Лоис Макмастър Бюджолд
Свещеният крал (16)

16.

Късно следобед Ингрей вървеше по кривите улици на Кралиград. Мина покрай стария Речен храм, който обслужваше хората от пристанищния квартал, заобиколи кметството и открития пазар на площада зад него. Пазарът вече почти се беше раздигнал, само неколцина амбуланти още предлагаха стоката си, изложена на килимчета под цветни навеси — тъжни остатъци от зеленчуци и плодове, повехнали цветя, изостанали кожени изделия, смачкани от прехвърляне купчини дрехи, нови и втора ръка. Тръгна нагоре към квартала с богатските къщи най-близо до кралския палат, като си удължи пътя само и само да избегне двореца на Хетвар и вероятността да срещне хора, които познава.

Градската къща на граф Конскарека беше сватбен подарък от принцеса Фара. Фасадата бе от дялан камък — украсена с фризове изобразяващи елени в скок в чест на рода Еленовшип. Единствен флагът над вратата носеше галопиращия жребец над неспокойните води на Стръв, емблемата на стария благороден кин, която показваше, че графът живее тук.

Може и да живееше тук, но в момента не си беше у дома, както разбра Ингрей от облечените в ливреи пазачи при вратата. Графът и принцесата със свитата си още не се били върнали от погребението и какъвто там банкет за помен на принц Болесо щяло да има в палата на свещения крал. Ингрей не опроверга предположението на портиера, че носи важно съобщение от печатник Хетвар, и се остави да го придружат до кабинета на Уенцел, да му поднесат любезно чаша вино и да го оставят да чака.

Остави виното настрана, без да го опита, и закрачи неспокойно из стаята. Следобедното слънце пълзеше по дебелите килими. Библиотечните рафтове бяха пълни само наполовина, главно с прашни дебели книги, изглежда, наследени заедно с къщата. Тежкото резбовано писалище беше разчистено — нямаше нито кореспонденция, нито някакви недовършени документи. Едно обещаващо на вид чекмедже се оказа празно. Ингрей реши, че в това отношение е извадил късмет, защото само едва доловим звук от стъпки в коридора оповести появата на Уенцел. Този разговор щеше да е достатъчно труден и без да го хванат как чете пощата на графа. Макар че Уенцел едва ли би останал много изненадан.

Графът още беше в тъмното дворцово облекло от погребението. Влезе, свали си палтото и тръгна да заобикаля Ингрей, който пък тръгна да заобикаля него, като всеки се държеше на безопасно разстояние от другия, все едно бяха в двата края на опънато въже. Графът метна палтото си на едно кресло и приседна на ръба на писалището, неподвижен, но не и отпуснат, без да отстъпва и грам предимство във височина или готовност. Гледаше Ингрей замислено, а поздравът му се ограничи до едно измърморено: „Виж ти, виж ти“.

Ингрей зае предпазливо позиция до най-близкия шкаф и скръсти ръце.

— Е, какво видя?

— Сетивата ми бяха силно приглушени, каквито са винаги, когато рискувам контакт с храмовите Зрящи. Но едва ли ми беше нужно нещо повече — и така всичко ми стана ясно. Господарят на есента не би могъл да приеме Болесо неочистен, а го прие. Присъстваха само двама души, способни да извършат необходимото, а знаех, че не съм бил аз. Следователно… Бързо усвояваш занаята, шамане. — Лекият му поклон може да беше подигравателен, а може и да не беше. — Ако Фара знаеше и можеше да разбере, без съмнение би ти благодарила, вълчи господарю.

Ингрей отвърна с кимване също така добре балансирано на ръба на иронията.

— Излиза, че все пак ти не си единственият ми източник на обучение. Конски господарю.

— О, чудесни нови приятели си имаш — докато не те предадат. Когато боговете си играят с теб, братовчеде, то е за техни си цели, а не за твоите.

— Да, но изглежда, съм дарен със способността да спася и други освен Болесо. Бих могъл да спася теб от тайното ти тегло, да ти спестя страха от храмовите клади. Какво ще кажеш, да се опитам ли да те освободя от духа на твоя кон? — Нищо не рискуваше с това предложение; ако питаха него, Уенцел по-скоро би се съгласил да го одерат жив.

