Лоис Макмастър Бюджолд
Свещеният крал (12)

12.

Не се наложи да думка по вратата и да събуди всички, защото портиерът, макар и по нощница и с наметнато на рамене одеяло, се отзова още при първото тихо почукване. После заключи вратата толкова решително, че намекът не можеше да се сбърка — това трябваше да е последната разходка за тази нощ. Сложи свещ в една чаша, та Ингрей да си свети по стълбите.

Ингрей я взе, благодари сконфузено и се повлече нагоре. На площадката на неговия етаж гореше светлинка — оказа се мъждива лампа на една масичка. На стъпалата към следващия етаж пък беше оставен свещник. До свещника седеше лейди Аяда, увита в роба от някакъв тъмен плат. Тя вдигна глава от коленете си, когато Ингрей се появи на площадката с тихо подрънкване — мечът му се удряше в дървения парапет на тясното стълбище.

— Добре си! — възкликна тя, докато търкаше очи.

Ингрей примигна стреснато към сенките. За последен път жена го беше чакала да се прибере, когато… изобщо не помнеше такова нещо. От нейната надзирателка, както и от неговия Теско, нямаше и следа.

— А не трябва ли?

— Жеска дойде преди три часа и каза, че въобще не си ходил при лорд Хетвар!

— О. Да. Отклоних се малко.

— А аз си представях какви ли не ужасии!

— Сред тях имаше ли гигантска ледена мечка и пират, който си пада по поезията?

— Не…

— Значи ужасиите ти не са били много страшни.

Веждите й се свъсиха; тя стана и слезе на площадката, като се дръпна леко, когато пълният му, без съмнение, с изпарения дъх стигна до ноздрите й. Размаха ръка пред лицето си да разпръсне вонята и направи гримаса.

— Пиян ли си?

— По моите стандарти — да. Макар че все още съм в състояние да ходя и да говоря, както и да се ужасявам от мисълта какво ще е състоянието ми утре сутрин. Вечерта я изкарах на лодка с двайсет и петима откачени островитяни и една ледена мечка. Обаче ме нахраниха. Да си виждала Теско?

Тя кимна към затворената врата на стаята му.

— Донесе ти нещата. Чакаше те, но сигурно е заспал.

— Нищо чудно.

— А моето писмо? Притеснявах се дали е стигнало до получателя си.

О. За писмото се беше тревожила, затова беше седяла да чака в тъмното.

— Доставено е без проблем. — Ингрей се замисли над собствените си думи. — Е, за доставянето поне е вярно. Доколко може да се разчита, че Просветен Левко няма да създаде проблем, мога само да гадая. Облича се като храмов чиновник, но не е такъв.

— Веднъж ти каза нещо за това какъв храмов служител ще се заеме с делото ми. Него като какъв го преценяваш? Като честен или като нечестен?

— Ами… съмнявам се да е от подкупните. От което още не следва, че ще е на твоя страна. — Ингрей се поколеба за миг. — Той е докоснат от бог.

Тя килна глава.

— И ти изглеждаш малко докоснат от бог, в момента поне.

Ингрей се стегна.

— По какво съдиш?

Бледите й пръсти се протегнаха на треперливата светлина, сякаш да докоснат лицето му.

— Веднъж видях един от хората на баща ми, след като конят му го беше влачил. Не беше пострадал сериозно, само се беше уплашил, почти до смърт. Твоето лице не е толкова разкривено и не си покрит с кръв и прах, но очите ти са като неговите тогава. Малко несвестни.

Той почти се наведе към ръката й, но тя я дръпна, преди да е успял.

— Вечерта беше много странна. Нещо се случи в храма. Между другото, утре Левко ще дойде да те види. Колкото до мен, мисля, че здравата го загазих.

— Хайде, ела да разкажеш. — Тя го дръпна да седне до нея на стъпалото, очите й бяха широки и потъмнели от подновена тревога.

Ингрей разказа малко несвързано за сблъсъка си с мечката и нейния бог в двора на храма и разказът му на два пъти я накара да ахне и веднъж я разсмя. Смехът й малко го обиди. Аяда изслуша омаяна онази част от разказа, в която описваше Джокол, лодката и стиховете му.

— Мислех — каза Ингрей, — че онова, което се случи с Фафа, е било дело на белия бог, че се е ядосал на дяконите и тяхната непочтеност. Сега обаче, докато се връщах с Жеска, се случи отново. Онзи странен глас. Не мога да преценя дали беше мое дело, или на вълка ми. Богове пет, вече не знам къде свършвам аз и къде започва той! Преди никога не е говорил така. Изобщо не е говорил.

