Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Шалион (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Hallowed Hunt, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,2 (× 37гласа)

Информация

Сканиране и разпознаване
kikibug(2005)
Корекция
Mandor(2006)
Допълнителна корекция
Диан Жон(2011 г.)

Издание:

Лоис Макмастър Бюджолд. Свещеният крал

Американска, първо издание

Превод: Милена Илиева

Редактор: Иван Тотоманов

Художествено оформление на корица: „Megachrom“ — Петър Христов, 2005 г.

ИК „Бард“ ООД, 2005 г.

ISBN: 954-585-664-5

История

  1. —Корекция
  2. —Добавяне на анотация
  3. —Корекция
  4. —Корекция

Статия

По-долу е показана статията за Свещеният крал от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Свещеният крал
The Hallowed Hunt
АвторЛоис Макмастър Бюджолд
Първо издание2005 г.
САЩ
Оригинален езиканглийски
Жанрфентъзи
Видроман
ПредходнаРицарят на Шалион
ISBNISBN 9545856645

„Свещеният крал“ (на английски: The Hallowed Hunt) (ISBN 954-585-664-5) е фентъзи-роман от американската писателка Лоис Макмастър Бюджолд. Книгата излиза през 2005 г., след двете по-ранни книги „Проклятието на Шалион“ и „Рицарят на Шалион“, но действието в „Свещеният крал“ се развива в друга страна и няколко века преди събитията от другите две книги.

21.

В спалнята на свещения крал имаше по-малко хора, отколкото беше очаквал да завари. Един облечен в зелено лечител и неговият помощник седяха до леглото с балдахин и от двамата се излъчваше унило примирение, знак, че всичките им лечителски способности вече са безсилни. Чакаше и един свещен в сива роба от ордена на Бащата, той пък напрегнат в очакване да бъде призован. В една съседна стая, разделена с преддверие от спалнята, скрит за погледа и, слава на боговете, приглушен от стените, петогласен хор пееше химн. Квинтетът звучеше прегракнало и уморено — може би скоро щяха да направят почивка.

Ингрей се вгледа в краля. Той не носеше товара на такива тъмни нашественици като тези на Ингрей или на Уенцел, не беше шаман, нито магьосник, а просто човек, макар и впечатляващ дори в предсмъртния си час. Много различен беше от младежа Еленовшип, за когото Хетвар говореше с такава носталгия, когато си припомняше детските години, младежа, който бе поел принц-маршалския флаг от ръката на собствения си баща и съвсем млад си бе спечелил победа и репутация в един вече наполовина забравен сблъсък по границата с Дартака. Когато Ингрей беше дошъл в града като новоназначен служител на Хетвар, кралят беше здрав и жизнен въпреки среброто в косата си и всички преживени скърби. Последните месеци на коварната болест го бяха състарили бързо, сякаш за да наваксат пропуснатото време.

Сега беше дошло времето на последния му сън. Ингрей се надяваше Фара да си е взела сбогом с баща си по-рано, защото тази нощ разговори нямаше да има. Сухата петносана кожа и грозният жълтеникав оттенък наистина носеха восъчната лъскавина, която Конскарека беше назовал предвестник на края. И още — дишането на краля беше хрипливо и неравномерно, всеки дъх — поет и издишан, последван от пауза, която приковаваше очите на всички присъстващи, докато гърдите не се повдигнеха отново и погледите не се сведяха.

Лицето на Фара беше пепеляво, но овладяно; тя направи петорния знак, целуна леко краля по потното чело и отстъпи назад. Свещеният на Бащата се осмели да сложи утешително ръка на рамото й и да прошепне:

— Той живя добре, милейди. Не се страхувайте.

Погледът, който му хвърли Фара, беше еднакво лишен както от страх, така и от утеха, както всъщност и от изражение въобще. Ингрей дори се изненада, че принцесата не наруга свещения — ако на него предложеха подобна баналност в момент като този, определено би се изкушил да извади меча си и да прониже нахалника. Фара само измърмори:

— Къде е брат ми Биаст? Трябваше да е тук. Както и архисвещеният.