Уенцел сви устни.

— Уви, има една спънка. Още не съм мъртъв. Свързаните с материята души не се отказват от верните си другари и можеш да изтръгнеш коня ми от мен точно толкова, колкото с песен да отделиш самия живот от тялото ми. — На Ингрей не му стана много ясно какво точно разкрива това изявление, но Уенцел добави: — Не ми ли вярваш? Ами опитай тогава.

Ингрей облиза устни, притвори очи и се пресегна навътре. Липсваше му екстазът на божественото вдъхновение, но понеже вече не му беше за пръв път, реши, че сигурно ще може да компенсира тази липса с по-голямата си увереност. Потърси свитата на кълбо сянка в Уенцел, протегна ръка и изрече гърлено: „Излез“.

Беше като да теглиш планина.

Сянката помръдна леко, но с това реакцията й се изчерпи. Уенцел вдигна изненадано вежди и затаи дъх.

— Силен си.

— Но не достатъчно.

— Да.

— Което означава, че и ти не би могъл да очистиш мен — стигна до логичния извод Ингрей.

— Докато си жив — да.

Ингрей почувства как предпазливият му курс между двете противникови страни — Уенцел и Храма — се стеснява опасно. И ако не направеше избора си, преди да е изгубил всяка възможност за смяна на посоката, рискуваше да предаде и двете страни. Със сигурност беше по-добре да имаш един силен враг и един силен съюзник, отколкото двама обидени врагове. Но кой кой да бъде? Той си пое дълбоко дъх.

— Днес следобед най-неочаквано попаднах на стар познайник. Дълго си поговорихме.

Уенцел вдигна въпросително брадичка.

— Кумрил. Помниш ли го?

Ноздрите на Уенцел се разшириха и той си пое шумно дъх.

— Аха.

— По някаква случайност той е и човекът, когото търсиш ти. Помниш ли как настояваше, че Болесо трябва да е имал на разположение незаконен магьосник? Е, Кумрил е. Не съм го видял в Глиганска глава, защото той ме е познал и се е постарал да не ми се мярка пред очите.

Очите на Уенцел засвяткаха възбудено.

— Нищо случайно няма в това. Незаконните магьосници се броят на пръсти, а Храмът полага големи усилия да намали максимално броя им. А и Болесо навярно е чувал за Кумрил, може дори тайно да го е потърсил. — Той се поколеба. — Сигурно разговорът ви е бил интересен. Кумрил оцеля ли след него?

— Временно.

— И къде е сега?

— Не мога да кажа. — „Което си е съвсем вярно“.

— Много скоро умората ще ме надвие и ще ми писне да ти търпя глупостите. Днешният ден беше дълъг и изключително неприятен.

— Добре, тогава да не губим време. Имам един въпрос към теб, Уенцел. Защо се опита да убиеш Аяда чрез мен? — Изстрел не съвсем в мрака, но Ингрей затаи дъх да види що за цел е умерил.

Уенцел застина опасно — като се изключи едва доловимо пламъче в очите.

— Как стигна до това заключение? Кумрил? Едва ли е най-достоверният източник на такова обвинение.

— Не. — И му цитира собствените му думи: — „Присъстваха само двама души, способни да извършат необходимото, а знаех, че не съм бил аз. Следователно…“ — И добави: — Трябва да разбера как правиш тези заклинания. Подозирам, че имат нещо общо с некромантията.

Уенцел помълча, сякаш прехвърляше през ума си много различни отговори, от които не успяваше да избере правилния.

— В известен смисъл. — Въздъхна и ако се съдеше по това как увиснаха раменете му, беше стигнал до някакво нежелано решение. — Не бих го нарекъл грешка, защото ако беше успял, планът неизмеримо щеше да улесни живота ми. Бих го нарекъл по-скоро лош ход, заради специфичните му последствия. Искам само да отбележа, че не играя срещу теб.

— А срещу кого играеш тогава? — Ингрей закрачи в полукръг около графа. — Отначало си мислех, че в дъното на всичко е столичната политика.

— Само непряко.

Ингрей решително не обърна внимание на трепета в стомаха си и на пулсиращата в ушите му кръв. И на шеметното объркване в главата си.