Аяда каза замислено:

— Блатният народ твърди, че навремето мъдрите песни били магически. Много отдавна.

— Или много далеч. — „Пеещата жена в края на гората…“ — А това е тук и сега и много сериозно. Чудя се дали Уенцел знае за тези способности? Дали и той ги има? Защо не ги използва върху нас? Между другото мисля, че е отворил писмото ти, докато вечеряхме. Просветен Левко каза, че е било отваряно.

Аяда затаи дъх.

— Така ли! И какво пишеше в писмото?

— Не съм го чел, но според мен описва случилото се в Червени яз. Което означава, че след като се върна при нас на трапезата, Уенцел вече е знаел за моето заклинание, както и че съм го скрил от него. Ти долови ли някаква промяна в отношението му?

Аяда свъси вежди.

— Ако въобще може да се говори за промяна, бих казала, че ми се стори по-откровен. С надеждата да му бъде отвърнато със същото може би?

Ингрей сви рамене.

— Може би.

— Ингрей…

— Хм?

— А ти какво знаеш за знаменосците?

— Толкова, колкото знам и за шаманите, тоест — почти нищо. Чел съм няколко дартакийски хроники за битките им със старите лесовници. Дартакийците не са обичали нашите знаменосци. Душевоините, а и всички воини всъщност, са защитавали ожесточено знамената си. Когато знаменосецът откажел да отстъпи, воините се биели до последно около него — или нея, може би, ако Уенцел казва истината. По тази причина войниците на Одар винаги се опитвали да повалят знамената по най-бързия начин. Говори се, че една от задачите на знаменосците е била да прерязват гърлата на нашите хора, които били толкова тежко ранени, че нямало как да бъдат изнесени от бойното поле. И това се смятало за голяма чест. Раненият воин, ако все още можел да говори, трябвало да благослови знаменосеца и да благодари на меча.

Аяда потръпна.

— Това не го знаех.

Тя сякаш се вглъби за миг в мислите си, макар че какви бяха те, Ингрей не знаеше. За съня й, онзи в Ранената гора? Само че отдавна мъртвите воини едва ли биха очаквали такава услуга от своята знаменоска.

— Виж какво знае Уенцел, когато го питаш за Светодърво — каза Аяда.

— Хм, това е друга среща, която не очаквам с нетърпение. Едва ли е останал много доволен от представлението, което изнесох тази вечер. Определено успях да привлека вниманието на храма. Страх ме е от Левко.

— Защо? Щом е приятел и наставник на Халлана, не може да е безчестен човек.

— О, сигурен съм, че би бил добър приятел. И безмилостен враг. Просто се тревожа, като си помисля, че може да застане на другата страна. — Или пък това неговото си беше просто навик? Помнеше доброжелателните свещени в Брезовлес, които го извадиха с изтезания от делириума. Онзи период му беше оставил в наследство болката като пътепоказател за границата между приятелите и враговете му. Пътепоказател, на който не винаги можеше да се разчита.

— А ти на коя страна си всъщност? — нетърпеливо попита Аяда.

Мислите му рязко спряха.

— Не знам. Всяка стена сякаш се закривява далеч от мен. Въртя се в кръгове. — Той вдигна глава, срещна погледа й, съвсем отблизо, очите й бяха кехлибарени в сенките. Зениците й се бяха разширили на слабата светлина, сякаш да го изпият. Като нищо можеше да се гмурне в тях като в дълбоки кладенци и на свой ред да пие до насита. Тя беше красива, да, в лице и в тяло, а вътре го чакаше и вълнуващата непокорност на леопардовия й дух. Но отвъд това… имаше и още нещо. Искаше му се да се пресегне към това нещо, нещо, което беше много важно, на живот и смърт… — Ти си моята страна. И не си сама.

— В такъв случай — промълви Аяда — ти също не си сам.

„О“. Нито времето, нито сърцето му спряха, разбира се, и въпреки това за едно дихание време той се понесе, като да беше направил последната крачка през ръба на висока пропаст, но още не беше започнал да пада. Безтегловен.

— Харесва ми логиката ти.

Педята разстояние между устните им се преодоляваше за секунда. Очите й се разтвориха широко.