— Той беше тук по-рано, милейди, постоя дълго и скоро ще се върне. Предполагам, че архисвещеният и милорд Хетвар ще дойдат с него.

Тя кимна отсечено и се отмести. Ръката му се поколеба във въздуха, сякаш да предложи успокоение някому другиму, но за щастие се отказа и отстъпи встрани, за да остави принцесата насаме със скръбта й.

Конскарека стоеше и наблюдаваше, разтворил леко крака, сякаш за по-добра опора — самото въплъщение на загрижен съпруг и лорд. Лицето му не изглеждаше по-мрачно, отколкото предполагаше случаят. Само за очите на Ингрей графът приличаше на котарак, който клечи пред дупката на мишка. Какво още щеше да се случи в тази стая, освен предизвестената смърт на един стар човек, пък дори той да е крал? Конскарека витаеше в Изтокдом вече от седмици. Какво още чакаше освен края на бдението си? И ако присъствието му тук беше толкова важно за плановете му, колко ли го беше вбесила необходимостта да се откъсне от столицата и да се погрижи за неканеното погребение на Болесо?

„Има двама свещени крале в тази стая. Как е възможно да има двама?“

Въпросът, който Ингрей бе задал при Хетвар и на който не беше получил задоволителен отговор, отново изникна в главата му. Какво правеше свещения трон свещен? Можеше само да гадае, в най-добрия случай. Но подозираше, че Конскарека знае.

Изведнъж си даде сметка, че духовният кон на Конскарека вече не е потиснат в стегнат възел като преди, а сякаш се е разнесъл по цялото му тяло, яхнал реката на кръвта му. Беше покорен… не… беше в готовност. И напрежението, и търпението на Конскарека изглеждаха буквално свръхчовешки.

Ингрей усещаше как собствената му кръв пулсира във вените. Логично беше натрупването на вълчите животи на неговия вълк и на конските животи на жребеца на Уенцел да засили съответно вълчата и конската им квинтесенция, но изглежда, не действаше по този начин; по-скоро сякаш всички мъдри създания от този вид се съсредоточаваха около някакъв общ център, без значение колко пластове се натрупват с поколенията. „Двата много си приличат“ — беше казала Аяда. „И с право, както изглежда“.

Певците стигнаха до края на химна и млъкнаха; тихият шум на провлечени стъпки подсказа на Ингрей, че навярно ще направят почивка. Бяха пратили дякона на Майката да погледне дали не идва принц-маршал Биаст. Свещеният беше отишъл в другия край на стаята да изпие чаша вода. Откъм леглото се чу хриплив дъх — и не беше последван от друг.

Лицето на Фара се стегна още повече, очите й отразяваха светлината като огледало от непролети сълзи. Конскарека пристъпи към нея само колкото да й подаде дантелена кърпичка, която тя стисна конвулсивно, после пак отстъпи назад. Графът не каза нищо глупаво. Всъщност не каза абсолютно нищо.

Наистина отстъпи крачка назад, после се изправи почти на пръсти и протегна ръце като соколар, който вика своята птица.

Ингрей следеше всяко негово движение, съсредоточен до крайност, напрегнал сетивата си. Не беше светец и не можеше да вижда душите. Долови отделящата се душевна материя само защото нещо се откъсна от нея, разви се сякаш на минаване и бавно се понесе във въздуха — като дим от ароматна пръчица. Боговете ги беше усещал и преди и само благодарение на този си опит успя да различи безмерното Присъствие, от което настръхна. Само че Този не беше дошъл тук заради него и изчезна с трофея си още преди зениците на Ингрей да са се разширили в безсмислен опит да го съзре.

Загадъчното ухание се задържа, хладно и сложно като гора през пролетта — вода, бор, смола, влажна пръст, слънце — можеше ли смехът да е миризма? Тя го разбуди и възбуди едновременно, накара цялото му тяло да настръхне и главата му се вдигна към нея, очите и ноздрите му се разширяваха напразно. Той вдиша дълбоко, обзет от пълно объркване. Какво трябваше да прави сега? Да избута Фара настрани? Да се нахвърли върху Конскарека? Не можеше да извади меч на горското ухание, да заразсича въздуха като някой умопобъркан. В миризмата като че ли нямаше зло — имаше опасност, имаше и сила. „И величие. Определено величие“.