— За какво е всичко това, Уенцел? Какво става?

— А ти какво мислиш, че става?

— Мисля, че би направил всичко, за да защитиш тайните си.

Уенцел килна глава.

— Имаше време, когато това беше вярно. — И добави по-меко: — Вече не е така. Аз… е, аз не се моля.

Ингрей усещаше тялото си като натегната пружина. Ръката му галеше дръжката на ножа. Уенцел не пропусна да забележи този жест.

— Ами ако реша да освободя душата ти по стария, трудния начин? — също толкова тихо каза Ингрей. — Каквито и да са силите ти, едва ли ще оцелеят, ако ти отрежа главата и я хвърля в Щърк.

Ако не друго, Уенцел уважи заплахата му поне дотолкова, че дълго не помръдна.

— Нямаш представа колко дълбоко ще съжаляваш за тази си постъпка. Ако целта ти е да се отървеш от мен, това е най-погрешният начин. Наследнико мой.

Ингрей примигна объркано.

— Не съм наследник на кин Конскарека.

— По закон и на имотите ни — да. По законите на Старите лесове обаче племенникът е следващият след сина в йерархията на киновете. И понеже по всичко личи, че това мое болнаво тяло няма да даде син на Фара, ти си кръвният ми наследник, ако си жив, когато умра следващия път. Това не ме изпълва с особена радост, нито е мой избор, разбери. Заклинанието те осиновява.

Разговорът се беше обърнал толкова внезапно и насилствено, че едва ли беше само дело на Ингрей — Уенцел беше посрещнал смелия му напад със силно дръпване, което без съмнение беше причината Ингрей да се чувства провесен надолу с главата. Над дълбока пропаст. Над пълен с незнайни опасности мрак. Ръката му върху дръжката на ножа увисна.

— Когато умреш следващия път?

— Помниш ли като ти казах, че духовните животни на шаманите се създавали чрез натрупването на живот след живот и на смърт след смърт? Нещо подобно е било адаптирано и спрямо човешките души. Някога, отдавна.

— Богове, Уенцел, това да не е поредната ти приказка за преди лягане?

— От тази няма да ти се доспи, гарантирам ти. — Той си пое дъх. — Вече в шестнайсет поколения Конскарека моята душа преминава от баща в син в непрекъсната верига, освен когато не преминава от брат в брат. Това се оказа лошо наследство. Смъртта на това болнаво тяло няма да ме освободи от света на материята, а само ще ме прехвърли в следващото мъжко тяло от кръвната ми линия. Което, засега поне, е твоето. Моята кръв тече във вените ти, както по линия на майка ти, така и по линия на баща ти, нищо че онзи непокорен табун Вълчаскала ти е предал и свръхдозата си от неизлечимо лошо настроение. — Уенцел се намръщи отвратено.

Ингрей опита да си го представи — не велико животно, а велик човек? И щом натрупаните животински души се смесват и променят в нещо още по-свръхестествено, то какво ли странно нещо може да се пръкне от натрупването на човешки души?

— Ти ме излъга за много неща, Уенцел. Защо да ти вярвам сега?

Стъпките му го бяха довели в спирала до писалището, сякаш го беше издърпало невидимо въже. Уенцел наклони глава към заплахата, надвиснала над рамото му, и очите му засвяткаха — стоманеносиви и изпълнени с противоречиви чувства, толкова странни, че Ингрей ги разплете само отчасти: гняв и презрение, болка и жестокост, любопитство и враждебност.

— Искаш ли да ти покажа? Ще е справедливо наказание за самомнението ти, струва ми се.

— Ами да, Уенцел — прошепна Ингрей. — Кажи ми истината. Поне този път.

— Понеже ме питаш толкова настоятелно… — Уенцел се завъртя, докато двамата не застанаха лице в лице, само на педя разстояние, и постави ръце от двете страни на главата на Ингрей. — Аз съм последният висш свят крал на Лесовете. Или на Старите лесове, наречени така, за да се различават от днешната пародия.

Писалището попречи на Ингрей да се дръпне.

— Ти каза, че последният истински свят крал е загинал на Кървавополе.