Устните й бяха точно толкова меки, колкото си ги беше представял, и топли като слънчева светлина. Първият им допир беше целомъдрен, колеблив, но само след миг силен трепет се търкулна сякаш през тялото му, събра се в корема, после се ливна като ехо обратно и ръцете му се разтрепериха. Спря ги, като я прегърна през кръста с едната и високо през гърба с другата, пръстите му се заровиха трескаво в спуснатата й тъмна коса. Топлата й ръка се прехвърли през рамото му, легна на гърба му и го притегли напред. Другата го стисна силно над лакътя. Устните й се разтвориха.

Вълна от похот плисна по следите на първоначалния трепет, подпали слабините му, напомни му точно колко време е минало, откакто за последен път беше прегръщал жена по този начин… Не, никога не беше прегръщал жена така…

Целувката им изведнъж набра страст и вече никак не беше целомъдрена. Той изследваше трескаво и отчаяно устата й, а нейните бели ръце го притиснаха безмилостно в мекотата на тялото й. Сърцата им биеха в такт.

А после вече се протягаха един в друг…

„Вълшебна целувка“ изведнъж се превърна в нещо повече от романтичен израз. Всъщност нямаше нищо романтично в нея, нищо. Беше толкова ужасяваща, че да ти спре дъха. Тя се задави, той ахна и двамата се разделиха, макар ръцете им да останаха стиснати — вече не от страст, а като на двама давещи се.

Очите й, и преди разширени, сега бяха огромни, зениците й зееха черни, само с тесен златист пръстен по периферията.

— Какво… — започна тя; той дишаше тежко. — Какво направи?

Едната й ръка го пусна и се притисна към сърцето й под тъмната роба.

— Какво беше това?

— Не знам. Никога не съм… чувствал…

Изскърцаха дъски, нещо изтрака, чу се стържене. Вратата се отвори и Ингрей отскочи. Аяда уви ръце около себе си, все едно й беше студено, и най-неочаквано изруга. Остана им време колкото той да вдигне изненадано вежди и тя да му се изплези в отговор, после Ингрей се обърна и видя Теско да подава с прозявка глава през вратата.

— Милорд? Чух някой да говори… — И ги изгледа без особена изненада.

Аяда стана, взе свещника, метна на Ингрей мълчалив поглед, който сякаш му прогори дупка между очите, и хукна нагоре по стъпалата.

За миг Ингрей си позволи лукса да си представи как вади меча си и обезглавява глупавия си слуга. Уви, коридорът беше прекалено тесен за нужния замах. Отблъсна представата, въздъхна и бавно се изправи.

Теско, навярно усетил недоволството на господаря си от ненавременната си поява, отстъпи с поклони. Младежът, с изкривен по рождение крак, беше предаден на Ингрей полуобучен, когато самият той беше постъпил на постоянна служба при Хетвар. Свикнал сам да се грижи за себе си, Ингрей се беше отнесъл към прислужника с безразличие, което бе помогнало на Теско да преодолее първоначалния си ужас от страховитата репутация на новия си господар. Твърде добре го беше преодолял всъщност. Така че в деня, когато го хвана да краде на дребно от оскъдните му вещи, Ингрей подкрепи слуховете за лошия си нрав с незабравима демонстрация на живо. След въпросния инцидент останалите слуги на Хетвар се погрижиха да вкарат младия си колега в правия път, като надминава и Ингрей в старанието си, най-вече защото ако Теско бъдеше изгонен, щеше да го замести някой от тях.

Ингрей остави Теско да му издърпа ботушите, даде му набързо указания за сутринта и се просна в леглото. Но не заспа.

Беше твърде напрегнат, за да заспи, твърде пиян, за да мисли ясно, твърде изтощен, за да стане от леглото. Кръвта сякаш съскаше във вените му и ръмжеше в ушите му. Ослушваше се и за най-лекото проскърцване от горния етаж. Дали Аяда още дишаше в един ритъм с него? Още беше възбуден, но се страхуваше да направи нещо по въпроса, защото ако и тя усещаше всяко негово дихание и движение така както той усещаше нейните…

Без съмнение се бяха приближавали невъзвратимо към този момент от дни. Сега той се чувстваше свързан с нея, все едно бяха двойка хрътки, събрани за обучение. „И кой тогава е ловецът? И какъв е дивечът?“ Тежкото прещракване на тази свръзка още вибрираше в костите му — вериги по-тънки от паяжина, по-здрави от желязо и въобще нечупливи.

Не му трябваше да чува проскърцването, за да знае, че Аяда се върти в леглото си. Знаеше къде е тя толкова сигурно, колкото съзнаваше положението на собственото си тяло в мрака. Протегна ръка нагоре. „Това е илюзия. Просто полудявам от несподелена похот“. Само дето не му се беше сторила чак толкова несподелена, нали така? Умопомрачена усмивка разтегли за миг устните му.

