чуваше.
— Не се бойте, че ще ви изоставя! Не ще приключа поста си, докато вашият не свърши.
Млад мъж с руса брада коленичи — първият от дълга редица младежи, мнозина жестоко осакатени. Ингрей освобождаваше създание след създание — глиган и мечка, кон и вълк, елен и рис, ястреб и язовец. Биаст се вглеждаше във всеки мъж, който минаваше през ръцете му, сякаш гледаше в криво огледало.
Войската на Одар беше водила двудневна битка, докато убие тези мъже и жени; Ингрей не виждаше как би могъл да ги освободи всичките за една нощ, но в тази гора с времето сякаш се случваше нещо странно. Не знаеше дали е като онова, което се случваше с потока на възприятията му при пристъпите на бойна лудост — част от шаманските му умения, — или боговете им бяха заели някакъв елемент от Своето божествено време, благодарение на което се отзоваваха на нуждите на всички души по света едновременно и равностойно. Ингрей знаеше само, че дължи на всеки воин поне миг от пълното и нераздвоено внимание на свещения крал; и макар не той да бе поел това задължение, нему се бе паднало да го изплати. „Наследник, че и отгоре“.
А после започна да се чуди кой ще стигне пръв до края — воините му или самият той. Може би щяха да стигнат там заедно, в съвършено равновесие.
Дартакийските стрелци пристъпиха напред някъде в средата на нощта. Ингрей нямаше представа какво да прави с тях, защото те не носеха душевни зверове, които да освободи. Какъв случаен ефект на магията беше хванал в капан и техните души, какъв наниз от прекъснато заклинание, божествен дар, нощна битка и кърваво жертвоприношение ги беше затворил тук, той нямаше представа. Въпреки това ги беляза с кръвта си като другите, те му благодариха с поглед като другите и той ги предаде на очакващите ги богове, също като другите.
Жената Вълчаскала го целуна по челото в замяна на кръвната му благословия, а после, очевидно решила да угоди на себе си, го целуна и по устните, преди да се обърне към Халлана. Неговите устни се вледениха за миг от студа на устата й, но пък нейните се стоплиха с отсянка на цвят, като спомен за миг на щастие, така че сделката изглеждаше справедлива.
В мрака преди зазоряване, когато звездите и вехнещият полумесец се скриха зад плътни облаци, Ингрей най-сетне стигна до горчивия край на задачата си. Двайсетина привидения се бяха скупчили далеч от него, извърнали бледите си лица от боговете. Ингрей се обърна към Осуин.
— Просветени, какво да правя с тях? — И махна към привиденията — неспособни да избягат от него, нежелаещи да дойдат при него.
Осуин си пое дълбоко дъх и каза неохотно, сякаш повтаряше стар урок:
— Небесата плачат, но свободната воля е свещена. Значението на „да“ се основава на способността да кажеш „не“. Така както принудителната женитба не е женитба, а е равна на изнасилване. Боговете или не могат, или не искат да насилват душите ни — във всеки случай не го правят. Доколкото аз знам — добави ученият в него.
„Тези двайсетина също са загинали на Кървавополе; дългът ми към тях си остава“. Ингрей отключи гласа си и заповяда на всеки от отчаяните призраци да пристъпи напред, даде им капката си кръв и освободи душевните им твари. И ги пусна. Повечето се разнищиха, избледняха и се стопиха напълно още преди да стигнат дърветата.
Оставаха само двама — маршалът със златния колан, който беше останал цялата нощ с Аяда и кралското знаме на Вълчаскала; другият беше съществото, до което — и за което — маршалът беше загинал на Кървавополе. Ингрей вложи почти всичката си останала сила, за да принуди Конскарека да пристъпи напред. Накрая и двамата се озоваха на колене.