— Нищо подобно. Или пък два пъти, зависи как го погледнеш. — Пръстите на графа намериха слепоочията на Ингрей, започнаха да описват там малки потни кръгчета и той продължи:

— Аз бях млад мъж, наследник на великия си дом, и ловувах из поляните покрай Стръв, преди Одар да се роди и да започне да цапа палените си. Дартакийците изтласкаха моето племе, настаниха се в земите ни, сечаха горите ни, пращаха мисионери да опетняват светилищата ни, после и войници, които да откарат труповете на мисионерите в родината им. Моите хора се биеха и гинеха. Видях баща си да умира, после и своя свещен крал.

Картини разцъфнаха в главата на Ингрей, докато Уенцел говореше, картини твърде живи, за да са плод на собственото му въображение. „Това наистина е несвестен глас, щом ме кара да си спомням неща, които изобщо не съм виждал“. Тъмни гори, зелени долчини, дървени палисади около селски къщи, издигнати от замазани с кал плетища, миризлив дим, издигащ се от отвори в тръстиковите им покриви. Конници с доспехи от варена кожа, които минават през портите за битка или се връщат след битка, окървавени и унили, оскъдният им метал подрънква в щипещия студен въздух. Уморени до смърт гласове се носят в зимната мъгла, на език, който Ингрей аха да разбере, но не разбира и който му напомня за поезията на Джокол.

— Следващият избор прехвърли кралството на мен, защото вече се бях превърнал във водач на един суров народ и имах синове, които да ме следват. Те ме превърнаха в свой факел и аз горях за тях в сбиращите се сенки. Сърцата ни бяха пламенни. Ала боговете не приеха жертвоприношенията ни и извърнаха лицата си от нас.

Един мургав млад мъж, нетърпелив и решителен, гол с изключение на символите, изрисувани по тялото му, стоеше високо на дъбов клон под треперливата светлина на десетки факли. Клуп от лъскаво като коприна копривено въже огърляше врата му и кръв се стичаше по крайниците му от нарочна поредица срезове в кожата. Той вдигна високо разперени ръце и заговори с дълбок глас, загрозен от моментно потрепване; после падна напред като човек, който се гмурка във вир от висока скала. Близо до земята скокът му се прекъсна изведнъж с пукот на строшен гръбнак… Разширените зеници на Уенцел потрепнаха. „Дали това не е бил някой от синовете, някой от принцовете, пратен при боговете като куриер от своя свещен крал?“ Тази истина не можеше да се отрече, беше като пълноводна река; Ингрей имаше чувството, че държат главата му под водите й толкова отдавна, че мозъкът му всеки миг ще се пръсне. Виденията продължиха да текат, породени от прошепнатите думи, течаха в помитащ поток.

— Втъкахме самото Светодърво в заклинанието за непобедимост и като свещен крал, аз бях сърцевината му.

Гласове запяха, издигаха се на тласъци в нощта като биещи криле на голяма птица. Дърветата потрепваха, сякаш милвани от дъха им. От дълбоките, вплетени един в друг тонове косата на Ингрей се изправи.

— Но не можехме да рискуваме приемствеността на кралската власт в битка, защото ако аз загинех, заклинанието щеше да се пръсне и всички оплетени в него щяха да се изгубят в същия миг. Затова най-големият ми син…

Брадат рус младеж с доверчиво лице, белязано от напрежение, чуждо за възрастта му. Имаше някаква прилика както в чертите, така и в напрежението, да, прилика с мургавия младеж в клоните на дъба — брат или братовчед?

— … и аз… двамата заедно подхванахме великото обвързване, така че кралската кръв, душа, кон, ядка, сърцевина и всички заедно да бъдат предадени нататък без прекъсване, без значение къде, кога или как нашите тела срещат края си. Докато не постигнем победа.

Уенцел замълча за миг, после попита:

— Започваш да разбираш накъде води това, нали?

Ингрей издаде слаб звук, не точно сумтене и не точно въздишка, а нещо по средата. Уенцел се помръдна още да застане право срещу него. Ингрей не се дръпна и дъхът на Уенцел обля лицето му заедно с думите:

— Войската на Одар ме плени още в първите часове на битката. Разкъсаха тялото ми, увиха ме в кралския ми флаг и ме хвърлиха в един ров. Почнаха клането още преди битката да е свършила. Умрях, а устата ми беше пълна с черна кръв и пръст…

Вонята на тази смес задави Ингрей, бълвоч от мръсотия, кръв и урина.