 

 

Явно беше спал спокойно и дълбоко, защото на Теско му се наложи буквално да го издърпа от завивките и да го търкулне на пода, за да го събуди. Подскокливите движения на младежа издаваха силното му притеснение, сякаш му беше трудно да прецени коя опасност е по-голяма — да си има работа със сънения Ингрей или да не се подчини на дадените му нареждания. Ингрей преглътна лепилото в устата си и увери младежа, че неподчинението би било по-лошо. Да седне в леглото се оказа болезнено, но не и невъзможно.

Остави Теско да му помогне в миенето, бръсненето и обличането, най-вече от страх да не разбута новата превръзка, която и без това се беше напоила отново с покафеняваща кръв. Само че сега нямаше време да я сменя. Все пак махна мръсния бинт около лявата си китка, защото раната там почти беше заздравяла — представляваше мозайка от черни корички, розови белези и зеленеещи синини. Ръкавите на градските му дрехи — в сиво и тъмносиво — я покриваха достатъчно. С меча, ножа и с чисти ботуши имаше приемлив вид, ако не се брояха кървясалите очи и бледото лице.

Отказа се с отвращение от хляба, изгълта чаша чай и слезе по стълбите, като се стараеше да не вдига шум. Погледна нагоре през два непрозрачни етажа. „Аяда още спи. Добре“.

Хладният влажен въздух навън беше поел достатъчно светлина, та да може да вижда къде върви. Когато стигна до другия край на Кралиград, главата още го болеше, но поне се беше прояснила малко от разходката.

Цветовете се връщаха заедно със зората. Масивният сечен камък на широката фасада на Хетваровия дворец придобиваше маслен оттенък. Нощният портиер веднага го позна през прозорчето на входните врати, целите в тежка резба, и отвори едното крило, колкото да го пусне в притихналата тъмна вътрешност. Ингрей отклони предложението някой от пажовете да съобщи за пристигането му и тръгна по стълбището към кабинета на печатника сам. Прислугата вече се беше раздвижила, дърпаше тежките завеси, палеше камините и носеше вода.

Ингрей примигна и се поколеба за миг, когато видя личния знаменосец на принц-маршал Биаст, лорд Симарк кин Еленовшип — беше се облегнал на стената пред стаята на Хетвар. Симарк му кимна и Ингрей попита тихо:

— Принцът тук ли е?

— Да.

— Кога пристигнахте?

— До портите на Кралиград стигнахме преди два часа. Принцът остави кервана с багажа в блатата при Нови храм. Яздихме цяла нощ. — Симарк размърда рамене и от палтото му паднаха няколко бучки засъхваща кал.

— Ти ли си, Ингрей? — извика отвътре Хетвар. — Влизай.

Ингрей побърза да влезе в кабинета. Хетвар — седеше зад писалището си — му даде знак да затвори вратата.

Ингрей се поклони на принц-маршала, който седеше на стол срещу Хетвар с изпружени крака, после и на печатника, и застана с ръце зад гърба в очакване.

Биаст изглеждаше също толкова окалян и уморен от път като знаменосеца си. Беше мъничко по-нисък от по-малкия си брат Болесо и не толкова едър, но с характерните за рода Еленовшип добра физическа форма, кестенява коса и издължена челюст, в неговия случай — гладко избръсната. Очите му бяха някак по-остри и ако споделяше чувствеността и темперамента на Болесо, значи ги контролираше значително по-добре от него. Биаст беше станал наследник на трона преди три години, след преждевременната смърт от болест на най-големия от братята Еленовшип, Биза. Преди това да му се стовари на плещите, средният принц се беше готвил основно за военна кариера и тежкото обучение не му беше оставило време да достигне нито репутацията на Биза в дипломацията, нито позорната слава на разглезения Болесо.

Хетвар вече се беше облякъл, не с обичайната си семплост, а в пълен дворцов траур, и веригите на ранга му падаха тежко върху обточената с кожа туника. Явно възнамеряваше в най-скоро време да се присъедини към погребалната процесия за последния й преход — очакваше се този следобед процесията да мине през портите на Изтокдом. Печатникът беше среден на ръст, на средна възраст и средно сложен — плътските наслади от всякакъв характер не бяха сред изкушенията му въпреки многото възможности, които му предоставяше кралският двор. Ингрей изведнъж си даде сметка, че и Просветен Левко притежава нещо от същия измамно кротък маниер, който беше типичен за печатника и който прикриваше изключително остър ум — мисъл едновременно интригуваща и тревожна.