„Този не е като другите“. Душевния кон на Конскарека го нямаше, също и кралския му дух, но поредицата от души оставаше, поколения графове Конскарека все още се бутаха неспокойно в изтерзаното му призрачно тяло. Ингрей посегна предпазливо към останките от Уенцел в кашата и прошепна: „Ела“. И по-силно: „Ела!“ Създанието пред него се разтресе, но индивидуална душа така и не се отдели. Ингрей се зачуди дали не е допуснал тактическа грешка — ако си беше опитал късмета с Конскарека в самото начало, преди дългата нощ да го умори, дали не би могъл да раздели онова, което отдавнашното заклинание беше сляло? Или тази задача просто не му беше по силите? Беше почти сигурен, че е така. Почти.
Някои от лицата на Конскарека, издигащи се на повърхността на ужасяващия череп, поглеждаха с копнеж към портите на боговете — петте зле подбрани съсъда, които се крепяха взаимно, изцедени от умора, голяма почти колкото неговата. Други извръщаха поглед и в безумните им очи се четеше цялата горчивина, ярост и безкрайна агония на Конскарека.
— Какво искаш? — попита Ингрей създанието. — Да ти върна изгубените столетия не ми е по силите. Отмъщението да откъснеш другите души тук от боговете ти го отказах, защото това не е същинска проява на свещения ти кралски дух, а предателство спрямо него. Какво остава? Бих ти дал милост, ако би приел такава. — „Боговете биха ти дали цели реки милост“.
— Милост — прошепнаха някои от гласовете на Конскарека, поглеждайки към портите, и: — Милост — прошепнаха останалите, извръщайки поглед от тях. Една-единствена дума, обхващаща противоположни и взаимно изключващи се емоции. Би ли могъл Ингрей, било чрез физическа или магическа сила, да завлече това разделено същество до нечий олтар? И редно ли беше да опитва?
Времето се беше разтеглило тази нощ, но сега свършваше. Ако зората дойдеше, без да е взето решение, какво щеше да стане? А ако той изчакаше зората да дойде и да му отнеме възможността за избор, това нямаше ли само по себе си да е решение? Ако допуснеше умората да повлияе на преценката му… е, нямаше да е първият човек или крал, който го е направил. Мислел си беше, че да поведеш мъже в битка срещу многократно по-силен враг е най-трудната задача за един крал, но тази нова невъзможност му отвори нови хоризонти на трудност. Взираше се в Конскарека и си мислеше: „Той трябва да е бил човек с велика душа, в началото, щом боговете все още го искат дори в това му състояние на пълна развала“.
Плъзна поглед по свидетелите — трима храмови свещени, двама принцове, една принцеса и двамата кралски знаменосци, живата и мъртвият. По-раншният малък пристъп на кралска ревност се беше стопил без следа от лицето на Биаст. Дори и той не искаше свещения кралски дух в този момент. Лицето на призрачния маршал беше безизразно.
Ингрей стисна изтръпналата си от болка дясна ръка — кръвта потече по пръстите му — и описа плътна линия около черепа на изтерзаното привидение. После пое дълбоко в дробовете си мъгливия нощен въздух и промълви:
— Милост.
И пусна Конскарека.
Бавно, като гъст дим от клада, Конскарека се разсипа и призмата на душевната материя стана неразличима от мъглата. Призрачният маршал затвори мъртвите си очи за миг, сякаш ако не види, няма и да знае. От всички присъстващи той единствен разбираше избора, помисли си Ингрей. Всички избори. Поляната тънеше в тишина.
Ингрей се опита да стане, не успя и опита отново. Постоя за миг с ръце на коленете си, замаян и слаб. Не смяташе, че е загубил толкова много кръв, че да пострада сериозно, но кръвта по земята и по предницата на гамашите му изглеждаше стряскащо много. „Винаги изглежда повече, когато е размазана така“. Накрая той се изправи и погледна към последното привидение и към Аяда, която още държеше знамето с вълчата глава. Високо горе, върху стоманения връх, сърцето-сянка пулсираше.
Ингрей се поклони на призрачния маршал.