— … и се събудих в тялото на детето ми, вече дете-мъж. И пленник. Нищо от ужасите не беше спестено на очите ни. Брадвата се стовари върху врата ни като чакана целувка на любима. Помислих, че всичко е свършило. Поражението беше като пепел в устата ми…

Студени трески от дървесен ствол, вече напоени с кръв, се притиснаха в протегнатата шия на Ингрей. Някъде отвъд периферното му зрение нечий уморен глас изръмжа, острието се спусна в стоманена арка и хрущене разпръсна дълбоката му скръб, когато гръбнакът му се прекъсна.

— … а после се събудих в тялото на втория ми син, на мили далеч, при границата. Бях избягал от клането при Кървавополе по най-трудния начин, на крилете на нашата несвяст. Умът му не беше подготвен да ме приеме. Наложи се да се боря с него за речта, за движението, за светлината в очите му. За кратко всички ние, тримата, полудяхме, уловени в капана на черепа му. Но аз най-напред надвих тялото му, а сетне започнах битката да си върна Лесовете.

Ингрей преглътна с надежда да може да проговори, ако не за друго, поне звукът да го увери, че още е в собствената си глава.

— Мисля, че съм чувал за онзи принц Конскарека. Бил е прочут боен водач. Двайсет години водил сражения из блатата, чак до поражението и смъртта си.

— Поражение — да. Смърт… уви. Синът на моя син беше едва на двайсет, когато му отнех тялото. По онова време Светодърво вече беше изоставена пустош…

Подгизнала гора, обезлистена в лапите на ледени мъгли, се мъчеше да надвие черното тресавище. Дърветата бяха разкривени, обсипани с възлести кисти, от които се стичаше студена мъзга — на замръзнали мъниста, като гнойни сълзи от болни очи.

— … Всички кин воини, обвързани там от заклинанието, вече бяха мъртви, кои загинали в битка, кои при злополука или просто, от старост, дори малцината спасили се от клането. Освен един.

Очите на Уенцел, забили се като свредла в очите на Ингрей, вече изглеждаха като част от видението. Картините обикаляха в зениците им, всмуквани навътре като в отходен канал. „Видения, които не лъжат“, беше казал Уенцел. Може и така да беше; но и самият Ингрей знаеше как да лъже с истината, с истина и подходящо подбрани мълчания. „Вярвам на онова, което виждам. Въпросът е какво не ми се показва?“

— Съпротивата залиня. Смъртта косеше изгнания кин Конскарека от старата кралска линия. Озовах се в тялото на едно безполезно дете и от нетърпение го погълнах — отнасяха се с нас като с умопомрачени. Минаха трийсет години и още една смърт, преди отново да си извоювам пътя към водачество. Само че никой кин вече не искаше да се бие за нас. Насочих усилията си към политиката, с намерение да спечеля Лесовете отвътре. Натрупах богатство и цялата достъпна ми власт и се научих да превивам хората, които не мога да пречупя. Търсех пукнатини в кралския дом на Дартака и правех всичко по силите си да ги уширявам.

Виденията избледняваха, сякаш гаснещият плам ги състаряваше в бледи призраци, бледи и безсилни.

— Това е бил граф Конскарека, когото са наричали „създателя на крале“, нали? — тихо попита Ингрей. — А всъщност си бил ти?

— Да, както и неговият син, и синът на сина му. Прехвърлях се от тяло в тяло, натрупвах велика плътност от животи. Ала синовете ми вече не се жертваха доброволно за мен. Казват, че боговете натрупвали души, без да ги разрушават, което беше доказателство, ако въобще е нужно такова, че аз не бях бог на земята. Насилените умове имаха само два избора — или да се пръснат в лудост, или да ми отстъпят контрола. Сто и петдесет години се борих, заговорничих и кървях, и умирах, и мърсях душата си чрез фатални грешки и канибалското поглъщане на собственото си поколение. И за един велик момент си помислих, че съм приключил, че Лесовете са се възродили. Само че новият кралски род нямаше несвястното в себе си, не познаваше песента на земята, не владееше никоя от старите горски сили. Беше фалшифициран от боговете. А аз не бях освободен от кръговрата на изтезанието си. Войната ми беше свършила, но не я бях спечелил. И така започна линията на графовете Конскарека, особняци и отшелници.