Както у принца, така и у печатника липсваше и най-слаб полъх на свръхестествено, което новоразбудените сетива на Ингрей регистрираха сякаш по своя воля. Този факт не го успокои особено. Магическите сили действаха понякога; материалните сили действаха винаги, а двамата мъже в тази стая буквално ги излъчваха на вълни.

Хетвар прокара ръка по оредяващата си коса и удостои Ингрей с ядосан поглед.

— Крайно време беше да се появиш.

— Да, сър — отвърна неутрално Ингрей.

Хетвар вдигна вежди при тона му и го изгледа с изострено внимание.

— Къде беше снощи?

— А вие какво точно сте чули, сър?

При този предпазлив отговор Хетвар се подсмихна.

— Тази сутрин прислужникът ми ми разказа някаква крайно несвързана история. Надявам се, че в действителност не си омагьосал огромна разбесняла се ледена мечка в двора на храма. Какво точно се случи?

— Минавах оттам да свърша нещо набързо на път за тук, сър. Един млад дякон беше изтървал новото си свещено животно и то го нарани. Аз, хм, помогнах да озаптят животното. Когато храмът го предаде на дарителя му, Просветен Левко ме помоли да ги придружа през града, като предпазна мярка, и аз го направих.

При името на Левко в очите на Хетвар се появи огънче. Тоест — за разлика от Ингрей, Хетвар знаеше кой е чудноватият свещен.

Ингрей продължи:

— Собственикът, Джокол, каза, че е принц от южните острови, и прецених, че няма да е дипломатично, ако откажа настоятелно предложеното ми гостоприемство на кораба му. Питиетата на островитяните се оказаха силни, а поезията им — дълга. Когато Жеска ме спаси, вече беше твърде късно да се явя при вас.

Биаст изсумтя тихо и огледа сякаш с нови очи бледата физиономия на Ингрей — явно му стана забавно. Добре. По-добре да изтърпи някоя и друга подигравка за пиянската си глупост, отколкото да го обвинят в незаконна и неподлежаща на контрол магия, във вършене на чудеса, че и в нещо по-лошо.

Ингрей добави:

— Просветен Левко стана свидетел на случката с мечката и според мен е единственият, на чийто разказ може да се вярва.

— Той има особена квалификация.

— И аз така разбрах, сър.

Ръцете на Хетвар застинаха за миг и това си остана единственият признак за реакцията му при тези думи. После печатникът се намръщи и продължи:

— Достатъчно за снощи. Разбрах, че пътуването ти с ковчега на принц Болесо е било по-интересно, отколкото разкриваха писмата ти до мен.

Ингрей сведе глава.

— А какво се казваше в писмата на Жеска?

— Писма на Жеска?

— Той не ви ли докладваше?

— Докладва ми снощи.

— А не преди това?

— Не. Защо?

— Подозирах, че пише доклади. И сметнах, че са до вас.

— Видя ли го с очите си?

— Не — призна Ингрей.

Печатникът се навъси.

Ингрей си пое дълбоко дъх.

— По време на пътуването се случиха неща, за които дори Жеска не знае.

— Например?

— Вие знаехте ли, сър, че принц Болесо се занимава с душевна магия? Животински жертвоприношения?

Биаст подскочи изненадано, а Хетвар изкриви лице в гримаса и каза:

— Конник Улкра ме уведоми за нещо подобно — аматьорски напъни от скука. Решението ни да оставим един млад мъж с толкова енергия да скучае в провинцията може и да е било грешка. Вярвам, че си премахнал всички злополучни следи, както те помолих. Няма смисъл да очерняме паметта на мъртвите.

— Не са били аматьорски напъни от скука. Били са сериозни и успешни опити, макар и зле контролирани и неблагоразумни, и са довели пряко до състояние на ума, което мога да нарека единствено лудост със склонност към насилие. Което пък ме кара да се питам, по очевидни причини, откога продължават. Уен… има подозрение, че на един или друг етап принцът се е ползвал от съдействието на незаконен магьосник. Според лейди Аяда Болесо си е бил съчинил някаква безумна теория, че ритуалите ще го дарят със свръхестествена власт над благородните родове от Лесовете. Удушил е леопард същата нощ, когато се е опитал да я изнасили, и тя го е убила в опит да се защити.