— Ще ти поискам един дар в замяна, знаменосецо. Още миг от времето ти.
Маршалът разтвори ръка в знак на разрешение и любопитство. „Сега цялото ми време е на ваше разположение, господарю“, сякаш казваха очите му.
Ингрей пристъпи напред и сложи ръка върху рамото на Аяда; тя му се усмихна уморено, лицето й бе бледо, омазано с прах, но грейнало. Ингрей погледна петимата от свещената банда. „Да…“
— Просветен Осуин, Просветена Халлана, бихте ли дошли тук?
Те се спогледаха и пристъпиха към тях.
— Да, Ингрей? — каза Халлана.
— Бихте ли го хванали за двата края, на едно ниво. Не много високо.
С известно притеснение те хванаха дръжката на знамето, сякаш неуверени дали ще го усетят твърдо и материално, и се отдалечиха един от друг, прихващайки го в двата му края. Знамето на Вълчаскала се разви и провисна надолу, сякаш великият Вълк скланяше глава към земята.
Ингрей се обърна към Аяда.
— Хвани ме за ръката.
Тя докосна неуверено дясната му ръка от страх да не разрани допълнително разкървавената рана, но той стисна здраво пръстите й и тя също го хвана по-здраво. Ингрей се обърна така, че и двамата да са с лице към знамето, което Халлана и Осуин държаха хоризонтално на крачка над земята.
— Прескочи го с мен — каза той, — ако ще сме съюзници в нощи като тази и любовници във всички нощи оттук нататък.
— Ингрей… — Тя се взря неуверено в него, косо през провисналите пред лицето й кичури. — Да не би да ме молиш да се омъжа за теб?
„Повече или по-малко“, понечи да каже той, но премисли. Само „повече“.
— Да. Хубаво е да се омъжиш за крал. Сега ти е паднало. — Той се огледа; лицето на Осуин грееше от просветление, а Халлана се усмихваше широко. — По-добри свидетели не бихме могли да намерим и да искахме — трима уважавани храмови свещени, двама принцове — единият поет, който без съмнение ще обезсмърти този миг, преди да сме преполовили пътя до Изтокдом…
Джокол, който се беше приближил да чува и вижда по-добре, кимна въодушевено.
— Ах, Ингори, браво на тебе! Да, скачай, Аяда, скачай! На моята красива Брейга това много би й харесало, да!
— Една принцеса… — Ингрей се поклони малко неуверено към Фара, която седеше неподвижно на могилата; тя му отвърна с мрачно, но не и неодобрително кимване. — И още един. — Ингрей кимна към призрачния маршал. Не беше предполагал, че привиденията могат да се забавляват, но изненаданата усмивка на това привидение му даде благословията си за тази последна и неочаквана употреба на знамето, което беше защитавал с живота си. — Ако искаш, по-късно можеш да организираш и други церемонии. Стига да са с мен — предпазливо добави той.
— Хората обикновено се ограничават с една, най-много две — избумтя с усмивка Осуин.
Ингрей отвори уста за нови аргументи в своя полза, но Аяда сложи два пръста на устните му да го спре. Той позалитна, когато коленете му за пореден път почти се подгъваха, и тя го погледна замислено. После отправи поглед поред към Осуин и Халлана, протегна ръка и натисна дръжката по-ниско; двамата свещени послушно се приведоха, за да смъкнат бариерата до височина, която пребледнелият им свещен крал да прескочи, без да се просне по лице в пръстта.
Ингрей и Аяда се погледнаха и скочиха, хванати за ръце.
Ингрей залитна леко при приземяването и главата му се завъртя, но Аяда го прихвана навреме. Размениха си целувка, която Ингрей планираше като кратка и обещаваща; Аяда обаче хвана лицето му и го целуна както трябва. „Да“, помисли си Ингрей и си даде почивка, колкото да усети мекотата, топлината и кроткия намек за зъбите й. „Това е единственото, живото Сега“.