Ингрей улови момента, когато главата на Конскарека се изви рязко назад и графът вдиша в гърдите си есенцията на кралската власт. Конскарека залитна леко, сякаш огромен орел беше кацнал на разперените му ръце. Стисна очи и издиша доволно. Когато се отвориха отново, очите му горяха.

„Свещеният огън“, помисли си Ингрей. Също и: „Толкова бързо! Какво стана току-що?“ Със сигурност Конскарека не беше… да, определено не беше причакал отлитащата душа на свещения крал, поглъщайки я като поредното духовно животно сред тъмното изродено множество, което вече живееше в гърдите му. А и неговата магия за безсмъртие улавяше едновременно душата и тялото, оставяше собствения му труп като изпразнена черупка.

Ингрей му прошепна удивено:

— Открадна благословия от боговете!

Смътното доволство на Конскарека едва не стопи сърцето му.

— Това — графът плъзна ръка покрай тялото си, говореше едва доловимо — това никога не е било на боговете. Ние го създадохме сами. Мястото му е тук. Беше ми отнето преди две и половина столетия. Сега се върна. За кратко.

Свещеният на Бащата, в неведение за всичко това, вече стоеше до леглото на краля, там беше и лечителят, зает с последния преглед. Двамата доближиха глави за тиха консултация. Свещеният направи петорния знак над трупа, после и на себе си, накрая изрече кратка молитва.

Така. Беше хванал Уенцел в още една лъжа, в най-добрия случай — полуистина. Само че вече нищо не беше в състояние да го изненада. В стаята не бе имало двама свещени крале — имало бе двама частични крале, които взаимно бяха осакатявали и всеки бе държал като заложник целостта на другия. Сега имаше само един, цялостен. Ингрей потръпна под ужасната тежест на неговата усмивка, усмивката на суверена.

— Да започнем поред — каза Уенцел, близна палеца си и докосна Ингрей по челото. Ингрей се дръпна, но беше късно. Усети как връзката му с Аяда се скъсва с плющене и едва се сдържа да не извика от мъка и гняв. Преди да е вдишал докрай, връзката се възстанови, но вместо Аяда в другия й край се беше настанил Конскарека. Кралската воля яхна обземащата Ингрей паника, както опитен ездач яхва младо жребче. Усещането едва не го погуби, причерня му, коленете му се подгънаха. Със свъсени вежди, Конскарека впи поглед в лицето му, после кимна доволно.

— Да… — Думата беше като въздишка. — Това ще свърши работа.

Фара се обърна да погледне съпруга си — очите й се разшириха и тя вдиша шумно. Ако принцесата виждаше с обикновените си очи и една десета от неимоверното величие, което Ингрей долавяше с шаманското у себе си, внезапното й благоговение едва ли беше изненада. Конскарека близна отново палеца си и го опря до челото й, после пристъпи да я прегърне, така че главите им се опряха в жест, който повечето хора биха взели за утеха или благословение. Когато графът се отдръпна, очите на Фара бяха прибулени и втренчени. Ингрей се зачуди дали и неговите очи не изглеждат така.

С ръка около кръста на съпругата си, сякаш за опора, графът се обърна към свещения на Бащата.

— Когато дойде шурей ми, кажете му, че съм отвел принцесата у дома. Боя се, че от всичко това отново я заболя главата.

Свещеният, приковал сякаш не по своя воля цялото си внимание върху графа, кимна енергично.

— Разбира се, милорд. Толкова съжалявам за загубата ви, милейди. Но сега душата на баща ви е в един по-добър свят.

Конскарека сви устни.

— Е, всички хора се раждат бременни със собствената си смърт. Опитното око може да я види как набира сила в тях с всеки изминал ден.

При тази смущаваща метафора свещеният се размърда и измърмори:

— Не съм сигурен, че…

Графът вдигна ръка и той млъкна.