Хетвар погледна разтревожено Биаст, който слушаше навъсено, после каза:

— Според лейди Аяда? Вярвам, че съзираш проблема в това.

— С очите си видях леопарда, кордата, с която е бил удушен, рисунките по тялото на Болесо и стаята, където се е разиграло всичко. Улкра и още неколцина от свитата на принца могат да го потвърдят. Вярвам й без никакво съмнение. Повярвах й още отначало, но по-късно друг инцидент затвърди убеждението ми.

Хетвар го подкани с жест да продължи. Изражението му беше повече от мрачно.

— Стана ми ясно… разкри ми се… — Оказваше се по-трудно, отколкото беше предполагал. — Някой, в Изтокдом или другаде, е заговорничил да убие затворничката ми. За мен остава неясно кой и защо. — Следеше с крайчеца на окото си Биаст: принцът, изглежда, се стресна. — Стана ясно как.

— И кой е бил въпросният убиец?

— Аз.

Хетвар примигна и започна предупредително:

— Ингрей…

— Разбрах го след четири неуспешни опита да отнема живота на затворничката си и с помощта на една храмова магьосница, която срещнахме в Червени яз. Просветена Халлана — била е ученичка на Просветен Левко — откри, че посредством магия ми е било направено нещо като заставящо заклинание. Според нея не става въпрос за обичайната демонска магия, нито е свързано по друг начин със силите на белия бог.

— Разбери, Ингрей, аз не те — все още — не те обвинявам в умопомрачение, но определено не виждам как който и да е, какво остава за обикновена млада жена, би оцелял в двубой с теб — каза съвсем сериозно Хетвар.

— Оказа се, че тя може да плува. Един от многото й таланти. Магьосницата развали заклинанието в Червени яз, за всеобщо облекчение. — Това беше достатъчно близко до истината за настоящите му цели. — Събитието беше крайно необичайно, поне от моя гледна точка.

— Изглежда, и според Жеска е било такова — измърмори Хетвар.

Със съвсем спокоен глас Ингрей каза:

— Вбесен съм отвъд точката на поносимост, че са ме използвали така.

Намерението му беше това да прозвучи като сдържано недоволство, но по въглените в стомаха и по треперенето на ръцете си разбра, че е вложил в думите си много повече искрен плам, отколкото беше планирал. Биаст изсумтя, а Хетвар, който го гледаше внимателно, застина.

— Чудех се дали не сте го наредили вие, сър — продължи Ингрей със същата смъртоносна интонация.

— Не, Ингрей! — отсече Хетвар. Очите му се бяха разширили; ръцете му, положени върху плота на писалището, не посегнаха към дръжката на шпагата му. Ингрей обаче долови напрежението в тях.

Четири години беше наблюдавал как Хетвар извърта истини и лъжи според изискванията на ситуацията. Кое беше сега? Главата му туптеше, кръвта му сякаш завираше. Какво беше Хетвар — конспиратор, инструмент или нямаше нищо общо с това? Хрумна му, че всъщност не се налага да гадае.

— Кажете истината!

— Не съм!

Затисна ги тишина, изведнъж, като удар с бойна брадва. Биаст сякаш беше залепнал за облегалката на креслото си.

„Или пък щеше да е по-добре, ако си бях прехапал езика“.

— Добре е, че вече го знам, сър — каза Ингрей насила спокойно и съзнателно се отпусна. „Да те видим сега как ще се измъкнеш“. — Как е свещеният крал напоследък?

Мълчанието се проточи твърде дълго. Хетвар не сваляше очи от него. После даде знак на сащисания Биаст да отговори.

Биаст, след като погледна въпросително печатника, облиза устни и каза:

— Отидох да видя баща си, преди да дойда тук. По-зле е, отколкото си мислех. Позна ме, но говорът му е силно затруднен, освен това е прежълтял и много слаб. Заспа почти веднага. — Принцът замълча за миг, после гласът му съвсем се сниши. — Кожата му е като хартия. Той винаги е бил… никога не е… — И млъкна точно преди гласът му да се пречупи.

— Сигурно — рече предпазливо Ингрей, — сигурно и двамата се замисляте за риска от скорошни избори.

Хетвар кимна. И Биаст кимна, по-неохотно. Притворените очи на принц-маршала само отчасти скриваха глождещата го тревога, а в погледа, който хвърли на Хетвар, ясно се четеше въпросът дали зловещият бунт на Ингрей е обичайното поведение на позорно известния му подчинен, или е нещо ново. Изражението на Хетвар не разкриваше нищо освен недоволството му.