Отдръпнаха се, размениха си плахи усмивки и Ингрей си прибра знамето. Пулсиращото сърце беше изчезнало от върха му. „Но кой коя половина е получил?“ Не мислеше, че знае.
Призрачният маршал се смъкна на едно коляно, развърза сивеещите плитки от златния си колан и вдигна главата си пред себе си. Ингрей също коленичи и тръсна ръка за една последна, голяма капка кръв, която размаза по набразденото от бръчки чело. Старият душевен жребец, който освободи, беше силно износен, но Ингрей си помисли, че навремето сигурно е бил прекрасно и бързо животно, защото тази нощ просто летеше.
Призрачният маршал се изправи, цял. Раздвижи рамене с облекчение сякаш и кимна тържествено на Ингрей. После се обърна, посегна към ръката на Просветен Осуин и без да поглежда повече назад, изчезна.
Истинската тъмнина се ливна пред очите на Ингрей за пръв път тази нощ и едва сега той си даде сметка, че през цялото време е виждал, при това с неестествена яснота, благодарение на светлика, излъчван от призраците. Джокол изсумтя и се разбърза да хвърли дърва в малкия огън, който, без Ингрей да забележи, явно беше запалил да стопли Фара по някое време през нощта, докато бе чакал някой отдаден на неговата Дама да потърси услугите му. Жълтата светлина надигна езици и позлати уморените лица на скупчилите се край нея хора.
Биаст кимна предпазливо към кралския флаг на Вълчаскала, който Ингрей още стискаше и всъщност използваше за опора.
— Какво ще правиш с това?
„Какво наистина?“ Той се вгледа смутен в знамето. Усещаше го точно толкова солидно и материално, колкото и знамето на Конскарека, което Фара беше счупила, само че това не беше дошло тук от външния свят и Ингрей се съмняваше, че ще може да го изнесе навън, отвъд границите на Ранената гора. Съмняваше се и че знамето ще преживее и зората, предвестявана вече от бледосива отсянка в мъглата, която се кълбеше сред разкривените дъбове. Свещеният кралски дух на Ингрей беше в по-голяма степен ограничен от пространството, времето и нуждата, отколкото, изглежда, си даваше сметка Биаст, ако се съдеше по безпокойството, с което го гледаше.
Не му се искаше да връчи хрисимо знамето си на Биаст, нищо че това изглеждаше най-разумно от политическа гледна точка. То беше Вълчаскала, а не Еленовшип, беше от нощта, а не от деня, и освен това, освен това… „Нека си заслужи свое“.
— В Старите лесове — каза Ингрей — кралският знаменосец бранел знамето от смъртта на стария крал до избирането на новия. — „И сега знам защо“. — Тогава строшавали знамето и хвърляли парчетата в пламъците на кладата при мъртвия крал, ако обстоятелствата позволявали тази церемония. А ако не, някой сигурно е спретвал нейно подобие, според силите си, въображението си и онова, което му е подръка. — Той се огледа разсеяно. — Аяда, трябва да очистим и тази земя, преди да си тръгнем. С огън, струва ми се. И ще е добре да побързаме.
— Преди слънцето да е изгряло? — попита тя.
— Така ми се струва редно.
— Ти би трябвало да знаеш.
— Знам.
Тя проследи погледа му.
— Горският на баща ми казваше, че тези дървета са болни. Още тогава искаше да опожари гората, но не му позволих.
— На мен ще позволиш ли?
— Това е твоето царство.
— Само до заранта. От утре пак ще е твое. — Хвърли поглед към Биаст да разбере дали е схванал намека.
— Може би така е най-добре — въздъхна Аяда. — Може би е необходимо. Може би е… време. А какво, хм… какво ще правим с тялото на Уенцел?
Просветен Левко се обади смутено:
— Не мисля, че ще можем да го отнесем. Конете ни бяха капнали още вчера и тепърва ги чака тежката задача да изведат всички ни до главните пътища. Ще трябва да пратим някой за него по-късно. Дали да не натрупаме могилка от камъни, за да го предпази от дивите животни и птиците?