— Кротко. Кажете на принц-маршала, че ще се видим утре сутринта. Късно сутринта вероятно. Може да пристъпи към подготовката на погребалните церемонии както желае.

— Да, милорд. — Свещеният се поклони; същото направи и лечителят от другата страна на леглото.

— Ингрей… — Конскарека се обърна към служителя си и устните му се извиха в ужасяващо обезпокоителна усмивка. Гласът му се сниши до зловещо нисък регистър, който завибрира в костите на Ингрей. — След мен.

Бесен, омаян и трескав, Ингрей се поклони и последва господаря си.

 

 

Конскарека прекара жена си и Ингрей бързо и без придружители през тъмните коридори на кралския палат. След още едно „Кротко“ от неговата уста стражите при портата ги поздравиха и ги пропуснаха без въпроси и бавене. Поеха по нощните улици — въздухът започваше да се прибулва мъгливо от все по-силния хлад. След първия завой Ингрей погледна през рамо и видя процесия от полюляващи се фенери. Гласове пробиха през мъглата — Биаст и благородната му свита бързаха към смъртното легло на краля. „Твърде късно“. Различи гласа на Хетвар — казваше нещо на принц-маршала. Зачуди се дали Хетвар не е взел и печата на свещения крал, който му беше поверен в дъбовата си кутия, заедно със сребърния чук, с който да го счупи до леглото.

Групата на Конскарека нямаше фенери, нито факла, тримата бяха с тъмни наметала и стъпваха тихо. Ингрей не вярваше някой от групата на принц-маршала да ги е видял. Продължиха да се спускат. Няколко улици по-нататък стана ясно, че не отиват в къщата на Конскарека, както бе очаквал Ингрей, Вместо това продължиха по стръмното, към конюшните. Вратите бяха отворени широко, няколко фенера хвърляха мека светлина.

Един коняр скочи от пейката до външната стена и се поклони плахо на приближаващия се граф.

— Всичко е готово, милорд.

— Добре. Изчакай тук.

Конскарека побутна Фара и Ингрей пред себе си. На минаване покрай тъмните отделения Ингрей забеляза, че големият дорест кон на графа и петнистият Вълчак са оседлани, а зад седлата са привързани дисаги. Една червеникавокафява кобила в отделение от другата страна на пътеката също беше оседлана. Когато минаха край елена, той изпръхтя и разтърси рогата си, а острите му копита затропаха нервно по пода.

Конскарека посочи един фенер, Ингрей се протегна и го свали, после всички влязоха, начело с графа, в стаята с такъмите. Сбруи лъщяха, закачени на стените, кожените части бяха излъскани до блясък, декоративните кабари грееха без петънце от ръжда. Върху няколко празни поставки за седла чакаха три ката дрехи. Ингрей позна собствените си гамаши, отдолу стояха изправени ботушите му. Вторият кат бе дамски костюм за езда в цвят на тъмно вино със златна нишка.

— Облечете се — каза Конскарека.

Фара мълчаливо развърза връзките на пищното си наметало и то се свлече с въздишка на дървения под.

— Някой трябва да ми помогне с копчетата, милорд.

— А, да. — Графът направи гримаса и вещо разкопча редицата миниатюрни перлени копчета на гърба й. Ингрей свали дворцовото си наметало, градските си обувки и жакета със сребърна бродерия, после нахлузи и пристегна гамашите си, преди роклята и фустите на Фара да се свлекат в краката й. Не мислеше, че някой от двамата има силите да изпита стеснение от тази неочаквана интимност. Екзалтацията, объркването и ужасът не оставяха място за по-незначителни емоции. Ингрей си нахлузи ботушите и се изправи, после закачи на колана си канията с ножа и ножницата с меча. Богохулният му суверен още беше зает с мистериите на Фариното облекло.