— Не можеш ли да се освободиш от заклинанието? — прошепна Ингрей. — По някакъв начин?

И гласът, и лицето на Ингрей се пречупиха.

— Мислиш ли, че не съм опитвал?

Ингрей се дръпна стреснато, толкова гняв имаше в тези почти изкрещени думи.

— Мисля, че имаш нужда от чудо.

— О, боговете отдавна ме дебнат. — Нещо зловещо се промъкна в усмивката му. — Преследват ме упорито. Искат ме; но аз не ги искам, Ингрей.

Ингрей с усилие вложи достатъчно сила в гласа си, за да бъде чут.

— Какво искаш тогава?

Изражението на Уенцел стана унесено, като да се окъпа в скръб, потискана толкова отдавна, че се е превърнала в камък.

— Какво искам ли? Искал съм много неща през тези столетия. Сега обаче желанията ми са станали съвсем простички, както подобава на размътено старческо слабоумие като моето. Простички неща. Искам си първата съпруга, и синовете си в зората на живота им…

Видението се върна, обляно от светлина толкова ярка, че ти спира дъха, и удавено в цветове. Един мъж и една смееща се жена, и група младежи, всичките дръпнаха юздите на конете си някъде в ракитаците по бреговете на Стръв и загледаха с благоговение как две сиви чапли политат в златната експлозия на зората.

И само за миг очите на Конскарека изкрещяха: „Проклет да си, че ме върна към тези спомени!“ Видението на смърт, удавена с кръв и отчаяние, беше донесло със себе си по-слаба болка от тази. Треперливата хватка на графа върху лицето на Ингрей се стегна, пръстите се впиваха в слепоочията му със сила достатъчна да остави синини.

„Искам си моя свят“.

„А! Значи последната картина не е била показана по план. Измъкнала се е“. Ингрей облиза устни.

— Не можеш да си го върнеш. Никой не може.

Краткият пламък се сви и потъна в сух мрак, пълна тъмнина, и Ингрей разбра, че виденията са свършили.

— Знам. Дори всички богове заедно и с най-великото си чудо не биха могли да изпълнят желанието ми.

— Страх ли те е, че боговете ще те унищожат?

И отново онази странна усмивка, от която го побиваха тръпки.

— Това не е страх. Това е молитва.

— Или… се боиш от наказанието им? Че ще потопят душата ти в някакво вечно мъчение?

Уенцел се наведе напред и прошепна в ухото на Ингрей:

— Това би било излишно. — И за огромно облекчение на Ингрей най-сетне пусна главата му, отстъпи назад и се взря в очите му. — Но ти ще научиш всичко това от собствен опит, ако късметът ти не се обърне към по-добро.

Ингрей би си помислил, че говори с някой съвсем побъркан, ако не беше потокът от вгарящи се в паметта картини, пратени от Уенцел в главата му. Каквато и истина да бе търсил от Уенцел, определено не беше тази. Потресен беше, потресен до дъното на душата си и Уенцел без съмнение го усещаше по тежкото му дишане и по това как се подпираше безсилно на масата, нищо че стискаше ръба й като удавник сламка с надеждата да прикрие треперенето, обхванало тялото му. Съмняваше се… не, можеше само да си мечтае да се съмнява.

Трескаво затърси пропуски в историята. Пропуски имаше много, и стари, и скорошни, но Аядината армия от призраци в Ранената гора изглеждаше най-големият. Как можеше Конскарека да скърби за Кървавополе, а да не спомене и дума за своите изоставени и прокълнати другари? Че именно той е направил заклинанието за убийство срещу Аяда, си беше признал, когато вече не можеше да отрича, но така и не беше обяснил защо го е направил. Имаше ли връзка между тези две премълчани неща?

На вратата се почука и двамата се стреснаха като огледални образи един на друг.

— Какво има? — извика графът остро.

— Милорд. — Беше покорният глас на някой старши прислужник. — Милейди е готова да тръгне и моли да я придружите.

Устните на Уенцел се свиха раздразнено.