— В голяма степен съм убеден, че забранените експерименти на Болесо са се прицелвали в свещения трон — каза Ингрей.

— Но той е по-малкият! — възрази Биаст, после добави: — Беше.

— Това би могло да се промени. С помощта на магия вашето убийство би могло да мине за нещастен случай или естествена смърт. Както лично се убедих.

Хетвар изведнъж потъна в дълбок размисъл.

— Вярно е — промърмори накрая, — че се купиха и продадоха повече гласове, отколкото съществуват реално. Чудех се къде ли потъват…

— Какъв е рискът принц-маршалът да не наследи трона? — попита Ингрей Хетвар, като кимна дипломатично на Биаст. — Ако кралят почине сега, когато толкова много знат се е събрала в Изтокдом за погребението на Болесо, струва ми се, че до избори може да се стигне много бързо.

Хетвар сви рамене.

— Ястребинобърдо и цялата им източна фракция отдавна чакат този момент, както всички знаем. Изгубиха трона преди цели четири поколения, но още ламтят да си го върнат. Доколкото мога да преценя, не са събрали достатъчно сигурни гласове, но ако броим несигурните… Ако Болесо тайно ги е вербувал, значи сега те отново са пръснати.

— Смятате ли, че тези пръснати гласове ще се стекат към фракцията на брат му? — Ингрей погледна Биаст, който, изглежда, все още се опитваше да проумее мисълта за братоубийство и това го вкисваше тотално.

— Може би не — измърмори Хетвар, свъсил вежди. — Благородниците от кин Лиситрън, макар да разбират, че техният лорд не може да спечели, със сигурност знаят, че ще имат решителния глас, ако се стигне до близки резултати. Ако родовете неколкократно стигнат до задънена улица в избора си, спорът може да се прехвърли на бойното поле.

При тези думи ръката на Биаст не се поколеба да легне върху дръжката на меча — жест, който Хетвар не пропусна да забележи. Печатникът вдигна успокоително ръка.

— Ако принц Биаст бъде отстранен — предпазливо рече Ингрей, — а всъщност и без значение дали бъде отстранен, или не, струва ми се, че заклинанието, което може да принуди човек към убийство, може също толкова тайно да му вмени как да гласува.

До този момент си беше мислил, че е приковал максимално вниманието на Хетвар. Сега се убеди, че е грешал.

— Наистина — промълви Хетвар. Едва ли можеше да стане още по-неподвижен, но пък неподвижността му стана по-студена. — А… Ингрей… ти можеш ли да долавяш такива заклинания?

— Вече да.

— Хм. — Хетвар го изгледа, сякаш го виждаше за пръв път. „И ето че съм спасен, поне в очите на Хетвар. Може би“. Хетвар изпъшка — нещо средно между стон и въздишка — и прокара ръце през косата си.

— А аз си мислех, че ще се задоволят с подкупи, принуда, заплахи и двойна игра. — Очите му се вдигнаха отново към Ингрей, присвити от нова мисъл. — И кого подозираш ти в тази незаконна магия? Освен мен — добави сухо.

Ингрей му кимна любезно и в знак на извинение. Извинение, но не и съжаление. „Ако ти е мил животът, пази си тайните, и моите…“

— Все още не разполагам с достатъчно неопровержимо доказателство, на което да стъпя. Това е сериозно обвинение.

Хетвар сви устни.

— Талантът ти да омаловажаваш нещата не те е напуснал, както виждам. С това ще се заеме Храмът, както знаеш.

Ингрей кимна, кратко и недоволно. Искаше магът — дори и насаме с мислите си той все още избягваше твърде специфичните термини „магьосник“ и „шаман“ — искаше магът, който му бе направил това, да си плати. Никак не беше сигурен обаче, че иска и самият той да погине заедно с него. Но мисълта, че поне Хетвар е като здрава стена зад гърба му, му носеше огромно облекчение. Надяваше се, че не е отслабил тази стена, подлагайки я на изпитание.

И щом Хетвар не бе в съглашение с човек или с кликата, наумила си да убие Аяда, дали един призив към справедливост не би намерил благодатна почва? Пък и кога по друго време през следващите няколко дни щеше да се озове очи в очи с Биаст?

— Остава въпросът за лейди Аяда — каза Ингрей. — Ако искате да прикриете лудостта и богохулството на Болесо, един публичен съдебен процес би бил крайно неподходящ. Най-добре ще е разследването да постанови самозащита, или още по-добре — злополука, и да я пуснат по живо по здраво.