— Последният крал Конскарека така и не е имал своята воинска клада — каза Ингрей. — Както и никой от другите тук, освен навярно малцината, загинали в подпалени колиби през онази нощ. Не знам дали Одар ги е погребал в ями по някакви теологически съображения, или това е било част от магията и проклятието му, или просто ефикасност по време на война. Колкото повече научавам за Кървавополе, толкова повече ми се струва, че никой не е знаел, дори тогава. Късно е — настъпи последният час. Ще подпалим гората. — За Уенцел. „За всички тях“.
Аяда близна пръст и го вдигна във въздуха.
— Има слаб вятър от изток. Трябва да свърши работа, дори да не завали.
Ингрей кимна.
— Биаст, господа, бихте ли помогнали на Фара? И някой да събере конете.
— Това аз мога да го направя! — жизнерадостно викна Халлана и изуми всички освен Осуин, като се качи на могилата, заобръща се в четирите посоки и се развика силно и майчински, сбрала ръце около устата си:
— Конее! Конее!
Осуин изглеждаше малко смутен, но ни най-малко изненадан, когато след няколко минути тропот и хрущене през храсталака оповестиха появата на изоставените им коне. По знак на Ингрей Джокол и Левко без много приказки събраха още скършени сухи клонаци и листа и ги струпаха около трупа на Уенцел. Левко прибра кесията, пръстените и други ценни предмети, които биха заинтересували бъдещите законни наследници на Конскарека, Аяда сложи скършеното знаме най-отгоре на купа, а Халлана помогна на овдовялата принцеса да се качи на коня си. После всички се гмурнаха вкупом в мъгливите сенки през блатото. Фара изобщо не погледна назад.
Биаст се обърна, дори обърна коня си и се загледа в Ингрей, който ръчкаше огъня с една пръчка.
— Ще се оправите ли двамата?
— Да — отвърна Ингрей. — Вие тръгвайте към портата в къпинака. Ние ще ви настигнем.
Аяда вдигна с някаква мрачна тържественост знамето, отстъпи няколко крачки назад и задържа червено-черния флаг над огъня, докато не се подпали. После подаде дръжката на Ингрей. Той я стисна здраво с две ръце, затвори очи и запрати знамето към небето. Отвори очи и стисна ръката на Аяда, готов да отскочи встрани от падащите отломки. Ако въобще паднеше нещо.
Знамето обаче са завъртя около себе си и избухна в стотици горящи парченца, които се посипаха като дъжд около тях.
— О — промълви с изненада Аяда. — А аз си мислех, че ще трябва да пообиколим из гората със запалени факли и да търсим сухи храсталаци…
— Май няма да се наложи — каза Ингрей и я поведе към Биаст, който гледаше пламъците с широко отворени очи. — Време е да тръгваме. Да, определено е време да тръгваме. — Някъде в гората зад тях нещо много, много сухо се подпали с рев и фонтан от искри. — При това бързо.
Конят на Биаст запристъпва нервно въпреки умората си, но принц-маршалът го задържаше наравно с двамата пешаци, които се провираха между разкривените дървета към блатото. Огледа Ингрей и Аяда, сякаш се чудеше кого от двамата да издърпа на коня зад себе си и да препусне в галоп, ако вятърът смени посоката си. За щастие, поне от гледна точка на Ингрей, защото не му беше останала енергия за още един спор тази нощ, лекият ветрец не се усили и огненият кръг се разширяваше бавно. Стигнаха до края на гората с, ако не голяма, то с достатъчна преднина пред неумолимите пламъци.
Аяда крепи Ингрей до портата в къпинака. Там той се спъна и за малко да падне. Биаст слезе от коня си, вдигна Ингрей на седлото и поведе животното за юздите. Не им трябваше друга светлина освен тази на горския пожар, за да се изкачат по лъкатушната пътечка по склона на долината. Стигнаха до откритата издатина и завариха останалите около скромния бивак, подготвен от Симарк, Отовин, Бернан и Херги.