Когато графът вдигна ръце да й помогне с жакета, Ингрей улови с крайчеца на окото си блясъка на нова кожа откъм канията на кръста му. Нова кания; нов нож? Той тихо, заднешком, излезе от стаята. Би ли могъл да се разбунтува срещу омагьосващата воля на Конскарека? Щом можеше да мисли за съпротива, значи можеше и да приведе мислите си в действие, нали така? Стига да не мисли твърде усилено за това, може би? „Аяда, какво става с тебе сега?“ Вече не знаеше, не я усещаше. Всичко, което се случваше в момента, очевидно бе грижливо подготвено и сега, когато Ингрей беше вързан на къса каишка, дали графът не беше подготвил и нападение срещу тясната къща?

Все така заднешком напипа и дръпна резето на отделението с елена, после отвори вратата. Пръстите му бяха изтръпнали.

— Върви — прошепна той. Животното подскочи два пъти на място, изпръхтя със звук като пропукващ се лед, после се стрелна покрай Ингрей: копитата му тропаха и стържеха по шарените плочи. После еленът сякаш дойде на себе си и изчезна в тъмнината на града с почти нереална скорост. Ингрей застина, когато Конскарека подаде глава от стаята и се намръщи.

— Стой — тросна му се графът и по липса на друг избор Ингрей зачака.

Все още стоеше там и се бореше… не толкова да помръдне, а да поиска да помръдне, когато графът се появи отново, сменил градските си дрехи с кожени гамаши и ботуши, стиснал решително Фара за лакътя. Конскарека хвърли поглед към празното отделение и за изненада на Ингрей само се усмихна кисело.

— Почти успя да ме изплашиш. Явно си получил вдъхновение. И почти улучи целта. Може би трябва да ти сложа и намордник.

Не каза нищо повече, а насочи Фара към отделението, където дорестата кобила на Аяда се размърда нервно.

— Страх ме от този кон, милорд — промълви треперливо Фара.

— Не за дълго, обещавам ти — измърмори той. Ингрей не виждаше почти нищо над дъсчената стена и между декоративните решетки, само потрепващите уши на кобилата и теметата на графа и принцесата — неговата бе руса, нейната тъмна — но чу шум от триеща се кожа като от нож, който вадят от канията му. От тихото мърморене на графа и наполовина разпознатите думи настръхна. После се чу удар като в месо, пресекнато цвилене, юздата бе дръпната със сила, която разтресе стените… после и подът се разтресе, когато тежко тяло се стовари отгоре му, потрепна конвулсивно и замря.

Двете глави отново се обърнаха към пътеката. Фара се беше облегнала на Конскарека и се тресеше неудържимо. И да имаше кървави пръски по дрехите й, в тъмното не се виждаха.

— Какво ми направи? — простена тя.

Шаманът в Ингрей съзря в гърдите й силна, но уплашена сянка, свита като натегната пружина.

— Шшш — успокои я Конскарека. Докосна отново челото й с палец и втренченият й поглед се върна. Сянката на кобилата също утихна, макар да изглеждаше повече упоена, отколкото успокоена. — Всичко е наред. Хайде, ела.

Притесненият коняр се появи отнякъде.

— Милорд? Какво е…

— Доведи конете.

Трите оседлани животни бяха изведени в тъмния двор пред оборите. Конярят и графът вдигнаха с общи усилия Фара на червеникавокафявата кобила; Конскарека лично провери коланите под седлото, пъхна краката на принцесата в стремената, приглади полата й и нагласи разтрепераните й ръце върху юздите.

— Качвай се!

Ингрей яхна коня, а той заподскача под него и почна да хвърля къчове. Конскарека го погледна, подхвърли още едно „Кротко!“ с известно раздразнение и конят на Ингрей кротна, макар още да потръпваше уплашено.

Графът затвори вратите на конюшнята и конярят му помогна да се качи на седлото. Конскарека пъхна крака в стремената, после се наведе и сложи длан върху челото на коняря.

— Иди си вкъщи. Заспи. Забрави.

Очите на коняря се замъглиха, той се прозина и се обърна.

Конскарека вдигна ръка и извика на Ингрей и Фара:

— Следвайте ме!

Поведе ги с бавен ход през тъмната мъгла. Копитата стържеха по стръмния калдъръм и звукът отекваше в стените на сградите, докато тримата лъкатушеха по улиците на Кралиград.