— Тя е убила брат ми — каза Биаст негодуващо.

— Ами тогава нека плати кръвнина според традицията на Старите лесове — нещо в границите на разумното — добави Ингрей предпазливо. — Така и честта ще бъде спасена, и дискретността ще се запази.

— Такъв прецедент едва ли ще е от полза за кралския дом — каза Хетвар. — Все едно да се обяви ловен сезон за Еленовшип и за всички висши лордове. Има си основателна причина орденът на Бащата да хвърли толкова усилия за изкореняването на този стар обичай. Богатите са можели без страх да откупуват живота на бедните.

— А сега не го правят — каза Ингрей.

Хетвар му изръмжа тихо и предупредително.

— Със сигурност е за предпочитане екзекуцията й да е възможно най-бърза и безболезнена. Навярно биха й позволили меч вместо въжето или кладата, или такава някаква милост.

„А аз ще съм палачът“.

— Тук има повече, отколкото все още е… ясно. — Не бе искал да прибягва до тази карта, но суровите им изражения го уплашиха. Беше посял идеите си в главите им — може би трябваше да им остави известно време да дадат плод. „Трябва ли да рискувам живота й само защото ме е страх да заговоря?“ — Мисля, че тя е докосната от бог. Ако й навредите, рискувате себе си.

— Една убийца? — изсумтя Биаст. — Съмнявам се. Ако е така, нека боговете й пратят поборник.

Ингрей притаи дъх, иначе щеше да изскочи от гърдите му все едно са го ударили с юмрук в корема.

„Изглежда, Те вече са го направили. Само че не са избрали най-добрия. Мислех, че боговете се справят по-добре…“

— Откога, милорди, свещеният трон е станал толкова кух? — попита Ингрей. — Някога той е бил свят. Как посмяхме да го обявим за продан, като стока, която се продава на най-добрата цена? Кога заклетите в бог воини станаха амбулантни търговци?

Думите му, ако не друго, поне ужилиха Хетвар и той го изгледа с неприкрито раздразнение.

— Аз използвам дарбите, дадени ми от боговете, включително способността си за преценка и здравия си разум. Задачата е моя и аз избирам инструментите и методите. Служа на Лесовете, отпреди да се родиш, Ингрей. Никога не е имало златен век. Само желязо — и преди, и сега.

— Боговете нямат друг достъп до този свят, освен чрез самите нас. Ако ние се затворим за тях, към кого да се обърнат?

— Млъкни, Ингрей!

Биаст разтриваше челото си, сякаш го болеше главата.

— Достатъчно! Ако ще ходя на процесията, трябва да ида да се измия и облека. — Той стана и се протегна.

Хетвар стана веднага след него.

— Вярно, принц-маршале. Аз също трябва да тръгвам. — После се намръщи на Ингрей. — Ще продължим този разговор, когато си възвърнеш самообладанието, лорд Ингрей. Междувременно не обсъждай с никого тези въпроси.

— Просветен Левко пожела да разговаря с мен.

Хетвар издиша шумно.

— Левко, знам го аз него. Крайно неудобен човек, доколкото мога да съдя по личния си опит.

— Да се противопоставя на Храма би ме изложило на голям личен риск.

— Така ли? Това е нещо ново. Мислех, че се противопоставяш на когото си поискаш, демоните те взели.

Колко време щяха да се преборват с поглед, Ингрей не знаеше, но Биаст стигна до вратата и Хетвар, ще не ще, го последва, като даде знак и на Ингрей да излезе.

— По-добре не лъжи Левко. С него ще говоря по-късно. И с теб също. — Погледът му се сведе. — И не ми съсипвай килимите, ако обичаш.

Ингрей се стресна и стисна дясната си ръка с лявата. Превръзката беше подгизнала и пропускаше.

— Къде си пострадал… не, ще ми кажеш по-късно. Яви се при мен на погребалната служба. И се облечи като хората — нареди Хетвар.

— Сър. — Ингрей се поклони и ги загледа как се отдалечават по коридора.

Така. Хетвар щеше да размисли и чак тогава да действа. Това не му се струваше особено успокоително.

Ингрей излезе от двореца на печатника и тръгна към реката. Утрото беше в разгара си, улиците гъмжаха от живот. Аяда вече беше будна, усещаше го със сърцето си. Будна и поне за момента сравнително спокойна. От това и на него сякаш му поолекна. Дали това странно ново възприятие беше двупосочно? Трябваше да я попита.