Левко помогна на Ингрей да се смъкне от коня на Биаст. Треската на Ингрей се беше усилила сериозно, а сутрешният студ не помагаше. Щом видя как Левко премята ръката на Ингрей през раменете си, за да го замъкне до огъня, Халлана заряза Фара на грижите на Херги и забърза към тях. Ингрей се притесни повече от измърморената й под нос ругатня, отколкото от собствената си слабост.
Тя го изгледа намръщено, после нареди на Бернан и Осуин:
— Дайте му топла храна и нещо топло за пиене, бързо. И всички одеяла и плащове, с които разполагаме.
— Много кръв ли е загубил? — попита разтревожено Аяда.
Халлана избегна директния отговор.
— Ще се оправи, ако успеем да го стоплим и да го нахраним.
Появи се Херги с коженото си куфарче и Ингрей изтърпя още едно почистване и превързване на покритата си с кафяви кори дясна ръка — поне раната се беше затворила отново, а синините избледняваха. Сякаш всички се щураха насам-натам с ненужно според Ингрей вълнение, вадеха храна и одеяла и подклаждаха огъня. Ингрей беше уморен, не му стигаше въздух, главата му се въртеше, а ръцете му трепереха толкова силно, че едва не разля билковия чай със странен вкус, докато вдигаше чашата към изтръпналите си устни. Аяда обаче му я допълваше непрекъснато и му буташе в устата залък след залък. И което беше много по-приятно, накрая се сгуши под одеялата до него, за да го стопли с тялото си. По някое време той най-после спря да трепери и остана само много, много уморен.
— Вие как се озовахте тук всъщност? — попита Ингрей Просветен Левко, който беше седнал до него да му прави компания и да си разделят шепата сушени плодове, които някой беше измъкнал от дисагите си. — Не можах да пратя съобщение, след като напуснахме двореца, макар да исках. Конскарека ни държеше и двамата в подчинение, и мен, и Фара.
— Същата вечер придружих Халлана при Аяда. Разговаряхме, когато Аяда изведнъж се разстрои и непрекъснато повтаряше, че ти се е случило нещо ужасно.
— Изведнъж спрях да те усещам — вметна Аяда. — Уплаших се, че са те убили. — Сигурно би се сгушила още по-плътно до него, но това едва ли беше възможно, затова само стисна по-силно ръката му.
— Конскарека открадна връзката ни.
— А! — промълви тя.
Левко вдигна любопитно вежди, но предпочете да продължи с разказа си.
— Лейди Аяда настояваше, че трябва да те потърсим. Халлана се съгласи. Аз… реших да не споря. Твоят конник Жеска също реши да не спори, поне с Халлана, макар че тръгна с нас, позова се на задълженията си като надзирател. Четиримата отидохме до двореца на Конскарека и там ни казаха, че сте отишли при краля. Оттам отидохме в кралския палат и заварихме Биаст до смъртното ложе на баща си, и той ни каза, че сте се върнали в двореца на графа. Сигурни бяхме, че не сме се разминали в тъмното. Халлана я прихванаха… ами, каквито я прихващат от време на време, и ни поведе към конюшните на графа.
— Трябва да е било страшна сцена — отбеляза Ингрей.
— Меко казано. Дотогава Биаст беше сигурен, че не е станало нищо особено и просто сестра му пак е получила пристъп на главоболие. Но после… Откакто видяхме конюшните, не се спря и за миг. Халлана изтича да доведе Осуин, Бернан и фургона им и заварила Джокол при Осуин — той още настоява за свещен, когото да заведе на острова си, — и доведе всички. Не бях сигурен дали е разумно да тръгваме на път с такава непокорна компания, но, ами, мога да броя до пет. Е, поне Джокол не доведе ледената си мечка. — Той въздъхна.