На минаване през празния пазарен площад Конскарека се наведе настрани, притисна ръка към корема си и повърна — изплю на паважа нещо тъмно и мокро. Когато мина покрай същото място, Ингрей не подуши стомашен сок, а кръв. „И той ли кърви заради несвестния си глас като мен?“ И колко от това съкровище беше използвал напразно за заклинанието върху Ингрей, щом сам го беше определил като „твърде много“?

Стражите при югоизточната порта ги пуснаха без проблеми. Изглежда, на графа дори не му се налагаше да прибягва до несвестния глас, за да им въздейства.

След като излязоха от града, Конскарека подкара в тръс. Завиха наляво на първия селски кръстопът и поеха надолу към Щърк. Почти пълната луна разкъса оковите си и очерта дългите им неясни сенки върху пътя пред тях.

„Къде отиваме? За какво сме му? Какво ще правим, когато стигнем?“

Ингрей изскърца със зъби от безсилие при мисълта, че не е успял да прати съобщение. Или да остави… Зачуди се какво ли ще си помислят хората на сутринта, когато заварят хаоса в конюшните — три коня и еленът — изчезнали; една кобила — заклана, и купчина дворцови дрехи, захвърлени на пода в стаята с такъмите. Бяха напуснали Изтокдом бързо и тихо, без съмнение, но не и тайно. Поне заради Фара със сигурност щяха да ги преследват. „Което значи, че каквото и да е планирал Конскарека, очаква то да стане бързо, преди да ни застигне потерята. Дали да не се опитам да го забавя?“

Задачата му беше да шпионира Конскарека и да охранява Фара. Досега с първото се справяше добре, поне в известен смисъл, но определено се проваляше във второто, нищо че яздеше до нея и уж я пазеше. Беше опитал да промени баланса на силите, като бе освободил елена, но този ход се беше оказал зле насочен. Зловещият му страх, че Конскарека може да е повел жена си за някакво странно кърваво жертвоприношение, не беше подкрепен нито от факти, нито от логика. В новото й състояние, с новоприетия дух на кобилата, той не можеше да я обеси на някое дърво като пратеник към боговете, а принцесата не беше и девица, въпреки безплодието си. Пък и Ингрей не вярваше, че Конскарека иска да си общува с боговете, освен да им покаже някой неприличен жест в знак на предизвикателство. А къде бяха Те в тази нощ на необясними събития?

Елени за Еленовшип. „Коне за Конскарека“. Фара беше Конскарека по мъж, без значение колко незадоволителен се беше оказал този брак за нея, а във фамилното дърво на Еленовшип имаше и още няколко невести от рода Конскарека, при това не в последните му разклонения. В своето си време те всичките трябваше да са били едновременно сестри, дъщери и внучки на графа, изведнъж си даде сметка Ингрей. Вътъкът на тази семейна плитка беше удивителен в своята оплетеност, ако човек се насилеше да мисли за графа като за един човек, а не като за десетки различни. Кин. Кин. Трябваше да има нещо, свързано с киновете.

Знаменосците на свещените крале по традиция били техни близки роднини. Симарк беше втори братовчед на Биаст, а преди това беше изпълнявал същата служба и при по-големия му брат, Биза. Отдавнашният знаменосец на покойния крал беше починал преди половин година, от естествена смърт, и кралят не беше побързал да назначи нов — дали още тогава не бе предусещал кончината си и не бе решил да не назначава нов човек на този ценен пост, който предполагаше приятелство и доверие? Или пък бе имало ново назначение, блокирано от Конскарека по някакви негови си причини? Един свещен крал се нуждаеше от знаменосец, който да носи във вените си същата благородна кръв и така да съхранява честта на суверена. Или пък знаменоска? Ингрей хвърли поглед към Фара, която почти беше легнала на шията на коня, лицето й бе бледо и унесено. Яздеше все пак, но нищо повече. Тази нощ щеше да е изпитание за издръжливостта й.