— Кажете й, че идвам веднага. — Стъпките вън заглъхнаха, Уенцел въздъхна и се обърна към Ингрей. — Трябва да отидем при баща й. Вечерта се очертава доста неприятна. С теб ще продължим друг път.

— Аз също бих искал да продължим — съгласи се Ингрей, замисли се за думите си и реши да не уточнява двоякото им значение.

Уенцел го изгледа, все още нащрек.

— Надявам се разбираш, че родовото ни проклятие е несиметрично. Моята смърт може да бъде катастрофа за теб, но обратното не е вярно.

— Защо тогава не ме убиеш още тук и сега? — Въпреки уменията си с меча Ингрей не се съмняваше, че Уенцел би могъл да го направи. По някакъв начин.

— Защото това би довело до неприятности, върху които още размишлявам. Понастоящем заклинанието просто би те заменило с друг, навярно по-неудобен за мен. С твоя братовчед откъм Брезовлес най-вероятно. Освен ако нямаш някакви дартакийски роднини, за които не знам.

— Не знам да имам. А ти знаеш ли кой е следващият по кръвно родство след мен?

— С времето тези неща се разместват по начини, които не мога да контролирам. Ти можеше да умреш в Дартака. Фара можеше да зачене син. — Устните му пак се свиха. — Други може да умрат или да се родят. Отдавна съм се научил да не пилея силите си с проблеми, които времето само ще отнесе по течението си… Изглежда, ще сме свързани за известно време, волю-неволю. Какво ще кажеш да постъпиш на служба при мен?

Ингрей почти се олюля. Имаше стотици въпроси, на които Уенцел — и може би единствено той — можеше да отговори. Близкото присъствие до графа сигурно би разкрило нещо повече. „И ако откажа, колко още ще живея?“ Реши да печели време.

— Много дължа на лорд Хетвар. Не мога с лека ръка да напусна службата си при него, нито той ще ме пусне току-така.

Уенцел сви рамене.

— Ами ако го помоля? Не би могъл лесно да откаже услуга на съпруга на принцеса Фара.

„Да, но пък аз бих могъл да го помоля да увърта и да отлага“.

— Ако Хетвар се съгласи, нямам нищо против.

— Похвална лоялност от твоя страна. Не бих могъл да я пренебрегна, особено щом искам и аз да се възползвам от нея.

— Признавам, че предложението ти ме интересува по определен начин.

Уенцел оцени със суха усмивка всички възможни значения на тези думи.

— Не се и съмнявам. — Въздъхна и тръгна към вратата, в знак че разговорът им е към края си. Ингрей го последва послушно.

— Все пак, кажи ми още едно нещо сега — каза Ингрей.

Граф Конскарека вдигна вежди подканящо.

— Какво стана с Уенцел? Момчето, което познавах?

Конскарека докосна челото си.

— Спомените му все още съществуват, изгубени сред море от други подобни.

— Но не и самият Уенцел? Него вече го няма?

Графът вдигна рамене.

— А къде е четиринайсетгодишният Ингрей, ако не там — и посочи главата на Ингрей, — в същата каша от спомени? И двамата са жертви на един и същ враг. Ако има нещо, което да съм намразил повече и от боговете, това е времето. — Даде знак на Ингрей да излезе. — Довиждане. Утре ме потърси, ако искаш.

Като че ли имаше нещо дълбоко погрешно в логиката на Уенцел, но в сегашното си шеметно състояние Ингрей не успяваше да го напипа. След миг пак беше на улицата и примижаваше срещу залязващото слънце. Беше си истинска изненада, че Изтокдом още си е на мястото. Ако питаха него, градът трябваше да се е сринал до основи по време на кратката вечност, която Ингрей беше преживял в къщата, камък върху камък да не е останал.

„Както се случи с мен?“

Празноти. Тишини. Премълчани неща. За човек, намразил потока на времето, защо беше тази нетърпелива тревожност у Уенцел? Какво го беше прогонило от рутинното му отшелничество и го бе потопило в явно непривична за него активност? Защото Ингрей го усещаше като човек под крайно напрежение, напрежение, което го изпълва с мълчалив бяс.

Поклати глава, от което болката само се засили, и тръгна към двореца на печатника.