— А искаше ли? — попита развеселено Ингрей.
— Да — каза Аяда. — Но аз го разубедих. Много е сладък.
Ингрей реши да остави последното без коментар.
Левко продължи:
— Точно тогава реших, че боговете трябва да са на наша страна — между другото как може да каже човек „Петимата богове да им помагат“, когато самите богове се нуждаят от помощ? Та представи си само същата тази разходка заедно с ледената мечка. — Той потръпна демонстративно. — Фафа сигурно щеше да се вози във фургона, макар че е достатъчно голям него да го яздят. — Той примигна замислено. — Чудя се… мислиш ли, че цялата тази история с търсенето на свещен не е била заговор от страна на красивата Брейга да се отърве от мечката, преди тя да се е намъкнала под брачното й легло?
Аяда се изкиска и очите й светнаха.
— Или още по-лошо — в него. Нищо чудно. По всичко личи, че Брейга е дама с характер. Само гледай да не споменеш за това пред Джокол.
— Не бих си го и помислил. — Левко потърка устни да скрие усмивката си и продължи: — Биаст стовари всичко в Изтокдом на раменете на Хетвар, които според мен са достатъчно здрави да издържат. Препуснахме по крайречния път на север няма и четири часа, след като вие тримата сте напуснали столицата. След това разказахме играта на кралските пощенски и куриерски станции, сменяхме конете при всяка възможност и се редувахме да почиваме във фургона, и така чак до Язовмост.
— Движили сте се все по главния път дотам? — попита Ингрей, като си представи наум изминатото разстояние. — Така сте спестили малко време. Когато завихме на запад, поехме по един черен път, навярно за да избегнем нежелани срещи и очевидци.
— Да. Всъщност ние изобщо не се съмнявахме къде отиваме. Такъв потоп от сънища само! Не разбирах защо, докато не… Е, сега вече разбирам защо. След Язовмост изпреварихме ескорта на принц-маршала — сигурно ще ни настигнат, стига да не са се загубили в Аядината гора.
Аяда кимна замислено.
— Горският е с тях; все ще намерят начин да се измъкнат, може би от друго място. — Тя хвърли поглед към долината. — Димът би трябвало да ги води, ако не друго.
Халлана даде знак на Аяда да иде при нея в другия край на лагера и Аяда стана да види какво иска. Ингрей се размърда и най-после стоплил се и посъбрал сили въпреки главоболието, стана и се приближи до ръба на издатината. Загледа се в ниското, към Светодърво-Кървавополе-Ранената гора. „Моето кралство от миналото“.
Свали одеялото от раменете си, постла го на земята, седна и се загледа в сивеещия залив от мъгла и дим. По-раншното нажежено жълто, прегаряло мрака, сега замираше в мътночервен пръстен с разширяваща се черна среда. Кървавата светлина се отразяваше в надвисналите въглищносиви облаци; някъде отдалеч Ингрей чу глух трясък на гръмотевица да отскача между опожарените хълмове и тежкото ухание на наближаващ дъжд се смеси в ноздрите му с острата миризма на дима. Зачуди се дали утрото след първоначалното клане е изглеждало и миришело по същия начин и дали самият Одар не е стоял на същото място, размишлявайки върху резултата от сблъсъка на крале.
Биаст се приближи бавно, застана до него със скръстени ръце и също впери поглед надолу, уж само за да му прави компания. Само че принц-маршалът беше твърде напрегнат, за да е убедителен в тази роля. Въпреки това Ингрей го покани с жест и Биаст седна до него. Виж, умората на принца не беше престорена.
— Какво ще правиш сега? — попита Биаст.
— Ще се наспя. Преди да потеглим.
— Имах предвид по-общо.
„Знам“. Ингрей въздъхна, после се усмихна.
— След това ще се посветя на онова, за което по правило ламтят повечето царедворци…
Направи кратка пауза, колкото да даде на Биаст време да се напрегне.