Хетвар щеше да му съдере кожицата заради това. Ако Ингрей оцелееше дотогава. Само да оцелееше, реши Ингрей, Хетвар можеше да му съдира кожата колкото пъти поиска. Още по-добре — ако и той, и Фара оцелееха: щяха да поднесат интересна главоблъсканица на Аядините съдии. Ако създадяха прецедент, като накажеха или порицаеха Аяда заради леопарда й, то той логично би трябвало да се приложи и върху принцесата заради новата й кобилка. „Мисля, че бих могъл да постигна нещо с това. А ако аз не успея, Осуин със сигурност ще го направи“.

Наближиха Щърк и поеха на север по главния крайречен път. Лунната светлина се отразяваше в широката водна повърхност и се процеждаше на ярки изливи между дърветата покрай брега. През тропота на копитата и скърцането на кожа Ингрей долавяше тихия плисък на течението, смесващ се с шепота на падащите листа.

Смуши Вълчак напред и попита:

— Господарю, къде отиваме?

Графът обърна глава към него и зъбите му се белнаха за миг в сенките при това почтително обръщение.

— Не се ли сещаш?

На север. Възможно бе да бягат към Кантоните, но на Ингрей това някак не му се вярваше. Двудневна езда с бърз ход би могла да ги отведе до подножието на Гарванов рид…

— Ранената гора. Кървавополе.

— Преди беше Светодърво. Браво, умното ми вълче.

Ингрей зачака, но Конскарека не каза нищо повече, а пришпори коня си почти в галоп. Другите два коня изпръхтяха и го последваха.

Изглежда, мозъкът на Ингрей още не беше отказал съвсем. Свещеният кралски дух на Конскарека го беше обезсилил. Какво странно заклинание… не, не беше просто заклинание. Изобщо не приличаше на ударната, паразитна магия, с която се беше преборил в Червени яз. Това беше нещо друго, нещо огромно, старо и силно. По-старо от самия Конскарека? А и не го усещаше зло по природа, макар че всички дарби се изкривяваха в почерпените от дългото време ръце на Конскарека.

Ужасната харизма на кралете… хората пълзяха към тях, защото копнееха да се окъпят в нея, заради нещо повече от материалната изгода. Изкушението на героизма, благодатта на действието носеха само смъртта като изгода и въпреки това хората се стичаха под знамето на своя крал. Дали пък тайната не се криеше в изкусителното обещание да се усъвършенстваш в служба на това високо, сияйно на вид нещо?

Конскарека не беше създал съвсем сам кралския си дух преди всичките онези столетия. Беше го получил като семейна скъпоценност — „от незапомнено време“ беше съвсем точен израз за традиция, непознавала писменото слово, за да овърже годините в питомни редици, но кин племената бяха обитавали тези земи толкова отдавна, че изглеждаха стари като самата велика тъмна гора. Каквато и кралска магия да си бяха създали, бяха я създавали много, много отдавна.

Хората от старите племена, дори според собствените им хроники, били сбор от високомерни, жестоки и като цяло луди хора. Нужно било нещо толкова силно като това пламтящо великолепие, за да ги строи в някакво подобие на редица, пък била тя и не съвсем права. В последните им дни ги беше тласкал и страхът от Одар, вярно, но страхът често раздробяваше усилията и ги пръскаше като листа по вятъра, вместо да ги сплоти. Колко енергия бяха притежавали Конскарека и колко бяха изхабили, за да отведат великия ритуал при Светодърво до началото му — та какво оставаше до края му? Ако това беше последното предсмъртно дихание на кралския дух, какъв ли е бил той в жарката си сила?

Издигащата се луна се срещна с издигащите се мъгли и превърна света във врящо море от светлини и сенки. Свещеният крал вдигна и после свали ръка, и ги поведе в бесен галоп по правия осветен участък на крайречния път. Сякаш препускаха по облаците, сякаш летяха. Очите на Ингрей се насълзиха от студения вятър. Конят му тичаше с лекота и Ингрей, с пръскащо се сърце, отметна глава назад и пое в себе си препускащата нощ. Зад него беше провал, пред него — навярно катастрофа; но в този сребърен час той се чувстваше великолепно.