— Ще се оженя за богата наследница и ще се оттегля на спокойствие в провинциалните й имения. — И махна с ръка към възвишенията наоколо.
— На спокойствие? В тази пустош?
— Е, тя може и да ми намери някоя и друга задача, с която да се захвана.
— Сигурно — каза Биаст. Беше толкова изненадан, че се изкиска.
— Стига да не я обесят.
Биаст махна успокоително с ръка.
— Няма такава опасност. Не и след случилото се тук. Ако нямаш доверие на мен и на Хетвар… е, мисля, че Осуин и Левко няма да оставят нещата така. При задруга като нашата все ще се намери някаква разумна пътечка към справедливостта. И към… — гласът му се разколеба не от съмнение, а от стеснителност сякаш — и към милостта.
— Добре — въздъхна Ингрей.
— Благодаря ти, че спаси живота на Фара. И то неведнъж, ако тя ми казва истината. Това, че те направих неин вълк-пазач, е едно от най-добрите ми решения. Или пък просто извадих късмет.
Ингрей вдигна рамене.
— Просто изпълних дълга си към вас, а също и дълга към собствената си съвест. Всеки би постъпил по този начин.
— „Всеки“ не би могъл да направи онова, което те видях да правиш тази нощ. — Биаст впери очи в краката си, избягваше погледа на Ингрей. — Ако решиш да поискаш повече… да поискаш трона на баща ми… не знам кой би могъл да ти се противопостави. Вълчи кралю. — „Аз не бих могъл“, сякаш казваха сведените му рамене.
„Ето, че се стигна и до това“.
Ингрей посочи напред.
— Моето кралство беше с размери две на четири мили, сред населението му нямаше и едно живо същество, а цялото ми царуване продължи от здрач до зори. Мъртвите просто ми повериха кралския дух и после аз им го върнах. Както следва да направи всеки крал: баща ви например. — Не и Конскарека обаче. И проблемът му отчасти се коренеше точно в това. — И вие също, принце, когато ви дойде редът.
После му хрумна, че е пропуснал едно измерение. Осем квадратни мили по четири столетия — или повече, защото цялата история на Старите лесове без съмнение се беше съсредоточила в това парче земя през онази фатална нощ, щом единичният неуспех беше довел до такива опустошителни резултати. Също като пропастта под измамната езерна повърхност на тази долина, времето се простираше надолу, невъобразимо надолу под земята тук — „Чак до дъното“. „Кралството ми е по-голямо, отколкото изглежда“. Реши да не тормози Биаст с тези си разсъждения, а каза само:
— И да е останало в мен нещо от кралския дух, той ще се задоволи с това малко кралство.
Раменете на Биаст видимо се отпуснаха и лицето му се успокои при тези мъгляви уверения на вълчия господар с опасните способности, че амбициите му не се простират към по-значителна роля в столичната политика. Принцът плъзна поглед по хоризонта — може би търсеше признаци за окъснелия си ескорт по стръмните склонове. Не откри такива и отново сведе поглед, после взе няколко камъчета и ги хвърли замислено през ръба.
— Кажи ми честно, лорд Ингрей — рече изведнъж Биаст и се обърна да го погледне право в очите, кажи-речи за пръв път. — Какво прави свещения кралски дух свещен?
Ингрей толкова дълго се колеба, преди да отговори, че Биаст понечи да извърне разочаровано глава, но Ингрей най-после каза, сякаш воден от някакъв импулс:
— Вярата. — И когато Биаст сбърчи вежди в недоумение, поясни: — Опазването й.
Биаст помръдна устни, но не каза нищо, само се втренчи невиждащо, сякаш нещо остро го беше пронизало право в сърцето.
Двамата седяха заедно и мълчаха, всеки потънал в мислите си и без неудобство от мълчанието, докато проблясващите пламъци пълзяха по земята долу в последното осквернение на Светодърво и закъснялата столетия погребална клада на Кървавополе.